РЕШЕНИЕ
№ 149
гр. Плевен, 12.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Христо Ст. Томов
при участието на секретаря РУМЯНА ИЛК. КОНОВА
като разгледа докладваното от Христо Ст. Томов Гражданско дело №
20234430106042 по описа за 2023 година
и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Постъпила е искова молба от Н. Е. П. от *** против „СТИК- КРЕДИТ“
АД гр. Шумен. В молбата се твърди, че на *** год. между страните е бил
сключен договор за потребителски кредит от разстояние № ***. Твърди се, че
страните са се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 300 лв., а
размерът на погасителния план е 12 вноски, като видът на вноската е месечна.
Твърди се, че размерът на годишната лихва е 36 %, размерът на годишния
процент на разходите е 42. 58 %, а размерът на общата сума, която следва да
върне ищецът, е 309 лв. Твърди се, че в чл. 19 ал. 1 от процесния договор е
уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с
гарант- отговарящ на условията, посочени в ОУ, или банкова гаранция в
полза на институцията, отпуснала кредита. Твърди се, че в чл. 29 страните са
уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението си по чл. 19 от
договора, а именно да представи обезпечение в срока по предходната алинея,
заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 0. 9 % от стойността
на усвоения кредит, като в договора е уговорено, че страните се съгласяват,
1
че непредоставянето на договореното обезпечение причинява вреди на
кредитора в посочените размери. Твърди се, че неустойката се заплаща от
заемателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски. Твърди се, че
на ищеца е била начислена неустойка в общ размер на 81 лв., тъй като не е
представил в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени
в процесния договор, като общата сума, която следва да върне, е 390 лв.
Твърди се, че ищецът е погасил сумата по сключения договор, като за срока
на договора е заплатил по сметка на дружеството изцяло сумата по договора,
включително и неустойка. Твърди се, че процесният договор е нищожен на
основание чл. 10 ал. 1 във вр. с чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена
предвидената от закона форма. Твърди се, че договора за потребителски
кредит е нищожен на основание чл. 11 ал. 1 т. 10 във вр. с чл. 22 от ЗПК, тъй
като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно
годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита. Твърди се, че в нарушение
на императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР е
посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните
данни, които са послужили за неговото изчисляване. Твърди се, че липсата на
ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в
договора ГПР, е в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19
ал. 1 във вр. с чл. 10 ал. 2 и чл. 10а ал. 2 и 4 от ЗПК. Твърди се, че в договора
единствено е посочен годишен лихвен процент по заема, без обаче да става
ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Твърди се, че
описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в това число
възнаградителна лихва и неустойка) обаче водят до различен размер на ГПР
от посочения. Твърди се, че съгласно решение от 20. 09. 2018 год. по дело С-
448/ 2017 год. на СЕС „На непосочването на ГПР в договор за кредит трябва
да се приравни ситуацията, в която в договора се съдържа само
математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да
предоставя необходимите за това изчисляване данни. В подобна ситуация не
може да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по
бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му
и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение
върху обхвата на задължението му.“ Твърди се, че в договора за
потребителски кредит е налице грешно посочен размер на ГПР, а
2
действителният такъв е в размер многократно над допустимия чл. 19 ал. 4 от
ЗПК. Твърди се, че в процесния договор е уговорено, че заемателят се
задължава да осигури действието на две физически лица, изразяващо се в
поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщането на
всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки, което да
отговаря на условията, посочено в договора. Твърди се, че в процесния
договор е уговорено, че в случай, че заемателят не предостави посоченото в
договора обезпечение в тридневен срок от сключването му, заемателят дължи
на заемодателя неустойка, която ще бъде заплащана на части, съгласно
предоставения погасителен план. Твърди се, че от една страна е налице
изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок
поръчител /солидарен длъжник/, отговарящ на всички изисквания, посочени в
договора, поради което е налице нищожност на договора по смисъла на чл. 26
ал. 2 пр. 1 от ЗЗД. Твърди се, че настоящият случай касае еднотипни договори
за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе.
