Р Е Ш Е Н И Е
№………
гр. София, 12.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ТО, VI-23
с-в, в открито
съдебно заседание на осемнадесети април през две хиляди двадесет и трета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАЯНА
ТОПАЛОВА
при
секретаря Д. Иванова,
като
разгледа докладваното от съдия Топалова
т.д.
№ 512 по описа за 2021 г.,
за
да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са обективно кумулативно
съединени положителни установителни искове с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.430, ал.1 и ал.2
от ТЗ и чл.92, ал.1 ЗЗД.
Ищецът, „О.б.б.“ АД
извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че в качеството
си на кредитодател, сключил с ответниците
„И.П.“ ООД като кредитополучател и „И.-А.“ ЕООД, М.Б.С. и Б.П.Т.- Л., като съдлъжници, Договор за револвиращ
банков кредит ( кредитна линия ) № 18F-000722 от 04.09.2018 г., по силата на който на
кредитополучателя е била предоставена за ползване кредитна линия за оборотни
средства за сума от 200 000 евро. Усвоените суми по кредита са се олихвявали с
променлив лихвен процент, формиран като стойност от сбора на референтен лихвен
процент, представляващ тримесечния EURIBOR ( пазарен индекс за кредити в евро ), плюс
фиксирана надбавка в размер на 2.25 % пункта годишно, но не по-малко от 2.25 %.
Лихвата се е начислявала върху размера на ползваната сума ежемесечно от датата
на усвояване, като при неизпълнение на задължението за плащане в договорените
срокове върху същата е била начислявана допълнителна наказателна лихва в размер
на 5 % пункта. При неизпълнение на договорения начин за издължаване,
непогасената част от главницата се е олихвявала с годишен лихвен процент за просрочие, съгласно клаузата на т.2.6.2, представляващ
обезщетение за срока на забавата ( наказателна лихва ). Съгласно т. 2.4 от
договора сумата по кредита е била предоставена с първоначален срок за ползване
до 30.08.2019 г. и със срок за погасяване — 31.08.2019 г. В същата клауза е бил
договорен краен срок при бъдещи револвирания —
31.08.2021 г.
С Анекс № 1 от 11.10.2019 г.
падежът за издължаване е бил определен на 31.08.2020 г. Увеличена е била
приложимата възнаградителна лихва с 0.5 пункта,
свързано с неизпълнение на задължения на кредитополучателя. Също съгласно
анекса кредитната линия е трябвало да се ползва и погасява при намаляващи
лимити, като се извършват погасителни вноски до 25.12.2019 г., до 15.01.2020 г.,
до 30.01.2020 г. и до 28.02.2020 г. Ново ползване на средствата е можело да има
при учредяване на особен залог, но това условие не е било изпълнено. Към
23.03.2020 г. текущо усвоеният лимит е бил 200 000 евро, видно от чл. 1.2 на
Анекс № 2 от 23.03.2020 г. Така длъжниците не просто
са изпаднали в просрочие, но са били в пълно
неизпълнение на задълженията си за погасяване на кредита, съгласно чл. 1.2 от
Анекс № 1.
Въпреки това в духа на добрите
търговски отношения банката е направила отстъпки, обективирани
в Анекс № 2 от 23.03.2020 г. Срокът за ползване на усвоената главница е бил продължен,
а крайният срок за издължаване на всички задължения, съкратен на 04.05.2020 г.
Кредитът е бил изцяло изискуем на
краен падеж 04.05.2020 г. Налице е било неизпълнение на задълженията за
погасяване, съгласно договорения с Анекс № 2 погасителен план, тъй като не е
била платена месечна вноска от 708. 86 евро, дължима до 19.04.2020 г., една
месечна вноска в размер на 415. 28 евро, дължима до 03.05.2020 г. и месечна
вноска за целия размер на главницата по кредита в размер на 199 999 евро,
дължима на 04.05.2020 г. Вземанията са били изискуеми на краен падеж и не е
било необходимо изпращане на уведомление до солидарните длъжници
(т. 18 от ТР № 4/2013 от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС).
От банката са били предприети
съдебни действия по реда на заповедното производство, във връзка с които по
ч.гр.д. № 42429/2020 г. на СРС, 72 състав е била издадена заповед за
изпълнение. На 26.02.2021 г. банката е била уведомена за постановеното на
основание чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК разпореждане за предявяване на иск и в
едномесечен срок е бил предявен установителен иск.
При тези твърдения иска да бъде установено, че ответниците дължат при условията на солидарна отговорност
присъдените, съгласно Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК от 01.10.2020 г., издадена по ч.гр.д. № 42429/2020 г.
