№ 10309
гр. София, 15.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:.......
при участието на секретаря .......
като разгледа докладваното от ....... Гражданско дело № 20221110143820 по
описа за 2022 година
Предявен е от ищеца М. П. С. иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника „....... да заплати сумата от
489,17 лева – недължимо платени суми по Договор за потребителски кредит
№ ......../13.10.2022 г.
Ищецът М. П. С. твърди, че е сключил с ответника Договор за
потребителски кредит № ......../13.10.2022 г., по силата на който ответникът му
предоставил сумата 1600 лв. при уговорен годишен лихвен процент в размер
36 % и годишен процент на разходите 42,58 % като ищецът се задължил да
върне сума в размер на 2459,69 лв. на 24 погасителни вноски. Сочи, че в чл.
17 ал. 1 от процесния договор е уговорено, че страните се съгласяват
договорът за заем да бъде обезпечен с гарант - отговарящ на условията,
посочени в ОУ доход или банкова гаранция в полза на институцията,
отпуснала кредита, а в чл. 27 от договора страните са уговорили, че в случай
на неизпълнение на задължението си по чл. 17 от договора за предоставяне на
обезпечение, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 0,9 %
от стойността на усвоения кредит. Сочи, че по договора е начислена
неустойка в общ размер ма 3123,56 лева, тъй като не е представено в срок
надлежни поръчители или друг вид обезпечение, а ищцата е погасила изцяло
дължимата към кредитора сума. Навежда твърдения, че сключеният между
страните договор е нищожен па основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй
като не е спазена предвидената от закона форма – не е написан по ясен и
разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с
еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра -
по един за всяка от страните по договора. Оспорва да страна да е
предоставено копие от процесния договор, както и преддоговорна
информация, общи условия и СЕФ. Навежда твърдения, че сключеният между
1
страните договор е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от
ЗПK, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а
именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита – липсата на ясно
разписана методика па формиране па ГПР по кредита като описаните в
съдържанието па договора такси и разходи (в това число възнаградителна
лихва и неустойка) водят до различен размер ма ГПР от посочения. Счита, че
е налице нищожност на сключения договор на основание чл. 26, ал. 2 пр. 1 от
33Д – същият е с невъзможен предмет, защото изначално е невъзможно в
кратък срок да се представи предвиденото в договора обезпечение, че същият
съставлява еднотипен договор за паричен заем, върху чието съдържание
потребителят не може да влияе. Навежда твърдение, че наличието на
обезпечение следва да се вземе предвид към момента на сключване на
договора, че уговорената неустойка накърнява добрите нрави, тъй като излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и
цели единствено постигането па неоснователно обогатяване, че е налице
заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД, доколкото
съгласно разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК – при забава на потребител,
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забава. Оспорва клаузата да е индивидуално уговорена, съгласно
чл. 146 от ЗЗП, твърди, че същата съставлява възнаграждение за кредитора и
води до грешното посочване на размера на ГПР, което следва да се приравни
па хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
респективно целият договор следва да се обяви за недействителен на
основание чл. 22 от ЗПК. Навежда твърдения, че посочването в договора па
размер па ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между
страните, представлява „заблуждаваща търговска практика по смисъла па чл.
68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закопа за защита на потребителите, както и по
смисъла па правото на ЕС. Счита, че Договорът за потребителски кредит е
нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр.
2 ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителпата лихва /ГЛП/ (в чийто размер се
включва и начислената „неустойка") е нищожна поради противоречие с
добрите нрави, което води до нищожност и на целия договор. Навежда
твърдения, че е налице разлика между посочената в процесния договор за
потребителски кредит сума, подлежаща на връщане, и тази, която страната
реално е върнал на ответното дружество. Евентуално навежда твърдения, че
са нищожни отделните клаузите за неустойка на основание чл. 26, ал. 1, пp. 1
от ЗЗД поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, нр. 2 от ЗЗД поради
нарушаване на добрите прави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП
поради неравноправност. Счита, че недължимо е заплатила исковата сума по
нищожния договор, респ. нищожната клауза и предявява частичен иск за
нейното връщане. Моли за уважаване на предявения иск. Претендира
присъждане на разноски.
