Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София, 11.06.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО,
IV “Д” въззивен състав, в
публичното заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА
КОРДОЛОВСКА
РОСИ
МИХАЙЛОВА
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа
докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 7878 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение №
42572 от 18.02.2019
г. по гр. д.
№ 4006/2018 г. по описа на СРС, ГО, 153 състав, съдът е признал за установено
по исковете, предявени от „Т.С." ЕАД, ЕИК ********със седалище и адрес
на управление:***, срещу В.Н.П., ЕГН **********, С.О.П.,
ЕГН ********** и Ц.О.П., ЕГН **********, с правно основание чл. 422, aл.
1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл.
86, ал. 1 ЗЗД, че ответниците му дължат следните суми: В.Н.П.,
ЕГН ********** дължи на „Т.С.” ЕАД, сумата 4 223,37 лв., представляваща цена за
доставена топлинна енергия за имот – апартамент № 6, находящ се в гр. София,
ж.к. „********, аб.№ 303253 за периода 01.10.2014 г. - 30.04.2017 г. и сумата
от 36,61 лв., представляваща сума за дялово разпределение, ведно със законната
лихва, считано от 24.10.2017 г. до плащането, като е отхвърлил иска за главница
за разликата над 4 223,37 лв. до пълния предявен размер и период, както и
исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на вземане в
размер на 615,32 лв. лихва за забавено плащане на цената за топлоенергия и на
главницата за дялово разпределение за периода от 16.09.2015 г. до 17.10.2017
г., С.О.П., ЕГН ********** дължи на „Т.С.” ЕАД, сумата 1 055,84 лв., представляваща
цена за доставена топлинна енергия за имот - апартамент № 6, находящ се в гр.
София, ж.к. „********, аб.№ 303253 за периода 01.10.2014 г. - 30.04.2017 г. и
сумата от 9,15 лв., представляваща сума за дялово разпределение, ведно със законната
лихва, считано от 24.10.2017 г. до плащането, като е отхвърлил иска за главница
за разликата над 1 125,17 лв. до пълния предявен размер и период, както и иска
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на вземане в размер на
153,82 лв. лихва за забавено плащане на цената за топлоенергия и на главницата
за дялово разпределение за периода от 16.09.2015 г. до 17.10.2017 г., Ц.О.П.,
ЕГН ********** дължи на „Т.С.” ЕАД, сумата 1 055,84 лв., представляваща цена за
доставена топлинна енергия за имот - апартамент № 6, находящ в гр. София, ж.к.
„********, аб.№ 303253 за периода 01.10.2014 г. - 30.04.2017 г. и сумата от
9,15 лв., представляваща сума за дялово разпределение, ведно със законната
лихва, считано от 24.10.2017 г. до плащането, като е отхвърлил иска за главница
за разликата над 1 125,17 лв. до пълния предявен размер и период, както и иска
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на вземане в размер на
153,82 лв. лихва за забавено плащане на цената за топлоенергия и на главницата
за дялово разпределение за периода от 16.09.2015 г. до 17.10.2017 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. №
75376/2017 г. на СРС, 153 състав.
Със същото решение В.Н.П., ЕГН **********
е осъдена да заплати на „Т.С.” ЕАД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумите от
278,11 лв. разноски в исковото производство и 112,76 лв. разноски в заповедното
производство, С.О.П., ЕГН ********** е осъдена да заплати на „Т.С.” ЕАД, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумите 69,53
лв. разноски в исковото производство и 28,19 лв. разноски в заповедното
производство, а Ц.О.П., ЕГН ********** е осъден да заплати на „Т.С.” ЕАД, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумите 69,53 лв. разноски в исковото производство
и 28,19 лв. разноски в заповедното производство.
Недоволен
от така постановеното решение, в ЧАСТТА, с която са отхвърлени установителните
искове с правно основание чл. 422, aл. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е останал ищеца в
производството „Т.С.“ ЕАД, който чрез процесуалния
си представител юрк. С.Д.го обжалва при твърдения, че решението е неправилно,
необосновано и постановено при нарушение на материалния закон. По-конкретно
поддържа, че СРС не е съобразил обстоятелството, че сумите по Обща фактура за
период м.05.2014 г. – м.08.2014 г., издадена през м.07.2015 г., става
изискуема, съответно едва на 15.09.2015 г. Заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК е депозирано на 24.10.2014 г., като с това
процесуално действие давността е прекъсната и давността не е изтекла. С тези
доводи, моли съда да отмени решението в обжалваната част и да уважи исковете
изцяло. Претендира разноски и юрк. възнаграждение.