по описа на СРС, 72 състав, суми - 199 999 евро, представляваща непогасена падежирала главница по Договор за револвиращ
банков кредит ( кредитна линия ) № 18F-000722 от 04.09.2018 г. със сключените към него анекси, със
законната лихва върху главницата от 08.09.2020 г. - датата на подаване на заявлението, до окончателното
плащане, 1124.14 евро договорна възнаградителна
лихва, начислена за периода от 20.03.2020 г. до 03.05.2020 г., 1237.94 евро
обезщетение за забава за периода от 20.04.2020 г. до 02.09.2020 г. Претендира
направените в исковото производство разноски, както е тези, сторени в
заповедното производство - 7 915. 68 лева платена държавна такса и 100 лева юрисконсултско възнаграждение.
Ответниците, „И.П.“ ООД и „И.-А.“ ЕООД, оспорват
твърдението, че правоотношението по договора за банков кредит е било анексирано
и изменено на 11.10.2019 г. (Анекс 1) и отново на 23.03.2020 г. (Анекс 2).
Противно на икономическата и житейска логика е предвиждането по двата анекса за
съкращаване на сроковете за издължаване на кредитната линия, за увеличение на
лихвения процент, пренасочване на фирмени обороти, забрана за разпределение на
дивиденти и нова такса, начислена върху максималната сума на револвиращия кредит. Липсата на съдействие от страна на
кредитната институция е било основен фактор за липса на редовни погашения на
задължението. Банката не е спазила предвидения ред и не е приложила мерките,
във връзка с пандемията от Covid-19. В тази
връзка твърдят, че положените подписи на
втора страница от анексите не са извършени от Б.П.Т.-Л. и М.Б.С.. Първата страница
от анексите не съдържа подписи за кредитополучателя и съдлъжниците.
Към датата на депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК не е настъпил падежът за
погасяване на кредитната линия ( 31.08.2021 г. ), съгласно уговореното по чл.
2.8 от договора за кредит, съответно правото на банката да иска изпълнение не е
настъпило.
Ответникът М.Б.С. оспорва
исковете. Конкретно посочва всички сключени между страните договори и
възразява, че банката сама е лишавала длъжниците от
средствата, с които е могло да се погасяват текущите задължения, но вместо това
са били генерирани вземания в полза на банката, които не се дължат, включително
един от кредитите е бил обявен за предсрочно изискуем, тъй като е имало
нерегламентирани плащания. Възразява, че е налице плащане от страна на ЕИФ или
другите задължени лица - плащане по програма „Инициатива за МСП 2014-2020“ с
финансиране от ЕФРР, „Хоризонт 3030“, Европейската инвестиционна банка, както и
плащане по гаранционно споразумение от 14.11.2016 г. между ЕИФ и ищеца. Банката
не е материално легитимирана да претендира процесното
вземане, доколкото това право принадлежи на платилия вече ЕИФ. В процесния случай програмата по инициативата МСП се е
явявала и ненужна, тъй като е било дадено свръхобезпечение
за сума, многократно надвишаваща главницата по кредита. Нищожна е клаузата на
чл. 6.12. от договора, че дори да е налице плащане от страна на ЕИФ, длъжниците остават задължени към банката, поради
противоречие със закона и добрите нрави. Цялото задължение е било погасено от
кредитополучателя и другите длъжници - налице е
доброволно изпълнение и принудително такова, поради което дългът е изпълнен.
Част от плащанията, които ищецът е осчетоводил за възнаградителна
лихва, не се дължат, тъй като е била начислявана добавка към лихвения процент,
въпреки, че през годините стойностите на Euribor са били отрицателни. Договорката,
в частта „не по-малко от 2.25 %“, противоречи на добрите нрави. Договорът е бил
в духа на инициативата за насърчаване на малките и средни предприятия, трябвало
е да се изгради партньорство между ЕИФ и кредитополучателя и това означава
двете страни да споделят риска от промяна в обективния икономически показател Euribor. Правилото, относно
неравноправните клаузи важи и в търговските отношения, когато е налице участие
в такива програми. Гарантирана е печалба на банката, а не се постигат целите на
програмата. Договорката за наказателна лихва противоречи на добрите нрави и
излиза извън присъщите й функции по чл. 2.6.2 от договора. Страната отново се
позовава на характера на програмата. Начислена е била и лихва върху лихва.
