РЕШЕНИЕ
№ 234
гр. Добрич, 23.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДОБРИЧ, XXI СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Мирослава Неделчева
при участието на секретаря Теодора С. Димова
като разгледа докладваното от Мирослава Неделчева Гражданско дело №
20213230103231 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ” ЕАД с ЕИК *********, седалище и адрес на управление: г****,
представлявана от изп. директор Ю. Х. Ю., чрез упълномощения юрисконсулт Ц.П. срещу
Г. И. Ю., ЕГН **********, гр.***. Исковете са с пр. осн. чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.415
от ГПК, чл.240 от ЗЗД, чл.99 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД - положителни установителни, а именно:
съдът да приеме за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на
ищеца сумите, визирани в Заповед №1824/30.07.2018г., изд. по ч. гр. д. №3117/2018г. – ДРС,
а именно:
- 941,53лв. /деветстотин четиридесет и един лева 53 ст./ - парично задължение по договор
за потребителски кредит № ********** от 23.03.2017г., сключен между длъжника Г. Ю.-
кредитополучател и „Ти Би Ай Банк” ЕАД-кредитор, заедно със законната лихва, считано от
датата на подаване на заявлението – 26.07.2018г. /дата на пощенското клеймо/ до
окончателното плащане;
- 200,24лв. /двеста лева 24 ст. / - договорна /възнаградителна/ лихва за периода 25.01.2018г.
– 26.03.2018г.;
- 67,18 лв. /шестдесет и седем лева 18 ст./ - обезщетение за забава за периода 25.01.2018г. –
16.07.2018г.;
- 25.00 лв. /двадесет и пет лева/ – платена държавна такса;
- 50.00 лв. /петдесет лева/ - юрисконсултско възнаграждение.
В ИМ ищецът твърди, че вземането срещу ответника произтича от договор за
потребителски кредит №********** от 23.03.2017г., сключен между длъжника Г. Ю.-
кредитополучател и „Ти Би Ай Банк” ЕАД-кредитор, като отпуснатия кредит е бил в размер
на 1000 лв., която сума е била преведена директно по сметката на длъжника. Общата
стойност на плащанията по кредита е договорена в размер на 1314.12 лв., при договорен
ГПР - 45.51% и ГЛП – 26.78%, като сумата по кредита е следвало да бъде върната от
1
длъжника на 26 месечни вноски, всяка в размер на 67.17 лв. /а последната в размер на 67.05
лв./, при последна вноска с падеж на 25.05.2019г., бил подписан и погасителен план, който е
неразделна част от договора. Длъжникът не е изплатил изцяло кредита и е просрочил
вноски, поради което му е начислена и лихва за забава в размер на 67.18 лв. за периода от
25.01.2018г. до 16.07.2018г., съгл. т.9.4 от договора.
Кредиторът е обявил предсрочна изискуемост на договора на 26.03.2018г.
Към датата на подаване на исковата молба, срокът на договора е изтекъл на
25.05.2019г.
„Ти Би Ай Банк” ЕАД е прехвърлила своето вземане спрямо Г. И. Ю. по процесния
договор на ищеца на 15.02.2021г. с Приложение №1 на осн. чл.1.3 от Рамков договор за
цесия от 31.08.2018г.
За цесията, на ответника е изпратено на осн. чл.99, ал.3 от ЗЗД уведомление от името
на банката на 22.02.2021г., чрез Български пощи ЕАД, но то не е достигнало до адресата,
тъй-като писмовната пратка е останала непотърсена, видно от приложената обратна
разписка.
Ищецът моли, съдът с връчването на настоящата искова молба, ведно с
приложенията, съдържащи уведомление за извършена цесия от 22.02.2021г. до ответника
/неполучена от него/, да приеме, че последният е надлежно уведомен за цесията и от името
на „Ти Би Ай Банк” ЕАД и прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на
осн. чл.99, ал.4 от ЗЗД и следва този факт да се съобрази от съда.
Предвид, възникналото вземане по договора за кредит от 23.03.2017г., кредиторът „Ти
Би Ай Банк“ ЕАД е подало заявление до ДРС по реда на чл.417, т.2 от ГПК срещу Г. И. за
възникналите задължения. Заповедният съд по образуваното ч. гр. д. №3117/2018г. е издал
Заповед №1824/30.07.2018г. и изпълнителен лист от същата дата срещу длъжника и
постановил длъжника Г. Ю. да заплати следните суми:
- 941,53лв. /деветстотин четиридесет и един лева 53 ст./ - парично задължение по договор
за потребителски кредит № ********** от 23.03.2017г., заедно със законната лихва, считано
от датата на подаване на заявлението – 26.07.2018г. /дата на пощенското клеймо/ до
окончателното плащане;
- 200,24лв. /двеста лева 24 ст. / - договорна /възнаградителна/ лихва за периода 25.01.2018г.