Твърди се, че в Глава IV от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв
като в съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски
кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е
особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не
предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а
държавите - членки следва да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства
за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този
начин.“ Твърди се, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не е
свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили
вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка,
която накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено
постигането на неоснователно обогатяване /в този смисъл е и т. 3 от
тълкувателно решение № 1/ 15. 06. 2010 год. по т. д. № 1/ 2009 год. на
Върховния касационен съд/. Твърди се, че е налице заобикаляне на закона по
смисъла на чл. 26 ал. 1, пр. 2 от ЗЗД. Твърди се, че разпоредбата на чл. 33 ал. 1
3
от ЗПК предвижда, че при забава на потребител кредиторът има право само
на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. Твърди се, че с
процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение-
недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Твърди се, че
подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма
да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се
обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33 ал. 1 от ЗПК. Твърди се, че
подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо.
Твърди се, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са
били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД
дава основание да се иска незабавно цялото задължение. Твърди се, че в
случая кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да
санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието
плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Твърди се, че от горното е
изводимо, че нито една от страните не е имала реално намерение да бъде
предоставено обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от
ЗЗД, при непредставено обезпечение. Твърди се, че ако кредиторът е имал за
цел да получи обезпечение същият е могъл да отложи даването на кредит,
каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити.
Твърди се, че дори да се приеме, че страните са допускали възможността
исканото обезпечение да се предостави и „неустойката" да не се дължи, то
това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение,
дължимо под условие. Твърди се, че последиците от неизпълнението на
„задължението" да се предостави обезпечение не са типичните последици от
договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив, договорът
продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но
при по- висока цена, прикрита като неустойка. Твърди се, че тази клауза е
изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143 ал. 2 т. 5 от ЗЗП, тъй
като същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано висока неустойка. Твърди се, че тази
клауза не е индивидуално уговорена съгласно чл. 146 от ЗЗП. Твърди се, че в
пряко нарушение на императивното правило на чл. 19 ал. 1 във вр. с чл. 11 ал.
1 т. 10 от ЗПК „Стик кредит" АД не е включило в ГПР разходите за
заплащане на „неустойка", която по своята същност представлява печалба за
4
кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради
което трябва да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. Твърди се,
че при условие, че ГПР е бил законосъобразно описан, действителният такъв
е щял да възлиза не както е посочен в договора, а многократно над
допустимия процент, съгласно ЗЗП. Твърди се, че поради това е налице
нарушение на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на
договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за
действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните.
Твърди се, че според императивната разпоредба на чл. 19 ал. 4 от ЗПК ГПР не
може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление
на Министерския съвет на Република България, което означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Твърди се,
че на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, са нищожни. Твърди се, че с тези действия „Стик
кредит" АД е заобиколило изискванията на ЗПК за точно посочване на
финансовата тежест на кредита за длъжника, като съгласно чл. 21 ал. 1 от
ЗПК, всички приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и
развалянето на потребителски договори национални нормативни актове
/ВПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др./ са приети в Република България, въз основа на
присъединяването ни към Европейския съюз и произтичащите от това
задължения за синхронизиране на българското законодателство с
европейското. Твърди се, че приложимото национално законодателство
следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа, целите, съображенията
и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО на Европейския
Парламент и Съвета от 23 Април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити. Твърди се, че неизпълнението на задължението за
правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и самата цел на Директива
2008/48/ЕО да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото
по този начин потребителят не може да сравни продуктите адекватно. Твърди
се, че целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по
еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да
служи за съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия
избор на потребителя. Твърди се, че обстоятелството дали е правилно
изчислен и посочен ГПР се установява на база изискванията на единната
5
формула, залегнала в самата Директива 2008/48/ЕО /и транспонирана в ЗПК/,
поради което същата има и нормативно значение. Гореописаните такси /в това
число и начислената „неустойка"/ безспорно попадат в изискванията на
Директивата- те са предвидими общи разходи, които обуславят сключването
на договора при тези условия и са предварително заложени. Твърди се, че по
тези съображения тези клаузи изискват размера им да се включи в общия
размер на разходите и от там в ГПР. Твърди се, че неправилното изчисляване
и посочване е самостоятелно основание за недействителност на договора като
в подкрепа на това е и обстоятелството, че посочването на ГПР е изведено
като съществено условие на договора. Твърди се, че това следва и от
сравнителноправния прочит на уредбите на държавите от ЕС,
имплементиращи Директива 2008/48/ЕО/, както и практиката на СЕС, където
това изискване последователно и ясно е формулирано и затвърждавано.