Неустойки не са били дължими, поради което следва да се отнесат като плащане на
главница. Ако се споделят доводите за нищожност на договорните клаузи, с последващите анекси страните са сключили спогодба въз
основа на непозволен договор - чл. 366 от ЗЗД. Неправилното определяне на
дължимата главница е обусловено от неправилни констатации за дължимост на лихвата, което е довело до сключването на
спогодби, които са нищожни. Не се дължи такса управление. Ответникът не
оспорва, че няма потребителско качество. Следва обаче да се вземат предвид
правоотношенията, предмет на т. д. № 467/2021 г. Също съгласно изложеното в
отговора, ответникът е поръчител, при което е пропуснат шестмесечният срок за
предявяване на иска срещу поръчителя. Прави се евентуално възражение за
прихващане с недължимо платени лихви, такси за управление и неустойки. Твърди
се заплащане на 100 000 лева, които са недължимо платени спрямо
осчетоводяванията на банката и следва да бъдат приспаднати от главницата.
С допълнителната искова молба
ищецът поддържа автентичност на анексите, относно подписите за
кредитополучателя и длъжника. Тъй като договорът е за револвираща
кредитна линия, ако не е било предоговарянето, то съгласно чл. 2.4 от договора
за кредит кредитната линия е трябвало да падежира още
на 31.08.2019 г. Страната подробно уточнява обстоятелствата, при които са били
сключени анексите. Недоказан е опитът да се обосновава позицията на ответните
дружества с извънредното положение от 13.03.2020 г. По отношение на подадения
от името на ответника физическо лице отговор се възразява, че се основава на
поредица от грешни допускания, недоказани твърдения и предположения. Не се
оспорват твърденията и за други отношения между страните, но те са извън предмета
на настоящото производство. Този ответник се твърди, че не е легитимиран да
противопоставя възражения на „И.П.“. Не е имало неоторизирани преводи. Липсва погашение от страна
на трето лице. Погасени са суми в рамките на индивидуалното принудително
изпълнение, но липсва основание за отхвърляне на претенцията по т. 13 от ТР №
4/2014 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/201 Зг. на
ОСГТК на ВКС. Извършените извънсъдебни погашения са били за 172 767. 26 лева.
Обосновават се клаузите за възнаградителна лихва и
лихва за забава, като се отрича качеството на ответника физическо лице
потребител, както и не се касаело за поръчитество.
С допълнителния си отговор ответниците „И.П.“ ООД и „И.-А.“ ЕООД поддържат оспорванията, възраженията и правните си доводи.
С допълнителния си отговор
ответникът М.Б.С. излага, че не се касае за лични възражения на длъжника, а за
възражение за плащане. Банката сама е нареждала за себе си суми, т.е.
кредитополучателите са депозирали по собствените си сметки средства, които
банката е удържала и разпределяла за това, което счита за дължимо. При условия на
евентуалност е направено възражение за прихващане, в случай че се установи, че
ответницата е направила плащане. Налице е плащане от ЕИФ и погасяване на
задължението. Банката сама признава, че целта на споразумението между ЕИФ и
банката е намаляване на кредитния риск. Програмата цели насърчаване на
инвестициите на малки и средни предприятия. Противното разбиране би означавало,
че се насърчават банките, които да отпускат повече кредити, бидейки гарантирани
от ЕИФ. Уговорките между ЕИФ и банката не могат да противоречат на правилата на
ЗЗД, за това кога едно лице, изпълнило чужд дълг, встъпва в правата на
кредитора. Поддържат се и останалите оспорвания, възражения и правни доводи по
първоначалния отговор.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените
в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира от фактическа и
правна страна следното:
От представения по делото Договор за револвиращ банков кредит ( кредитна линия ) № 18F-000722 от
04.09.2018 г.; Анекс № 1 от 11.10.2019 г. и Анекс № 2 от 23.03.2020 г., се
установява, че между страните е постигнато съгласие ищецът, “ОББ“ АД, в качеството
на кредитодател, да предостави на „И.П.“ ООД, като
кредитополучател, и „И.-А.“ ЕООД, М.Б.С. и Б.П.Т.- Л., като съдлъжници,
целеви банков кредит, за оборотни средства, при условията на револвираща кредитна линия за сумата 200 000 евро, с първоначално
уговорен срок за ползване до 30.08.2019 г. и възможност за постигане на
съгласие за револвиране за нови периоди, при същия
допустим максимален размер на сумата, и срок за ползване до 30.08.2020 г.,
съответно до 30.08.2021 г. и краен срок за погасяване 31.08.2021 г. При липса
на постигнато съгласие за ново револвиране остатъкът
по кредита към 31.08.2019 г. е уговорено да бъде погасен на 31.08.2019 г.,
съответно остатъкът към 31.08.2020 г. да бъде погасен на 31.08.2020 г. С
клаузата на чл.2.6.1. страните са уговорили възнаградителна
лихва, формирана от плаващ лихвен процент, в размер на тримесечен EURIBOR за периода на действие на договора, плюс
2.25 пункта надбавка, но не по – малко от 2.25 % годишно, а в случай на забава
изпълнението на задълженията за плащане на кредита, съгласно клаузата на
чл.2.6.2 е уговорен годишен лихвен процент при просрочие,
формиран от ГЛП по чл.2.6.1 плюс наказателна надбавка 5 пункта годишно.
