№ 4435
гр. С., 08.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на десети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Петър Ив. Минчев
Анна Кофинова
при участието на секретаря ПОЛИНА В. ВАСИЛЕВА
като разгледа докладваното от Петър Ив. Минчев Въззивно гражданско дело
№ 20241100510736 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С решение № 20121639 от 29.04.2024г., постановено по гр.д. № 1805/2021г. по описа
на СРС, 143-ти състав, е отхвърлен предявеният от М. Л. С. срещу И. В. Р. осъдителен иск за
сумата от 2835 лева, представляваща обезщетение за неимуществените вреди, съставляващи
болки и страдания причинени от неправомерното поведение на ответницата, ведно със
законната лихва от датата на предявяване на исковата молба – 11.12.2020г. – до
окончателното плащане на претендираното обезщетение. Отхвърлен е предявеният от М. Л.
С. срещу П. И. Р. осъдителен иск за сумата от 2835 лева, представляваща обезщетение за
неимуществените вреди, съставляващи болки и страдания причинени от неправомерното
поведение на ответницата, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата
молба – 11.12.2020г. – до окончателното плащане на претендираното обезщетение.
Отхвърлен е предявеният от В. Г. С. срещу И. В. Р. осъдителен иск за сумата от 2835 лева,
представляваща обезщетение за неимуществените вреди, съставляващи болки и страдания
причинени от неправомерното поведение на ответницата, ведно със законната лихва от
датата на предявяване на исковата молба – 11.12.2020г. – до окончателното плащане на
претендираното обезщетение. Отхвърлен е предявеният от В. Г. С. срещу П. И. Р.
осъдителен иск за сумата от 2835 лева, представляваща обезщетение за неимуществените
вреди, съставляващи болки и страдания причинени от неправомерното поведение на
ответницата, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба –
11.12.2020г. – до окончателното плащане на претендираното обезщетение. Със същото
1
решение М. Л. С. и В. Г. С. са осъдени да заплатят солидарно на И. В. Р. и П. И. Р. сумата от
450 лева, представляваща сторените по делото разноски.
Срещу така постановеното решение е подадена в срок въззивна жалба от иищците М.
Л. С. и В. Г. С., в която са развити съображения за недопустимост и неправилност на
обжалваното решение. Жалбоподателите поддържат, че неправилно първоинстанционният
съд бил решил спора въз основа на нерелевантни правни норми. Правата на обезщетение на
ищците произтичали от нормите на чл. 26, ал. 1 и чл. 36, ал. 1 от Конституцията на
Република България /КРБ/, от чл. 124, 125 и 128 от СК във връзка с чл. 45 ЗЗД. Поддържат,
че изявлението на районния съд на стр. 9, последен абзац от решението било без правно
основание, тъй като Конституцията била в сила за всички български граждани, включително
за живеещите зад граница българи, които не били недосегаеми пред назионалното
законодателство. В тази връзка се иска от въззивния съд да оцени последствията при
посегателство в патримониума на българите по отношение на езика, рефлектиращи въху
естественото право на лични отношения на ищците, като присъди дължимите санкции и
обезщетения. Поддържат доводи за злоупотреб с право, тъй като процесуалният
представител на ответниците не била легитимно представена на две поредни открити
съдебни заседания, като същата била представлявала ответниците с пълномощно, в което
липсвали подписи на упълномощителите, като представителната власт била потвърдена и с
недействителна декларация със задна дата. Второто представено по делото пълномощно
също била поредна манипулация, тъй като било частен документ без достоверна дата. На
следващо място първоинстанционният съд бил направил опит за редакция на исковата молба
на ищците чрез създаване на неотговарящо на истината описание на взаимоотношенията,
както и обезщетение за 27 месеца. Истината била, че в продължение на 10 години ищците
били приемали контакти с внуците си чрез превод, извършван от тяхната дъщеря по
телефона, но тези контакти не били лични отношения, освен това се случвали обичайно в
колата на ответницата сутрин или вечер, поради което имало риск от катастрофа и не
покривали съдържанието на естествените права на ищците на лични отношения. На 11-тата
година ищците поискали внуците им, които боравели с таблети, да ползват стационарна
връзка чрез специална разработка на телеком за сметка на ищците, с цел преодоляване на
часовата разлика. Никога не бил поставян въпрос за мобилни телефони и за претенция
родителите да не присъстват на стационарната връзка. Развити са подробни съображения за
недобросъвестно поведение и липса на аргументи от страна на процесуалния представител
на ответниците. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че производството за
определяне на режим на лични отношения било прекратено поради липса на компетентност
на българския съд. В случая се касаело за нарушаване на естествени права на лични
отношения между прародители и внуци, които се санкционирали от българския Семеен
кодекс и Конституцитята на Република България. Позовават се и на тълкуването, дадели с
Решение от 31.05.2018г. по дело С-335/17 на СЕС по преюдициално запитване, според което
правото на лични отношения по чл. 1, пар. 2, б. „а“ и чл. 2, т. 7 и т. 10 от Регламент (ЕО) №
2201/2003г. включвало правото на лични отношения с дядото и бабата. Изразяват несъгласие
с изводите на съда за връзка между претендираното обезщетение и производството по чл.
