№ 190
гр. ******, 18.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ******, IV-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Галя Алексиева
при участието на секретаря П. В. Г.
като разгледа докладваното от Галя Алексиева Гражданско дело №
20253130100087 по описа за 2025 година
Предявени са обективно съединени искове в евентуалност от Н. И. К., ЕГН
********** с адрес гр. ******, ул. ****** № 42 против „Вива кредит” АД, ЕИК *********
със седалище и адрес на управление гр. ******, район „Люлин”, жк. Люлин 7, бул.
Джавахарлал Неру № 28, бл. АТЦ „Силвър център“ ет.2, офис 73Г с основание чл. 26, ал.1
ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК за приемане за установено в отношенията
между страните, че сключеният между тях договор за паричен заем Стандарт №
******/14.09.2024г. е нищожен поради противоречие със закона, в евентуалност че клаузите
на чл. 1, ал. 2, ал. 3 и ал. 4 и чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от сключения между тях договор за
потребителски кредит № 252054/14.05.2024г., предвиждащи заплащане на такса за експресно
разглеждане и представяне на обезпечение, са нищожни поради противоречие със закона.
Ищецът основава исковата си претенция на следните фактически твърдения: На
14.09.2024г. между ищцата и ответника е сключен договор за паричен заем Стандарт с №
******, по който й е отпусната в заем сумата от 1400лева, при уговорени ГПР 49,50% и ГЛП
от 40,32%. По договора ищцата е следвало да върне общо сумата от 3396,75лева, включваща
главница, лихва, такса за експресно разглеждане и неустойка.
Твърди, че договорът за кредит е нищожен като сключен в противоречие с
изискванията на ЗПК и като съдържащ неравноправни клаузи.
Счита, че ГПР е увеличен по скрит начин, тъй като в него не са били включени
неустойката и таксата за експресно разглеждане. Съгласно чл. 1, ал. 3 и ал. 4 от договора,
ищцата дължала такса за експресно разглеждане на заявката й за кредит в размер на
954,90лева, платима разсрочено и включена в размера на месечните вноски. В чл. 4, ал. 1 от
договора било предвидено задължение за ищцата да предостави на кредитора обезпечение-
поръчителство на едно лице, отговарящо на поставени от кредитора условия или безусловна
парична гаранция. При неизпълнение на това задължение, се начислявала неустойка в
размер на 636,60лева.
На основание чл. 22 неспазването на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-
12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК обосновавало недействителност на договора.
Твърди, че в договора е посочен само размер на ГПР като абсолютна стойност, но
1
нямало разписана методика на формирането му- кои са компонентите включени в него и как
е формиран той. Така, потребителят бил поставен в невъзможност да разбере колко точно е
оскъпяването по кредита.
В погасителния план били посочени общо дължимата сума от 3396,75лева, вкл. в себе
си и такса за експресно разглеждане и вноска за неустойка, чието плащане е разсрочено на
15 вноски от по 226,45лева всяка. Счита, че кумулирането на таксата и неустойката в
погасителния план води до скрито оскъпяване на кредита, защото така уговореният ГПР
нараствал и водел до неоснователно обогатяване на кредитора, въвеждайки допълнително
доход за него, извън посочените в ГПР и ГЛП. Счита, че допълнителната услуга за експресно
разглеждане и дължимата за нея такса, реално не предоставяли допълнителна възможност
или преференциални условия, от които потребителят да се възползва, което да обоснове и
дължимост на възнаграждение за тях. В договора нямало и разписан срок, в който
кредиторът да се произнесе по искането, така че то да се определи като експресно такова при
заявяване на тази услуга. Счита и че тази услуга попада в обхвата на действие по усвояване
на кредита, за което чл. 10а, ал. 2 ЗПК забранявал плащането на такси, съответно клаузата
предвиждаща дължимост на такса за нея, била нищожна.
