Р Е
Ш Е Н И Е
№………./…...03.2020 г.
гр. Варна
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и шести февруари през две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИЯ ТЕРЗИЙСКА
ЧЛЕНОВЕ:
ЖАНА МАРКОВА
ТОНИ КРЪСТЕВ
при секретар Румяна Дучева,
като разгледа докладваното от съдията Терзийска
въззивно търговско дело № 117
по описа за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на С.Х.Т., чрез особен представител против Решение №
5714/13.12.2019 г. на ВРС по гр.д. № 957/2019 г. по описа на съда, с което е
прието за установено в отношенията
между страните по делото, че С.Х.Т., от гр. Варна дължи на „БНП Париба пърсънъл файненс” С.А. Париж, Франция, чрез
„БНП Париба пърсънъл файненс С.А. – клон България“, ЕИК *********, следните
суми, на следните правни основания: 923.66лв.
– невърната главница по договор за кредит от 14.01.2016г.; 124.66лв. – възнаградителна лихва по
договора за кредит от 14.01.2016г., начислена за периода 20.10.2017г. – 20.10.2018г.; 83.72лв. – мораторна лихва върху
главницата по договора за кредит от 14.01.2016г., начислена за периода 20.11.2017г. – 11.10.2018г.; законна лихва върху главницата от
подаване на заявление – 30.10.2018г. до окончателното й изплащане, за всички от
които суми е издадена заповед по реда начл.410 ГПК, по ч.гр.д. №16376/2018г.
на ВРС, на правно основание чл.422 ГПК.
Жалбоподателят
счита решението на ВРС за незаконосъобразно, постановено при неправилно
приложен материален закон и моли за неговата отмяна. На първо място счита, че
съдът не е обсъдил всички възражения, наведени в отговора относно недължимост
на услугата „сигурност на плащанията“, с която допълнително се увеличава
задължението на ответника със сумата от 369.37 лева и уговорката противоречи на
чл. 10а ал.2 от ЗПК, заобикаля изискванията на закона и е нищожна. Отделно тази
клауза води до неравноправност като определено възнаграждение отнапред при липса
на сигурност относно осъществяване на насрещна престация на финансовата
институция. Моли за отмяна в цялост на решението или в условия на евентуалност
досежно сумата от 369.37 лева, част от главницата.
Становището на
въззиваемата страна в депозирания писмен отговор е за неоснователност на
претенциите и законосъобразност на решението на ВРС като постановено при
правилно приложен материален закон. Поддържат доказаност на валидно
облигационно правоотношение по договор за кредит и усвояване на отпуснатата сума,
а възраженията за пълна или частична нищожност и неравноправност на отделни
клаузи, включително за ГЛП и ГПР счита, че правилно не са възприети от
първоинстанционния съд като основателни предвид определения със закон
максимален размер на вземането на възнаградителна лихва, който не е надвишен.
Моли за потвърждаване на съдебния акт и присъждане на разноски за въззивно
производство.
В
съдебно заседание въззивникът, чрез особен представител поддържа жалбата на
изложените в нея основания по същество на спора.
Въззиваемата
страна, редовно призована не се представлява. В писмена молба поддържа отговора
по жалбата и моли решението да бъде потвърдено.
Съдът, като приема, че е сезиран с редовна и
допустима за разглеждане въззивна жалба, депозирана от лице, легитимирано чрез
правен интерес от обжалване, след съвкупен анализ на доказателствения материал
по делото приема за установено от фактическа и правна страна:
Обжалваното решение е валидно и допустимо, поради
което в рамките на ограничения въззив настоящата инстанция се произнася по
приложението на импреративни правни норми и доводите в жалбата.
В развилото се
заповедно производство по ч.гр.д.16376/2018 г. на ВРС е удовлетворено заявление по
чл. 410 от ГПК на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С. А.“, клон България и издадена
Заповед № 8171/31.10.2018 г. за изпълнение на парично задължение срещу С.Х.Т.,
за сумите 923.66лв. – невърната
главница по договор за кредит от 14.01.2016г.; 124.66лв. – възнаградителна лихва по договора за кредит от 14.01.2016г.,
начислена за периода 20.10.2017г. –
20.10.2018г.; 83.72лв. –
мораторна лихва върху главницата по договора за кредит, начислена за периода 20.11.2017г. – 11.10.2018г.; законна лихва върху главницата от
подаване на заявление – 30.10.2018г. до окончателното й изплащане и разноските
в заповедното производство.
Поради връчване на
заповедта в хипотезата на чл. 47 ал.5 от ГПК, на кредитора е указана възможността
да предяви установителна претенция за вземането си, от което право се е
възползвал.
Твърденията по
иска са за валидна обвързаност между „БНП Париба Пърсънъл Файненс С. А.“, клон
България и С.Х.Т. по договор за потребителски кредит от 14.01.2016 г., по който
е отпуснат кредит в общ размер на 1968.37 лева. Ищецът сочи, че дългът е
следвало да се върне на 33 равни месечни вноски, от които 20 са заплатени и
дължими са останалите, ведно със съответните лихви. Към датата на заявлението е
настъпил падежът на задължението по целия договор с последна вноска на
20.10.2018 г. Претендира сумите.
