РЕШЕНИЕ
№ 209
гр. Карлово, 29.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, І-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Асима К. Вангелова-Петрова
при участието на секретаря Снежанка В. Данчева
в присъствието на прокурора П. П. Р.
като разгледа докладваното от Асима К. Вангелова-Петрова Гражданско дело
№ 20235320101099 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на П. Г. В. против
Държавата, представлявана от Районен съд - П., с която моли съда, да
постанови решение, с което да осъди ответника да заплати на ищеца
обезщетение за всички причинени му имуществени и неимуществени вреди в
размер 12000 лева за периода от 01.10.2007г. до 23.04.2019г., изразяващи се в
огорчение, стрес, разочарование, притеснения, ведно със законната лихва за
забава, считано от дата 01.10.2007г. до датата на окончателното плащане.
С определение № 1561 от 10.06.2024г. постановено по в.ч.гр.д. №
1394/2024г. по описа на ПОС, съдът е приел иска за допустим срещу сочения
като ответник субституент на Държавата в процеса по ЗОДОВ, като е отменя
Определение № 182/13.02.2024г., постановено по гр.д. № 1099/2023г. по описа
на КрлРС, с което производството по настоящото дело е било прекратено, като
недопустимо и е върнал делото на Районен съд Карлово за продължаване на
съдопроизводствените действия.
Ищецът твърди, че на 16.07.2007г., около 11.20 часа, в гр. К., докато бил
спрял лекия си автомобил Ф.Ф., с ДК№ ***** на ул. ***, служители на РУ на
МВР-гр.С., му извършили проверка и съставили Акт № 921/16.09.2007г. за
установяване на административно нарушение, с който му иззели контролния
талон. Въз основа на акта срещу него било издадено Наказателно
постановление № 921/21.09.2007г., с което му била наложена глоба от 50 лева
и му били отнети 5 контролни точки за нарушение по ЗДвП, изразяващо се в
1
следното - неправилно паркиране на автомобила на място, на което са приели,
че създава опасност за другите участници в движението - нарушение по чл.98,
ал. 1, т.1 от ЗДвП.
Твърди, че на 17.09.2007г. подал възражение срещу съставения акт до
началника на РПУ - гр.С.. Възражението му било оставено без уважение,
поради което на дата 21.09.2007г. било издадено наказателно постановление.
На дата 01.10.2007г. подал жалба срещу издаденото наказателно
постановление, чрез административния орган до Районен съд - П.. По жалбата
му било образувано НАХД №1596/2007г., по описа на ПРС, XII н.с. По това
дело жалбата му не била допусната до разглеждане по същество, като в
първото насрочено открито съдебно заседание по делото на дата 11.12.2007г.,
съдът се произнесъл с определение за прекратяване на делото, позовавайки се
на разпоредбата на чл. 189, ал. 5 от ЗДвП, според която към датата на
установяване на нарушението наказателните постановления, с които се
налагат глоби до 50 лева са необжалваеми. Впоследствие тази норма на закона
била отменена с Решение № 1 на Конституционния съд от 01.03.2012г. по
конст.дело № 10/2011г. Отменителното действие на конституционното
решение е занапред и не може да уреди правните последици на влязлото в
сила решение на съдебния състав на ПРС по НАХД № 1596/2007г. Счита, че
чрез лишаването му от достъп до независим и безпристрастен съд, който да
разгледа извършеното от него оспорване в разумен срок е извършено
съществено нарушение на чл.6 от ЕКЗГТЧОС и на чл.5, ал.4 от КРБ. За
периода на действие на отменената норма на чл.189, ал. 5 от ЗДвП, П.ски
районен съд, е бил длъжен да приложи пряко чл. 6 от ЕКЗПЧОС на основание
чл.5, ал.4 от КРБ, тъй като България е ратифицирала Конвенцията, тя е била
обнародвана и е влязла в сила за страната ни, като международният акт е
станал част от вътрешното право. Налице е нарушение на чл.6 от КЗПЧОС, с
което е ограничено правото му на достъп до справедлив съд. България като
страна-членка на ЕС е била длъжна пряко да приложи чл. 6 от ЕКЗГТЧОС
още пред 2007г. Чрез прекратяването на образуваното НАХД № 1596/2007г.
Пред Районен съд -
П., на него му е била отнета процесуалната възможност не само да
оспори наложената глоба от 50 лева и отнетите му точки, но и да защити
правата си като водач на МПС, да оспори основанието, на което е бил
санкциониран и да докаже, че не е паркирал и че е създавал опасност за
движението, а също и правата му като гражданин на демократична и на
правова държава, каквато е Република България, да има достъп до независим
и безпристрастен съд.
След като бил санкциониран и лишен от достъп до правосъдната
система, отнетият му талон не му бил върнат, въпреки че заплатил наложената
му глоба още на 21.01.2008г. и представил платежен документ за внесената от
него глоба в РПУ - С.. Многократно посещавал Районното управление и
изисквал да му бъде върнат талонът, подавал и жалби до ОДП- П.. В
продължение на една година талонът не бил открит. За случая по негова жалба
2
била образувана прокурорска преписка № 2058/2007г. във ВОП- П., но не
били установени нарушенията на лицата, укрили или изгубили талона му.