Клаузата предвиждаща неустойка за непредоставяне на обезпечение се оспорва като
нищожна по следните съображения: Уговарянето й прехвърляло риска от неизпълнение
задълженията на кредитната институция преди сключване на договора да оцени
кредитоспособността на заемателя, водейки до допълнително увеличение в размера на
дълга. Неизпълнението на това задължение, пораждало ново такова за длъжника, което
увеличавало размера на дълга и водело до свръхзадлъжнялост. Размерът й бил почти ½ от
стойността на отпуснатата в заем сума, което я правело нищожна и като уговорена извън
присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Неизпълнението, за което същата била уговорена, не било свързано пряко с претърпени
вреди, каквито нямало и данни да са търпяни изобщо. Така, че чрез нея се сочи реално да се
е увеличил дългът и да се затруднявало неговото доброволно погасяване. Всичко това
налагало на извод целта й да е само неоснователно обогатяване на кредитора.
Искането отправено до съда е за уважаване на претенцията и присъждане на
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника.
Оспорва при договарянето да е нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Счита, че нормата не поставя изискване за посочване на математически алгоритъм на
изчисляване на ГПР, доколко ЗПК в приложение № 1 извеждал само две възможни такива.
Нямало и изискване за посочване изчерпателно на всички разходи включени в ГПР, а
единствено допусканията, ползвани при определянето му- изброени, както в чл. 19 от
Директива 2008/48 на ЕП и на Съвета относно договорите за потребителски кредит, така и в
т.3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 1 ЗПК. В случая при изчисляване на ГПР, предвид
уговореният фиксиран ГЛП, се сочи да е приложимо само първото базово допускане по т.3,
б.а на Приложение № 1- че договорът ще е валиден за срока му и страните ще изпълняват
задълженията си в съответствие с условията и сроковете в него. И тъй като е ползвано само
то, непосочването му не можело да обоснове недействителност на договора.
Счита, че няма основание за включване в ГПР на неустойката и таксата за експресно
разглеждане, защото в случая неустойката се дължала поради неизпълнение на поето от него
задължение и уговарянето й се твърди да няма характеристики на разход, който е следвало
да се включи при формиране на ГПР /чл. 19, ал. 3 ЗПК/. Още п******е, че към момента на
сключване на договора, кредиторът е нямал знание, че задължението няма да се изпълни.
Таксата се сочи да е допълнителна услуга, чието предоставяне е въпрос на избор от
страна на потребителя /чл.1, ал. 3 от договора/ и на основание чл. 19 във връзка с
2
Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК, нямало основание за включването й в ГПР.
И доколкото ГПР е уговорен в предела на чл. 19, ал. 4 ЗПК, счита че при сключване
на процесния договор не са били допуснати нарушения на закона.
Оспорват се доводите на ищцата и срещу недействителността на клаузите
предвиждащи дължимост на неустойка и такса за експресно разглеждане. Оспорва таксата да
е договаряна в нарушение на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Дължимостта й се сочи да е предвидена, ако
потребителят иска експресно разглеждане на заявката му, а не в стандартния 10 дневен срок,
като услугата се предоставяла преди сключване на договора. Това изключвало тя да се
определи като такава свързана с управление или усвояване на кредита. Оспорва се и
договарянето на клаузата да я определя като неравноправна. В случая се сочи договорът да е
сключен по искане на ищцата, като тя е имала възможност да се запознае в преддоговорната
информация и попълни въпросници за кандидатстване на база, на които са договорени и
конкретните клаузи.
Относно неустойката се сочи, че ако ищцата е била предоставила на кредитора
уговореното обезпечение, той е щял да има възможност да събере вземането си и да не
търпи вреди във вид на пропуснати ползи /печалба/ и загуби /евентуални допълнителни
разходи за набавяне на паричния ресурс, от който е лишен/. В тази връзка сочи, че ищцата е
била информирана за това й задължение още при кандидатстване за отпускане на заема,
поради което и е имала възможност да прецени дали да сключи договора или не, а и право в
14- дневен срок да се откаже от него. От друга страна, кредиторът имал автономно право на
преценка относно условията за отпускане на кредити, в т.ч. да определи какви да бъдат
изискванията за обезпечение на вземането му. Възразява и срещу становището неустойката
да бъде включена в ГПР по съображения идентични на изложените касателно таксата за
експресно разглеждане. Сочи тя да не е била дължима в момента на сключване на договора,
както и за липса на знание в него момент за неизпълнението на така поетото от длъжника
задължение.
