№ 6636
гр. София, 03.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20241100504097 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от Е. Д. Г. срещу решение №
1067 от 18.01.2024г., постановено по гр. д. № 30899/2022г. на СРС, 24 с-в.
Решението се обжалва в частта, в която СРС е признал за установено по
предявените искове по чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1
от ЗЗД, вр. чл. 150, ал. 1 от ЗЕ от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Ястребец“ №
23Б, срещу Е. Д. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „*******, вх. А,
партер, ап. 2, че Е. Д. Г., ЕГН **********, дължи на „ТОПЛОФИКАЦИЯ
СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, за топлоснабден имот, находящ се в гр.
София, ул. „*******, вх. А, партер, ап. 2, аб. № 342493, сумата в размер на
2683,75 лева– стойност на доставена топлинна енергия за периода от
01.10.2018 г. до 30.04.2020 г., ведно със законната лихва от депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 25.11.2021 г., до
окончателно изплащане, сумата в размер на 408,44 лева, представляваща
мораторна лихва върху задълженията за топлинна енергия за периода от
15.09.2019 г. до 15.11.2021 г., и сумата в размер на 25,02 лева, представляваща
цена за услугата за дялово разпределение за периода от 01.11.2018 г. до
30.04.2020 г., ведно със законната лихва от депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 25.11.2021 г., до окончателно изплащане,
за които суми е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от
1
13.12.2021 г. по ч.гр.д. № 67270 по описа за 2021 г. на СРС, I ГО, 24 състав.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение.
Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение
на материалния и процесуалния закон. Оспорва наличието на облигационна
връзка. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част и исковете да
бъдат отхвърлени изцяло като неоснователни и недоказани. Претендира
направените разноски пред двете съдебни инстанции.
В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на
въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на
въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено в
обжалваната част, като му бъдат присъдени сторените пред въззивната
инстанция разноски.
Третото лице – помагач, в установения от закона срок, не е подало
отговор на въззивната жалба.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2
ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество - неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е
постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При
произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора
факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на
императивни материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил
фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото
доказателства
Относно правилността на първоинстанционното решение, въззивният
съд намира наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
По така предявения иск в тежест на „Топлофикация София” ЕАД е да
докаже основанието, размера и изискуемостта на претендираните вземания,
т.е. съществуването на договорни отношения между него и ответника през
посочения период, както и че през този период е доставил в имота на
2
ответника твърдяното количество ТЕ, която е била отчетена и доставена в
съответствие с действащите нормативни актове, а също и нейната стойност.
За да постанови решението си в обжалваната част, районният съд е
приел, че е налице облигационна връзка между страните по делото.
Оплакването във въззивната жалба е единствено във връзка с
установеното от първоинстанционния съд облигационно отношение между
жалбоподателката и топлоснабдителното дружество. Изложени са
съображения, че липсват доказателства въззивникът да е собственик на
топлоснабдения имот.
Според действащата разпоредба на чл. 150, ал. 1 от ЗЕ, продажбата на
топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на
топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни
общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се
публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна енергия" са всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения
договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият
собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на
ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената
и потребена топлинна енергия, респективно то е встъпило в облигационни
правоотношения с ищцовото дружество.
За установяване на облигационната връзка пред СРС е представена
данъчна декларация по чл. 14 ЗМДТ вх. № 25364/27.03.1998г., видно от която
въззивницата е декларирала, че е собственик на топлоснабдения имот, като е
посочено, че е придобила същия на основание нотариален акт № 195/1970г.
Съгласно чл. 11 от ЗМДТ данъчно задължени лица са собствениците на
облагаемите с данък недвижими имоти. Действително декларирането на
имота като собствен пред данъчните власти не поражда последици относно
3
възникването на правото на собственост върху същия. Настоящия спор обаче
няма за предмет вещно право върху имот, а качеството собственик е една от
предпоставките за основателността на иска. Ето защо, няма пречка за
установяване на това обстоятелство, да бъдат събирани и други доказателства
освен нотариални актове или други актове за собственост.
Представянето на документ за собственост /друго вещно право/ върху
недвижим имот действително не е изрично нормативно предвидено като
предпоставка за приемане и обработване на декларацията по чл. 14 ЗМДТ, с
която придобиването на вещно право върху недвижим имот се декларира.