В срока по чл. 263 ГПК е депозиран
отговор на въззивната жалба от ответниците в първоинстанционното производство В.
и Ц.П., чрез процесуалния им представител адв. С., с който се оспорва същата по
подробно изложени в отговора съображения.
Въззивна жалба е депозирана и от
въззивниците – ответници В. и Ц.П., чрез адв. С. с която се обжалва решението
на СРС, 153 с-в, в частта, в която искове с правно основание чл. 422 ГПК вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД са уважени, при твърденията, че
решението е неправилно, постановено при неправилна преценка на събраните по
делото писмени доказателства и неправилно прилагане на материалния закон.
Въззиваемата страна С.П. – редовно
уведомена, не взема становище по жалбите и не ангажира доказателства.
Третото лице помагач на ищеца „Т.с.“ ЕООД
не взема становище по въззивните жалби и не представя доказателства.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
Предявените
пред първоинстанционният съд искове са установителни,
при правна квалификация чл. 422, aл. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл.
79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за дължимост на суми
начислени на ответниците като стойност на получена и разходвана от тях топлинна
енергия на процесния адрес.
Производството се развива след
постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.”
ЕАД.
Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за
ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се
явява процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната
сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените
установителни искове.
Въззивната инстанция намира, че в
правилно приложение на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за
енергетиката първостепенният съд приема за установено договорното отношение
между главите страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда
етажна собственост и от това, че в исковия период ищецът подава в нея
топлоенергия за битови нужди. По делото е установено, че процесният имот е бил
топлофициран и че сградата - етажна собственост /в която се намира процесният
имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. От доказателства се
установява още и, че до 01.12.2015 г. собственици на процесния имот в режим на СИО
са били О.Ц.П., починал на 01.12.2015 г. и ответницата В.Н.П.. Със смъртта
на О.Ц.П. на 01.12.2015 г. СИО е прекратена, като 1/2 идеална част от имота е
станала еднолична собственост на В.Н.П., а на останалата 1/2 идеална част
от имота съсобственици при равни квоти са наследниците по закон на О.Ц.П.,
съгласно представеното удостоверение за наследници а именно: ответницата В.Н.П.
- съпруга, ответницата С.О.П. - негова дъщеря и ответника Ц.О.П. - негов син. Поради
това и съобразявайки анализът на събраните по делото доказателства, обоснован
се явява извода на първостепенния съд, че ответниците В.П., Ц.П. и С.П. са съсобственици
на процесният топлоснабден имот при квоти от 4/6 идеални части за В.П., 1/6
идеална част за С.О.П. и 1/6 идеална
част за Ц.О.П., и същите имат качеството на потребител на топлинна
енергия по смисъла на §1, т. 42 от ЗЕ (отм. 2012 г.), който предвижда, че
потребител на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице - собственик
или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия. Действително с
изменението на посочената дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през 2006 г. е
изменена първоначалната дефиниция от приемането на закона, която гласи, че
потребителят на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице, което е
собственик или титуляр на вещното право на ползване за топлоснабдения имот.
Замяната на изискването лицето да е титуляр на вещно право на ползване с
по-широкото понятие ползвател, не променя смисъла, който следва да се влага в
понятието ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно право на
ползване, именно поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал.
1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012 г. и то само с оглед промяната
на използвания в закона термин от потребител на клиент. При все това и досега
под клиент на топлопреносното предприятие по отношение на имотите в сграда в
режим на етажна собственост се разбира собственикът на имота или лицето,
притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ
(отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за
битови нужди се разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване
(ползватели в този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на
етажна собственост.
Неоснователни са възраженията на
въззивниците-ответници, че са задължени като съсобственици на топлоснабдения
имот в посочените дялове, считано от датата на смъртта на наследодателя им –
01.12.2015 г., когато именно са придобили собствеността върху процесния имот.
От представените по делото доказателства
безспорно се установява, че длъжникът О.Ц.П. е починал на 01.12.2015 г., като
към момента на смъртта му задължението е съществувало, доколкото не е било
погасено чрез плащане или с друг способ и следователно е преминало като част от
наследствената маса. Съгласно чл. 60, ал. 1 от Закона за наследството ЗН/
наследниците, които са приели наследството, отговарят за задълженията, с които
то е обременено, съобразно дяловете, които получават, а съгласно ал. 2 на
същата разпоредба, наследникът, който е приел наследството по опис, отговаря
само до размера на полученото наследство. След като по делото не са ангажирани
доказателства за отказ от наследство, то наследниците по закон на длъжника П.
