Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.София, 25.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, втори въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и девети януари две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАЙЛО ГЕОРГИЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВАНЯ И.
БОРЯНА ГАЩАРОВА
при участието на секретаря Цветанка
Павлова като разгледа докладваното от младши съдия Гащарова в. гр. д. № 764 по описа за 2019 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
Производството е образувано след
като с решение № 235/24.10.2019 г., постановено по касационно дело № 770/2019
г. по описа на ВКС, е отменено решение № 311 от 16.10.2018 г., постановено по
гр. дело № 177/2018 г. по описа на Окръжен съд-София и делото е върнато за ново
разглеждане от друг състав на съда.
С първоинстанционното решение, № 190
от 12.12.2017 г., постановено по гр. дело № 471/2017 г. по описа на Районен
съд-Самоков, е отхвърлен предявеният от жалбоподателя установителен иск с
правно основание чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 538 от ТЗ, срещу Д.И.Д. за
установяване на вземането на Й.С.С. по заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ с № 519 от 23.07.2014
г. постановена по ч. гр. д. № 545/2014 г. по описа на РС-Самоков за заплащане
на сумата от 7 000 (седем хиляди) лева главница за задължение по Запис на
заповед от 13.10.2010 г., с падеж 13.04.2011 г., ведно със законната лихва от
21.07.2014 г. до окончателното плащане, както и сумата от 440 лева разноски.
Срещу така постановеното решение е
постъпила въззивна жалба от ищеца, сега въззивник - Й.С.С., в която са изложени
конкретни оплаквания за недопустимост и незаконосъобразност на обжалваното
решение. Жалбоподателят твърди, че първоинстанционният съд е игнорирал
обстоятелството, че заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК и
изпълнителен лист в полза на въззивника са били издадени от РС-Самоков на
23.07.2014 г., че през същата година е било образувано изпълнително дело с №
0432/2014 г. по описа на частен съдебен изпълнител В. и. с № 779 от КЧСИ, с
район на действие СГС. Акцентира, че в периода от 2014 г. до 2016 г., по
изпълнителното дело са събирани суми, от трудовото възнаграждение на длъжника и
почти три години след това, на 30.03.2017 г., РС-Самоков е постановил
определение, с което е указал на въззивника, за възможността му да предяви
установителен иск. С изложените твърдения, жалбоподателят аргумнетита тезата,
че подаденото против заповедта за незабавно изпълнение възражение на основание
чл. 414 от ГПК с дата 02.03.2017 г. е депозирано след изтичане на преклузивния
двуседмичен срок, респективно, че обжалваното решение е недопустимо. Счита, че неправилно
първоинстанционният съд е счел, че наемното правоотношение между страните е
продължило до 15.12.2008 г.
Моли съда да отмени обжалваното
решение и присъди направените по делото разноски.
В срока почл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемия – Д.И.Д., с които оспорва въззивната
жалба като неоснователна. Твърди, че между абстрактното правоотношение,
основаващо се на записа на заповед и каузалните такива (по договор за наем и
споразумение с „Т.С.“ ЕАД) не може да се направи връзка и да се приеме, че
дългът по записа на заповед има за цел обезпечаване вземанията по каузалните
сделки. Счита, че по делото не са приобщени доказателства, от които да се
установи, че поканата за доброволно изпълнение е връчена редовно на въззиваемата, с което аргументира тезата, че възражението
по чл. 414 от ГПК е подадено своевременно. Поддържа възражението за настъпила
погасителна давност и твърдения за нередовност на записа на заповед. Претендира
разноски за пред въззивната инстанция.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.
2 ГПК, и във връзка с наведените във
въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт, намира за установено от
фактическа страна следното:
На 18.07.2014 г. Й.С.С. е депозирала заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 417 от ГПК срещу длъжника Д.И.Д.. Към заявлението е приложена
запис на заповед с дата на издаване 13.10.2010 г. за сумата от 7 000 (седем
хиляди) лева с издател Д.И.Д. и поемател Й.С.С., с отразена дата на падеж - 13.04.2011 г. Въз основа на депозираното заявление в
РС-Самоков е образувано ч. гр.д. № 545/2014 г.