– 26.03.2018г.;
- 67,18 лв. /шестдесет и седем лева 18 ст./ - обезщетение за забава за периода 25.01.2018г. –
16.07.2018г.;
- 25.00 лв. /двадесет и пет лева/ – платена държавна такса;
- 50.00 лв. /петдесет лева/ - юрисконсултско възнаграждение.
Заповедта е връчена на длъжника при условията на чл.47, ал.5 от ГПК, чрез залепване от
служител в кантората на ЧСИ Н. Н. на уведомление на входната врата на жилището на Г. И.
/по постоянен и настоящ адрес - *** на 17.07.2021г.
С Разпореждане от 28.08.2021г., заповедният съд е указал на заявителя да предяви
искове срещу длъжника за установяване на вземанията си в 1-мес. срок от получаване на
съобщението. „Ти Би Ай Банк“ ЕАД е получило горното определение на ДРС на 15.09.2021г.
В дадения срок, своевременно ищцовото дружество – цесионер „АСВ“ ЕАД е подало на
15.10.2021г. /дата на пощенското клеймо/ настоящата искова молба, с която моли, съдът да
приеме за установено в отношенията между страните, че ответникът му дължи
горевизираните суми, присъдени със Заповед №1824 от 30.07.2018г., издадена по ч. гр. д.
№3117/2018г. по описа на ДРС.
Ищецът претендира сторените съдебни разноски в установителното производство,
както и тези по заповедното.
2
С Разпореждане от 15.11.2021г. ДРС е изпратил на ответника препис от исковата молба
и от доказателствата към нея. Актът е бил получен от назначения на Г. И. особен
представител – адв. В. К. от ДАК на 02.03.2022г.
В законоустановения едномесечен срок от получаване на съобщението, ответникът е
изпратил отговор на исковата молба, като оспорва по основание и размер вземанията,
навежда твърдения за недължимост. Сочи, че процесният договор за кредит е
недействителен, поради неспазване нормите на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, както и поради
наличие на неравноправни клаузи, а също така, излага, че претендираната сума за такса и
оценка на риска в размер на 140.80 не се дължала, тъй-като уговорката за заплащането и по
договора била нищожна, предвид чл.10, ал.2 от ЗПК.
Изложено е, че клаузата за уговорената договорна /възнаградителна/ лихва също е
нищожна, като противоречаща на добрите нрави и добросъвестност, водела до значително
неравновесие в правата и задълженията на страните /чл.146, ал.1 от ЗЗП/, т.е. лихвата била
необосновано прекалено висока. Предвид изложеното, клаузата била неравноправна и
ответникът не дължал плащане на кредитора за договорна лихва в размер на 200.24 лв.
Отделно от това, договорите за застраховка „Комбо Живот“ и „Комбо безработица“
със ЗК „Уника Живот“ АД допълнително утежнявали кредита като плащания и били в
противоречие със ЗЗП, а също така, „кредиторът „Ти Би Ай Банк“ ЕАД като трето
правоимащо лице по договора можело само да търси и получи от застрахователя
застрахователно обезщетение при настъпил риск, но не и да търси реално изпълнение по
вноските по премията.
Според ответника, при наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит, той
дължал само чистата стойност на кредита, без лихви и такси и др. разходи по него. Но
въпреки това, в случая претендираната главница от 859.20 лв. не била доказана от кредитора
по размер и не следвало ясно и категорично, че се дължала от длъжника.
Отделно от горното, длъжникът не е бил уведомен надлежно за извършената цесия от
предишния си кредитор и тя не е произвела действие спрямо него.
Г. И., моли за отхвърляне на исковете като неоснователни и недоказани.
Добричкият районен съд, с оглед събраните по делото доказателства, приема за
установено от фактическа страна следното:
„АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД с ЕИК ********* е предявила
срещу Г. Ю., положителни установителни искове, за установяване съществуването на
парични вземания на ищеца, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по реда на чл. 410 от ГПК с №1824/30.07.2018 г. по ч. гр. д. №3117/2018г. на
ДРС, а именно: 941,53лв. /деветстотин четиридесет и един лева 53 ст./ - парично
задължение по договор за потребителски кредит № ********** от 23.03.2017г., заедно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението – 26.07.2018г. /дата на
пощенското клеймо/ до окончателното плащане; 200,24лв. /двеста лева 24 ст. / - договорна
/възнаградителна/ лихва за периода 25.01.2018г. – 26.03.2018г. и 67,18 лв. /шестдесет и
седем лева 18 ст./ - обезщетение за забава за периода 25.01.2018г. – 16.07.2018г.