Твърди се, че грешното посочване на размера на ГПР следва да се приравни
на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК,
респективно целият договор следва да се обяви за недействителен на
основание чл. 22 от ЗПК. Твърди се, че посочването в договора на размер на
ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните,
представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д ал. 1
и ал. 2 т. 1 от Закона за защита на потребителите, както и по смисъла на
правото на ЕС. Твърди се, че в този смисъл е и решение от 15. 03. 2012 год. по
дело (2—453/10 на СЕС „Търговска практика, състояща се в посочването в
договор за кредит на по-нисък от действителния годишен процент на
разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща" по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
от 11 май 2005 г. относно нелоялни търговски практики от страна на търговци
към потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива
84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на
Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялните търговски
практики"), доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния
потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Твърди се, че договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл.
11 ал. 1 т. 9 във вр. с чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 26 ал. 1 пр. 2 от ЗЗД, тъй като
клаузата за възнаградителната лихва /ГЛП/ е нищожна поради противоречие с
6
добрите нрави. Твърди се, че определения от кредитодателя размер на
възнаградителната лихва (в който се включва и начислената „неустойка") за
изключително висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишава
трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ.
двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. Твърди се, че ако
евентуално съдът приеме договора за валиден и действителен, то са
нищожни отделните клаузи от процесния договор на основание чл. 26 ал. 1
пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл. 26 ал. 1 пр. 2 от ЗЗД поради
нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП
поради неравноправност. Твърди се, че съгласно разпоредбата на чл. 23 от
ЗПК „Когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита.“ Твърди се, че дори и целият договор да не е
нищожен, то нищожна е клаузата, с която на ищеца е начислена процесната
неустойка, в размер на 0. 9 %. В заключение ищецът моли съда да прогласи
недействителността на клаузата, отразена в чл. 29 от договор за
потребителски кредит № ***/ *** год., предвиждаща заплащането на
неустойка в размер на 0, 9 % от стойността на усвоената сума при
непредставяне на обезпечение. Отделно от това ищецът моли съда да осъди
ответното дружество да му заплати сумата от 50, 00 лв., частичен иск от 81,
00 лв., представляваща недължимо платени суми по договор за потребителски
кредит № ***/ *** год., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
Претендира присъждане на направените деловодни разноски.
С определение от 12. 01. 2024 год. е допуснато изменение на
предявения иск по чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД, като размерът на иска е увеличен
от 50, 00 лв. на 81, 00 лв.
Ответникът ангажира становище, че исковата молба е неоснователна.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства, намира за установено следното:
По иска с правно основание чл. 124 ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 26 от
ЗЗД.
Безспорно по делото е, че на *** год. между „СТИК- КРЕДИТ“ АД гр.
Шумен като кредитор и Н. Е. П. от *** като потребител е бил сключен
7
договор за потребителски кредит № ***. Видно е, че съгласно договора на
ищеца е бил предоставен кредит от 300 лв. Видно е, че лихвеният процент е
фиксиран за срока на договора и е в размер на 36 %, а годишният процент на
разходите е в размер на 42. 58 %. Според чл. 19 от договора потребителят се
задължава в 3- дневен срок от сключване да предостави на кредитора едно от
следните обезпечения, а именно: поръчител- физическо лице, което следва да
отговаря на определени условия, или банкова гаранция. В чл. 29 от договора е
посочено, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение, посочено в чл. 19, потребителят дължи неустойка в размер на 0,
9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който е
предоставено договорното обезпечение. От приложения погасителен план
към договора се установява, че общият размер на начислената неустойка
възлиза на 81, 00 лв. От заключението на назначената в хода на съдебното
дирене съдебно- счетоводна експертиза се установява, че ищецът е заплатил в
полза на ответното дружество сума в размер на 390, 00 лв., като с нея са били
осчетоводени като платени главница в размер на 300 лв., договорна лихва в
размер на 9, 00 лв. и неустойка в размер на 81, 00 лв.