са останали задължени за дълговете на наследодателя си, преминали в
патримониума им с приемане на наследството.
Договорът за възлагане на услугата
топлинно счетоводство сключен между етажната собственост от една страна и
помагача на ищеца от друга има действие и по отношение на ответниците П..
Валидната представителна власт на лицето, което го е подписало за всички етажни
собственици, е последица от решението на Общото събрание на ЕС за избор на
търговец, който да извършва дяловото разпределение – дружеството помагач.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за
енергетиката, в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията по повод
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и потребителят на
същата се уреждат от публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид липсата на данни по
делото за възражение от ответниците по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ съдът намира, че
приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия, действали за
процесния период, публикувани най-малко в един местен и един централен
всекидневник са обвързващи между ищеца и ответниците. Следователно решението е
обосновано в частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на
вземанията, предмет на установителните искове).
Решението е обосновано и правилно в
частта, в която районният съд приема за доказан размера на задължението за цена
на топлинна енергия по отношение на ответниците за обща сума в размер на
6 335,06 лв. и за периода от 01.10.2014 г. до 30.04.2017 г.
Претендираните вземания не са установени
единствено от счетоводните записвания на ищцовото дружество и представените
едностранно съставени частни документи. Изводът на СРС е направен при съвкупна
преценка на събраните по делото писмени доказателства и изслушаната експертиза,
която съдът кредитира като обективна и компетентна, от която се установява, че
сумите за топлинна енергия за имота на ответниците са начислени в съответствие
с действащата към съответния период нормативна уредба. Количеството доставена
топлоенергия е отчитано по показанията на общия топломер в абонатната станция,
след приспадане на технологичните разходи, които са за сметка на
дружеството-доставчик.
От заключението на СТЕ се установява, че количеството ТЕ, постъпило в топлоснабдената
сграда, се измерва чрез общ топломер, монтиран в АС. Показанията се отчитат
ежемесечно и в сградата е извършвано дялово разпределение. В процесния имот за
периода м.05.2014 г. - м.04.2015 г. поради неосигурен достъп, ТЕ за отопление на
имота е начислявана на база по максималния специфичен разход на сградата в
съответствие с реда по т. 6.5 от приложението към чл. 61, ал. 1 от Наредба
16-334 от 06.04.2007 г. Относно периода от м.05.2015 г. до м.04.2017 г. вещото
лице е установило, че поради липса на отоплителни тели, и поради невъзможност
за установяване датата на демонтирането им, ТЕ за отопление за имота е
начислявана на база по максималния специфичен разход на сградата съгласно т. 6.5
от приложението към чл. 61, ал. 1 от Наредба 16-334 от 06.04.2007 г. Сумите за БГВ
за периода от м.05.2014 г. - м.04.2015 г. са начислени при липса на осигурен
достъп в имота по прогнозни количества, а за периода м.05.2015 г. до м.04.2017 г.
е извършен реален отчет на водомерите в имота и сумите са начислени по реда на
т. 6.5 от приложението към чл. 61, ал. 1 от Наредба 16-334 от 06.04.2007 г.
Технологичните разходи на топлинна енергия в АС са взети предвид при определяне
на общото количество топлинна енергия за разпределяне между етажните собственици,
като са приспаднати за сметка на ищеца, а отразените стойности в издадените за
процесния период изравнителни сметки съответстват на отчетената топлинна
енергия по общия топломер. В заключение вещото лице е установило, че сумите за
топлинна енергия за имота на ответниците са начислявани в съответствие с
действащата нормативна уредба.
Доколкото купувачът дължи цената на
реално потребената енергия, то при определяне дължимата цена следва да се
вземат предвид не стойностите на прогнозния дял /по фактури/, а тези, които се
формират в резултат от изравняване, т.е сумите по изравнителните сметки, които
намират окончателна стойност в общи фактури, издадени за всеки отоплителен
сезон. За определяне размера на
дължимата цена съдът кредитира заключенията на съдебно-техническата експертиза, която е отчела именно реално доставеното количество
топлинна енергия през исковия период, според която размерът на дължимата цена
за доставена топлинна енергия за целия исков период, възлиза на 6 751,06
лв.