Изложените в исковата молба обстоятелства, обосноваващи установителната
претенция на ищцовото дружество се свеждат до твърдения за инициирано заповедно
производство по ч.гр.д.№3117/2018г. на ДРС, приключило с издаване в полза на заявителя
„Ти Би Ай Банк“ АД на заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл.417,
т.2 от ГПК, произтичащо от облигационни отношения, породени от договор за
потребителски кредит № ********** от 23.03.2017г., сключен между “Ти Би Ай Банк” АД в
качеството на кредитор и Г. И. Ю., в качеството на кредитополучател, вземането на
кредитора по който договор е било цедирано на ищеца с подписването на 15.02.2021г. на
Приложение 1 към Рамков Договор за цесия от 31.08.2018г., сключен между “Ти Би Ай
3
Банк” АД и ищеца АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД.
Заповедта за незабавно изпълнение, ведно с ИЛ и ПДИ е връчена на длъжника от ЧСИ
Н. Н. при условията на чл.47, ал.5 от ГПК, чрез залепване на уведомление на вратата на
жилището /по постоянен и настоящ адрес на Г. И./ на 17.07.2021г.
При това положение, заповедният съд с Разпореждане от 28.08.2021г. е указал на
заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си срещу длъжника. В
дадения едномесечен срок /с начало 15.09.2021г. и край 15.10.2021г./, не заявителят, а
цесионера „АСВ“ ЕАД е депозирал искова молба с вх. №9429/18.10.2021г, изпратена по
пощата на 15.10.2021г. за сумите, предмет на издадената заповед за незабавно изпълнение
по ч. гр. д. №3117/2018г. по описа на ДРС.
Макар и да не е бил страна по горецитираното заповедно производство, ищецът може
да предяви искове по чл.422 от ГПК, ако е спазил срока по чл.415 от ГПК, съгласно т.10, б.
„б“ от ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС /което е сторено в настоящото производство/. Така,
установителните искове срещу длъжника са предявени от новия му кредитор – цесионер по
договора за цесия.
Ищецът-цесионер е бил изрично упълномощен от цедента да уведоми длъжника за
извършената цесия, за което било изпратено от ищеца писмо изх. №УПЦ-С-ТБИ/**********
от 22.02.2021г. с известие за доставяне чрез „Български пощи” ЕАД, което се било върнало в
цялост с отбелязване, че пратката не е потърсена.
Въпреки горното, ищецът моли, съдът да връчи на ответника ведно с исковата молба
и приложенията към нея и уведомителното писмо за извършена цесия /цитирано по-горе/ от
името на „Ти Би Ай Банк” АД, като се позовава на практика на ВК, съгласно която, ако към
исковата молба по иск на цесионера, е приложено уведомление на цедента до длъжника за
цесията, то същото уведомление е стигнало до него с връчване на препис от исковата молба
и е налице надлежно уведомяване за цесията, съгл. чл.99, ал.3, предл. първо от ЗЗД и
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на осн. чл.99, ал.4 от ЗЗД.
Горното, напълно се споделя като краен извод от съдията докладчик по делото и следва да
се съобрази от съда като факт от значение за спорното право.
При условията на процесния договор за потребителски кредит от 23.03.2017г. на
кредитополучателя бил предоставен кредит в размер на 1000 лева, при еднократна такса за
оценка на риска в размер на 140.80 лева /чл.7 от договора/ и фиксиран лихвен процент от
26.78 % за целия срок на договора, при който договорната лихва възлизала в общ размер от
432.18 лева. Общата стойност на плащанията по кредита била договорена в размер на
1746.30 лева, със задължения за връщане в срок до 25.05.2019г. на 260 равни месечни
вноски от по 67.17 лева всяка, /само последната вноска е в размер на 67.05 лв./, първата с
падеж 25.04.2017г., а последната с падеж на 25.05.2019г.
Поради допусната забава от страна на кредитополучателя на три поредни месечни
вноски /с падежи:25.01.2018, 25.02.2018г. и 25.03.2018г./ по силата на чл.16.2 от договора е
настъпила предсрочната изискуемост на кредита, считано от 26.03.2018г. Банката е
изпратила на кредитополучателят уведомление за предсрочната изискуемост с
уведомително писмо, изпратено му през м. май 2018г. по пощата с обратна разписка, което
е останало невръчено, тъй-като пратката не е била потърсена от получателя /л.14 по ч. гр. д.