Ответната страна
чрез особен представител е оспорила основателността на претенцията в цялост,
включително относно валидността на договорната връзка, предаването на сумата на
заемополучателя и дължимостта на сумата от 369.37 лева като се счита, че
услугата „сигурност на плащанията“ и начислената сума е уговорка, която
противоречи на чл. 10а ал.2 от ЗПК. Пред настоящата инстанция се поддържа
единствено последният довод.
Доказано е по
делото от представените договор за кредит, уведомително писмо /л.19/ и фискален
бон от 14.01.2016 г., издаден от „Технополис България“ ЕАД към
кредитополучателя С.Т., с посочено ЕГН, съответстващо на страна по кредитното
правоотношение, че между „БНП Париба Пърсънъл Файненс С. А.“, клон България и С.Х.Т.
по договор за потребителски кредит от 14.01.2016 г., по който е отпуснат кредит
в общ размер на 1968.37 лева като част от сумата 1599 лева е предадена на
кредитополучателя чрез превод към „Технополис България“ ЕАД /доколкото кредитът
е отпуснат за закупуване на стока – мобилно устройство/. Другата компонента е в
размер на 369.37 лева и съставлява застрахователна премия по договор за
застраховка „Защита на плащанията“. Следователно налице е валидно възникнала
връзка между финансовата институция и ответника по спора с реално отпуснат
потребителски кредит за закупуване на стока.
Както размерът на
възнаградителната лихва – 22.31%, така и уговореният в договора ГПР в размер на
24.74% не противоречат на императивни разпоредби на ЗПК /чл. 19 ал.4 от
закона/.
Всъщност спорът се
свежда относно дължимостта на сумата от 369.37 лева. Противно на соченото във
въззивната жалба, въпреки, че в договора тази сума е посочена като тип услуга,
същата не съставлява запретена от чл. 10а ал.2 от ЗПК недопустима за събиране
такса. Това е така, защото на първо място не съставлява нито такса, нито
комисионна за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, нито с оценка
на риска относно неплатежоспособност на длъжника. Тази сума се дължи по договор
за застраховка „Защита на плащанията“ като застрахователната премия е
определена в размер съответстващ на договор за кредит, сключен за повече от 12
месеца, а именно като 0.7% от финансираната сума, умножена по продължителността
на кредита в месеци еднократно. Видно и от приложения сертификат № CREX-12608688 /л. 11 по делото/, застраховката е
сключена с кредитополучателя на 14.01.2016 г. и гарантира плащанията по кредита
при настъпили покрити застрахователни рискове като смърт, злополука,
инвалидизация и други като ползващо се лице е финансовата институция. Това е
типичен пример на нормативно уреден застрахователен договор по чл. 383 от КЗ, с
ползващо се лице застрахованият и финансовата институция. Това, че сумата не е
възложена за заплащане на кредитополучателя еднократно, а е предвидено
разсрочено връщане с всяка една от погасителните вноски не променя
гореизложеното.
В контекста на
изложеното съдът намира, че сключената застраховка не съставлява забранена
такса по смисъла на ЗПК и същата е дължима за връщане към финансовата
институция.
Други възражения
във въззивната жалба не се съдържат. Все пак за пълнота, не се доказва
кредитополучателят да е върнал дължимите суми и спор по размера не е повдигнат,
а доколкото към датата на депозиране на заявлението пред ВРС, цялото задължение
по договора за кредит е с настъпил падеж, включително и последна вноска,
въпросът за предсрочната изискуемост не стои за произнасяне.
Обжалваното
решение не страда от визираните в жалбата пороци и следва да бъде потвърдено в
цялост.
Разноски се
присъждат на въззиваемата страна за юрисконсултско възнаграждение в размер на
50 лева, на осн. чл.25а ал.2 от Наредба за заплащането на правната помощ, доколкото
страната не се представлява в съдебно заседание. Освен това, съгласно чл. 78
ал.8 от ГПК съдът определя размера на юрисконсултското възнаграждение, а
заявения от страната в списък по чл. 80 от ГПК не обвързва съда. На
въззиваемата страна се следват и разноските за особен представител в размер на
160 лева, или общо 210 лева.
Дължимата държавна
такса за въззивното производство в размер на 75 лева следва да се възложи в
тежест на ответника С.Т. и присъдена в полза на съда.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло Решение № 5714/13.12.2019 г. на ВРС по гр.д. № 957/2019 г. по
описа на съда.
ОСЪЖДА С.Х.Т.,
ЕГН ********** от гр. Варна да заплати на „БНП
Париба пърсънъл файненс” С.А. Париж, Франция, чрез „БНП Париба пърсънъл файненс
С.А. – клон България“, ЕИК ********* сумата от 210 /двеста и десет/ лева разноски за особен представител и
юрисконсултско възнаграждение, направени в производството пред ОС Варна, на
осн. чл. 78 ал.8 от ГПК.
ОСЪЖДА С.Х.Т., ЕГН ********** от гр. Варна да заплати по
сметка държавни такси на Окръжен съд Варна сумата от 75 /седемдесет и пет/ лева държавна такса за въззивно производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.