В исковата молба ищецът е навел многобройни доводи за нищожност на
процесния договор за потребителски кредит. Твърдението за нищожност на
договора на основание чл. 22 от ЗПК поради неспазване на предвидената от
закона форма по чл. 10 ал. 1 от ЗПК е неоснователно. Съгласно разпоредбата
на чл. 10 ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в
писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем
начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт- не по-малък от 12, в два екземпляра- по един за
всяка от страните по договора. Процесният договор за кредит е сключен от
разстояние, като средство за комуникация е интернет и/или телефон. Ищецът
е кандидатствал за кредит по начин, определен в Общите условия, и след
кандидатстването за кредит е получил идентификационен номер.
Сключването на договора е инициирано от ищеца със създаването на личен
акаунт като след попълване на заявката ищецът е получил персонален номер.
С активирането му ищецът е потвърдил заявката си. След одобряване на
заявката на ищеца е изпратен договор, погасителен план и стандартен
европейски формуляр, както и Общи условия. С писмото същия е получил
линк за потвърждение в случай на съгласие, което ищецът е и предоставил.
8
След запознаване с условията ищецът е активирал линка с въвеждане на
паролата, с което договорът се счита за сключен. Тъй като договорът е
сключен от разстояние съгласно ЗПФУР не се изисква полагане на подпис на
страните по него. Договорът и приложенията към него са написани на ясен и
четим шрифт, който очевидно е не по-малък от размер 12. Следващото
възражение за нищожност е на основание чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 11 ал. 1
т. 10 от ЗПК и се изразява в това, че ГПР бил посочен единствено като
процент без изрично да са описани и основните данни, послужили за неговото
изчисляване. Разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК регламентира, че при
сключване на договора следва да се уговори годишният процент на разходите
по кредита, включващ по арг. от чл. 19 ал. 1 от ЗПК общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Въпреки, че в клаузите на
съглашението между страните не е посочено какви компоненти
кредитодателят е включил при формиране размера на годишния процент на
разходите при сключване на договора, последните са изводими от
разпоредбите на закона. В случая съдът счита, че може да се установи
съдържанието на включените разходи посредством тълкуване на клаузите на
договора за потребителски кредит съотнесени към разпоредбата на чл. 19 ал.
1 от ЗПК и тази на § 1 т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно която общ разход по
кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които
саизвестни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Установи се от заключението по
съдебно- счетоводната експертиза, че при изчисляване на ГПР по формулата,
залегнала в Приложение 1 към чл. 19 ал. 2, ГПР се изчислява на 42. 58 % и не
надхвърля максимално допустимия размер по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Съдът
счита, че уговорената неустойка по чл. 29 от договора представлява
9
обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение, а обезщетението по
дефиниция не попада в общите разходи и от там не може да се вземе предвид
при изчисляване на ГПР. Основателен е обаче доводът на ищеца, че така
въведената клауза за неустойка е нищожна и като такава не е породила своите
правни последици. Процесната неустойка от договора за потребителски
кредит е предвидена за неизпълнение на задължение за осигуряване на
обезпечение на заема чрез поръчител или банкова гаранция, като е въведен
изключително кратък срок за представяне на тези обезпечения- 3- дневен от
получаване на заемната сума, както и са въведени редица сложни условия, на
които да отговаря поръчителя, в голямата си част несъобразени с конкретния
размер на предоставения заем. При съобразяване на тези характеристики
следва, че неустойката очевидно не съответства на въведените й функции да
служи за обезпечение, обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на
договорните задължения. На първо място горното следва от това, че на
заемателя е отпуснат кредит в размер на 300 лв., а уговорената и начислена
неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е
в размер на 81, 00 лв., т. е. в размер надвишаващ 1/ 4 част от главницата по
кредита. Освен това неустойката се начислява за неизпълнение на непарично
задължение /компенсаторна неустойка/, т. е. неустойката не е уговорена за
забава за неизпълнение на вноските по кредита и за периода на
неизпълнението, поради което е изключено да се приеме, че размерът й се
получава твърде висок в сравнение с дължимата сума и с реалните вреди и
това се дължи на периода на неизпълнение от страна на ответника. На
практика неустойка би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение
на задължението за внасяне на договорените вноски. Основното задължение
на длъжника по договора за потребителски кредит е да върне предоставените
му в заем парични средства, да заплати уговореното възнаграждение за
ползването им и съответно реалните разходи по събирането на задължението,
но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира,
поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната й функция.