През месец септември 2008г. бил уведомен, че талонът му бил изгубен и подал
заявление и заплатил такса за издаване на нов талон. Същевременно, въпреки
неговите многократни оплаквания за умишлените действия от определени
служители на Районното управление, нарушения не били открити и му било
връчено Постановление за отказ да бъде образувано досъдебно производство
от дата 21.11.2007г. от Военно-окръжна прокуратура - П..
На 16.01.2008г. подал жалба до ЕСЗПЧОС, в която изтъкнал нарушения
на чл.6, чл.8 и чл.13 от КЗПЧОС. Жалбата му била заведена на 29.02.2008г., а
съдът се произнесъл с Решение на 05.10.2017г., влязло в сила на 05.01.2018г., с
което било установено нарушение на чл.6 от Конвенцията, който в
приложимите си към случая части гласял: „Всяко лице при решаването на
правен спор относно неговите граждански права и задължения или
основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има
право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок, от
независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.“
След прекратяването на делото по НАХД № 1596/2007г., единствената
му възможност за защита била да подаде молба за възобновяване на
производството. Подал молба до главния прокурор, който съставил искане до
Районен съд -П. за възобновяване на наказателно дело с вх. №
12487/12.09.2018г. След възобновяване на делото с Решение № 800 от
23.04.2019г. по НАХД № 1596/2007г., съдът отмени изяло Наказателно
постановление № 921/2007г., издадено на 21.09.2007г.
През периода от 01.10.2007г. до 23.04.2019г. му били нарушени правата,
както като шофьор, който не може да шофира нормално и спокойно, така и
правата му като гражданин да има свободен достъп до справедлив и
безпристрастен съд, който да разгледа делото му и да го реши в разумен срок.
Бил принуден да води дела в продължение на 10 годни, повече от 1 година не
му бил върнат талонът от компетентния орган, поради което нямал право да
шофира, чувствал се огорчен, обиден, разочарован, бил в безизходица,
изпаднал в безпомощност и отчаяние, тъй като не получавал помощ от нито
една институция, която сезирал. През целия период от 01.10.2007г. до
23.04.2019г. бил лишен от право на достъп до справедлив съд, за да докаже, че
наложените му наказания са неоснователни и през целия посочен период се
чувствал жертва.
С молба, вх. № 6741/13.07.2023г., ищецът уточнява, че липсата на
какъвто и да е съдебен контрол по отношение на постановлението, с което му
се налага административна глоба, придружена с отнемане на точки от
контролния талон към свидетелството му за правоуправление на МПС,
представлява нарушение на правата му по чл. 6 от Конвенцията за защита
правата на човека и основните свободи. Европейският съд по правата на
човека (дело В. срещу БЪЛГАРИЯ, жалба № 15347/08), с чието решение е
3
осъдена България счита, че тези твърдения трябва да се разглеждат в
светлината на чл. 6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните
свободи. Също така ищецът счита, че чрез лишаването му от независим и
безпристрастен съд, които да разгледа извършеното от него оспорване в
разумен срок било извършено съществено нарушение на чл.6 от ЕКЗПЧОС и
на чл. 5, ал.1 и 4 от КРБ.
Твърди, че за периода на действие на отменената норма на чл.189, ал. 5
от ЗДвП, П.ски районен съд е бил длъжен да приложи пряко чл. 6 от
ЕКЗПЧОС на основание на чл. 5, ал.1 и 4 от КРБ още през 2007г., тъй като
България е ратифицирала Конвенцията, тя е била обнародвана и е влязла в
сила за страната ни, като международният акт е станал част от вътрешното
право. По този начин достъпа на ищеца до съд му е бил изрично отказан. При
това положение ЕСПЧ счита, че е на лице нарушение на правото на
жалбоподателя делото му да бъде разгледано от независим и безпристрастен
съд.
По отношение на претърпените вреди заявява, че същите били
негативни психо-емоционални преживявания от негова страна, които
подборно били отразени в исковата молба.
Относно връзката между изложените в исковата молба неудобства
причинени от ОД на МВР с действията на съда, посочва, че „връзката“ е
дотолкова, доколкото най-общо казано - ако ищецът не бил лишен от достъп
до съд и не му били нарушени неговите граждански права, за справедливо и
публично гледане на неговото дело, не би се стигнало до неудобствата
причинени от ОД на МВР.
С молба, вх. № 10716/10.11.2023г., ищецът посочва, че първото действие
на съда, от което е претърпял посочените в исковата молба неимуществени
вреди, е постановяването на определение за прекратяване на съдебното
производство по НАХД № 159б/2007г., по описа на ПРС. С това определение,
жалбата на ищеца срещу отмененото наказателно постановление не е била
допусната до разглеждане по същество. Вместо това делото е било прекратено
от съда и той е бил лишен от право на защита чрез сезирането на
компетентния за това съд. Бил е лишен от достъп до независим и
безпристрастен съд, с което е било извършено съществено нарушение на чл. 6
от ЕКЗПЧОС. Въз основа на оставеното в сила наказателно постановление
след прекратяването на делото по жалбата му срещу постановлението на
ищеца като водач му е бил отнет контролният талон, който не му е бил върнат
в продължение на 1 година, въпреки че съдът е прекратил производството и не
е разгледал по същество неговите възражения и доводи. Съдът не се е
произнесъл изрично относно срока за връщането на отнетия талон.