С разпореждане от 23.07.2014 г. по делото
е постановено издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист в
полза на въззивника срещу въззиваемата въз основа на документ по чл. 417, т. 9
от ГПК-запис на заповед.
На същата дата, 23.07.2014 г., е
издадена заповед № 519 за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК за сумата от 7000 (седем хиляди) лева главница за
задължение по запис на заповед с дата 13.10.2010 г. и падеж 13.04.2011 г.,
ведно със законната лихва от 21.07.2014 г. до окончателното плащане, както и
разноски в размер на 440 лева. Издаден е изпълнителен лист, видно от направено
отбелязване.
На 10.03.2015 г. е подадена молба от
Д.И.Д. *** с искане да ѝ бъдат изпратени на посочен факс номер документи
във връзка със заповед № 519/23.07.2014 г. по ч.гр.д. № 545/2014 г., а именно -
молба за заповед на изпълнение, запис на заповед и обявяване. Исканите
документи са изпратени на посочения факс номер на 11.03.2015 г., видно от
приложена разпечатка (л. 12-13 от ч.гр.д. № 545/14 г.).
На 02.03.2017 г. е депозирано от
въззивамета, длъжник по издадената заповед за незабавно изпълнение, възражение
на основание чл. 414 от ГПК, в което твърди, че не ѝ е връчена покана за
доброволно изпълнение, с приложени към нея изпълнителен лист и заповед за
изпълнение (л.14 от ч.гр.д. 545/14 г.).
Първоинстанционнният съд е изискал
информация от частен съдебен изпълнител В. и., с рег. № 779 на КЧСИ кога е
връчена поканата за доброволно изпълнение на Д.Д. и
заповедта за изпълнение. По делото е постъпило уведомление от съдебния
изпълнител, ведно с копия на документи, от които първоинстанционният съд е
установил, че поканата за доброволно изпълнение не е надлежно връчена на
длъжника. С определение с дата 30.03.2017 г. по ч.гр.дело № 545/2014 г.,
първоинстанционният съд е прогласил спиране на изпълнението на заповед за
незабавно изпълнение № 519/23.07.2014 г. и е дал указание на заявителя, че в
едномесечен срок от съобщението може да предяви иск за установяване на
вземането си срещу длъжника.
На 17.05.2017 г. е входирана в
РС-Самоков искова молба. Предмет на иска по чл. 422 ГПК е установяване на
вземането на ищеца Й.С. (заявител в заповедното производство), основано на
записа на заповед, т.е. вземането по ценната книга. В първото по делото о.с.з.
пред първоинстанционния съд, ищецът, сега въззивник,
е релевирал твърдение, че ценната книга - записа на
заповед е издадена във връзка с конкретно каузално правоотношение – неплатен
наем по договор и неплатени режийни разноски към „Т.С.“ ЕАД.
По делото е приложен двустранно
подписан частен документ - договор за наем на недвижим имот с дата 08.12.2007
г., от който се установява, че въззивницата е представила на въззиваемата за
възмездно ползване недвижим имот находящ се в гр. София, ул. „Я. К.“ бл. № 27, вх. Ж, ап. 10, срещу месечен наем в
размер на 500 лева. В раздел V, т. 1 от договорът е посочен срок
на наемното правоотношение от 12 месеца, считано от 15.12.2007 г. В т. 3 от същия раздел, е посочено, че срокът
на договора може да бъде продължен, с изрично писмено съгласие на страните, 30
дни преди изтичане на уговорения срок. (л. 23-24 гр.д. № 471/2017 г.).
Приложен е споразумителен протокол №
117 с дата 11.12.2010 г., сключен между въззивницата Й.
Р. и „Т.С.“ ЕАД. Видно от същия, въззивницата е потвърдила задължение за
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. „Я. К.“ № бл. 27, вх. Ж, ап. 10,
за периода от септември 2008 г. до декември 2010 г. на обща стойност 3 354,60
лева (л. 22 от гр. д. № 471/2017 г.).