С Анекс № 1 от 11.10.2019 г. към договора за
банков кредит страните са постигнали съгласие за револвиране
на кредитната линия за нов период на ползване, за размера до 200 000 евро,
за периода до 30.08.2020 г. С клаузата на чл.1.2 е уговорено за периода на
ползване кредитополучателят да извърши плащания по лимита, както следва: до
25.12.2019 г. - 40 000 евро; до 15.01.2020 г. – 40 000 евро; до
30.01.2020 г. - 50 000 евро и до 28.02.2020 - 70 000 евро. Всички останали клаузи по
договора са останали непроменени. С Анекс № 2 от 23.03.2020 г. към договора за
банков кредит страните са изменили крайния срок за издължаване на кредита от 31.08.2021
г. на 04.05.2020 г.
Автентичността
на посочените анекси е оспорена от ответниците „И.П.“
ООД и „И.-А.“ ЕООД с твърдения, че подписите, положени за управителя Б.Т.и за съдлъжника М. Т., не са положени от тези лица. Възражението
за нищожност на анексите, поради липса на съгласие, е неоснователно. От
заключението на приетата по делото съдебно – графическа експертиза се
установява, че подписите положени за „кредитополучател“ и „съдлъжник“
от Б.Т.за управител и съдлъжник и М. Т., за съдлъжник, върху Анекс № 1 и Анекс № 2, са положени от тези
лица. Предвид изложеното следва да се зачете формалната доказателствена
сила на тези частни диспозитивни документи и да се
приеме, че страните са постигнали съгласие да изменят договора, в посочения по
– горе смисъл на съдържанието на двата анекса.
Предвид
изложеното, на следващо място следва да бъде разгледано релевираното
от ответника М. Т. възражение за нищожност на клаузата на чл.2.6.1 от договора.
Възражението е за нищожност на клаузата, в частта „не по – малко от 2.25 %“, и е обосновано
с твърдения, че доколкото договорът за кредит е гарантиран от Европейския
инвестиционен фонд ( ЕИФ) и целта е споделяне на риска между него и банката, от
промяната на Euribor, тази уговорка за минимален размер на
лихвата противоречи на добрите нрави, тъй като гарантира печалба на банката
дори и при промяна на лихвения процент надолу. Възражението е неоснователно.
Уговорката в клаузата за дължимост на възнаградителна лихва, „не по – малко от 2.25 %“, е израз
на възмездния по дефиниция характер на договора за банков кредит, по арг. от чл.430, ал.1, вр. ал.2 от
ТЗ. Доколкото, размерът на възнаградителната лихва, е
уговорен да се формира от два компонента – тримесечен Euribor и
надбавка 2.25 пункта, в случай на отрицателни стойности на Euribor възнаграждението на банката, за ползването на
предоставения финансов ресурс, ще е в размер единствено на надбавката, което е съществен елемент от съдържанието на
този вид договор. При определянето на този лихвен процент, който в договора е
посочен, че е в размер под размера на стандартната лихва по оборотни кредити, е
взет предвид именно факта, че кредитът е гарантиран от ЕИФ по програма
„Инициатива за МПС“ ( чл.6.1.3 от договора ). Споделянето на тезата на
ответника за недължимост на възнаградителна
лихва при отрицателни стойности на Euribor означава на практика да се приеме
безвъзмездния характер на договора поради обезпечаването му от ЕИФ.