№3117/2018г./.
Правната квалификация на установителните искове като такива по чл.422, ал.1, вр. с
чл.415, ал.1 от ГПК, вр. с чл.240, във вр. с чл.79, ал.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД, във вр. чл.99 от
ЗЗД, изхожда от изложените от ищеца фактическите обстоятелства, обуславящи интереса от
установителен иск и заявения установителен петитум – иск на кредитор срещу длъжник за
установяване съществуване на вземане, предмет на издадена заповед за изпълнение по чл.
417 от ГПК за неплатени погасителни вноски по договор за кредит, поради предсрочна
4
изискуемост, което е прехвърлено на ищеца с договор за цесия.
Установителната исковата претенция е допустима. Заявена е в едномесечния срок по
чл. 415, ал.1 от ГПК от легитимирано лице, а именно: цесионер на силата на сключен с
цедента по договора за цесия и заявител в заповедното производство, за установяване
съществуването на вземането си, като продължение на защитата в заповедното
производство. Налице е идентичност между материалното право, чието изпълнение се
претендира по специалния ред на заповедното производство и правото, което установяване
се иска в исковото производство. Идентичността обхваща всички индивидуализиращи
признаци на вземането - основание, пасивно и активно задължени лица, размер и период.
Установено е по делото, че между “Ти Би Ай Банк” АД в качеството на кредитор и Г.
Ю. в качеството на кредитополучател е сключен Договор за потребителски паричен кредит
от 23.03.2017г., за сумата от 1000 лева /чиста стойност/, при еднократна такса оценка на
риска от 140.80 лева, платима при усвояване на кредита чрез удържане на сумата от общия
размер на кредита /чл.2 от условия по договора/, с фиксирана възнаградителна лихва за
срока на договора от 26.78%, в общ размер от 432.18 лева и ГПР 45.51 %. Общият размер на
задължението на кредитополучателя от 1746.30 лева е формирано от сбора на чистата
стойност на кредита от 1000 лева, договорната лихва от 432.18 лева и 85.80 лв. – застраховка
„Комбо живот“ и 87.52 лв. – застраховка „Комо безработица“, за което Г. И. е поела
задължение за връщане в срок до 25.05.2019г. на 26 месечни вноски от по 67.17 лева всяка,
първата с падеж - 25.04.2017г., а последната с падеж на 25.05.2019г.
Установено е от вещото лице по изслушаната съдебно-счетоводна експертиза /л.139-
143/, че кредитът е усвоен на 23.03.2017г., като по банковата сметка на Г. И. е преведена от
кредитора сумата от 1314.12 лева, а на същата дата банката е приспаднала договорената
такса оценка на риска от 140.80 лева и 173.32 лв. – сбора от сумите от двете застраховки,
така чистата сума по кредита е 1000 лв.
Кредитополучателят е направил по договора за кредит плащане на сума в общ размер
на 604.53 лева, с което са погасени девет месечни вноски с падежи от 25.04.2017г. до
25.12.2017г., след приспадане на които плащания, непогасената главница към датата на
изготвяне на заключението е в размер на 941.53 лева, вкл. месечните погасителни вноски с
падежни дати от 25.01.2018г. до 25.05.2019г., непогасената договорна лихва е в размер на
200.24 лв. за периода от 25.01.2018г. до 26.03.2018г., а обезщетението за забава, начислено
върху главницата за периода от 25.01.2018г. до 26.07.2018г. е в размер на 33.38 лева.
Няма данни ответникът да е извършвал други плащания, освен горепосочените в
размер на 604.53 лв.
Съдът кредитира заключението, като обективно и пълно, неоспорено от страните и
изготвено от лице, притежаващо необходимата квалификация и знания. Съдът на база
изчисленията в таблица 2 на заключението /л.142/ установи, че законната лихва за забава за
периода от 26.03.2018г. до 26.07.2018г. /дата на подаване на заявлението в ДРС/, е в размер
на 33.38 лв., следователно, искът за законната лихва за забава следва да бъде уважен до
размера от 33.38 лв. и отхвърлен за разликата до претендираните 67.18 лв.
По делото е спорен въпросът, дали към датата на подаване на заявлението по чл.417
от ГПК пред ДРС /26.07.2018г/ е настъпила предсрочна изискуемост на кредита и надлежно
ли е уведомен длъжника за нея.