2
128 СК, което било все още висящо. Съдът бил направил неправилни правни изводи относно
процесната претенция, описани във въззивната жалба, не била отбелязана и агресията на
процесуалния представител на ответниците. Развиват подробни съображения, че
претенцията не произтичала от нарушаване на неприсъден режим на лични отношения, а от
нарушаването на естественото им право на лични отношения с техните внуци. Неправилни
били изводите на първоинстанционния съд за липса на задължение за изучаване на
български език от български граждани зад граница, както и за недоказаност на
неимуществените вреди на ищците. Молят съда да отмени обжалваното решение и да уважи
предявените искове.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответниците И. В. Р. и П. И. Р. не са подали отговор на
въззивната жалба.
С молба от 10.06.2025г. жалбоподателите са посочили, че поддържат иска си в размер
на по 420 лева месечно до ефективното установяване на естерствени права на лични
отношения с техните внуци. В проведеното на 10.06.2025г. открито съдебно заседание по
делото жалбоподателите са уточнили, че това тяхно искане имало характер на оплакване за
произнасяне по непредявен иск от страна на СРС. Сочат, че продължавали да търпят вреди
през периода на висящност на съдебното производство и щели да продължат да търпят
вреди, респективно да им се дължи обезщетение, до възстановяването на правото им на
лични отношения. В тази връзка сочат, че първоинстанционният съд бил допуснал
процесуално нарушение, като се бил произнесъл само за конкретния размер на иска и
конкретен период.
В проведеното на 10.06.2025г. въззиваемите страни чрез техния процесуален
представител са заявили, че оспорват въззивната жалба като неоснователна.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалваните му части. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Релевираните от въззивниците в настоящото производство оплаквания за
недопустимост на обжалваното решение поради произнасяне по непредявен иск са
неоснователни. Искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди не
представлява иск за изпълнение на повтарящи се задължения, чиято изискуемост
продължава да настъпва и след постановяване на решението по смисъла на чл. 124, ал. 2
ГПК. Както е изяснено в съдебната практика /в този смисъл Определение № 525 от 3.12.2019
г. на ВКС по ч. гр. д. № 4275/2019 г., III г. о., ГК, Решение № 516 от 11.02.2011 г. на ВКС, II-
3
ро г. о. по гр. д. № 1385/2009 г., Решение 355 от 12.12.2014 на ВКС, IV-то г. о. по гр. д. №
2730/2014 г., Решение 218 от 18.03.2016 г. на В., I-во т. о. по т. д. 3200/2014 г./, изпълнението
на повтарящи задължения предполага наличието на сигурност, че тези задължения ще
възникнат в ясно определен размер и тяхната изискуемост зависи единствено от изтичането
на определен период от време. За разлика от това възникването на вземането за обезщетение
за неимуществени вреди от конкретно противоправно поведение не е обусловено единствено
от изтичането на определен период от време, но и от два факта с несигурен характер –
продължаването на противоправното вредоносно поведение на ответниците, както и ищците
да продължават да търпят конкретни неимуществени вреди /болки, страдания, негативни
преживявания/ вследствие на него в определен обем и с определен интензитет. Тази
характеристика на претенцията за неимуществени вреди от конкретно противоправно
поведение изключва възможността обезщетението да бъде присъдено за бъдещ период в
определен месечен, годишен или друг размер, до прекратяване на противоправното деяние.