Ответникът „....... подава отговор на исковата молба в срока по чл. 131
ГПК, с който оспорва предявеният иск като неоснователен. Сочи, че
процесният договор е сключен от разстояние, като сключването на договора е
инициирано от ищеца с попълване на електронна заявка за отпускане на
2
кредит на сайта на Дружеството и след запознаване с всички условия във
връзка с кредита, на 13.10.2021 година ищецът е изразил и своето
недвусмислено съгласие за сключване на Договора. Счита, че тази клауза за
неустойка е валидна и отговаряща на всички изисквания на действащото
законодателство, че е уговорена за неизпълнение на непарично задължение за
предоставяне на обезпечение, изпълнението не е обезпечено с други правни
способи, а нейният вид се определя в зависимост от това, дали заемателят по
Договора изпълни в някакъв момент своето задължение, че размерът и се
определя като процент от заетата сума, като същата се начислява, докато не
бъде изпълнено задължението, а това зависи изцяло от волята на заемателя.
Оспорва уговорената неустойка да излиза извън присъщите и обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, поради което и не противоречи на
добрите нрави към момента на сключване на договора. Счита, че ако
неустойката е прекомерно голяма, нейният размер би следвало да бъде
намален и не би следвало цялата клауза да бъде обявена за недействителна.
Навежда твърдения, че не е налице изначална невъзможност да се осигури в
уговореният в Договора срок обезпечение, че ищецът не е бил длъжен да
сключва договора веднага, а е разполагал с възможността първо да открие
лице. което да отговаря на определените в Договора изисквания и което е
съгласно да бъде солидарно отговорно с него и след това да премине към
подписването му. Счита, че размерът на неустойката не следва да се включва
в ГПР, доколкото съгласно разпоредбата на чл. 19 ал. 3 т. 1 от ЗПК при
изчисляването на ГПР по кредитите не се включват разходите които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договор за
потребителски кредит. Моли за отхвърляне на исковите претенции.
Претендира присъждане на разноски.
В първото по делото открито съдебно заседание, проведено на
16.05.2023 г. е допуснато направеното от ищеца с молба вх.
135484/16.05.2023 г. изменение на иска за заплащане на сумата 50,00 лева –
част от пълно вземане в размер на 3123,56 лева чрез увеличение на неговия
размер до сумата от 489,17 лева.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и прецени събраните по
делото относими доказателства, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК
приема за установено следното от фактическа и правна страна:
По предявения иск на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД в тежест на
ответника е при условията на пълно и главно доказване да установи по делото
наличие на основание за получаване на платените от ищеца искови суми, а
именно че е предоставена преддоговорна информация на ищеца по смисъла на
чл. 18, ал. 1, т. 1 от ЗПФУР; сключването на договор за предоставяне на заем
от разстояние, че е спазил законовите изисквания за форма и съдържание на
сключения договор, включително валидно обвързващи страните договорни
клаузи, предвиждащи погасяване на отпуснатия кредит във размерите на така
извършеното плащане.
Страните не спорят, поради което и с доклада по делото е признато за
безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че между страните
3
е сключен на Договор за потребителски кредит № ......../13.10.2022 г. със
соченото съдържание, включително клаузата на чл. 27 от Договора, съгласно
която в случай на неизпълнение на задължението си по чл. 17 от договор да
представи обезпечение в срока, заемателят дължи на заемодателя неустойка в
размер на 0,9% от стойността на усвоения кредит, като и че заемът е усвоен в
пълния размер 1600,00 лева.
Съгласно трайната практика на ВКС по чл. 290 ГПК, съдът е длъжен да
разгледа основанията за недействителност на сделките в поредност според
сочения от ищеца порок – от най-тежкия порок (противоречие със закона или
заобикалянето му) към по-леките, каквито са липсата на основание (за
каузалните сделки), липсата на съгласие, привидност, невъзможен предмет,
противоречи на морала или липса на форма. Аналогичен подход следва да се
приложи при разглеждане недействителност на отделни клаузи от сключения
между страните договор.