В ТР№ 8 от 02.04.2019г. по т. д. №/2017г. на ОСГТК на ВКС е застъпено виждането,
че е „допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост
на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен
само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на
длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа
на документ. Предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК, иск за установяване дължимост на
5
вземане по договор за банков кредит, поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен
за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо,
въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК.“
Това показва, че за признаване дължимостта на сумите, поради настъпил редовен
падеж на вноските, а не както са заявени – поради настъпила предсрочна изискуемост на
цялото останало вземане, следва, първо да се установи в процеса, че предсрочната
изискуемост не е била обявена надлежно на длъжника преди подаването на заявлението.
В случая, това е била точката на противопоставяне между страните и съдът е длъжен
най-напред да извърши преценка, дали този факт е осъществен или не. Настоящият състав
счита, че в действителност ответникът е бил уведомен за обявената от банката-кредитор
предсрочна изискуемост на вземането преди подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК.
Кредиторът „Ти Би Ай Банк“ АД е изпратил изрично „уведомление за настъпила
предсрочна изискуемост на цялото вземане“ до ответника-кредитополучател на посочения
от него и описан в договора за кредит адрес /съвпадащ напълно с постоянния и настоящия
адрес на Г. И./ по пощата, с обратна разписка, с пощенско клеймо на постъпване в ПК-гр.
Добрич от м.05 /нечетлива дата/ 2017г., като на разписката е отбелязан статус на пратката:
„пратката не е потърсена от получателя“ /л.14 от заповедното производство/.
В представения писмен договор за потребителски кредит от 23.03.2017г.,
съществуването на вземането на паричните задължения по който се претендира в това
производство, е посочен в чл.3 адрес на ответника-кредитополучател в гр.***.
Страните са се съгласили с клаузите на чл.25.8, 25.9, 25.10 и 25.11 от същия договор
по въпросите, свързани с размяната на всякаква кореспонденция между тях, по следния
начин:
- Цялата кореспонденция, свързана с изпълнението на договора се изпраща
единствено и само на адресите за кореспонденция и контакти, посочени в чл.3 и чл.4, а
доказването, че дадено писмо е изпратено до посочения адрес е в тежест на изпратилата го
страна.
- Неполучаването на каквото и да било писмо във връзка с изпълнението на договора
не освобождава страната, която не е получила писмото, от изпълнението на задълженията й
по договора.
- При промяна на адресите за кореспонденция и контакти съответната страна трябва
да уведоми за това другата страна предварително, в писмен вид, а при невъзможност –
незабавно след промяна на адреса.
- Всички писма, независимо от съдържанието им, изпратени на последния посочен
писмено от страната адрес, се смятат за получени от страната и в случаите, когато тя е
променила адреса си за кореспонденция и контакти, но не е изпълнила задължението си за
уведомяване.
При това фактическо положение, съдът намира, че може да се приеме, че
уведомлението за настъпилата предсрочна изискуемост на вземането на ищеца е надлежно
връчено на длъжника.
Вярно е, че съгласно даденото разрешение в т.18 на Тълкувателно решение
№4/2013г. на ОСГТК на ВКС в хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК вземането,
произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил
правото си да направи кредита предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за
обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.
Волеизявлението на банката - кредитор следва да е обективирано в писмен документ
6
и да съдържа ясно изразено позоваване на обстоятелствата по чл.60, ал.2 от ЗКрИ, или на
обстоятелства, уговорени в договора, които дават право на кредитора да упражни правото да
обяви предсрочна изискуемост на кредита и във всички случаи волеизявлението за
обявяване на предсрочната изискуемост, следва да е изрично и недвусмислено. В случая,
всички тези изисквания са изпълнени – налице е безусловно обективно настъпване на
обстоятелствата, при които настъпва предсрочна изискуемост на цялата сума по кредита
така, както е уговорено в договора, в писменото изявления банката-кредитор еднозначно и
ясно уведомява длъжника за това и то е изпратено до последния на посочения от него адрес
за кореспонденция.
Предсрочната изискуемост на вземането настъпва от датата на връчване на длъжника
на документа, съдържащ волеизявлението на кредитора /освен ако не е уговорено
друго/, като законодателят не предписва конкретен способ за връчване на писмени
съобщения между страните по договорните правоотношения.
Така, възможните валидни способи за годно изпълнение на това задължение са
групирани в две посоки:
При липса на уговорка в договора, относно връчването на кореспонденция, връчен
редовно от външна страна и съответно достигнал до длъжника е документ, който му е
предаден лично или на негов пълномощник срещу подпис или по възлагане от нотариус /чл.