Административният орган се е възползвал от липсата на ефективна защита за
оспорващия и не е върнал талона му в продължение на една година. Едва след
влизане в сила на решение на ЕСПЧОС на дата 05.10.2017г., с което са били
установени нарушения на чл.6, чл.8 и чл.13 от КЗПЧОС, производството по
4
НАХД № 1596/2007г. е било възобновено и с ново Решение № 800/23.04.019г.,
на друг състав на ПРС е отменил оспореното наказателно постановление. През
периода от 01.10.2007г. до 23.04.2019г. компетентният съд е бездействал и не е
приложил чл. 6 от ЕКЗПЧОС, въпреки че нормата на чл.189, ал. 5 от ЗДвП е
била отменена, делото не е било възобновено до произнасянето на ЕСПЧОС с
окончателно, влязло в сила решение, с което са били установени нарушения на
чл.6, чл.8 и чл.13 от ЕКЗПЧОС.
Ответникът - Районен съд - П. оспорва иска, като счита, че в съответната
ситуация е действал изцяло в изпълнение на действащите законови норми,
поради което обективно няма вина, а оттук - не може да се приеме, че съдът е
отговорен за настъпилите на ищеца вреди (ако въобще такива се докаже, че
той е претърпял). Първо съдът е прекратил производството по обжалване на
НП, защото законът е разпореждал да стане по този начин, а в последствие -
въобще не е имало механизъм, за да е можело да се разгледа повторно случая
до момента, в който ВКС след сезиране от страна на главния прокурор във
връзка с решението на ЕСПЧ е образувало производство по възобновяване на
прекратеното н. а. х. дело № 1596/ 2007г. на ПРС. След възобновяването,
съдът е разгледал по същество спора, като е отменил издаденото НП против
ищеца. При това положение, поведението на съда е изцяло законосъобразно,
както откъм действия по първото прекратяване на делото и последващото
повторно разглеждане след възобновяването, така и откъм бездействие, до
момента на това възобновяване. Законът и съществувалите процедури са били
такива и те са приложени правилно и съдът е действал/ бездействал в
съответствие с регламентираните процесуални правила.
Оспорва претенцията за неимуществени вреди, като ако съдът я счете за
основателна, моля да намали размера й, който счита за прекомерно завишен и
несъобразен с утвърдения такъв в съдебната практика, защото твърдените от
ищеца морални вреди не са с такава интензитет и степен, която да се
различава от обичайно приетото за справедливо обезщетение по смисъла на
чл. 52 от ЗЗД. В исковата молба се твърди, че за много дълъг период от време
ищецът не можел да шофира нормално и спокойно, че нямал право да
шофира, че се чувствал огорчен, обиден, безпомощен и т.н. Същите тези по
вид и специфика неимуществени вреди обаче ищецът обаче е претендирал по
адм. дело № 1699/ 2019 г. на Административен съд- П., но срещу друг
ответник - ОД на МВР - П., като това било видно от мотивите на приложеното
към исковата молба решение по делото. Ищецът вече е получил присъдено му
парично обезщетение за същото, поради което е недопустимо повторното
предявяване на тази претенция, макар и срещу различен ответник, доколкото
се излагат едни и същи твърдения за търпени вреди, по който въпрос вече има
произнасяне на съд. Водещ принцип при обезщетяването е забраната за
неоснователно обогатяване, като в случая с настоящата искова молба се цели
именно това - повторно за вреди, произтичащи от едно и също основание, да
се получи парична репарация.
5
По отношение на така описаните по вид и специфика неимуществени
вреди, за които се посочва, че били предизвикани от съда, следва да се
отбележи, че тези твърдения били недоказани. Описаните негативни
преживявания, които изпитал ищецът - притеснение, разочарование, стрес,
огорчение и т.н., от една страна по никакъв начин не се установява, че се
дължат именно на Районен съд - П.. В този смисъл нито се навежда каквато и
да е причинна връзка, а още по-малко пък такава се мотивира или
аргументира, нито се доказва наличието на подобна обусловеност, а това
следва да е задължително, за да се прецени дали и до каква степен е налице
зависимост между съответно поведение на определен магистрат и настъпИ.
резултат от него в личната сфера на ищеца. От друга страна, оспорва всички
твърдения на ищеца за наличие на причинно-следствена връзка между
поведението на съда и травмите в душевния мир на ищеца, каквато твърди, че
не съществува или, че не е доказана. Отделно от това, ищецът посочва, че не
получавал помощ от нито една институция, която бил сезирал и бил в
безизходица, които твърдения обаче по никакъв начин не били свързани с
отговорност на съда, а касаят евентуално друго държавни органи, до които е
отнасял проблема си. Оттук - няма как да бъде разграничено от какво точно
страда ищецът и кое конкретно е предизвикало неимуществените му вреди,
които тук той претендира срещу съда. Моли съда да постанови решение, с
което да отхвърли изцяло като неоснователен и недоказан предявения срещу
Районен съд - П. иск, ведно със законните последици. В случай на
евентуалност по отношение на иска за неимуществени вреди - при уважаване
на претенцията, моли да намали размера на търсеното обезщетение до
минимум, съобразен с критериите за справедливост и адекватност на
причинените вреди.