Предвид гореизложеното, предмет на иска с правно основание чл. 45 ЗЗД може да
бъде единствено обезщетение за вече претърпени към датата на подаване на исковата молба
неимуществени вреди от извършено към същата дата противоправно деяние. Следователно
редовността на исковата молба съобразно изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 3, т. 4 и т. 5 от
ГПК налага претенцията да бъде ясно индивидуализирана чрез посочване на нейния размер,
изминал период на претърпяване на вредите /с начална и крайна дата/, както и ясно
описание на вече извършеното към този момент деяние, респективно на вече претърпените
в тази връзка вреди. Именно в тази насока първоинстанционният съд е дал указания на
ищците за отстраняване на нередовности на исковата молба и със своята молба-уточнение от
04.02.2021г. ищците са посочили, че периодът на процесните неимуществени вреди е от
19.09.2018г. до 11.12.2020г., а размерът на предявените искове е както следва: всеки един от
двамата ответници да заплати на всеки един от двамата ищци сумата от по 2835 лева,
представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди през така посочения
период. В проведеното на 09.11.2022г. открито съдебно заседание пред СРС ищците са
направили искане за увеличаване на иска, което, обаче, са оттеглили в същото открито
съдебно заседание. Видно от мотивите и диспозитива на обжалваното решение, съдът се е
произнесъл именно по така предявените искове, уточнени с молбата от 04.02.2021г. поради
което не е налице твърдяното от въззивниците нарушение на диспозитивното начало чрез
произнасяне по непредявен иск. Ето защо обжалваното решение е процесуално допустимо.
Не е налице и основание за служебно съединяване на дела, която процесуална възможност
касае първоинстанционното производство.
Неоснователно е и оплакването на въззивниците за липса на представителна власт на
процесуалния представител на ответниците адв. С. Р.. На л. 477 от първоинстанционното
дело е представено адвокатско пълномощно от ответниците И. Р. и П. Р., с което
упълномощават адв. Р. да ги представлява по гр.д. № 1805/2021г. по описа на СРС, 143-ти
състав до окончателното приключване на делото. Нормата на чл. 34, ал. 4 ГПК предвижа, че
пълномощното има сила до завършване на делото във всички инстанции, ако не е уговорено
4
друго. В случая липсва отклонение от цитираната норма, напротив, в пълномощното е
предвидено изрично, че е валидно до окончателното приключване на делото, а не само в
производството пред първата съдебна инстанция. Ето защо доводът на въззивниците, че
това пълномощно имало действие само за първоинстанционното производство, е
неоснователен. Обстоятелството, че в пълномощното е вписан номерът на
първоинстанционното дело, е ирелевантно за тази преценка, доколкото делото е било висящо
именно под този номер към датата на съставяне на пълномощното.
Що се отнася до оспорването на подписите на упълномощителите, това процесуално
действие се подчинява на правилата на чл. 193 и чл. 194 от ГПК, поради което и на
основание чл. 193, ал. 1 ГПК, то следва да бъде направено най-късно с отговора на
съдопроизводственото действие, с което документът е представен. В случая такова
оспорване липсва в законоустановения срок, поради което липсва и основание за съда да
проверява автентичността на подписите на ответниците върху пълномощното. По въпроса за
липсата на достоверна дата на пълномощното, съобразно правилото на чл. 181, ал. 1 ГПК
същото следва да се счита съставено най-късно на датата на неговото представяне пред
съда. Доколкото тази дата е в хода на първоинстанционното производство, ответниците се
явяват надлежно представлявани както в него, така и в настоящото въззивно такова. На
следващо място, проследяването на паричните потоци между адв. Р. и ответниците е извън
предмета на настоящия спор по искове с правно основание чл. 45 ЗЗД между страните,
поради което оплакването на въззивниците, че това не е сторено, е неоснователно.