Съгласно чл. 6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние /ЗПФУР/, договорът за предоставяне на финансови услуги от
разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част
от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана
от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването
на договора страните използват изключително средство за комуникация -
едно или повече. Съгласно представените по делото Общи условия на
ответника договарянето се осъществява чрез средствата за комуникация от
разстояние /електронна поща, уебсайт и телефон/, като договорът за
потребителски кредит се сключва във формата на електронен документ и
правоотношението се реализира при спазване на изискванията на ЗПФУР,
Закона за платежните услуги и платежните системи, ЗЗД, ЗЕДЕП и ЗПК.
Посочено е, че сключването на договора за потребителски кредит става по
инициатива на клиента /кредитополучателя/, като за да получи кредит той
попълва искане за отпускане на кредит, намиращо се на уебсайта на
дружеството, където предоставя пълни и верни данни, относно своята
самоличност като: имена, ЕГН, адрес, мобилен телефонен номер, актуална
електронна поща, банкова сметка и др. Договорът се счита сключен с
изразяването на съгласие на потребителя чрез кликване на бутон „ПОДПИС“
и изразеното по този начин съгласие се отнася до Договора за кредит,
приложенията към него и Общите условия и Тарифата (чл.32)
От представените материали, описващи начина на кандидатстване на
страницата на ответника, представеното платежно нареждане, за извършен по
сметка на ищеца превод, на сума в размер на описаната в договора, както и
данните в самия договор, представен от ищеца, който видно е генериран от
страницата на ответника, съдът приема, че ищецът е попълнил заявка за
кандидатстване на сайта на ответника, съдържаща личните данни /три имена,
ЕГН, телефон, електронна поща, банкова сметка и др./ Попълването на
заявката съдът намира, че е извършено именно от ищеца, доколкото не се
твърди и доказва различно от него лице да е имало достъп до толкова лични
данни и да ги е ползвало включително и относно електронния адрес. Видно
от представения от ответника материал от електронната страница за
4
кандидатстване за кредит, за да бъде генериран договор с всички данни, които
съдържа представеният към исковата молба, следва да се натисне бутон
„ПОДПИС“. Предвид изложеното с предоставянето на лични данни и
изпращането на съгласие/потвърждение до дружеството следва да се приеме,
че ищецът изявява воля за сключването на договора и приема Общите
условия, част от допълнителното му съдържание /чл. 13, ал. 4 вр. с, ал. 1
ЗЕДЕП/, с което електронната оферта е приета и подписана, а формата
спазена. Изявленията, направени чрез електронна поща или проведени
телефонни разговори, се записват със съгласието на другата страна и имат
доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в
тях. След като ищецът е в държане на договора генериран от страницата на
дружеството, който се получава по електронна поща след завършване на
описаната по-горе процедура и е ответникът е превел сумата по кредита, по
посочената от ищеца банкова сметка, съдът приема, че между страните е
сключен договор за кредит от разстояние.
По силата на договора ответникът е предоставил сумата 1600,00 лева,
при уговорен годишен лихвен процент в размер 36,00 % и ГПР 42,58 %, а
ищецът се задължил да върне сумата 2459,59 лева, в срок от 24 месеца от
сключване на договора, включително е уговорено заплащане на неустойка за
неизпълнение на предвидено в договора задължение за обезпечение в размер
на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който
не е предоставено договорно обезпечение.
Договорът за потребителски кредит е формален, като законът изисква
да бъде сключен в писмена форма на хартиен или друг траен носител (чл. 10,
ал. 1), която в настоящия случай е налице. Спазени са и изискванията на чл.