Липсва и обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди
на кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да
подсигури длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно
изпълнение на договорните задължения, като проверката за
кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на
10
решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени
редица правомощия да изисква и събира информация /чл. 16 и сл. от ЗПК/ и
едва след анализа й да прецени дали да предостави заемната сума. С така
въведеното задължение за представяне на обезпечение следва, че кредиторът
не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от
потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на
последния последиците от неизпълнението на това свое задължение. Не може
да се приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението
на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители не е
определено като предварително условие за сключване на договора, а
регламентираните изисквания към поръчителите съдът преценява като
утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално
изпълнение е невъзможно в предвидения 3- дневен срок от усвояване на
сумата на договора за кредит, като по този начин се нарушава и принципът за
добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да създаде
предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от периодичните
вноски е включена част от нея, т. е. води до оскъпяване на кредита.
Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на
задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от
която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо
за договора за кредит задължение на длъжника, което не е свързано с
изпълнение на основното задължение на длъжника по договора, а възниква
впоследствие от липса на обезпечение чрез поръчителство. Претендираната
неустойка противоречи и на чл. 143 ал. 2 т. 5 от ЗЗП, който предвижда
забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение
на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка. По тези съображения съдът приема, че посочената клауза на чл. 29
от процесния договор за кредит, на която ответникът основава претенцията си
за неустойка, се явява нищожна и като такава не поражда права и задължения
за страните по заемното правоотношение. В заключение може да се обобщи,
че предявеният от Н. Е. П. отрицателен установителен иск се явява
основателен и следва да бъде уважен.
По иска с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД.
Както се посочи по- горе, клаузата за неустойка в процесния договор за
11
потребителски кредит е недействителна, а нищожното правно основание се
приравнява на липса на основание. Оттам платени без основание се явяват
внесените от ищеца суми за неустойка, които съгласно заключението на
вещото лице Т. И. са в размер на 81, 00 лв. С оглед на това исковата
претенция по чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД се явява основателна и доказана до
предявения размер и следва да бъде уважена.
При този изход на делото и на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца направените
деловодни разноски в размер на 350 лв.
На основание чл. 38 ал. 2 от ЗА ответното дружество следва да бъде
осъдено да заплати на процесуалния представител на ищеца адвокатско
възнаграждение. При определянето на размера на дължимото се
възнаграждение съдът съобрази разясненията, дадени в постановеното на 25.
01. 2024 год. решение на СЕС, втори състав, по дело С- 438/ 22, както и
действителната фактическа и правна сложност на делото, и намира, че по
всеки от предявените искове следва да се присъди възнаграждение в размер
на 480 лв. с включен ДДС, като в останалата му част искането на
процесуалния представител на ищеца следва да се остави без уважение.
По така изложените съображения Плевенският районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛНА клаузата, отразена в чл. 29
от договор за потребителски кредит № ***/ *** год., сключен между „СТИК-
КРЕДИТ“ АД гр. Шумен и Н. Е. П. от ***, предвиждаща заплащането на
неустойка в размер на 0, 9 % от стойността на усвоената сума при
непредставяне на обезпечение.
ОСЪЖДА „СТИК- КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, представлявано от
***, да заплати на Н. Е. П. от ***, ЕГН **********, сумата от 81, 00 лв.,
представляваща недължимо платени суми по договор за потребителски
кредит № ***/ *** год., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба /25. 10. 2023 год./ до окончателното изплащане
на сумата.
12
ОСЪЖДА „СТИК- КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, представлявано от
***, да заплати на Н. Е. П. от ***, ЕГН **********, сумата от 350, 00 лв.,
представляваща направени деловодни разноски.
ОСЪЖДА „СТИК- КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, представлявано от
***, да заплати на ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „***“ гр.
София, вписано в регистър БУЛСТАТ под № *********, представлявано от
***, адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от ЗА в размер на 960, 00 лв. с
ДДС, като за разликата до претендираните 1 680, 00 лв. с ДДС ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ искането за присъждане на адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Плевенския окръжен съд в 14-
дневен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
13