Неоснователно е и оплакването на жалбоподателите за „нелегитимност“ на адвоката на
ответниците, доколкото адв. С. Р. е вписана в публичния регистър на САК като практикуващ
адвокат от 03.11.1999г. Що се касае до употребените от адвоката думи и изрази в
първоинстанционното производство, компетентен да извърши преценка относно налагането
на процесуално наказание за тях е съдът, пред който те са изречени. Отказът на
първоинстанционния съд да наложи санкция не подлежи на съдебен контрол, включително
по реда на въззивното обжалване на съдебното решение. На последно място, що се касае до
представения пред СРС снимков материал, в проведеното на 10.06.2025г. въззивниците са
направили искане за неговото приемане във въззивното производство и това искане е
оставено без уважение, с което въпросът относно приемането на тези доказателства е
разрешен.
Предвид гореизложеното, липсват твъдените от жалбоподателите нарушения на
съдопроизводствените правила досежно обжалваното решение.
Относно правилността на решението съдът намира, че същото се явява правилно като
краен резултат. Фактическата обстановка на спора е установена правилно от
първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК въззивният състав
препраща към изложените от СРС мотиви относно фактите по делото. Във връзка с доводите
в жалбата е необходимо да се добави следното от правна страна:
По предявените искове с правно основание чл. 45 ЗЗД, в доказателствена тежест на
ищците е да докажат наличието на конкретно противоправно поведение, извършено от
5
ответниците по описания в исковата молба начин, претърпените от ищците неимуществени
вреди, техният обем и интензитет, както и причинно-следствената връзка между вредите и
протовоправното поведение на ответниците. В доказателствена тежест на ответниците е да
докажат възраженията си, както и да опровергаят презумпцията, установена в чл. 45, ал. 2
ЗЗД.
В първоинстанционното производство, както и в настоящото въззивно такова, не е
налице спор между страните, че децата В.Д. Р., родена на ********* в САЩ, щата Тексас,
Н..Д. Р., роден на ********* в САЩ, щата Тексас, и С. Б. Р., родена на 07.08.2017г. в САЩ,
щата Тексас, са деца на ответниците И. Р. и П. Р., както и че ищците М. Л. С. и В. Г. С. са
баба и дядо на децата по майчина линия. Няма спор и по въпроса, а също така от събраните
по делото писмени доказателства и гласни доказателствени средства, се установява, че
ответниците и техните деца живеят постоянно на територията на щата Тексас, САЩ, докато
ищците живеят постоянно в Република България, като комуникацията между ищците и
техните внуци се осъществява основно чрез телекомуникационни средства.
При тези безспорно установени факти и обстоятелства, конкретните противоправни
деяния, на които се основава исковата претенция, са изложени систематизирано в молбата-
уточнение от 04.02.2021г., и по тях съдът намира следното.
Първата група деяния, които ищците квалифицират като противоправни, е че
ответниците са отказали на ищците да ползват „домофонно“ /стационарно/ средство за
комуникация на ищците с техните внуци, респективно че не е установен личен контакт на
ищците с внуите им, тъй като ответниците са отказали да включат и ползват стационарно
видео-средство, което било предоставено на ответниците на 13.05.2019г. В тази насока на
първо място следва да се уточни, че оплакването на жалбоподателите, че
първоинстанционният съд е смесил правото на лични отношения на ищците с техните внуци
от една страна, с режима на упражняване на лични отношения от друга, е основателно.