Контролиращата страна по иска по ЗОДОВ – Районна прокуратура – П.,
ТО – Карлово, в хода по същество изразява становище за неоснователност на
исковете.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира от
фактическа и правна страна следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за
обезщетяване на неимуществени вреди, причинени на ищеца от бездействия
6
на РС - П., които най-общо нарушават чл. 47 от Хартата на основните права на
Европейския съюз (ХОПЕС) и респ. представляват съществено нарушение на
правото на Европейския съюз.
В Определение № 293/24.01.2024г. по к.ч.гр.д. № 5360/2023г. на ВКС, IV
ГО, е прието, че материално-правните предпоставки на иска за вреди от
нарушение на правото на Съюза са изведени в практиката на Съда на
Европейския съюз въз основа на принципа на лоялно сътрудничество по чл. 4,
§ 3 ДЕС между държавите – членки. Според СЕС принципът на
извъндоговорна отговорност на държавите – членки за нарушение на правото
на ЕС е присъщ на системата на Договорите, на които се основава Съюзът.
От чл. 4, § 3 ДЕС произтича и правната възможност да се ангажира
отговорността на всяка държава – членка за вреди от нарушаване на правото
на Съюза. Вредата може да е причинена от всеки държавен орган, в това
число и от национална юрисдикция (съдебен орган), действаща като последна
инстанция. Концепцията за извъндоговорната отговорност на държавата за
вреди е въведена постепенно с три знакови решения на СЕС (Frankovich and
others v. Italian Stare; Brasserie du Pecheur и Faactortame; Kobler), които
установяват не само елементите на фактическия състав, но и стандартите във
връзка с процесуалния ред за реализирането. Когато субекти на нарушението
са органи на съдебната власт, в съответствие с трайно установената практика
на ВКС, както и тази на СЕС, е необходимо да се касае за решение/акт на
юрисдикция, която действа като последна инстанция.
В настоящия случай се претендират неимуществени вреди, настъпили от
това, че ищецът е лишен от достъп до правосъдие поради това, че на
01.10.2007г. подал жалба срещу издаденото наказателно постановление, чрез
административния орган до Районен съд - П.. По жалбата му било образувано
НАХД №1596/2007г., по описа на ПРС, XII н.с., но същото било прекратено,
доколкото действащата тогава разпоредбата на чл. 189, ал. 5 от ЗДвП е
регламентирала, че наказателни постановления, с които се налагат глоби до 50
лева са необжалваеми.
От писмените доказателства по делото се установява, че с Акт №
921/16.09.2017г. за установяване на административно нарушение на РПУ - С.,
на ищеца е съставен акт затова, че на 16.09.2007г. около 11.20ч. в гр. К., ул.
***, управлявал лек автомобил „Ф.Ф.” с ДК№ *****, собственост на Д.И. В.а,
7
ЕГН ***** от с. Б., като е извършил нарушение, паркирайки МПС-то на
място, където автомобила създава опасност за другите участници в
движението, с което виновно е нарушил чл.98, ал.1, т.1 от ЗДвП.
Срещу съставения акт на 17.09.2007г., ищецът е подал възражение до
началника на РПУ-С., но въпреки това е издадено Наказателно постановление
№ 921/21.09.2007г., с което на П. Г. В. за нарушение по чл.180 ал.1 т.1 от ЗДвП
е наложена глоба в размер на 50 лева и на основание чл. 157, ал. 3 от ЗДвП и
Наредба № I-139/2002г. на Министъра на МВР са отнети 5 контролни точки и
по чл. 3, ал. 2 от Наредба № I-139/2002г. на Министъра на МВР.
Срещу така наложеното НП ищецът е подал жалба до Районен съд П. от
дата 11.10.2007г. въз основа на която е образувано НАХД № 1596/2007г. по
описа на РС – П.. Видно от протокол от проведено открито съдебно заседание
от 11.12.2007г., НАХД № 1596/2007г. по описа на ПРС, XII н.с. е прекратено и
Наказателно постановление № 921/21.09.2007г. на РПУ – С. е обявено, че е
влязло в сила, доколкото съдът е приел, че с обжалваното НП е наложено на
жалбоподателя наказание глоба в размер на 50 лв. Съгласно разпоредбата на
чл.189, ал.5 от ЗДвП, влязла в сила преди извършване на процесното
нарушение, не подлежат на обжалване по съдебен ред наказателни
постановления, с които е наложено наказание глоба до 50 лв. включително. С
оглед констатираното, съдът е приел, че процесното НП не подлежи на
обжалване, поради което съдебно производство следва да бъде прекратено, а
обжалваното НП да бъде обявено за влязло в сила.