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните изводи
от правна страна:
Въззивната жалбата е подадена в
срока по чл. 259 от ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, поради което
е допустима.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, намира въззивната жалба за
неоснователна по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и
правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба
оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, като относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, като служебно следи единствено
за неприложение от страна на първоинстанционния съд на императивна
материалноправна норма, каквото нарушение настоящият състав на съда не
констатира при постановяване на обжалваното решение. В случая не е налице и
задължение за съда да следи служебно за интереса на някоя от страните по
делото, съобразно задължителните за органите на съдебната власт указания,
дадени в т. 1 от тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Неоснователно е възражението на
въззивника, релевирано във въззивна жалба и развито в писмената защита с вх.
1021/04.02.2020 г., че заповедта за незабавно изпълнение по ч. гр. д. №
545/2014 г. на РС-Самоков е надлежно връчена на длъжника (въззиваемата) на дата
11.03.2015 г., с което аргументира тезата, че подаденото против заповедта за
незабавно изпълнение възражение на основание чл. 414 от ГПК с дата 02.03.2017
г. е депозирано след изтичане на преклузивния двуседмичен срок. В решение №
235/24.10.2019 г. на Върховен касационен съд на Р. България, постановено по
к.гр.д. № 770/2019 г., е посочено, че срокът за възражение срещу издадена
заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК тече от връчването ѝ на длъжника
от съдебния изпълнител, на което не се приравнява нито връчване на покана за
доброволно изпълнение, в която е посочена заповедта за изпълнение, страните и
задължението, без заповедта да е приложена към поканата, нито подаването на
молба за издаване на препис от заповедта за изпълнение. Поради което изпращането
по факс на документи до въззиваемата Д. от съдебния
изпълнител извършено на 11.03.2015 г., в 10 часа, 33 мин., не може да се
приравни на надлежно връчване на длъжника. Посещението на въззиваемата
Д.Д. на кантораната на
съдебния изпълнител, което се установява от протокол с дата 05.03.2015 г.,
доколкото при това посещение не са връчени поканата за доброволно изпълнение и
подлежащия на изпълнение акт - заповедта по чл. 417 от ГПК, установява
единствено знанието на длъжника за наличието на издадена срещу него заповед за
изпълнение, което не е правнорелевантен факт за течението на срока за
възражение срещу заповедта.
Ищецът в исковата молба не е въвел
твърдения, че записът на заповед е издаден за обезпечение на съществуващо
каузално правоотношение, но в първото о.с.з. пред първоинстанционния съд, е
посочил като причина за издаване на записа на заповед ползване на недвижим
имот, находящ се в гр. София, ул. „Я. К.“ № бл. 27, вх. Ж, ап. 10, за
удостоверяване на което е представен договор за наем с дата 08.12.2007 г. и споразумителен
протокол с дата 11.12.2010 г.
От приобщения по делото двустранно
подписан частен документ - договор за наем на недвижим имот с дата 08.12.2007
г., се установява, че въззивницата е представила на въззиваемата за възмездно
ползване недвижим имот, на горепосочения адрес, срещу месечен наем в размер на
500 лева. В раздел V, т. 1 е посочен срок на наемнотоправоотношение от 12
месеца, считано от 15.12.2007 г. В т. 3 от същия раздел, е посочено, че срокът
на договора може да бъде продължен с изрично писмено съгласие на страните 30
дни преди изтичане на уговорения срок. По делото не са ангажирани
доказателства, че срокът на договора е продължен и предвид, обстоятелството, че
процесният договор съдържа клауза за автоматично му прекратяване с изтичане на
срока, за който е сключен, тази правна последица се извежда от съдържанието му,
поради което правилно първоинстанционният съд е приел, че същият е прекратен на
дата 15.12.2008 г. Респективно възражението на жалбоподателя, че договорът за
наем е продължил действието си след дата 15.12.2008 г., аргументирайки се единствено
с приложения по делото договор, е неоснователно. Приложеният споразумителен
протокол № 117 с дата 11.12.2010 г. е сключен между въззивницата
Й. Р. и трето за спора лице – „Т.С.“ ЕАД. Видно от същия, въззивницата е
потвърдила задължение на обща стойност 3 354,60 лева за топлоснабден
имот, находящ се в гр. София, ул. „Я. К.“ № бл. 27,
вх. 3, ап. 10, за периода от септември 2008 г. до декември 2010 г., които
период частично съвпада с действието на
наемното правоотношение.