Счита, че размерът на неустойката е уговорен в съответствие със закона и добрите
нрави. При уговарянето й са били съобразени функциите по обезпечаване на изпълнението и
обезщетяване вредите от неизпълнението в контекста на облекчените за кредитополучателя
условия, при които се отпуска кредита. След това се сочи и това тя да е била индивидуално
договаряна, което изключвало твърденията за неравноправния й характер.
По отношение на разноските, възразява за ищцата да са налице предпоставките на чл.
38, ал.2 ЗАдв, т.е тя да е материално затруднено лице. Твърди ищцата да е завела в кратък
период от време множество искови претенции срещу кредитни институции за нищожност на
сключени с тях договори или клаузи от тях, по които се търси възнаграждение по реда на чл.
38 ЗАдв, което навеждало на извод за злоупотреба с право по чл.3 ГПК. Възнаграждението
по чл. 38 ЗАдв съгласно съдебната практика не можело да служи като източник на
обогатяване и бизнес стратегия на адвокатите. В евентуалност се настоява за определяне на
адв. възнаграждение под минималния размер, както и без ДДС. Счита, че при уговаряне на
адв. възнаграждение в хипотеза на чл. 38 ЗАдв, в договора следва да е посочена конкретната
хипотеза от нормата на закона, при която то е уговаряно. В тази връзка твърди ищцата да не
е материално затруднено лице.
Искането е за отхвърляне на исковата претенция и присъждане на сторените по
делото съдебно- деловодни разноски.
В открито съдебно заседание исковата молба и отговорът се поддържат с писмено
становище.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства, съобрази становищата на
страните и въз основа на приложимия закон, намира за установено следното от фактическа
и правна страна:
3
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 26, ал.1, пр. 3
ЗЗД.
За да се приеме за основателна търсената от ищеца защита, същият е следвало да
докаже, че договорът за кредит № ******/14.09.2024г. и клаузите на чл. 1, ал. 2, ал. 3 и ал. 4
и чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от него страдат от сочените пороци, а именно че са сключени в
нарушение на закона относно потребителската закрила, в частност твърденията за
нарушаване на закона, за несъответствие между уговорения и действителния ГПР. В тежест
на ответника е било провеждане доказване, че договорът за кредит № ******/14.09.2024г. и
клаузите на чл. 1, ал. 2, ал. 3 и ал. 4 и чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от него са валидно договаряни при
спазване изискванията на закона в областта на потребителското кредитиране.
Между страните не е имало спор, а и от ангажираните по делото писмени
доказателства се установява следното:
На 14.09.2024г. между страните е бил сключен договор за потребителски кредит №
******, по който съгласно уговореното в чл. 2.1 и приложение № 1 към него, на ищцата е
отпуснат кредит от 1400лева усвоен на каса в Изи пей /чл. 2, т. 10/. Договорът е сключен
като такъв от разстояние при спазване изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Крайният срок за
погасяване на задължението е 08.12.2025г. Размерът на месечната погасителна вноска е
184,01лева, включваща главница, лихва и такса за експресно разглеждане. Към договора е
изготвен погасителен план с подробно посочени размер на погасителната вноска, падеж,
начин на формиране на погасителната вноска. Общо дължимата сума за връщане е посочена
в размер на 3396,75лева, вкл. главница, договорна лихва, такса за експресно разглеждане и
оскъпяване при непредставяне на обезпечение. Уговорен е ГПР 49,50% и ГПЛ от 40,32%. В
чл. 2, т.8 от договора са посочени и взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР-
договорът ще е валиден за посочения в него срок; всяка страна ще изпълнява точно и в срок
задълженията си, съотв. няма да бъдат начислявани разходи за събиране, лихви за забава и
неустойки за изпълнение на някое от задълженията. Съгласно чл. 8, кредитополучателят
дължи при забава лихва в размер на законната за всеки ден забава. В чл. 5 са разписани
правото на кредитополучателя на отказ от сключения договор, на предсрочно изцяло или
частично погасяване на задължението, да получава информация за във всеки момент за
изпълнението на договора.
В чл. 1, ал. 2 е вписано, че кредитополучателят заявява, че преди сключване на
договора е избрал доброволно да ползва допълнителна услуга по експресно разглеждане на
документи за одобрение на паричния заем. За тази услуга съгласно ал. 3 дължи такса за
експресно разглеждане на документи в размер на 954,90лева. Плащането на таксата е
уговорено да се дължи разсрочено на равни част и се включва в размера на месечната
погасителна вноска.