11 ЗПК, като са посочени: размерът на лихвения процент /36,00 %/; размерът
на ГПР /42,58 %/; начинът на плащане и усвояване на кредита. Предвидено е
правото на потребителя да погаси предсрочно кредита, право да получи
погасителен план за извършени и предстоящи плащания. Липсват нарушения
на формата /външната страна на представения правопораждащ спорното
право документ/, съгласно специалния ЗПК. Договорът е сключен при общи
условия, които са неразделна част от него и са приети от ищеца с
подписването на самия договор, а преддоговорната информация е била на
разположение на страницата на ответника по време на изпълнение на
процедурата по кандидатстване по кредита. Доколкото липсва формиране на
лихвени процент на база на променлива компонента (референтен лихвен
процент), то е невъзможно кредиторът да посочи индекс или референтен
лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, респ.
методиката за изчисляване на референтния лихвен процент съгласно чл. 33а
ЗПК, тъй като по договора е приложим фиксиран, изначално определен,
непроменлив лихвен процент. В този смисъл липсва нарушение на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Кредитът следва да бъде върнат на
вноски, с посочен в договора размер, което по същество представлява
уговорен погасителен план.
Принципно няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на
5
възнаградителна лихва над размера на законната лихва от 10 %, изчислена
като основен лихвен процент на БНБ + десет пункта надбавка, като тяхната
свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД.
Преценката дали тази уговорка е нищожна поради противоречие с добрите
нрави следва да се извърши въз основа на конкретните данни по делото
(решение № 61/21.10.2015 г., т. д. № 894/2014 г. на I т. о. на ВКС). Поради
това и съдът намира, че уговорката в процесния договор не противоречи на
изискването за добросъвестност, присъщо на нормалните договорни
правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите. Към датата на
сключване на конкретния договор за кредит (13.10.2021 г.) е намирал
приложение Законът за потребителския кредит (редакция изм. и доп. ДВ.
бр.104 от 8 Декември 2020г.), поради което е била в сила разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК, съгласно която годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Видно от съдържанието на
процесния договор, страните са се съгласи годишният процент на разходите
да е в размер на 42,58%. Уговореният ГПР е в рамките на законоустановения
размер и според настоящия състав не противоречи на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Предвид гореизложеното, че договорът за потребителски кредит е
сключен в писмена форма на хартиен носител по ясен и разбираем начин,
както и с оглед обстоятелството, че всички елементи на договора се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, който според
настоящия състав е не по-малък от 12 и е предвидена възможност за отказ от
сключения договор, съдът счита, че сключеният договор е валиден и отговаря
на изискванията, които поставя ЗПК.
Клаузата на чл. 27 от сключения между страните договор за дължимост
на горепосочената неустойка изпълва характеристиките на неравноправна
такава по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на
потребителя, не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до
значително неравновесие в правата и задълженията между страните. Същата
попада под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава
потребителя при неизпълнение да заплати необосновано висока неустойка.
Уговореното задължение на кредитополучателя за предоставяне на
обезпечение чрез предоставяне на гарант, ипотека, особен залог, банкова
гаранция или ценна книга има за цел кредиторът да получи допълнително
възнаграждение върху стойността на отпуснатия заем, което представлява
заобикаляне изискванията на специалния закон (ЗПК) и води до нейната
нищожност съгласно чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Кредиторът е длъжен преди
сключване на договора за кредит да оцени кредитоспособността на
потребителя, като извърши справки в достъпните му бази данни и регистри и
ако прецени, че не е достатъчно платежоспособен, разполага с възможността
да откаже предоставянето на заемните средства. На практика тази клауза
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция (вменени с нормата на чл. 16 ЗПК) за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води само до
6
допълнително увеличаване на размера на задълженията по договора. Наред с
това, неустойката е договорена за неизпълнение на акцесорно задължение,
което не е свързано пряко с претърпени вреди от неизпълнение на главното
задължение на потребителя за връщане на заетата сума. Уговорена по този
начин, неустойката очевидно излиза извън присъщите и обезпечителна и
обезщетителна функции и цели само и единствено постигане на
неоснователно обогатяване за кредитора, поради което същата се явява
нищожна и поради противоречието й с добрите нрави – чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Горепосочената клауза не може да се приеме, че е индивидуално
уговорена, доколкото е част от предварително подготвен от кредитора типов
договор. С оглед изложеното, съдът приема, че клаузата на чл. 27 от Договора
се явява нищожна. С оглед относително самостоятелния характер на
неустойката, обаче, същата не води до нищожност и на клаузата за
възнаградителна лихва и от там до нищожност на целия договор.
