№ 112
гр. Сливен, 10.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на десети април през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Гергана Огн. Симеонова
при участието на секретаря Ивайла Т. Куманова Г.
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско
дело № 20242200500130 по описа за 2024 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите
от ГПК.
Обжалвано е първоинстанционно решение № 41/24.01.2024г. по гр.д. №
2594/23г. на СлРС, с което е осъдена ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ
„ИЗПЪЛНЕНИЕ НА НАКАЗАНИЯТА” при МИНИСТЕРСТВО НА
ПРАВОСЪДИЕТО ГР. СОФИЯ , със седалище и адрес на управление: ** да
заплати на М. П. Г. с ЕГН ********** от **, сумата от 7 342,34 лева
/седем хиляди триста четиридесет и два лева и тридесет и четири
стотинки/, представляваща обезщетение за неизползвани 73 дни
допълнителен платен годишен отпуск за извънреден труд, присъдени със
съдебно решение от 10.12.2019 г. по в.гр.д.№ 509/2019 г. по описа на ОС
Сливен, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
предявяване на исковата молба 28.06.2023 г., до окончателно изплащане на
сумата, както и разноски по делото в размер на 1035 лв., а по сметка на
СлРС – държавна такса в размер на 200 лв.
Против това решение е постъпила въззивна жалба от ответника в
първоинстанционното производство.
Въззивникът обжалва решението изцяло, като твърди, че то е
неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Заявява, че от него не става
ясно законовото основание въз основа на което ГДИН е осъдена да изплати
1
парично обезщетение на ищцата. Съгласно чл. 189 ал. 6 от ЗМВР (след
изменението, влязъл в законна сила от 01.01.2021г. т. е. преди прекратяване
на служебното правоотношение на ищеца) се забранява компенсирането на
отпуските по ал. 1 т. 1 и 2 (редовния платен годишен отпуск) освен при
прекратяване на служебното правоотношение. Видно от приложените
писмени доказателства, съобразявайки посочените разпоредби от ЗМВР, на
основание чл. 234 ал. 8 от ЗМВР, на служителя са изплатени 18 дни
неизползван платен годишен отпуск - по чл. 189 ал. 1 т. 1 и 2 от ЗМВР.
Считано от 01.01.2021 г. е отменена т. 3 на чл. 189 ал. 1 от ЗМВР,
касаеща правото на допълнителен платен годишен отпуск за положен
извънреден труд до 12 работни дни респективно от същата дата е
отменено и задължението за компенсирането му при прекратяване на
служебното правоотношение.
По-нататък въззивникът сочи, че решение № 215 от 10.12.2019г. по
в.гр.д. 509 / 2019г. на Окръжен съд Сливен, с което е признато за установено
по отношение на ГДИН, че служителят има право на общо 73 дни
допълнителен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа е влязло в
законна сила на 10.05.2022г. от която дата до датата на прекратяване на
служебното правоотношение 04.11.2022г., служителят е бездействал и не е
претендирал по никакъв начин (по съдебен или извънсъдебен ред) да ползва
установения отпуск включително и преди да има постановено решение (на
основание гарантираното му от закона право), както и не е имал претенции
по отношение броя на дните неизползван отпуск, които са компенсирани с
парично обезщетение съгласно нормата на чл. 234 ал. 8 от ЗМВР (изменена и
влязла в сила на 01.01.2021г.), приблизително две години преди датата на
прекратяване на правоотношението.
Така въззивникът счита, че е изпълнил законовите си задължения и при
прекратяване на правоотношението е компенсирал неизползвания отпуск по
чл. 189 ал. 1 т. 1 и 2 от ЗМВР т. е. редовния платен годишен отпуск, тъй
като отпускът по т. 3 (чието обезщетение се претендира по настоящото
дело) - допълнителен годишен отпуск за положен извънреден труд до 12 дни
не съществува в правния мир считано от 01.01.2021 г. и не подлежи на
компенсиране. Освен това заявява, че решението с установителния
диспозитив по в. гр. д. 509/2019г. на ОС Сливен няма изпълнителна сила
спрямо ГДИН, а с обжалваното осъдително решение № 41 от 24.01.2024г.
на PC Сливен се дерогират нормите на чл. 234 ал. 8 и чл. 189 ал. 1 от ЗМВР,
което е незаконосъобразно, още повече, че служителят е бездействал в
продължение на 6 месеца - от датата на влизане в сила на решението с
установителен диспозитив до датата на прекратяване на служебното
правоотношение.
С оглед всичко изложено въззивникът моли да се отмени атакуваното
решение и да се постанови ново, с което да се отхвърлят предявените
искове. Претендира разноски за двете инстанции, включително и за
2
юрисконсултско възнаграждение.
Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени искания.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна – ищец в
първоинстанционното производство, не е подала писмен отговор.
В същия срок няма подадени насрещна въззивна жалба.
В с.з., за въззивника, редовно призован, не се явява процесуален
представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие
по чл. 32 т. 3 от ГПК, който поддържа жалбата и моли за отмяна на
решението и отхвърляне на иска, претендира разноски, няма нови искания.
В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява, за нея се явява
процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който
оспорва въззивната жалба и моли да бъде потвърдено обжалваното
решение като й бъдат присъдени разноските за тази инстанция, представя
пълномощно, договор за правна защита и съдействие и списък за тази
инстанция. Няма нови доказателствени искания. С писмена защита развива
подробни съображения.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима,
отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена
в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес
от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно и с оглед пълния обхват на обжалването – допустимо.