Съгласно чл. 14, ал.1 от ЗМДТ собственикът уведомява за придобитите имоти
писмено в 2-месечен срок общината по местонахождението на имота, като
подава данъчна декларация за облагане с годишен данък върху недвижимите
имоти. По своята правна същност декларацията представлява писмено,
извънсъдебно признание относно съдържащите се в нея обстоятелства и
факти, и има характер на частен свидетелстващ документ. Същата, когато е
подадена в изпълнение на предвидено в закон задължение от
данъчнозадължено лице по чл. 11 от ЗМДТ има обвързваща сила по
отношение на административния орган, който се явява компетентен съгласно
чл. 4 от ЗМДТ относно правно релевантните за облагането с данък факти,
които съдържа.
Попълването и подаването на данъчна декларация обаче само по себе си
не е основание нито за придобиване, нито за загубване на правото на
собственост. Вещни права върху чужда вещ могат да се придобиват или
учредяват с правна сделка, по давност или по други начини, предвидени в
гражданското законодателство. В материалния закон е предвидена възможност
за служителите от общинската администрация да проверяват подаваните
декларации и да изискват допълнителни данни за облагаемия имот, да
сверяват данните от декларацията със счетоводните книги, с планове, скици и
документи /чл. 18, ал.1 от ЗМДТ/. В същата норма е предвидено, че
служителят на общинската администрация, въз основа на така извършваната
проверка на подадените декларации, може да поиска и допълнителни данни за
облагаемия имот.
От анализа на разпоредбите, визирани по-горе следва, че макар
представянето на документ за право собственост или за учредено право на
4
ползване да не е уредено нормативно като безусловно задължение на
декларатора, доколкото качеството на собственик или ползвател е елемент от
фактическия състав за възникване на задължението за облагане с данък върху
недвижимите имоти, то при подаване на декларация по чл. 14 от ЗМДТ, се
следва представяне на такъв документ, от който да е видно че деклараторът
има достатъчно основания да счита себе си за собственик (т.е титуляр е на
правото), освен ако такъв документ той вече е представил.
В случая по делото се установи и не се спори, че по отношение на
описания в декларацията по чл. 14 от ЗМДТ от 27.03.1998г. недвижим имот е
открита данъчна партида в Столична община. Доколкото по делото няма
данни при изпълнение на задълженията си по чл. 18, ал.1 от ЗМДТ служителят
да е установил несъответствие между данните по собствеността за посочения
като облагаем имот и данните, отразени в кадастралните регистри, а данъчната
декларация е приета за редовна от Столична община, заведена е със
съответния входящ номер, въпреки липсата на представен писмен документ за
правото на собственост, то следва да се приеме, че тя удостоверява
притежавано от декларатора вещно право на собственост. Следователно,
ответникът към 1998 г. е декларирал изгоден за него факт с правно значение,
че е собственик на имота, за което започва да дължи ежегодно заплащане
съответния местен данък върху придобития недвижим имот, както и ежегодна
местна такса за битови отпадъци, съгласно чл. 6, ал. 1 буква "а" от ЗМДТ. Няма
открито производство по оспорване истинността на този документ по реда на
чл. 193 от ГПК и този документ не е изключен от доказателствения материал
по делото поради което следва да бъде обсъждан и ценен наред с останалите
събрани по делото доказателства.
От представената по делото декларация по чл. 14 от ЗМДТ, подадена
през 1998 г. от въззивника се установява, че последният е декларирал пред
администрацията на СО, че е придобил недвижимия имот въз основа на
посочения в нея нотариален акт и е единствен собственик. Тази декларация,
депозирана пред данъчната администрация, по естеството си съставлява
извънсъдебно признание за декларираните в нея обстоятелства. Макар че
подадената декларация по чл. 14 от ЗМДТ не съставлява титул за собственост,
това не я лишава от доказателствена стойност, а вменява в задължение на съда
да извърши съвкупна преценка на всички ангажирани по делото
доказателства, твърденията и възраженията на страните, както и направените
5
от тях оспорвания.
Отделно от това, ангажираните по делото доказателства, не само не
опровергаят или разколебаят извънсъдебното признание на жалбоподателката,
направено пред данъчната администрация относно принадлежността на
правото на собственост по отношение на топлоснабдения имот, напротив –
навеждат на противоположния на това извод. Името на жалбоподателя
фигурира в списъка на етажните собственици. Адресът на топлоснабдения
имот и регистрираният постоянен и настоящ адрес на ответницата съвпадат.
Това е адресът, на който ответницата е получила заповедта по чл. 410 ГПК в
заповедното производство.