Настоящият съдебен състав, изцяло
споделя извода на първоинстанционния съд, че от приложените по делото договор
за наем и споразумителен протокол не се установява, че записа на заповед с дата
13.10.2010 г. е издаден за обезпечаване на вземания на въззивницата по договор
за наем на недвижим имот и споразумение за използване на топлинна енергия. Следва
да се отбележи, че за посочване на кауза, но не доказването ѝ, ищецът не
би могъл да бъде санкциониран с отхвърлянето на иска, основан на абстрактната
правна сделка, независимо от защитата на ответника. Съгласно решение №
248/23.01.2015 г. по т. дело № 3437/2013 г. на ВКС, І т.о. в производството по
чл. 422, ал.1 от ГПК ищецът носи тежестта да установи само редовен от външна
страна запис на заповед. Интерес, но не и задължение от установяването на
каузална причина за издаване на записа на заповед, ищецът би имал само с цел
преодоляване защитата на ответника, в случай, че същият би твърдял и доказал
различна от действителната каузална причина за издаване на ценната книга. Съгласно
дадени разяснения в т. 17 от тълкувателно решение № 4/2014 г. по тълк.д. №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, предметът на делото по иска по чл. 422 ГПК се
определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на
подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение на
основание запис на заповед. В производството по чл. 422, ал. 1 ГПК
ищецът–кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект –
съществуване на редовен от външна страна и действителен запис на заповед,
подлежащ на изпълнение.
Процесният запис на заповед е с
посочен падеж на дата 13.04.2011 г. Съгласно разпоредбата на чл. 531, ал. 1 от ТЗ исковете по менителницата срещу платеца се погасяват с тригодишна давност от
падежа. Посочената разпоредба е приложима и по отношение на издадения запис на
заповед на основание чл. 537 от ТЗ. Тригодишният срок на погасителната давност
тече от датата на падежа, а именно- 13.04.2011 г., респективно е изтекъл на
13.04.2014 г. При съпоставка между датата на депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК (18.07.2014 г.) и датата на
падежа, посочена в процесния запис на заповед
(13.04.2011 г.) се установява, че заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение по чл. 417 от ГПК е депозирана след изтичане на предвидената в закона
три годишна погасителната давност, респективно прекият менителничен иск е
погасен по давност. Поради което, релевираното правопогасяващо възражение в
отговора на въззивната жалба, че в случая е настъпила погасителна давност в
ползва на въззиваемата е основателно.
Поради
гореизложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че въззивната
жалба е неоснователна, а решението на първоинстанционния съд е правилно и
следва да бъде потвърдено изцяло.
По
разноските.
С оглед на изхода на спора и предвид направеното искане за присъждане на
разноски, въззивникът дължи заплащане на направените
от въззиваемия разноски в общо в размер на 172,34 (сто седемдесет и два лева и
тридесет и четири стотинки) лв.
По в. гр. дело № 177/2018 г. и
в.гр.д. № 764/2019 г. по описа на СОС, както и по к. гр. дело № 770/2019 г. по
описа на ВКС не са представени доказателства за заплатено адвокатско
възнаграждение, нито е приложен списък по чл. 80 от ГПК.
По к. гр. дело № 770/2019 г. по описа на ВКС са представени доказателства
за планета държавна такса в размер на 30 лева, платежно нареждане л. 3 от
к.гр.д., и държавна такса в размер на 142,34 лева, платежно нареждане л. 41.
Воден
от горното, Софийският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 190 от 12.12.2017 год. по гр. дело № 471/2017 год. на Районен съд-Самоков.
ОСЪЖДА Й.С.С.,
ЕГН: **********, с адрес: *** да заплати
на Д.И.Д., ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата от 172,34 (сто седемдесет и два лева и тридесет и четири стотинки) лева, представляваща направени разноски.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страната при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.