Разгледано по същество, същото е правилно.
Безспорно е, че между страните е признато за установено с влязло в
сила съдебно решение, че ищцата има право на общо 73 дни допълнителен
отпуск за положен извънреден труд над 50 часа за всяко тримесечие за
периода 01.01.2003 г. - 30.06.2014 г., като е несподелим доводът на
въззивника, че установителният диспозитив няма изпълнителна сила спрямо
него – изпълнителната сила е съставна част от силата на пресъдено нещо
на едно решение и се състои в правото да се иска принудително изпълнение,
поради което е присъща само на осъдителните решение, каквото
цитираното решение не е. То обаче се ползва със СПН, която най-общо,
представлява задължение на страните, спрямо държавата, да
преустановят правния спор. В това се изразява регулиращото действие,
3
присъщо на всички решения, в качеството им на заповед от съда да бъде
възприето занапред поведение, отговарящо на съдебно установеното правно
положение. Никоя от страните не може занапред да оспорва правилността
на съдебно установеното и това се отнася до всеки елемент на съдебно
установеното или отреченото право, тоест – решението по в.гр.д.
№509/2019г. на СлОС обвързва изцяло въззивника.
Посредством извършената съдебно-счетоводна експертиза е
установено, че дължимото обезщетение за тези неизползвани 73 дни
допълнителен платен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа за
всяко тримесечие, е в размер на 7 342, 34 лв., изчислено по реда на заповед №
ЧР-05-265/27.07.2021 г. на Министъра на правосъдието, като по отношение
на този размер в жалбата не са релевирани оплаквания и съдът приема, че
той е правилно определен.
Правоизключващите и правопогасяващите възражения на въззивника се
състоят в твърденията, че след влизане в сила на решението, с което се
признава правото на допълнителен отпуск на 10.05.22г., до прекратяване на
служебното правоотношение на служителя на 04.11.22г., той е бездействал
и не е пожелал да ползва този отпуск, а считано от 01.01.2021г. отпускът
по чл. 189 ал. 1 т. 3 от ЗМВР не съществува в правния мир поради отмяна на
текста и не подлежи на компенсиране.
Въззивният състав не споделя това виждане.
Преуреждането на материалното право има действие за напред,
тоест се регулират правоотношенията, възникнали след изменението на
ЗМВР от 01.01.2021г. Независимо, че решението по в.гр.д. № 509/2019г. е
влязло в сила на 10.05.2022г., предметът му касае права и правоотношения,
възникнали в предходен момент, който не е засегнат от новата уредба.
Що се отнася до правото на ползване на допълнителния отпуск, вярно
е, че липсват данни въззиваемата-ищца да е ползвала реално целия или част
от признатия й с решението платен годишен отпуск за извънреден труд, но
това не е основание да се откаже заплащане на парично обезщетение за
него след прекратяване на служебното правоотношение между страните.
За работника/служителя съществува право да ползва платения си отпуск,
но не и задължение за това. Нито работодателят може да го задължи дали
и кога да го ползва, нито правната норма установява императивен ред за
това, съответно – неупражняването на правото не е свързано със санкция,
а единствено с евентуалното му изгубване при определени условия. Казаното
се отнася както за редовния платен годишен отпуск, така и за
допълнителния такъв, стига правото на ползването им да съществува. В
този смисъл правилно решаващият съд е посочил, че със заповед на
министъра на правосъдието от 27.07.2021 г. е указан само редът за
ползване на годишните отпуски по чл. 189, ал.1, т.4-10 от ЗМВР, като при
прекратяване на служебното правоотношение съгл. гл. III е предвидена
компенсация за неизползван платен годишен отпуск с парично обезщетение,
4
но не е предвидена възможност на работодателя, при неподаване на
заявление за ползване на отпуск да бъде отказано на служителя изплащане
на парично обезщетение.
Така в случая за служителя при прекратяване на служебното
правоотношение е възникнало право да получи обезщетение в пари за всичкия
неизползван отпуск, като е установено, че такова е изплатено само за
неползвания редовен платен годишен отпуск за 2017 г., 2019 г. и 2022 г.в
размер на общо 18 работни дни, но не и за неизползваните 73 дни
допълнителен отпуск за периода 01.01.2003 г. - 30.06.2014 г., правото на
който й е признато с влязло в сила съдебно решение.
Поради това главният осъдителен иск е изцяло основателен и доказан в
пълния предявен размер от 7 342, 34 лв., с оглед допуснатото от съда по
искане на ищцата изменение на цената му и следва да се уважи.
Основателността на главния иск обуславя основателността, а оттам
– и уважаването и на акцесорната претенция за заплащане на обезщетение
за забава в размер на законовата лихва върху присъдената сума, както е
поискано -.от предявяване на исковата молба на 28.06.2023 г., до
окончателното изплащане.
Щом крайните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд
счита, че въззивнвата жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без
уважение, а атакуваното решение – потвърдено изцяло, включително по
отношение на разноските.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази
инстанция лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са
направени и заплати тези на въззиваемата страна в размер на 1000 лв. за
адвокатско възнаграждение.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно решение №
41/24.01.2024г. по гр.д. № 2594/23г. на СлРС като ПРАВИЛНО.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при МП да
5
заплати на М. П. Г. направените разноски по делото за въззивната
инстанция в размер на 1000 лв.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6