От заключението на вещото лице В. Д. П. по назначената съдебна-
счетоводна експертиза, което съдът приема като обективно, безпристрастно
и компетентно дадено, се установява, че от ищеца за периода от 10.11.2021 г.
до 04.01.2022 г. са извършени плащания по договора в размер на 2221,33 лева,
които са отнесени за погасяване на главница – 1600,00 лева, договорна лихва
– 129,28 лева за периода 13.10.2021 г. – 04.01.2022 г., неустойка за
обезпечение – 489,17 лева, наказателна лихва – 2,88 лева. Доколкото
безспорно се установява, че от заплатената от ищеца сума по кредита в
размер на 2221,33 лева, сумата от 489,17 лева е отнесена като плащания по
приетата за нищожна клауза по чл. 27 от Договора, ответникът е получил
посочената сума без основание и неоснователно се е обогатил с нея, поради
което и на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД дължи връщането и на ищеца.
Поради изложеното предявеният иск по чл. 55 ЗЗД се явява основателен
до пълния предявен размер с оглед допуснатото в първото по делото открито
съдебно заседание изменение на иска чрез увеличение на неговия размер.
По искането за присъждане на законна лихва – първоначалната искова
молба е в размер на сумата от 50,00 лева, като размерът на законната лихва от
исковата молба до увеличаване размера на иска с молба вх. №
135484/16.05.2023 г. на 489,17 лева, изчислен от съда на основание чл. 162
ГПК с помощта на онлайн калкулатор е 3,79 лева. Същата следва да се
присъди на основание чл. 214, ал. 2 ГПК като се присъди и законна лихва от
16.05.2023 г. за пълния размер на претенцията.
При този изход на спора и предвид изрично направеното искане в тази
насока, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на сторените
разноски в размер 50,00 лева – държавна такса и 400,00 лева – депозит за
експертиза.
Не следва в полза на адвокатското дружество да се присъждат разноски
за оказана безплатна правна помощ. Съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от
Закона за адвокатурата право да получи възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска помощ, възниква само за конкретен адвокат, оказал защитата и
съдействието, а не и за адвокатските съдружия и адвокатските дружества,
7
доколкото, същите безспорно не могат да имат роднини и близки. Още
повече – не може да се приеме, че ищецът е материално затруднено лице.
След служебна справка в деловодната система съдът констатира, че ищцата за
период от м.07.2021 г. до м.10.2022 г. е предявила 50 на брой сходни искови
претенции за връщане на заплатените суми по различни договори за кредити,
усвоени през същия и близък период. Поради изложеното съдът счита, че
ищцата разполага със средства за заплащане на адвокатски хонорар, а
начинът на предявяването на исковите претенции и искането за присъждането
на разноски за безплатна правна помощ навежда съмнения за своеобразна
злоупотреба с процесуални права. Същото не следва да бъде толерирано от
съда, тъй като противоречи на основаните правни принципи за
добросъвестност и избягване на неоснователното обогатяване.
Така мотивиран, настоящият състав на Софийски районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА „......., ЕИК ........ със седалище и адрес на управление гр.
............ да заплати на М. П. С., ЕГН ********** с адрес гр. София, ......... на
основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД и чл. 214, ал. 2 ГПК сумата от
489,17 лева – недължимо платени суми по Договор за потребителски кредит
№ ......../13.10.2022 г., ведно със законната лихва, считано от 16.05.2023 г. до
изплащане на вземането, сумата от 3,79 лева, представляваща законната
лихва за периода от 12.08.2022 г. до 15.05.2023 г. и на основание чл. 78, ал. 1
ГПК сумата от 450,00 лева – разноски по делото в производството пред СРС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8