Както са посочили жалбоподателите правото на лични между деца и прародители /баба и
дядо/ представлява естествено субективно право, както на прародителите, така и на децата,
което възниква пряко по силата на родствената връзка между тях, докато режимът на лични
отношения представлява мярка за възстановяване на нарушеното право на лични
отношения. В този смисъл определянето на режим на лични отношения между децата и
техните баба и дядо по реда на чл. 128, ал. 1 СК представлява правна последица от
нарушаването на правото на лични отношения между тях, но не представлява единствената
възможна такава последица. Доколкото възпрепятстването на личните отношения без
уважителна причина /от гледна точка на интереса на децата/ представлява противоправно
поведение, то може да породи за възпрепятстваната страна не само правото да иска
определяне на режим на лични отношения, но също така и правото да иска обезщетение за
породените от възпрепятстването вреди, изразяващи се в негативните преживявания от
липсата на възможност за общуване.
Ето защо въззивната инстанция не споделя правния извод на първоинстанционния
съд, че след като през процесния период не е определен режим на лични отношения между
6
ищците и техните внуци, то не е възможно той да бъде нарушен, респективно ищците да
претърпят вреди от неговото нарушаване. В случая исковата претенция не се основава на
неспазване от ответниците на определен от съда режим на лични отношения, а на твърдения
за нарушено право на лични отношения на ищците с техните внуци. Независимо от това
дали ищците са поискали определяне на режим на лични отношения по реда на чл. 128, ал. 1
СК, респективно независимо от развитието на това производство, ищците биха имали право
на обезщетение за неимуществени вреди в случай, че тяхното право на лични отношения с
внуците им е било нарушено. Обезщетението в случая произтича от нарушаването на
субективното право, а не на установен от съд режим на неговото упражняване.
Правото на лични отношения, обаче, не следва да се смесва и със способите за
неговото упражняване. Правото на лични отношения се упражнява по начин и чрез способи,
които са подходящи за детето с оглед конкретните специфики на случая. Кой способ е
подходящ определят носителите на родителските права над детето /чл. 122, ал. 1 СК/, но ако
тази преценка води до необосновано възпрепятстване на правото на лични отношения,
въпросът отново се разрешава от съда по горепосочения ред. Отказът на родителя да
приложи определен способ за упражняване на правото на лични отношения, обаче, не
означава неминуемо, че самото субективно право е нарушено, ако то може да се упражнява
чрез други способи. Настоящият случай е именно такъв, доколкото самите ищци твърдят в
исковата си молба и въззивната си жалба, че в продължение на десет години са упражнявали
правото си на лични отношения с техните внуци чрез телефонни обаждания по времето, в
което това е било възможно с оглед часовата разлика между България и Съединените
американски щати. Именно ищците са решили да променят този способ за упражняване
правото на лични отношения, като са поискали от ответниците той да не се упражнява
повече по този начин, а чрез закупеното от тях „домофонно“ стационарно устройство.
Следователно отказът на ответниците да променят способа за упражняване правото на
лични отношения между ищците и техните внуци в конкретния случай не се явява
противоправен, доколкото това тяхно право е могло да се упражнява и е било упражнявано
по друг начин, който не включва използването на процесното устройство. Като са отказали
да използват домофонното устройство, ответниците не са нарушили правото на лични
отношения на ищците, а единствено са възпрепятствали прилагането на един конкретен
способ за неговото упражняване, като самото естествено субективно право е могло да бъде
упражнено чрез всякакви други способи, включително по начина, по който това е било
извършвано преди този момент.
Втората група обстоятелства, на които ищците са се основали в исковата си молба е,
че ответниците умишлено лишавали своите деца /внуци на ищците/ от правото да изучават
майчиния си език, респективно възможността за осъществяване на непосредствена
комуникация между ищците и техните внуци на български език. Доколкото правото на
децата да изучават български език представлява лично субективно право на самите деца,
евентуалното негово нарушаване от ответниците би могло да доведе до възникване на вреди
единствено за децата, в чийто патримониум се отразяват последиците от евентуалното
7
нарушение. Ищците, в качеството си на баба и дядо на децата, не са легитимирани да
претендират обезщетение за евентуални нанесени вреди на децата, а единствено могат да
търсят обезщетение на своите собствени вреди. Ето защо първото от така изложените
твърдения за противоправно поведение, че ответниците лишавали своите деца от правото да
изучават майчиния си език, не може да доведе до пораждане на право на обезщетение за
ищците.