В чл. 4, ал. 1 на договора е разписано задължение на кредитополучателя, в 3- дневен
срок от усвояване на сумата да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения-
поръчител- физическо лице, отговарящо на изрично разписани условия или банкова
гаранция в размер на цялото обезпечение, валидна 30 дни след падежа на плащане по
договора. В ал. 2 е предвидена дължимост на неустойка при неизпълнение на задължението
за представяне в срок на исканото обезпечение изчислена в размер на 636,60лева, чието
плащане страните са договорили да бъде разсрочено на равни части и включено в месечните
погасителни вноски.
Процесният договор попада в хипотезата на чл. 9, ал. 1 ЗПК, тъй като не е сред
изключенията посочени в чл. 4. Ето защо и с оглед потребителския му характер, съдът
дължи самостоятелна служебна преценка за неравноправни клаузи, а съобразно ТР 1/2020г.
на ВКС - и за нищожност по чл.26, ал.1, предл.1 и 3 ЗЗД.
В рамките на тази служебна проверка, установява се, че е спазена формата при
4
сключването му. Императивно изискване на чл. 11, ал. 1 и ал. 2 ЗПК е договорът да съдържа
информация относно общия размер на кредита, условията за усвояване и издължаване на
кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, с разбивка на
включените в тях компоненти за главница и лихва, ГПР и общо дължимата сума по кредита,
за годишния процент на разходите, дължимата лихва при просрочие, предупреждение за
последиците от изпадане на заемателя в просрочие, информация за правото на отказ от
договора. Възраженията срещу спазване на посочените законови изисквания са относно
прилагания по договора ГПР и начина на неговото формиране.
По отношение на таксата за експресно разглеждане на документи съдът намира
следното:
Чл. 16 ЗПК предвижда императивно задължение на кредитора да оцени
кредитоспособността на потребителя преди да предостави кредит на последния. Ответното
дружество извършва дейност по кредитно финансиране по занятие. В рамките на тази му
дейност, то дължи, както разглеждането на искания за отпускане на заем, така и следи за
своевременното им обслужване от кредитополучателите. Затова и след като ищцата е
подала заявление за предоставяне на паричен ресурс, което се явява задължителна и
необходима стъпка за усвояването на паричната сума, то ответникът не следва да изисква
заплащане на такса за разглеждането на документите, без оглед на това в какъв срок се
разглежда заявката за кредитиране. Без значение в тази връзка е и обстоятелството, че
кредитополучателят е декларирал, че избира ползването на тази услуга доброволно, защото
задължаването с нея колидира със забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. С договарянето й,
заемополучателят не извлича полза или изгода, т.е. не получава услуга, а само бъдещ
сигурен пасив и потенциална свръхзадлъжнялост, което обезсмисля единствения мотив по
сключване на процесния договор, а именно заемателят да си набави средства в спешен
порядък за задоволяване на текущи нужди. При това положение, съдът не открива никаква
разумна и съразмерна икономическа връзка между стойността на договорената такса от
954,90лева и кореспондиращата й насрещна престация, т.е. налице е очевидна
нееквивалентност в дължимия резултат от противоположните страни по облигационното
правоотношение. В заключение, клаузата уговаряща дължимостта й се явява нищожна.