На
следващо място възражението за неравноправност на клаузата, изведено при доводи
за съобразяване стойностите на индекса само в полза на банката, е недопустимо,
тъй като ответникът Т. няма качеството „потребител“. Същата е поела задължение
да отговаря като съдлъжник за дълг на търговско
дружество, с цел извършване на търговска дейност на дружеството, с което
ответникът Т. има тесни функционални връзки, в качеството й на съдружник в
дружеството. Предвид изложеното не може да се ползва от специалната
потребителска защита, дадена с ЗЗП. От друга страна, това възражение е
неоснователно по твърдения, доколкото твърденията за промяна само в посока
нагоре на променливата надбавка е относимо към клауза
за едностранна промяна на лихвения процент при уговорен първоначално фиксиран
такъв в договора, каквото съдържание оспорената клауза няма. С нея, както беше
посочено се уговаря начина на формиране на възнаградителната
лихва от два компонента, един постоянен и един променлив, за който в ОУ ( чл.5
) е посочен ясен начин на формиране, както и че при отрицателни стойности на
променливата надбавка, минималният размер на възнаграждението за ползване на
ресурса ще е 2.25 %, която уговорка е съществен елемент от съдържанието на
договора, с характеристики на процесния.
С
оглед всичко изложено следва да се приеме, че по делото е доказано възникнало
облигационно отношение с източник сключен договор за банков кредит, с
посоченото по – горе съдържание, изменено с Анекс № 1 и Анекс № 2 в посочения
смисъл, относно срока на ползване на кредитната линия и крайния падеж на
погасяване на задълженията по договора.
От заключението на изслушаната и
приета по делото основна съдебно – счетоводна експертиза се установява, че до
датата на сключване на Анекс № 1 са усвоени суми по референцията, с която
кредитът е заведен в системата на банката, в размер 199 999,00 евро, с
което кредитът е усвоен.
Предвид изложеното следва да бъдат
разгледани, релевираните от ответника Т., правопогасяващи възражения за плащане на дълга от ЕИФ, в
евентуалност от другите длъжници по договора както
доброволно, така и в рамките на принудително изпълнение.
Тежестта да докаже възраженията е на лицето,
което ги е релевирало. За доказване на първото
възражение по делото е изслушано заключение на основната съдебно – счетоводна
експертиза ( отговор на задача № 6 ), от което се установява, че не е
постъпвало плащане от ЕИФ или от ЕФРР, във връзка с гаранционно споразумение от
14.11.2016 г. Други доказателства не са събрани, поради което възражението е
недоказано, а следователно ирелевантно е и
разглеждането на възражението за нищожност на клаузата на чл.6.12, предвиждаща,
че въпреки такова плащане дългът не се намалява с размера на платеното.
Съгласно заключението на съдебно –
счетоводната експертиза към 03.09.2020 г. ( датата на издаване на заповедта за
изпълнение ) задълженията по процесния кредит са в
размер 199 999,00 евро главница; 1124.15 евро възнаградителна
лихва за периода 20.03.2020 г. – 03.05.2020 г. и обезщетение за забава в размер
1238.04 евро за периода 04.05.2020 г. - 02.09.2020 г. С исковата молба ищецът признава
факта на извършено след издаване на заповедта за изпълнение плащане на суми на
26.10.2020 г., с които е погасил вземания, както следва: в размер 8015.68 лева
присъдени разноски в заповедното производство; изцяло 1124.14 евро възнаградителната лихва и със сумата 20 329.27 евро главница,
а на 24.11.2020 г. сумата 17 770.28 лв., с която е погасена главница. Отделно от това се
установява от допъпнителното заключение на съдебно –
счетоводната експертиза, че с постъпилата на 07.04.2021 г. сума, в размер
45 000 евро, е отнесена изцяло за частично плащане на присъдената просрочена
главница по заповедта за изпълнение. Съгласно заключението на основната съдебно
– счетоводна експертиза ( отговор на задача 8, л.495, том 2 от делото ) всички
постъпили плащания от длъжниците по разплащателната
сметка, по която се обслужва процесният кредит, до
30.09.2020 г. са в размер 9083.24 евро, с които е платена главница в размер
140.89 евро, възнаградителна лихва 5814.68 евро и
наказателна лихва в размер 3127.67 евро, след които плащания е формиран съдебно
предявеният дълг. Следователно, доколкото не се спори по реда на погасяване на процесния лихвоносен главен дълг и неликвидно вземане за
разноски, а и предвид това, че е изцяло погасен принудително, с оглед
установените в хода на процеса плащания, следва да се приеме, че е погасена
изцяло претендираната възнаградителна
лихва, разноски за заповедното производство ( макар и неликвидни ) и главница в
размер 83 099.55 евро, поради което дължимата главница е в размер
116 899.45 евро ( така и табл. № 1 към допълнителното заключение на
съдебно – счетоводната експертиза – л.552, том.2 ). Съдът, разглеждащ установителния иск, по реда на чл.422, ал.1 ГПК, доколкото
не е обвързан от фактическото положение към датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение и установява съществуването на вземането към
момента на приключване на устните състезания, следва да вземе предвид, на
основание чл.235, ал.3 ГПК, извършеното в хода на процеса частично погасяване
на дълга чрез доброволно плащане в посочените по – горе размери. Изключение от
това правило са единствено плащанията, извършени по изпълнително дело № 802/2020
г. по описа на ЧСИ М.Ц., с които процесните
задължения са погасени изцяло, които не следва да бъдат съобразявани по реда на
чл.235, ал.3 ГПК. В този смисъл е дадено задължително тълкуване с т.9 от ТР №
4/18.06.2014 г. на ВКС, съгласно което фактът на удовлетворяване на вземането в
осъществено принудително изпълнение, предприето въз основа на издадения изпълнителен
лист, на основание разпореждането за незабавно изпълнение, не следва да бъде
съобразяван от съда, разглеждащ иска по чл.422 ГПК.