Относно твърдението, че неизучаването на български език възпрепятства
възможността за упражняване правото на лични отношения между ищците и техните внуци,
съдът намира следното. Както е посочено във въззивната жалба, съгласно чл. 36, ал. 1 КРБ,
изучаването и ползването на българския език е право и задължение на българските
граждани. Предвиденото с нормата задължение за изучаване и ползване на българския език
има на първо място морален характер, тъй като утвърждава нравствения дълг на всеки
български гражданин да изучава, поддържа и развива езика като проявление на българската
култура и национално самосъзнание. Неизпълнението на този морален дълг не е скрепено с
правна санкция, негов коректив е общественото отношение към подобно поведение. На
второ място задължението е и правно, тъй като въвежда от една страна задължение за
държавата да осигури възможност за свободно и безплатно изучаване на български език от
българските граждани, а от друга – задължението на гражданите да участват в това
обучение. На законово ниво това правно задължение е пресъздадено с нормата на чл. 13, ал.
5 ЗПУО, съгласно която изучаването и използването на българския език в системата на
предучилищното и училищното образование е задължително, както и с нормата на чл. 8, ал.
2 ЗПУО, съгласно което училищното образование е задължително до навършване на 16-
годишна възраст. Съвкупността от тези норми урежда задължителния ред за изучаване на
български език от българските граждани.
Разпоредбата на чл. 36, ал. 1 КРБ, както и цитираната уредба на ЗПУО, обаче,
уреждат отношенията между българските граждани и българската държава по повод
изучаването и ползването на българския език, а не правоотношенията между самите
граждани. Правото и задължението им да изучават и ползват езика е насочено към
държавата, която носи насрещното задължение да осигури възможността за неговото
свободно изучаване, а не към останалите членове на обществото. Нормите не уреждат
субективно притезателно право на гражданите помежду им, по силата на който всеки да
може да иска друг български гражданин, респективно неговите деца, да бъдат задължени да
изучава и използва българския език. След като такова притезание липсва, то не е налице и
съответстващото му право на обезщетение на конкретно лице за вреди от неговото
неизпълнение от страна на друго лице. Следователно никой не разполага с правото на
обезщетение за вреди от нарушени субективни права заради това, че друг гражданин, респ.
неговите деца, не знае и не използва български език.
Правото на лични отношения не въвежда отклонение от това правило. Неговият обем
включва правото на прародителите /бабата и дядото/ и на децата да комуникират лично
помежду си, но не включва в своя обем задължение на някоя от тези страни да изучава
8
езика, който другата страна владее, с цел осъществяване на тази комуникация на един и
същи език. В случай, че двете страни не владеят един език, правото им на лична
комуникация /включено в правото на лични отношения/ се осъщестява чрез превод. Нуждата
от превод, като опосредяващо комуникацията средство, може да бъде преодоляна, както чрез
изучаване на българския език от децата, така и чрез изучаване от бабата и дядото на чуждия
език, на който децата комуникират, но никоя от тези страни не разполага със субективното
право да задължи другата да изучава различен език от този, който използва. В случая
възможност за лична комуникация чрез превод е била предоставена от ответниците, поради
което упражняването на правото на лични отношения на ищците с техните внуци е
обезпечено. Ето защо съдът намира, че правото на лични отношения на ищците не се явява
нарушено от обстоятелството, че техните внуци не изучават и не използват българския език,
респективно посоченото в исковата молба деяние на ответниците не се явява противоправно,
тъй като не нарушава субективните материални права на ищците.
Третата група обстоятелства, на които ищците основават претенцията си, включва
твърдението, че ответниците умишлено отчуждавали своите деца от ищците с цел да
възпрепятстват правото им на лични отношения с тях, включително на 27.04.2019г.