Клаузата на чл. 4, ал. 1 обективираща поето от длъжника задължение за предоставяне
на обезпечение в 3- дневен срок от усвояване на сумата, съдът намира за нищожна като
противоречаща на добрите нрави и като неравноправна. При тълкуване на действителната
воля на страните по реда на чл. 20 ЗЗД се налага извод, че кредитът е предоставен съгласно
параметрите и условията на чл. 2 и приложение № 1 към договора, едно от които е
осигуряването на поръчителство или банкова гаранция. Съгласно чл. 16 ЗПК кредиторът е
този, който следва да оцени кредитоспособността на потребителя към момента на сключване
на договора. Уговорката за учредяване на обезпечение чрез поръчителството на физическо
лице, което лице при това следва да отговаря на изрично поставени от кредитодателя и
очевидно завишени изисквания откъм социалния и финансовия им статус, на практика я
прави изначално неизпълнима. Възможността за учредяване на банкова гаранция се явява
обременителна при така поставените изисквания към размера й- равен на този на всички
подлежащи на връщане суми по договора и срок на валидността й, който надвишава този на
договора за кредит с 30дни. Изхождайки от характера на този вид кредитиране имащо за цел
осигуряване на необходими средства в неголям размер, но в спешен порядък, условията на
обезпечението прави това задължение изначално неизпълнимо, още п******е в поставения
кратък срок. Такова договаряне дефакто прехвърля риска от неизпълнение на задълженията
на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника,
вменени й с нормата на чл. 16 ЗПК върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. Т.е. клаузата цели да заобиколи цитираната норма,
респективно по силата на чл. 21, ал.1 ЗПК същата е нищожна. Затова нищожна се явява и
5
уговорената неустойка за неизпълнение на това договорно задължение.
При това положение поставя се въпросът дали нищожността на тези клаузи влече
нищожност на целия договор, в контекста на този дали таксата за експресно разглеждане и
неустойката следва да са компонент при формиране на ГПР и посочването му в договора с
размер различен от приложимия.
ГПР по дефиницията на закона изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Т.е включва и уговорено
заплащане на възнаградителна лихва за възмездно ползване на заетата сума от
кредитополучателя. Изчислението му се извършва по формула разписана в закона.
Ответникът не е оспорвал, че таксата за експресно разглеждане и неустойката не са
включени при изчисляване на уговорения в случая ГПР, нито че включването им в него ще
обоснове размер надвишаващ императива на чл. 19 ЗПК. Той е възразявал те да имат
характеристиките на общ разход. Принципът е, че при формиране на ГПР, в него се
включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за потребителски
кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя, с изключение на тези
посочени в чл. 19, ал. 3 ЗПК - 1. които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит; 2. различни от покупната цена на
стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на
услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит и 3. за поддържане
на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите за използване на
платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или
погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с извършването на плащанията,
ако откриването на сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката, са
посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя.
В случая, при сключване на договора за кредит страните са установили задължение за
заплащане на възнаградителна лихва, такса за експресно разглеждане и неустойка за
неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение. Както се каза, договарянето
на горната такса и неустойка цели единствено оскъпяване на кредита и увеличаване размера
на задълженията. Този начин на договаряне ще рече, че на преден план излиза не интересът
на кредитора да получи точно изпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечението, в който случай би настоявал да има обезпечението още при сключване на
договора, и което изпълнение неустойката би следвало да гарантира, а получаването на
нейната стойност, като добавък към договорената възнаградителна лихва, включвайки я и
към размера на погасителната вноска и оскъпявайки така кредита. Затова и изначално
следва да се отрече характер на неустойка на това вземане, защото то няма присъщите за нея
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Така уговорена, неустойката е за
неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди от
неизпълнение на главното задължение на потребителя за връщане на заетата сума, излиза
извън присъщите си функции и цели само и единствено да постигане неоснователно
обогатяване, т.е представлява допълнително възнаграждение за кредитора. И след като това
е така, то съгласно изричните разпоредби на чл. 19, ал.1 от ЗПК и съображение 20 от
Директива 2008/48/ЕО, това задължение е подлежало на калкулиране в общия размер на
ГПР по договора. По отношение на таксата по чл. 1, ал. 3 се отрече характера й на услуга и
поради това, задължението за нея е пряк разход по кредита. След като това е така и тя трябва
да бъде включена при формирането на годишния процент на разходите /чл. 11, ал. 1, т. 10,
вр. чл. 19, ал. 1 ЗПК /, което несъмнено не е направено.