По
възражението на въззивниците - ответници за изтекла погасителна давност,
съдът намира следното:
Задължението да се заплаща стойността на
топлоенергията е задължение за периодично плащане по смисъла на чл. 111, б.„в” ЗЗД - налице са парични задължения, имащи единен правопораждащ факт (договор за
доставка на топлоенергия), чиито падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми, като не е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви
(в този смисъл - ТР № 3/2011 г. на BKC-OCГTK). Следователно съгласно чл. 111,
б.”в”, пp. II и III ЗЗД приложим за процесните вземания за главница и лихва е
3-годишният срок на погасителна давност. С предявяването на иска се смята, че
давността се прекъсва съгласно чл. 116, б.„б.”, пр. 1 ЗЗД. Следователно, в
настоящия случай давността е прекъсната, считано от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК в съда - 24.10.2017 г.
Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД „давността
почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо”. Съобразно Общите
условия, действащи през исковия период, е предвидено, че купувачите са длъжни
да заплащат месечните си задължения за доставена топлинна енергия в 30 - дневен
срок след изтичане на периода, за който се отнасят, а при неизпълнение на
задължението в срок дължат обезщетение за забава в размер на законната лихва.
Следователно задълженията на ответниците за заплащане на стойността на
доставената енергия са възникнали като срочни, поради което следва да се
приеме, че давността за тези задължения започва да тече от датата на
възникването им - арг. чл. 114, ал. 2 ЗЗД. Следователно, задълженията за
периода от 01.05.2014 г. до 30.08.2014 г. включително са погасени по давност.
С оглед гореизложеното, погасени по
давност се явяват вземанията на ищеца за доставена топлинна енергия за периода
от 01.05.2014 г. до 30.08.2014 г., поради което и дължимата сума за главница
правилно е била уважена за сумата от общо 6 335,06 лв. и за периода от
01.09.2014 г. до 30.04.2017 г., от която ответницата В.П. дължи 4 223,37
лв., ответницата С.П. дължи 1 055,84 лв., а ответникът Ц.П. дължи
1 055,84 лв.
По
отношение на претенциите с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД
настоящият съдебен състав намира следното:
Основателността на иска за мораторна
лихва предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на
забавата в случая се определя съобразно уговореното от страните.
Според чл. 33, ал. 4 от Общите условия
на ищцовото дружество от 2014 г. продавачът на топлинна енергия начислява
обезщетение за забава в размер на законната лихва само върху задълженията по
чл. 32, ал. 2, които не са изплатени в срок, тоест само върху общо дължимата
сума за съответния отчетен период на база на изготвената изравнителна сметка.
Съгласно чл. 33, ал. 2 от общите условия
клиентите са длъжни да заплащат стойността на сметките за съответните отчетни
периоди, формирани след извършване на изравняването, в тридесетдневен срок от
публикуването им на интернет страницата на продавача. С оглед на това съда
приема, че за да изпаднат в забава клиентите, ищецът следва да публикува
сметките им и да измине предвиденият тридесетдневен срок. В настоящия случай
ищецът не е ангажирал доказателства на коя дата сметките на ответниците са били
публикувани на сайта му, поради което и е останал недоказан факта на
поставянето на ответниците в забава по отношение изпълнението на задължението
за заплащане на сумите по чл. 32, ал. 2 от общите условия от 2014 г.
Съобразно разпоредбите на чл. 36, ал. 1
от ОУ, чл. 61, ал. 1 Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването и на
чл. 10 от Общите условия на договорите между „Т.С.” ЕАД и търговец за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия между
потребителите в сграда - етажна собственост се заплащат от потребителите на
топлинна енергия на ищцовото дружество, което от своя страна заплаща цената за
извършените услуги на дружествата за дялово разпределение. Поради което и съдът
намира, че към дължимата сума за главница за ТЕ следва да се прибави и
съответна част от дължимите годишни такси за извършваната услуга за дялово
разпределение в общ размер на 54,92 лв.
По отношение на цената за услугата
дялово разпределение липсва предвиден срок за плащане от страна на потребителя
на топлинна енергия, поради което длъжникът изпада в забава след покана- арг.
чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото не са представени доказателства за отправена
покана от кредитора за плащане на това задължение от дата, предхождаща подаването
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, поради
което акцесорната претенция и в тази част се явява неоснователна.
Възраженията на въззивниците останаха
недоказани в настоящото производство, като в заключение, съдът приема, че
задължението на ответниците е определено според отчетното количество и
подадената топлоенергия съобразно законовите изисквания и събраните
доказателства.
В упражнение на правомощията си по чл.
271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваната му
част.
При този изход на спора разноските в
производството остават така, както са направени.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 42572 постановено на 18.02.2019
година по гр.д.№ 4006/2018 г. по описа на СРС, ГО, 153 състав, вкл. в частта за разноските.
Решението
е постановено при участието на трето лице помагач на ищеца „Т.с.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.