ответниците отказали да получат изпратени от ищците подаръци за техните внуци. Тези
твърдения на ищците правилно са приети от първоинстанционния съд за недоказани. При
указана доказателствена тежест на ищците за установяване на това обстоятелство при
условията на пълно и главно доказване, по делото не са ангажирани доказателства и
доказателствени средства в насоката, че ответниците умишлено са отчуждавали своите деца
от ищците като техни баба и дядо. Същевременно от показанията на свидетеля А. С., които
се подкрепят изцяло от представените на л. 90-93 от делото на СРС и неоспорени от
страните електронни писма, се установява, че отношението между страните е било нормално
в рамките на обичайното отношение между родители и прародители, като спорът между тях
е касаел единствено възникналият конфликт относно процесното „домофонно“ устройство и
отправените от ищците искания децата да говорят с тях на български език. Не се установява
от доказателствената съвкупност по делото да е налице влияние на ответниците върху
техните деца, насочено към отчуждаването им от ищците, респективно към формиране на
отрицателно отношение към тях и нежелание за общуване. Що се касае до изпратената от
ищците пратка, от приетото електронно писмо на л. 101 от делото на СРС, както и от
показанията на свидетеля се установява, че същата не е била приета от ответниците, но не се
установява това обстоятелство да се е дължало на целенасочено поведение на ответниците
по отчуждаване на децата им от ищците, нито се установява съдържанието на пратката.
На последно място ищците основават претенцията си на обидни думи и изрази,
отправени към тях от ответника П. Р. в електронно писмо от 14.12.2018г., а именно изразите
„имате още 30 часа“, „сещайте се или по-точно четете и се осъзнайте“, „с много обич,
простия ви зет П.“, „няма време“, „поел си голям риск да обявиш война“, „Виктория вече
говори на испански“, „Ники ще бъде следващия испаноговорящ“, „след това децата ми ще
учат китайски“, „българския е символичен език“, „някой със ограничен светоглед“, „ти си
9
последния човек на този свят“, „никой не се интересува от твоите правила“, „много се
извинявайте… че не съм ти отговорил все още“, „само запомни, че ти залязва звездата“,
„координирай пропорционално думите със дните си“, „ако още веднъж заплащап мене или
моето семейство“, „и Роки няма да те спаси“, „давам ти точно 48 часа“, „ако отговора ти не
следва моите изисквания ще бъде приет като официално обявяване на война“.
Изпращането на електронното съобщение с посоченото съдържание се установява по
категоричен начин от представеното писмено доказателство – електронно писмо от
посочената дата, което не е оспорено от ответниците. Не е налице спор и относно
авторството на писмото от страна на ответника П. Р.. Относно противоправността на
цитираните думи и изрази, съдът намира следното.
Съгласно чл. 39, ал. 2, пр. 1 от Конституцията на Република България, правото на
всеки да изразява мнение и да го разпространява чрез слово - писмено или устно - не може
да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго. Такова накърняване е
налице в случаите, в които разпространеното мнение е обидно за засегнатото от него лице
или когато не представлява мнение, а твърдение за неверен факт, влияещ върху доброто име
на засегнатото лице – клевета. Съгласно законоустановените определения на чл. 146, ал. 1
НК и чл. 147, ал. 1 НК, обида е налице тогава, когато деецът каже или извърши нещо
унизително за честта или достойнството на другиго в негово присъствие, а клевета е налице
тогава, когато деецът разгласи позорно обстоятелство за другиго или му припише
престъпление. Свободата на словото не е абсолютна, а се разпростира до пределите, след
които вече се засягат други конституционни ценности - каквито са доброто име и правата на
другите граждани. Следователно въпросът за баланса при упражняването на конституционно
гарантираните права може да бъде решен след конкретна преценка на всеки случай.
Прокламираната в чл. 40, ал. 1 от Конституцията свободата на печата и другите средства за
масова информация е свързана с правото на личността и на социалната общност да бъдат
информирани, по въпроси, които представляват интерес. В нейното съдържание не се
включва предоставена възможност за разпространяване на неверни данни, засягащи лични
граждански и човешки права и не предпоставя налагане на негативен подтекст. Свободата
на словото не е абсолютна, а се разпростира до пределите, след които вече се засягат други
конституционни ценности - каквито са доброто име и правата на другите граждани.
Следователно въпросът за баланса при упражняването на конституционно гарантираните
права може да бъде решен след конкретна преценка на всеки случай. Прокламираната в чл.