Всички тези събрани доказателства, преценени в тяхната съвкупност,
водят до единствения възможен извод, че именно жалбоподателката е
собственик на имота, поради което неоснователни са възраженията в жалбата
за липса на облигационна връзка.
Действително, изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ на
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като
клиенти /потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е
изчерпателно.
Както отбелязва въззивникът, при постигнато съгласие между
топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл.
153, ал. 1 от ЗЕ за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР
публично известни общи условия, този правен субект дължи цената на
доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди. Договорът
между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на
доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална
партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с
установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от
Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълкувателно дело №
2/2017 г., ОСГК/.
С оглед изложеното се налага извод, че източникът на едно
облигационно договорно отношение може да бъде договор, сключен между
страните или техните праводатели. Договорът е съглашение между страните и
6
е израз на постигнато между тях съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1
ЗЗД. По общите правила на облигационното право това съглашение се счита за
постигнато, когато обективираните насрещни волеизявления на страните
съвпаднат, като обективирането им следва да бъде изрично или с действия,
изразяващи съгласие /конклудентни действия/, но в определени случаи законът
може да изисква форма за валидност на тези волеизявления. Този начин на
облигационно обвързване е приложим и в областта на продажбата на
топлинна енергия – чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата
на топлинна енергия се извършва въз ос-нова на писмени договори при общи
условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и клиентите
/потребителите/ в сграда – етажна собственост. Същевременно, законът
предвижда хипотеза на договорно обвързване и без наличието на подобен
изричен писмен договор, а именно – когато се касае до топлоснабдена сграда
– етажна собственост, то всички собственици или титуляри на вещно право на
ползване върху самостоятелен обект в етажната собственост са потребители
на топлинна енергия, т. е. страни по договорното правоотношение с
доставчика /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. В тази хипотеза законът приравнява
придобиването на право на собственост или вещно право на ползване върху
топлоснабдения имот със сключването на договор с топлопреносното
предприятие. Законът по императивен ред приема, че договорът се смята за
сключен със самия факт на придобиване на имота с новия собственик
/собственици/ или вещен ползвател на същия. Топлопреносното предприятие
е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за даден обект с
това лице, с което последно по време има сключен договор за същия обект.
Договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот от етажна
собственост може да бъде както изричен писмен /при постигане на съгласие
относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран /сключен
със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на
ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от
двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в
бъдеще на предходно сключен договор за същия имот с друго лице.
Следователно, за преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни
отношения за доставка на топлинна енергия за процесния имот през
процесния период, е меродавно обстоятелството с кое лице последно по време
е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия.
7
В настоящият случай по делото действително е представен договор за
наем между жалбоподателката и трето лице, като макар и нечетлив, става
ясно, че се отнася за топлоснабдения имот. Въпреки това липсват
доказателства, съгласно мотивите по т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от
17.05.2018 г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017 г., ОСГК, относно
сключването на договор между третото ползващо лице и топлопреносното
предприятие, доколкото сключването на такъв договор не се презюмира с
установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот, а подлежи на
доказване например с откриването на индивидуална партида на ползвателя
при топлопреносното дружество. Доказателства за сключването на такъм
договор между наемателя и ищцовото дружество липсват.
С оглед изложеното, се налага извод, че въззивникът е потребител на
топлинна енергия и е пасивно материално легитимиран да отговаря по
предявените искове. За процесния период е съществувало облигационно
правоотношение по доставка на топлинна енергия между ищеца и ответника,
поради което неоснователни са оплакванията в тази връзка.
Други оплаквания във въззивната жалба не са наведени, поради което
съдът е ограничен до посоченото в нея.
Поради съвпадане крайните изводите на двете съдебни инстанции,
решението следва да се потвърди.
По разноските за въззивната инстанция:
На въззиваемия на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 1 ГПК следва да
се бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер
на 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната част решение № 1067 от 18.01.2024г.,
постановено по гр. д. № 30899/2022г. по описа на СРС, 24 с-в.
ОСЪЖДА Е. Д. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „*******, вх.
А, партер, ап. 2, да заплати на ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ ЕАД, ЕИК
*********, с адрес гр. София, ул. „Ястребец” № 23 Б, на основание чл. 273
8
ГПК вр. чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за въззивната инстанция в размер на 100
лв.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на
страната на „Топлофикация София“ ЕАД - „Бруната” ООД.
В останалата част решението е влязло в сила, като необжалвано.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно
чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9