50 ЗННД/. При връчване по възлагане в посочените случаи се прилагат правилата на чл. 37-
58 ГПК, като отказът за получаване по чл. 44 ГПК или отсъствието от адреса по чл. 47 ГПК
се удостоверят от длъжностното лице, а съобщенията се считат за връчени.
Когато кредиторът е избрал да връчи уведомление на длъжника чрез пощенска
пратка по чл. 44, ал. 2 от ГПК, то съгласно разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от ЗПУ, условията за
доставянето на пощенските пратки се определят според Общи правила.
По начало, удостоверителна сила за получаване на съобщението има осъщественото
връчване в случаите на препоръчана пощенска пратка, която е доставена на адреса на
получателя срещу подпис или на пълнолетен член на домакинството на получателя, живеещ
на адреса, срещу подпис и документ за самоличност /чл.5, ал.1 и ал.2 от ОП/. В ал.3
на същата норма са разписани действията, които следва да извършат пощенските служители,
когато препоръчаната пощенска пратка не е предадена при посещение на адреса.
Пощенският оператор удостоверява, че пратката не е доставена на адреса ОП и чл. 36, ал. 2
от ЗПС не въвеждат фикция, че при липса на фактическо връчване, дори и при изпълнение
на задълженията на пощенския оператор по чл.5, ал.3, пратката ще се счита за доставена на
получателя.
Не така стоят нещата обаче, когато между страните съществуват изрични уговорки в
тази насока.
При наличие на предвидени в договора конкретни способи за връчване на
кореспонденция между страните, редовността на връчването на уведомлението на кредитора
за обявяване на предсрочна изискуемост на вземането се преценява, според клаузите на
договора. При тълкуването на договора, съдът следва да държи сметка, че конкретната
уговорка, относно връчване на кореспонденция би трябвало да цели ефективно упражняване
на правата на страната, която изпраща съобщение, като препятства евентуално
недобросъвестно поведение на получаващата страна, без да ограничава правата на
получаващата страна, поставяйки я в позиция, включително и при полагане на дължимата
грижа, тя да не е в състояние да получи изявлението на своя съдоговорител.
С оглед, последиците, които законодателят свързва с обявяване на предсрочна
изискуемост на вземането по договор за банков кредит, презумпцията за недобросъвестно
неизпълнение на задълженията на длъжника /укриване или отказ да получава
съобщения/, следва да може да се изведе от договора между длъжника и кредитора,
7
доколкото самото удостоверително изявление на пощенския оператор за отсъствието от
адреса и за неявяването му в пощенската служба /по чл.5, ал.3 от ОП/ не презумира
недобросъвестното поведение на получателя.
Затова, съдебната практика /Р. № 25/03.05.2017 г. по гр. д. № 60208/2016 г. на ВКС, II
г. о. Р. № 148/02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. на ВКС, I т. о./, приема, че е допустимо
в договора страните да са предвидили, че изявлението на едната от страните ще се счита за
достигнало до другата страна без фактически същото да е получено. Такава клауза, която
фингира недоставено, или само изпратено съобщение като получено, би била в съответствие
с принципите на добросъвестно упражняване на правата на кредитора, ако ясно разписва
определени предпоставки и/или фактически констатации, при наличието на които ще се
счита, че е положена дължимата грижа, както и ако според договора опитът за предаване на
съобщението /на адрес или на адресат/ се приравнява на фактическото му получаване.
Приведени към настоящия случай, горните постановки намират своето пълно
обективно проявление. Видно от цитираните по-горе договорни клаузи, сме изправени пред
хипотезата на уговорен между страните начин за размяна на кореспонденция, като изрично
са указани усилията, които кредиторът следва да положи по откриване на длъжника,
включително за връчване на документа, съдържащ волеизявлението за обявяване на
предсрочната изискуемост на вземането, и съответно - за момента на нейното
настъпване. След като договорът между страните предвижда определени предпоставки, при
наличие на които ще се счита, че е положена дължимата грижа да се доведе до знанието на
длъжника, изявлението на банката, че е упражнила правото си да направи кредита
предсрочно изискуем, е допустимо да се фингира недоставеното или само изпратено от
банката съобщение до длъжника, като получено.
В обобщение: като е изпратено с пощенска пратка на посочения и непроменян от
страна на кредитополучателя адрес за кореспонденция, писменото уведомление, съдържащо
изричното волеизявление на кредитодателя за обявяване на предсрочната изискуемост на
вземането му, считано от 26.03.2018г., съгласно чл. 16.2 от договора, макар и фактически
неполучено от адресата, поради отбелязването, че „пратката е непотърсена“ от оператора на
пощенските услуги, може да се приеме, че кредиторът е положил необходимите и
достатъчни усилия за уведомяване на длъжника и връчването се счита валидно.
Поради това, е настъпила предсрочната изискуемост на цялото вземане, съгласно
постигнатата уговорка между страните по чл. 16.2 от договора – считано от датата на падежа
на последната от трите поредни просрочени месечни вноски, в случая – 26.03.2018г. Тя е
била надлежно обявена на длъжника преди подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК
/26.07.2018г./.
Така, настоящият състав намира, че ищецът е доказал релевантните положителни
факти, тежестта за което действие лежи върху него – сключването на договора между „Ти Би
Ай Банк“ АД с ответника, размера на задължението, начина на погасяване и липсата на
всички плащания на месечни вноски, съгласно погасителния план, възникването на условия
за обявяване на предсрочна изискуемост на целия непогасен остатък и надлежното
довеждане до знанието на длъжника на това обстоятелство от страна на банката.
Що се отнася до допълнително въведените от особения представител на ответника-
длъжник възражения, свързани с наличието на недействителни, поради неравноправност
клаузи на договора, което налагало отхвърлянето на исковете, съдът ги намира за
неоснователни.
При проверка на формата и съдържанието на представения договор за потребителски
кредит не се откриват нарушения по ЗПК. Липсват основания да се приеме наличието на
нищожни клаузи по смисъла на чл.21 от ЗПК. Също така, съдът намира, че договорът е
съставен, сключен и съобразен с изискванията на чл. 10, ал.1, чл. 11, ал. 1, т.7 - 12 и 20 и
ал.2 и чл.12, ал. 1, т.7 - 9 от ЗПК, поради което не може да бъде обявен за недействителен.
8
Освен това, следва да се посочи, че дори да бе прието обратното, това не може да
освободи изцяло ответника от имуществената му отговорност, тъй като съгласно чл.23 от
ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща чистата стойност на кредита, а не дължи само лихвата или другите разходи по
кредита.
На последно място, несподелими са и доводите на ответника, че
уговорената договорна лихва по чл.9, ал.1 и ал.2 представлява неравноправна клауза по
смисъла на чл.143 - 148 от ЗЗП, тъй като това представлявало уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя, което прави нищожна тази уговорка.
Понеже тази клауза била изготвена предварително и ответникът-потребител не е имал
възможност да влияе върху съдържанието й, тя не е индивидуално уговорена клауза по
смисъла на ал.2 на чл. 146 от ЗЗП, поради което е нищожна.
Не отговаря на действителността, твърдението, че уговорената възнаградителна лихва
надвишава трикратния размер на законовата лихва. Вземането по кредита е в общ размер на
1746.30 лв., от които /както е вписано и в договора за потребителски кредит/ главната
/чиста/ сума е 1000.00 лв., еднократната такса за оценка на риска е 140.80 лв., отделно
ответникът е сключил и две застраховки – „живот“ и „безработица“, по които дължимите
вноски са съответно - 85.80 лв. и 87.52 лв., или общо до тук 1314.12 лв. Възнаградителната
лихва е в общ размер на 432.18 лв. за целия период, през който би действал договорът,
съгласно представения погасителен план.
Видно от заключението на ССчЕ, средната месечна сума, дължима за договорната
възнаградителна лихва, е под 30 лв., а обезщетението за забава в размер на законовата лихва
месечно, е средно в размер на около 10 лв.
Така, ответникът неправилно интерпретира клаузата на чл.9.1, с която е уговорен лихвен
процент, с който се олихлява предоставения кредит в размер на 26,78 %, тъй като е
посочено, че това е годишен лихвен процент, а съгласно т.2 и т.3, лихвата се изчислява
ежемесечно и е 1/360 част от лихвения процент по т. 9.1. Следователно, така уговорената
„възнаградителна лихва“ не надвишава повече от три пъти размера на законовата лихва и
договорната клауза, с която се установява, не е неравноправна, оттам – не е и нищожна, а е
породила безусловно своето действие.
Ето защо, след като е доказано наличието в кумулативна даденост на всички
предпоставки за това, се установява по безспорен начин дължимостта на всички заявени в
заповедното производство вземания на кредитора, тъй като длъжникът не е
противопоставил и доказал годни правопогасяващи, правопрекратяващи или
правоизключващи възражения или факти.
Задълженията на длъжника към ищеца по процесния сключен договор за кредит по
месечни вноски с падежи на плащане от 25.04.2017г. до 25.05.2019г., са следните: налице е
неизплатен остатък по главницата в размер на 941.53 лева; дължимата договорна лихва е в
размер на 200.24 лв. за периода от 25.01.2018г. /дата на първа неплатена вноска/ до
25.03.2018г. и обезщетението за забава върху главницата възлиза на сума в размер на 33.38
лева за периода от 26.03.2018г. - 26.07.2018 г. /дата на подаване на заявлението в ДРС/. От
изложеното следва, че ответникът има задължения към ищеца, за част от които по ч. гр. д.
№3117/2018 г. на ДРС е издадена Заповед с №1824/30.07.2018 г.
Така, първите два иска следва да се уважат изцяло, както са предявени, а последният
акцесорен иск, досежно обезщетението за забава, трябва да се уважи за сумата от 33.38 лв.,
като за горницата до претендираният размер от 67.18 лв., следва да се отхвърли като
неоснователен.
Като последица от уважаване на главния иск, на осн. чл.86 от ЗЗД, следва да бъде
9
уважен и акцесорния такъв, а именно: ответникът да заплати на ищеца и обезщетение за
забава върху главното парично задължение /941.53 лв./, изчислено в размер на законната
лихва върху него, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК –
26.07.2018г. до окончателното му погасяване.
С оглед изхода от спора, на ищеца му се следват разноски, сторени в исковото и в
заповедното производство. Отговорността за разноски се явява санкция за неоснователно
предизвикан правен спор. В заповедното производство по ч. гр. д. №3117/2018г. ищецът е
сторил разходи за държавна такса – 25.00 лева и 50.00 лева юрисконсултско
възнаграждение, или общо 75.00 лв., определени със заповедта по чл. 410 от ГПК, която не е
била атакувана в частта за разноските от заявителя. Съобразно изхода от спора по
настоящото дело, в тежест на ответника следва да се възложат разноски в размер на 72.90
лв. по ч. гр. д. №3117/2018г. по описа на ДРС.
В исковото производство ищецът е сторил разходи от: 125.00 лева - държавна такса
за водене на делото, /л.36/; 400.00 лева възнаграждение за вещо лице, /л.129/, 314.62 лв. –
депозит за особен представител на ответника, /л.54/ и юрисконсултско възнаграждение по
чл.78, ал.8 от ГПК във връзка с чл. 37 от ЗПП и чл. 25, ал. 1 от НЗПП в размер на 100 лева,
т.е., общо 939.62 лева, които, съдебни разноски, съобразно изхода от спора възлизат на
913.67 лв.
Съобразно отхвърлената част на акцесорния иск, на ответника му се следват
разноски, но доколкото той е представляван в процеса от особен представител и не е сторил
разноски по делото, не може да му се присъдят такива.
Мотивиран от горното и на основание чл. 235 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Г. И. Ю., ЕГН
**********, гр.*** дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД с ЕИК
*********, седалище и адрес на управление: г****, представлявано от изп. директор Д.Б.,
следните суми:
- 941,53 лв. /деветстотин четиридесет и един лева и петдесет и три стотинки/ -
парично задължение по договор за потребителски кредит № ********** от 23.03.2017г.,
заедно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението – 26.07.2018г.
/дата на пощенското клеймо/ до окончателното плащане;
- 200,24 лв. /двеста лева и двадесет и четири стотинки/ - договорна /възнаградителна/
лихва за периода 25.01.2018г. – 26.03.2018г.;
- 33.38 лв. /тридесет и три лева тридесет и осем стотинки/ - обезщетение за забава за
периода 25.01.2018г. – 16.07.2018г., за част от които суми е издадена Заповед за изпълнение
на парично задължение №1824/30.07.2018 г. по ч. гр. д. №3117/2018 г. по описа на РС –
Добрич, като ОТХВЪРЛЯ иска за обезщетение за забава за горницата от 33.38 лв. до
претендирания размер от 67.18 лв., като неоснователен.
ОСЪЖДА Г. И. Ю., ЕГН **********, гр.*** да заплати на „Агенция за събиране
на вземания” ЕАД, ЕИК *********, съобразно изхода от спора, сумата от 913.67 лева
/деветстотин и тринадесет лева и шестдесет и седем стотинки/, представляваща направени
съдебни разноски по настоящото дело, както и сумата от 72.90 лв. /седемдесет и два лева и
деветдесет стотинки/, представляваща направени разноски по ч. гр. д. №3117/2018 г. по
описа на РС – Добрич.
10
Решението подлежи на обжалване пред Добричкия окръжен съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Добрич: _______________________
11