Правоизключващото възражение на ответника Т. за
погасяване на правата на ищеца срещу нея, поради неупражняването им в 6 -
месечния преклузивен срок по чл.147 ЗЗД, е неоснователно.
Ответникът Т. се е задължила по процесния договор за
кредит в качеството на съдлъжник, а не като
поръчител. Изводът следва както от изричната уговорка на чл.4.2.1 от договора,
съгласно която съдлъжникът встъпва, на основание
чл.121 и сл. от ЗЗД, вр. чл.101 ЗЗД, в дълга на
кредитополучателя към банката като отговаря солидарно за всички задължения,
така и от това, че този длъжник е поел и задължение типично за
кредитополучателя - за учредяване на обезпечения на вземанията на кредитора ( чл.
3.1.1 от договора ), а неизпълнението на задълженията му ( наред с тези на
кредитополучателя ) е основание за обявяване на предсрочна изискуемост и
преминаване към принудително изпълнение ( чл.35.11 от ОУ ).
Следователно исковете са доказани по
основание. При съобразяване, на извършените в хода да процеса частични плащания,
следва да се приеме, че към настоящия момент, е изцяло погасена претендираната възнаградителна
лихва в размер 1124.14 евро и част от главницата в размер 83 099.55 евро,
поради което съществува задължение за главница в размер 116 899.45 евро и
за мораторна неустойка в размер 1237.94 евро, поради
което следва да бъдат разгледани релевираните от
ответника Т. евентуални възражения за прихващане.
Възраженията са обосновани при две
групи твърдения.
Първата, касае вземания за връщане на
недължимо платена възнаградителна лихва по договори
за кредит, сключени на 08.05.2014 г.; 25.11.2019 г., 28.08.2018 г. и 24.07.2015
г. в размер на по 8333.33 лв. по всеки договор ( така уточнителна
молба от 07.06.2022 г., л.294-298, том.2 от делото ). Твърденията са, че лихвата е недължимо
платена, в посочените размери, тъй като въпреки понижаването на лихвените
индекси банката не го е отчитала и е събрала лихва в по – висок размер.
Втората, касае вземания по същите договори за
такса управление и неустойка за забава в размер на по 8 333.33 лв. всяко,
по всеки договор, за периода от сключване на договора до датата на издаване на
заповед за изпълнение ( представени по делото ). Твърденията за възникване на
тези вземания са, че банката е извършила неоторизирани плащания, тъй като
подписите не са на посочените в нареждането лица ( Т. и Т.) по 10 платежни
нареждания от сметката на „И.п.“ ООД в общ размер 18 303.23 евро ( така
уточнение в съдебно заседание от 15.11.2022 г. – л.529-530, том 2 от делото ).
С тези суми, в случай, че не са извършени неоторизираните плащания, се твърди,
че би се погасила част от главницата на падежа, поради което биха се дължали по
– малък размер такси и неустойка. Отделно
от това се твърди, че неустойката по процесния
договор е недължима, поради което с платената без основание сума следва да се
намали дълга за главница, поради нищожност на клаузата на чл.2.6.2 от договора
като противоречаща на добрите нрави.
Първото вземане, с което се иска да
бъде извършено прихващане, а именно
платена без основание възнаградителна лихва по
посочените по – горе договори за кредит, не е възникнало. От заключението на
съдебно – счетоводната експертиза ( отговор на задача 19, л.545, том 2 от
делото ) се установява, че при формиране на възнаградителната
лихва по всеки от договорите банката е отчитала стойността на лихвения индекс,
съобразно договореното в договорите, а при наличие на отрицателни стойности на
лихвения индекс по кредитите са прилагани нулеви стойности на индекса.