40, ал. 1 от Конституцията свободата на печата и другите средства за масова информация е
свързана с правото на личността и на социалната общност да бъдат информирани, по
въпроси, които представляват интерес. В нейното съдържание не се включва предоставена
възможност за разпространяване на неверни данни, засягащи лични граждански и човешки
права и не предпоставя налагане на негативен подтекст. Свободата на словото не е
абсолютна, а се разпростира до пределите, след които вече се засягат други конституционни
ценности - каквито са доброто име и правата на другите граждани. Следователно въпросът
за баланса при упражняването на конституционно гарантираните права може да бъде решен
10
след конкретна преценка на всеки случай.
Извън тези категории деяния, изказването на мнения не е противоправно, доколкото
свободата на мнението и неговото изразяване чрез слово е конституционно регламентирано
в чл. 39, ал. 1 КРБ. Не е противоправно поведението при изказани мнения с негативна
оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира или се
предполага във връзка с обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие.
Свободата на изразяване на мнение е изключена в случаите, визирани в чл. 39, ал. 2 от
Конституцията на РБ. Негативните оценки за определена личност, открояваща се по една
или друга причина в обществения живот, не пораждат отговорност, ако не засягат
достойнството на личността /т. е., ако не осъществяват състав на престъплението обида/.
Оценъчните съждения не могат да се проверяват за тяхната вярност - те представляват
коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната
действителност. За вярност могат да бъдат проверявани фактическите твърдения, но не и
оценката на фактите /в този смисъл решение № 62/06.03.2012 г. по гр. д. № 1376/2011 г., IV г.
о.; решение № 85/23.03.2012 г. по гр. д. № 1486/2011 г., IV г. о., решение № 204/12.06.2015 г.
по гр. д. № 7046/2014 г., IV г. о. и др./.
В конкретната хипотеза посочените от ищците думи и изрази безспорно изразяват
негативно отношение на ответника П. Р. към ищците, но нямат противоправен характер, тъй
като не съдържат унизителни за честта и достойнството на ищците думи и изрази. Следва да
се подчертае, че обидният характер на дадено изявление се преценява от съда според
приетите в обществото разбирания за значението на думите, а не въз основа на субективната
преценка на ищците. В този смисъл е напълно възможно процесните изрази да са били
възприети от ищците като обидни с оглед изразеното чрез тях негативно и пренебрежително
отношение, но тази тяхна субективна преценка е ирелевантна за характера на деянието.
Наложеният от ответника ултиматум за отговор в рамките на определен период от време,
окачествяването на ищците като лица с „ограничен светоглед“ и твърденията за символично
„обявяване на война“, касаят уреждане на личните отношения между страните и мнението
на ответника за личността на ищците, но не съдържат думи и изрази, които обективно биха
могли да бъдат окачествени като обида по смисъла на чл 146, ал. 1 НК. Изразите, че
българският език бил „символичен“, както и че децата щели да учат испански език, нямат
дори характер на оценъчни съждения по отношение на ищците, тъй като изобщо не са
насочени към тях. Ето защо съдът приема, че така посочените думи и изрази нямат
противоправен характер, поради което не са годни да породят вземане за обезщетение за
неимуществени вреди.
Предвид липсата на противоправност на изложените в исковата молба и молбата-
уточнение обстоятелства, на които ищците основават претенцията си, разглеждането на
останалите предпоставки за уважаване на исковете с правно основание чл. 45 ЗЗД е
безпредметно. Предявените искове са неоснователни и правилно са били отхвърлени изцяло
от първоинстанционния съд.
Поради съвпадение в крайните изводи на въззивната инстанция с тези на
11
първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските.
При този изход от спора, право на разноски във въззивното производство имат
единствено въззиваемите страни /ответниците/. Същите, обаче, не са представили
доказателства за сторени разноски и не са претендирали такива, поради което разноски не
следва да им се присъждат.
Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.
3, т. 1, пр. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20121639 от 29.04.2024г., постановено по гр.д. №
1805/2021г. по описа на СРС, 143-ти състав.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12