Видно от представените писмени доказателства, на 16.01.2008г. ищецът
е подал жалба до ЕСЗПЧОС, в която изтъкнал нарушения на чл.6, чл.8 и чл.13
от КЗПЧОС. Жалбата му била заведена на 29.02.2008г., а съдът се произнесъл
с Решение на 05.10.2017г., влязло в сила на 05.01.2018г. (дело В. срещу
България, Жалба № 15347/08), с което било установено нарушение на чл.6 от
Конвенцията, който в приложимите си към случая части гласял: „Всяко лице
при решаването на правен спор относно неговите граждански права и
задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение
срещу него, има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в
разумен срок, от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със
закона.“
Във връзка с решението на ЕСЗПЧОС ищецът е подал молба до главния
8
прокурор, който съставил искане до Районен съд -П. за възобновяване на
наказателно дело с вх. № 12487/12.09.2018г. След възобновяване на делото с
Решение № 800 от 23.04.2019г. по НАХД № 1596/2007г., съдът отмени изяло
Наказателно постановление № 921/2007г., издадено на 21.09.2007г.
Видно от приложеното административно дело № 1699/2019г. по описа
на Административен съд - П., по същото е постановено Решение №
362/11.02.2020г., с което е осъдена Областна дирекция на Министерство на
вътрешните работи - гр. П. да заплати на П. Г. В. сумата в размер на 400.00 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди в
резултат на незаконосъобразно Наказателно постановление № 921/2007 от
21.09.2007г., издадено от Началник РПУ С. при ОД на МВР П., както и да му
заплати сумата в размер на 500.00 лв., представляваща обезщетение за
претърпени от ищеца неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразно
Наказателно постановление № 921/2007 от 21.09.2007г., издадено от Началник
РПУ С. при ОД на МВР П., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 07.06.2019г. до окончателното й изплащане.
Разпитаният по делото свидетелят И. П. В., чичо на ищеца твърди, че от
месец октомври 2007 до месец април 2019г. с П. В. живеели на един и същи
етаж в с. Б.. През това време лично го е карал по дела, когато трябвало да
подава молби, жалби до МВР и прокуратура, съд. Твърди, че на 16.09.2007г. в
гр. К. до пазара, полицаите му оставили административен акт, като му взели
контролния талон. На следващия ден, 17.09.2007г., подали жалба до РПУ – С..
На 21.09.2007г. дошла полицай в Б. и му връчила наказателно постановление
(НП) в размер на 50 лева - глоба, както и отнемане на 5 контролни точки от
талона, но не му върнали талона и по този начин го възпрепятствали да
управлява МПС. На 01.10.2007г. подали молба до РС – П.. На 11.12.2007г. при
явяване в съда в П., съдията прекратил делото с мотив, че до 50 лева не се
обжалват глоби. След прекратяване на делото, както и след връчване на акта и
НП, П. бил без контролен талон и не можел да управлява МПС. Поради този
причина, лично го е карал навсякъде. Описва, че случилото се с ищеца го е
променило, същият се затворил в себе си, разочаровал се, получил силен
стрес. Силно се разочарова от липсата на контролен талон, получил силен
стрес, болки, страдания, затворил се в себе си, не контактувал с никой, освен
със свидетеля. Твърди, че в началото на 2008г. си платил НП от 50 лева, като
заедно отишли до РПУ - С. и П. поискал да си вземе талона, но му казали, че
9
талона бил изгубен. Това още повече го разочаровало и депресирало от
стресовата ситуация. Твърди, че П. през това време не работел, защото не
можел да ходи на работа с автомобил, а с автобус било много трудно. Твърди,
че поради липсата на шофьорска книжка и невъзможността да кара колата си,
не можел да си помогне нищо за в къщи, да помогне на баба си и дядо си. Към
онзи момент П. бил на 27-28 години. Влошило се здравословното му
състояние, изкарал си ТЕЛК. Чувствал се разочарован, че не може да получи
справедливост, нямал достъп до МВР, до прокуратура, до съдебни органи.
Това му се отразило на психиката – не спял по цяла нощ, казвал му - „Чичо,
може ли такива работи“. През месец септември 2008г. си получил
шофьорската книжка. Последните две, три години бил в Германия, където
стоял по три, шест месеца, имал сестра там, гражданка на Германия. Прибирал
се и в България. Твърди, че сестра му му е споделяла, че П. се лекувал в
Германия, тя го карала по болници, имал уголемен черен дроб. Случилото се с
него му се отразило много тежко, изгубил вяра, че някога ще излезе
справедливост, защото близо над 10 години, той подавал жалби, молби до
прокуратура, до съдебни органи. Посещавал е и психолог, който го
консултирал.
Представеното е Решение на ТЕЛК № 1385/29.03.2018г., с което на П. Г.
В. е определена 51% трайно намалена работоспособност за срок от три
години, с водеща диагноза – остеохондрит на гръбначен стълб.
Не е спорно, че към датата на деянието, за което е издадено
наказателното постановление – 21.09.2007г., редакцията на чл. 189, ал. 5 от
ЗДвП е предвиждала, че не подлежат на обжалване наказателни
постановления, с които е наложена глоба до 50 лв. включително.
С решение № 1/01.03.2012г. по к.д. № 10/2011г., Конституционният съд
на Република България обявява за противоконституционен чл. 189, ал. 13 от
Закона за движението по пътищата (обн., ДВ, бр. 20 от 5 март 1999 г., посл.
изм., ДВ, бр. 19 от 8 юни 2011 г.). През 2011г. текстът на ал. 5 на чл. 189 се
допълва и се трансформира в ал. 13 на чл. 189 от ЗДвП (обн., ДВ, бр.
10/2011г.), като същият гласи, че не подлежат на обжалване наказателни
постановления и електронни фишове, с които е наложена глоба до 50 лв.
включително.
На 22.12.2020г. в бр. 109 на Държавен вестник са публикувани приети
10
изменения от НС в ЗАНН, като в чл. 70, ал. 2, т. 6 е предвидено, че
административно-наказателното производство подлежи на възобновяване,
когато с решение на Европейския съд по правата на човека е установено
нарушение на Европейската конвенция за защита на правата на човека и
основните свободи, което има съществено значение за преписката или делото.
В пар. 51 от ПЗР е предвидено, че законът влиза в сила една година след
обнародването му в „Държавен вестник“. С преходна норма не е придадено
обратно действие на нормата на чл. 70, ал. 2, т. 6 от ЗАНН, поради което
следва да се приеме, че същата има действие само по отношение на настъпили
след влизането й в сила факти. В настоящия случай както самото деяние, за
което е издадено наказателното постановление, така и решението на ЕСПЧ са
с дата преди този момент.
Разпоредбата на чл. 7 от КРБ регламентира отговорността на Държавата
за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи,
включително Народното събрание и длъжностни лица. Отговорността на
държавата е деликтна, обективна, безвиновна, има гаранционно-
обезпечителен характер и се реализира без оглед обстоятелството виновно ли
е било поведението на съответните длъжностни лица.
В ТР № 1/20.04.2023 г. по тълк. дело № 1/2022 г., ОСГТК на ВКС, е
разяснено по задължителен за съдилищата начин, че съгласно чл. 5, ал. 1 и чл.
62, ал. 1 от Конституцията на Република България, Народното събрание е
длъжно да приема закони, които не противоречат на Конституцията. Основно
задължение на народните представители, което поемат под клетва на
основание чл. 76, ал. 2 от КРБ при конституирането на всяко новоизбрано
Народно събрание, е да спазват Конституцията. Приемането на
противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение на
Народното събрание и представлява деликт, тъй като е противоправно
действие. Няма правно значение съставът на Народното събрание, нито как са
гласували отделните народни представители, защото правно обвързващо е
решението на мнозинството, а това е решение на държавния орган,
осъществяващ законодателната власт. Разпоредбата на чл. 22, ал. 4 от Закона
за Конституционния съд, чрез която се осъществява баланс между принципа за
правна сигурност и принципа за правна справедливост, установява
задължение на Народното събрание да уреди възникналите правни последици
11
от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, за да
възстанови по този начин нарушения конституционен ред. Законодателният
орган е длъжен в срок до два месеца от влизане в сила на решението на
Конституционния съд да преуреди конституционосъобразно в последващ
закон последиците от обявения за противоконституционен закон.
Бездействието на Народното събрание да уреди правните последици от
прилагането на противоконституционен закон също представлява
противоправно деяние, както и приемането на такъв закон, тъй като в
противоречие на императивна правна норма (чл. 22, ал. 4 ЗКС) не е изпълнено
предвиденото в нея задължение. В резултат на противоправното действие на
приемане на противоконституционен закон и противоправното бездействие,
изразяващо се в неуреждане на имуществените последици след обявяването на
закона за противоконституционен, за частноправните субекти могат да
настъпят вреди като пряка и непосредствена последица от противоправното
деяние.
За да има право на обезвреда обаче правният субект, е необходимо
съгласно чл. 45 от ЗЗД освен наличие на противоправно поведение, и
настъпването на вредни последици, които да се намира в пряка причинно-
следствена връзка с деянието. Съдът намира, че в случая по делото не е
установено ищецът да е претърпял вреди, които да се намират в такава връзка
с поведението на НС от обявения за противоконституционен закон.
Свидетелят говори за въздействието върху ищеца на Решението на съда, от
липсата на справедливост, но не се коментира ищецът да е претърпял вреди от
бездействието на НС да предприеме действия съгласно чл. 22, ал. 4 от
ЗКС след решението на КС. Самото обявяване на дадена законова норма за
противоконституционна и бездействието на НС съгласно чл. 22, ал. 4 от
ЗКС не води автоматично като резултат до възникване на право на обезвреда
за всички правни субекти, засегнати пряко или косвено от тази норма, а е
необходимо доказване настъпването на непосредствени вредни последици,
което в настоящата хипотеза не се установява. Ето защо, съдът намира, че
ищецът няма право на обезщетение от неизпълнение на това задължение на
НС, доколкото не е доказано настъпването на вреда в резултат от него.
Ищецът претендира обезвреда и от бездействието на българския съд в
лицето на ответника за разрешаване на въпроса за административно-
12
наказателната отговорност на ищеца и нарушението на правото му на
справедлив съдебен процес, което с Решение на ЕСЗПЧОС 05.10.2017г.,
влязло в сила на 05.01.2018г. (дело В. срещу България, Жалба № 15347/08) е
установено, като нарушение на чл. 6, пар. 1 от ЕКЗПЧОС. Не е спорно, че
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи е
ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на Република България
на 31.07.1992 г. и обнародван в ДВ, бр. 66/1992 г., като съгласно пар. единствен
от ЗР законът влиза в сила от обнародването му в ДВ. Съгласно чл. 5, ал. 4 от
КРБ, след ратифицирането, обнародването и влизането в сила за Република
България на ЕКЗПЧОС, тя е част от вътрешното право и има предимство пред
тези норми от вътрешното право, които й противоречат. Съгласно чл. 46, пар.
1 от Конвенцията, висогодоговарящите страни се задължават да изпълняват
окончателните решения по същество на Съда по всяко дело, по което те са
страна. Следователно, решенията на ЕСПЧ са задължителни за страните по
Конвенцията, включително Република България. След като с Решение от
05.10.2017г. ЕСПЧ е приел нарушение на чл. 6 от Конвенцията, извършено от
страна на Република България чрез ограничаване възможността на
жалбоподателите да бъде разгледана законосъобразността на наложените им
административни наказания, поради необжалваемостта на наказателни
постановления, издадени по ЗДвП, с които са наложени глоби до 50 лв.,
Държавата е трябвало да предприеми мерки, с които да преодолее
констатираното нарушение на Конвенцията. Чл. 13 от Конвенцията
предвижда, че всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция,
са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред
съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица,
действащи при упражняване на служебни функции. От това следва, че
Държавата е длъжна да създаде механизъм, чрез който лицата, чийто права са
били нарушени и това е установено от ЕСПЧ, да предприемат действия по
тяхната защита. Неизпълнението на това задължение, подобно на
бездействието по чл. 22, ал. 4 от ЗКС, представлява противоправно поведение
по същите съображения, тъй като Конвенцията дори има превес над
националното законодателство.
В случая, ответникът, чиято е доказателствената тежест, не установява
да е предприел действия, чрез които да е осигурил възможност на лицата,
чиито права са били засегнати от посочената национална норма, да ги защитят
13
посредством предвидени ефикасни правни средства. Вярно е, че от страна на
Народното събрание са приети изменения в ЗАНН, публикувани в брой
109/22.12.2020 г. на Държавен вестник, чл. 70, ал. 2, т. 6 от които предвижда,
че административно-наказателното производство подлежи на възобновяване,
когато с решение на Европейския съд по правата на човека е установено
нарушение на Европейската конвенция за защита на правата на човека и
основните свободи, което има съществено значение за преписката или делото.
Тази норма обаче влиза в сила една година след обнародването й според пар.
51 от ПЗР, като на същата не е придадено обратно действие, тоест тя действа
занапред. Съгласно чл. 14, ал. 1 от Закона за нормативните актове, обратна
сила на нормативен акт може да се даде само по изключение, и то с изрична
разпоредба, каквато в случая липсва. Тоест, с тези изменения не са уредени
отношения, които са възникнали до влизане в сила на нормата, а ищецът е бил
санкциониран за деяние, извършено през 2007г. – много преди измененията в
ЗАНН.
Съдът приема, че след решението на ЕСПЧ, с което е установено
нарушение на чл. 6, пар. 1 от Конвенцията, ищецът не е разполагал с правно
средство, с което да защити правата си – към този момент не е действала
норма, която да предвижда възобновяване на административно-наказателното
производство или друг механизъм за преразглеждане на случая, който да му
гарантира възможността да защити правата си, включително да оспори
законосъобразността на издаденото наказателно постановление и наложеното
с него наказание. Това бездействие е противоправно, тъй като за Държавата
съществува задължение да създаде и поддържа ефикасни правни средства за
защита правата и свободите на гражданите, произтичащи от Конвенцията – чл.
13. След като в случая това не е сторено, Държавата носи отговорност за
вредните последици, които са настъпили за правните субекти вследствие на
това неизпълнение.
Ищецът в производството твърди, че е претърпял неимуществени вреди
в резултат от това неизпълнение, изразяващи се в стрес, загуба на доверие в
качеството и ефективността на законодателния процес, разочарование,
безсилие, че не е могъл да постигне справедливост и да докаже правотата си,
унижение, потиснатост. За установяване наличието, характера и обема на
преживените негативни емоции, по делото са събрани гласни доказателства
14
чрез разпит на свидетел, който установи именно тези обстоятелства.
Съдът намира, че от събраните гласни доказателства може да се изгради
извод, че неосигурената възможност на ищеца да се защити срещу издаденото
наказателно постановление след решението на ЕСПЧ е повлияло негативно в
емоционалната му сфера. Същият е изпитал стрес, безсилие и разочарование,
което е обичайно, предвид очакванията, които всеки човек има при
положително за него решение, с което е установено нарушение на правата му.
Установява се, че след решението на ЕСПЧ, когато е подал жалбата до главния
прокурор, ищецът е предприел активно поведение, с което е поискал
последователно от Прокуратурата да инициира възобновяване на
административно-наказателното производство, впоследствие възобновеното
дело и постановеното решение, с което е отменено наказателното
постановление. Това показва една трайност в поведението на ищеца и
желанието му да успее да защити правата си. Съдът намира, че негативните
изживявания, включително въздействието върху професионалната му дейност
и създаденото у него чувство за безсилие, се намират в пряка причинно-
следствена връзка с бездействието на държавата.
При горните обстоятелства, съдът намира, че по делото е установен
фактическият състав на непозволеното увреждане, като държавата отговаря за
бездействието на нейните органи. Съгласно чл. 52 от ЗЗД обезщетението за
неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. По принцип тези
вреди нямат паричен еквивалент, но законодателят е предвидил, че при
настъпването им се дължи компенсаторно обезщетение в пари. Съгласно
разясненията, дадени в ППВС № 4/1968г., понятието „справедливост“ не е
абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при
определяне размера на обезщетението. При определяне конкретния размер на
дължимото обезщетение, съдът съобразява преживените от ищеца чувства на
безсилие и разочарование, предприетите от него действия и тяхната
продължителност. Също така, съдът съобразява, че като борбен човек, желаещ
винаги да постигне правдата, самото признание със съдебно решение за
извършено от страна на Държавата неправомерно деяние има съществено
отражение и силен емоционален отзвук у лицето, чийто правата са накърнени.
Това е съобразено и от ЕСПЧ в решението от 05.10.2017г., където изрично е
15
прието, че установяването на нарушението само по себе си е достатъчно
справедливо обезщетение за понесените от жалбоподателите нематериални
вреди и не е присъдено парично обезщетение. Съдът намира, че по отношение
на ищеца, самото осъждане на държавата би имало най-важно значение и би
създало чувство на морална удовлетвореност.
С оглед на всички тези обстоятелства, настоящият съдебен състав
намира, че справедливото обезщетение за претърпени неимуществени вреди
вследствие бездействие на българския съд в лицето на ответника за
разрешаване на въпроса за административно-наказателната отговорност на
ищеца и нарушението на правото му на справедлив съдебен процес, което с
Решение на ЕСЗПЧОС 05.10.2017г., влязло в сила на 05.01.2018г. (дело В.
срещу България, Жалба № 15347/08) е установено, като нарушение на чл. 6,
пар. 1 от ЕКЗПЧОС, следва да бъде определено на 1000 лв., като до този
размер искът за главното вземане се явява основателен, а за разликата до
пълния предявен размер от 12000 лв. подлежи на отхвърляне. Върху сумата
следва да бъде присъдена и законната лихва за забава от 05.01.2018 г. (денят,
следващ влизане в сила решението на ЕСПЧ), доколкото противоправното
поведение на ответника се изразява в бездействие, което започва от този
момент, а съгласно чл. 84, ал. 3 от ЗЗД при задължение от непозволено
увреждане, длъжникът се смята в забава и без покана.
По отношение на разноските:
При този изход на спора, право на разноски имат и двете страни.
Ищецът е сторил разноски в размер на 10.00 лв. за платена държавна
такса, от които следва да му е присъдят 0.83 лв., съобразно уважената част от
иска. Същият е представляван безплатно от адвокат, като се претендира
адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАДв., каквото следва да бъде
присъдено в размер от 400 лв. в полза на адв. Н. К..
Ответникът не е доказал разноски, поради което такива не му се
присъждат.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА РАЙОНЕН СЪД П. с адрес: гр. П., бул. „***” № ***, да
16
заплати на П. Г. В. с ЕГН ********** със съдебен адрес: гр. П., ул. *** № **,
Дом „***, на основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ във връзка с чл. 49 вр. чл.
45 от ЗЗД, сумата от 1 000.00 (хиляда) лева, представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, вследствие бездействие на българския съд
в лицето на ответника за разрешаване на въпроса за административно-
наказателната отговорност на ищеца и нарушението на правото му на
справедлив съдебен процес, което с Решение на ЕСЗПЧОС 05.10.2017г.,
влязло в сила на 05.01.2018г. (дело В. срещу България, Жалба № 15347/08) е
установено, като нарушение на чл. 6, пар. 1 от ЕКЗПЧОС, ведно със законната
лихва от подаване на исковата молба – 05.01.2018 г. до окончателното
плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над уважения размер от 1000.00
лева до пълния предявен размер от 12000.00 лева.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, РАЙОНЕН СЪД П. с
адрес: гр. П., бул. „***” № ***, да заплати на П. Г. В. с ЕГН ********** със
съдебен адрес: гр. П., ул. *** № **, Дом „***, сумата от 0.83 лева,
представляваща направени по делото разноски.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., РАЙОНЕН СЪД П. с адрес:
гр. П., бул. „***” № ***, да заплати на АДВОКАТ Н. К., вписана в АК – П., ул.
*** № 53, Дом ***, сумата от 400.00 (четиристотин) лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за извършено безплатно процесуално
представителство на ищеца.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд – П., в
двуседмичен срок от връчването му на странитесН.д.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
17