При определяне характера на възражението,
обосновано с твърдения за неоторизирани плащания, приложимо право са
разпоредбите на Закона за платежните услуги и платежните системи ( ЗПУПС). Съгласно разпоредбата на чл. 70, ал. 1 от
ЗПУПС платежната операция е разрешена,
ако платецът я е наредил или е дал съгласие за изпълнението й. При липса на
съгласие платежната операция е неразрешена. Последиците от извършена
неразрешена платежна операция законодателят е уредил с нормата на чл. 79, ал. 1
като е предвидил, че в случай на неразрешена платежна операция, доставчикът на
платежни услуги възстановява незабавно стойността на неразрешената платежна
операция ( каквото е извършено в настоящия случай ) и във всеки случай не
по-късно от края на следващия работен ден, след като е забелязал или е бил
уведомен за операцията, освен когато доставчикът на платежни услуги на платеца
има основателни съмнения за измама и уведоми съответните компетентни органи за
това. Когато е необходимо, доставчикът на платежни услуги на платеца
възстановява платежната сметка на платеца в състоянието, в което тя би се
намирала, ако не беше изпълнена неразрешената платежна операция. С процесното
възражение по същество се иска да се реализира предвидената във втората
хипотеза, посочена по – горе, отговорност на ищеца, като доставчик на платежни
услуги, допуснал извършването на неразрешена платежна операция, а именно възстановяване на платежната сметка на платеца в
състоянието, в което тя би се намирала, ако не беше изпълнена неразрешената
платежна операция или в случая сметката да се счита в състоянието, което би
била при наличност на сумата в размер на неразрешената операция, а именно липса
на задължаването й с акцесорно задължение за мораторна
неустойка. Няма спор по делото, че сметката, от която е извършено твърдяното
неразрешено плащане е на ответника „И.п.“ ООД, а не на ответника Т., която е релевирала възражението. Предвид това и доколкото по
същество с това възражение се упражнява възникнало именно за дружеството право
на обезщетение за вреди от неизпълнение на сключен между него и банката договор
за разплащателна сметка, по което правоотношение ответникът Т., не е страна, то
това възражение има характер на лично възражение на съдлъжник.
В приложение на чл.122, ал.3 ЗЗД солидарният длъжник не може да противопостави
на кредитора личните възражения на своите съдлъжници,
поради което възражението посочено по – горе е недопустимо за раглеждане в настоящото производство.
Последното вземане, с което се иска
компенсация е с вземане за връщане на платена при начална липса на основание
неустойка, поради нищожност на клаузата, с която е уговорена. Възражението за нищожност на клаузата
за мораторна неустойка по чл.2.6.2 от процесния договор, поради противоречие с добрите нрави, е
изведена при твърдения, че предвид обезпечението, дадено от ЕИФ същата излиза
извън присъщите й функции. С тази клауза страните са уговорили, в случай на
неизпълнение на задължението за погасяване на главницата, в уговорените срокове,
да се дължи годишен лихвен процент при просрочие,
формиран от възнаградителната лихва по чл.2.6.1 и
наказателна надбавка от 5 пункта годишно. Видно, от отговора на задача № 11 от
заключението на основната съдебно – счетоводна експертиза ( л.502-503, том 2 от
делото ), към момента на сключване на договора, релевантен за преценката за
нищожност, тримесечният Юрибор е бил с отрицателни
стойности. Следователно, възнаградителната лихва е
била в размер 2.25 %, плюс надбавката 5 пункта, поради което размерът на
неустойката е 7.25 % годишно. Този размер не надвишава дори размерът на
законната лихва, равен на основен лихвен
процент на Българска народна банка, в сила от 1 януари, съответно от 1 юли на
текущата година плюс 10 процентни пункта (ПМС № 426 в сила от 01.01.2015 г.,
което не провежда разлика между задълженията в лева и евро ), поради
което е под действителния размер на вредите от уговорената форма на
неизпълнение. Това е така, тъй като паричното задължение е винаги възможно (
чл.81, ал.2 ЗЗД ) и винаги има за последица вреда, поне в размер на законната
лихва от деня на забавата ( чл.86 от ЗЗД ) без да е необходимо кредиторът да
доказва тази вреда. Именно, при уговаряне на този размер на неустойката е
съобразено и договореното гарантиране на кредита от Европейският инвестиционен
фонд по посочената по – горе програма, имащо за цел намаляване на предвидимия
кредитен риск, както и получаването от кредитополучателя на помощ de minimis
съгласно Регламент 1407/2013 на Комисията от 18.12.2013 г. Горното, както и
това, че неустойката има освен обезщетителна и
обезпечителна, още и санкционна функция, която цели да стимулира изпълнението,
дава основание да се направи извод, че уговорката не е в разрез с тези функции,
не накърнява принципа на справедливост, поради което не е нищожна, възражението
в тази насока е неоснователно, следователно вземане за връщане не е възникнало.