Горното обосновава нищожност на договора за потребителски кредит, поради
противоречие със закона /чл. 19 ЗПК/. В този смисъл е и даденото разрешение с решение по
6
гр.д. № 1626/2022г. на ВКС, Второ ТО- „установената недействителност /нищожност/ на
съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договора за потребителски
кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочените в
договора ГЛП или ГПР съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, се приравнява
на неговата липса и поради това води до недействителност на договора за потребителски
кредит. Неточното посочване на тези компоненти от задължителното съдържание на
договора за потребителски кредит има същата последица, както и непосочването им.“ Т.е
невключването на тези вземания в ГПР води до нищожност на целия договор. В същия
смисъл е и решението по дело С-453/10 на СЕС, съгласно което посочването в договор за
кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно
общите разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в чл. 6, пар. 1, б. "г") от
Директива 2005/29 и след като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне
средният потребител да вземе решение за сделка, което в противен случаи не би взел, тази
невярна информация трябва да се окачестви като "заблуждаваща" търговска практика на
основание чл. 6, пар. 1 от същата директива. Така, кредитополучателят бива поставен в
неравноправно положение, защото е в неяснота относно разходите, които подлежат на
начисляване по договора за кредит. Отново в този смисъл е и т. 2 от решение на СЕС по дело
С-714/22 съгласно която- чл. 10, параграф 2, буква ж) и чл. 23 от Директива 2008/48 трябва
да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен
процент на разходите, включващ всички предвидени в чл. 3, буква ж) от тази директива
разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от
страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.
В заключение, искът е основателен и следва да бъде уважен, което предопределя и
липса на процесуална предпоставка по разглеждане на заявения в евентуалност такъв.
По разноските:
Съобразно изхода на спора, разноски се дължат в полза на ищеца по общото правило
на чл. 78, ал.1 ГПК. Представен е списък по чл. 80 ГПК, съобразно който се търсят разноски
за адв. възнаграждение в хипотеза на чл. 38 ЗАдв. При определянето му, съгласно решение
по дело С-438/2022 на СЕС от 25.01.2024г., съдът не е обвързан от размерите на адв.
възнаграждения по Наредбата, но все пак те следва да служат като ориентир при оценяване
труда на адвоката. Спорът не се отличава с фактическа и правна сложност, приключил е в
едно съдебно заседание, в което процесуалният представител на ищцата не се е явил, а и не
са събирани други доказателства извън представените с исковата молба писмени такива.
Определено по реда на чл. 7, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1/2004г. за възнагражденията за
работата на адвоката, адв. възнаграждение е 480,53лева. Отчитайки изложеното, настоящият
състав преценява, че адв. възнаграждение следва да се определи в размер на 350лева.
Неоснователни са доводите относно липса на посочване коя хипотеза касае предоставената
безплатна правна помощ, защото в представения договор тя е упомената- чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв. Че тази хипотеза е налице, следва пряко от съдебно констатираното имуществено
състояние на ищцата в рамките на произнасяне по молбата й по чл. 83 ГПК.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК предвид факта, че ищцата е била освободена от
задължение за плащане на дължимата за производството държавна такса от 72,21лева,
предвид основателността на главния иск, тя следва да бъде възложена в тежест на ответника.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
7
ПРОГЛАСЯВА по иска на Н. И. К., ЕГН ********** с адрес гр. ******, ул. ******
№ 42 против „Вива кредит” АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.
******, район „Люлин”, жк. Люлин 7, бул. Джавахарлал Неру № 28, бл. АТЦ „Силвър
център“ ет.2, офис 73Г нищожността на сключеният между тях договор за паричен заем
Стандарт № ******/14.09.2024г. поради противоречие със закона, на основание чл. 26, ал.1
ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11 и чл. 19, ал.4 ЗПК.
ОСЪЖДА „Вива кредит” АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
гр. ******, район „Люлин”, жк. Люлин 7, бул. Джавахарлал Неру № 28, бл. АТЦ „Силвър
център“ ет.2, офис 73Г ДА ЗАПЛАТИ на адв. Л. К. Б. от АК ****** с адрес гр. ******, ул.
****** № 5Б, офис 311 сумата от 350лева, представляваща дължимо адв. възнаграждение,
на основание чл. 78, ал.1 ГПК вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.
ОСЪЖДА „Вива кредит” АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
гр. ******, район „Люлин”, жк. Люлин 7, бул. Джавахарлал Неру № 28, бл. АТЦ „Силвър
център“ ет.2, офис 73Г ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
РС- ****** сумата от 72,21лева, представляваща дължима за настоящото производството
държавна такса, на основание чл.78, ал.6 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненски окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – ******: _______________________
8