Предвид гореизложеното не се установява възникване на вземания, с които
установения по основание и размер дълг по процесния
договор за кредит да бъде прихванат, поради което и релевираните
възражения за прихващане са неоснователни.
При горните мотиви исковете са частично
основателни и следва да бъдат уважени за сумата 116 899.45 евро - главница
и за сумата - 1237,94 евро мораторна неустойка.
Следва да бъде отхвърлен изцяло искът за възнаградителна
лихва и за главница за сумата над 116 899.45 евро до пълния предявен
размер от 199 999,00 евро като погасени чрез плащане в хода на процеса. На
основание чл.86, ал.1 ЗЗД на ищеца следва да се присъди законна лихва върху
частично заплатената, в хода на процеса главница в размер 83099.55 евро за периода от 08.09.2020
г. до 06.04.2021 г., когато е извършено последното частично плащане, в
размер 6432.03 лв.
Относно разноските в производството:
При този изход на спора и на основание чл.78,
ал.1 ГПК на ищеца следва да се присъдят разноски за исковото производство в
размер 9865.68 лв. за държавна такса, възнаграждение на вещо лице и юрисконсултско възнаграждение. Разноските за заповедното
производство, в размер 8015.68 лв. ищецът е погасил с извършеното частично
доброволно плащане на 26.10.2020 г., съгласно изрично признание в исковата
молба, по което макар и неликвидно не се спори, поради което следва да бъде
зачетено.
При тези мотиви Софийски градски съд,
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422 ГПК, че „И.П.“ ООД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление ***; „И.-А.“ ЕООД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление *** и М.Б. С.– Т., ЕГН **********, и
адрес ***, дължат
солидарно на „О.Б.Б.” АД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление ***,
на основание чл. 430, ал. 1 от ТЗ сумата от 116 899,45 евро, представляваща главница по Договор
за револвиращ
банков кредит ( кредитна линия ) № 18F-000722, сключен
на 04.09.2018 г., изменен с Анекс № 1 от 11.10.2019 г. и Анекс № 2 от
23.03.2020 г., ведно
със законната лихва от 08.09.2020 г. до окончателното плащане като
отхвърля иска за сумата над 116 899.45 евро до пълния предявен размер
от 199 999.00 евро като погасен чрез плащане в хода на процеса;
че дължат на основание чл.92, ал.1 от ЗЗД сумата от 1237,94 евро - мораторна неустойка за периода от 20.04.2020 г. до 02.09.2020
г. и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 6432.03 лв. – законна
лихва за забава върху платената в хода на процеса главница в размер 83 099.55
евро за периода от 08.09.2020 г. до 06.04.2021 г., за които суми по ч. гр. д. №
42429/2020 г. по описа на СРС, 72 състав е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК на 01.10.2020 г.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „О.Б.Б.” АД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление *** срещу „И.П.“ ООД, ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление ***; „И.-А.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес
на управление *** и М.Б. С.– Т., ЕГН **********, и адрес ***, иск с правно основание чл.422, ал.1,
вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ за признаване за установено, че ответниците дължат
солидарно сумата от 1124,14 евро –
представляващи възнаградителна лихва за периода от
20.03.2020 г. до 03.05.2020 г. по Договор за револвиращ
банков кредит ( кредитна линия ) № 18F-000722, сключен на 04.09.2018 г., изменен с Анекс № 1
от 11.10.2019 г. и Анекс № 2 от 23.03.2020 г. като погасена чрез плащане в
хода на процеса.
ОСЪЖДА „И.П.“
ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***; „И.-А.“ ЕООД,
ЕИК ******, със седалище и адрес на управление *** и М.Б. С.– Т., ЕГН **********,
и адрес *** да заплатят на „О.Б.Б.” АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление
***, на основание чл.78, ал. 1 ГПК, сумата 9865.68 лв. – разноски
за исковото производство за държавна такса, възнаграждение на вещо лице и юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Апелативен
съд – гр.София в 2-седмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: