Р Е Ш E
Н И Е № …..
Гр. София, 08.06.2022 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV-„Д”
състав, в публично съдебно заседание десети
март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ
: Цветомира Кордоловска
Мл.
съдия : Десислава Чернева
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 2419 по
описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 268440/07.11.2019
г. на СРС, 78 с-в, по гр. д. № 79657/2018 г., на основание чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД е признато за установено, че М.С.Р., ЕГН: **********, дължи на „Т.С." ЕАД, ЕИК: ********, както следва 4/6 части от сумата 1
526, 49 лв. (1 017, 66 лв.) - стойността на потребена от ответника
топлинна енергия за периода 08.06.2015 г. – м. 04. 2017 г., 4/6
части от сумата 40 лв. (26, 67 лв.) -
стойността на доставена услуга „дялово разпределение" за периода
08.06.2015 г. - април 2017 г., ведно със законната лихва върху главниците от
подаване на заявлението - 08.06.2018 г. до окончателното изплащане, както и 4/6
части от сумата 288, 40 лв. (192, 26 лв.) - обезщетение
за забавено плащане на главницата за периода 16.09.2015 г. - 22.05.2018 г. и от
сумата 5 лв. (3, 33 лв.) - обезщетение за забавено
плащане на главницата за периода
16.09.2015 г. -
22.05.2018 г., като исковете са отхвърлени над 4/6 части от 1 526, 49 лв. до
пълния предявен размер от 4/6 от 3 149, 42 лв. - цена за ползвана топлоенергия, над
размер от 4/6 части от 288, 40 лв.
до пълния предявен размер от 4/6 от 560,
64 лв. - лихва за забава върху главницата, както и над 4/6
части от сумата от 40 лв. до пълния предявен размер от 4/6 от 70, 01 лв. и над 4/6
части от сумата 5 лв. до пълния предявен размер от 4/6 от 16, 58 лв. - лихва за
забава върху главницата за дялово разпределение. Ответницата е осъдена за 4/6
части от разноските в исковото и заповедното производство.
Със същото решение на основание чл.
415, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД е признато за
установено, че Н.Ц.Ц., ЕГН: ********** и С.Ц.Ц., ЕГН: **********, дължат на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК: ********, по 1/6 част от посочените по - горе сума за ТЕ, дялово разпределение
и лихви за забава, за които исковете са уважени, като исковете са отхвърлени
над тези размери до 1/6 част от предявените, така както са описани спрямо
първата ответница. Тези двама ответници са осъдени, всеки за 1/6 част, от
разноски в исковото и заповедното производства в полза на ищеца.
В срока по чл.
259, ал. 1 ГПК, решението се оспорва първоначално от ответниците М.С.Р.
и Н.Ц.Ц., с доводи, че още в
заповедното производство е налице частично признание на исковете, поради което
не е следвало те да се заявяват за целия размер, за който е издадена заповедта
за изпълнение, а само в частта, в която е подадено възражение от ответниците.
Твърди се, че от заявената претенция, спорът е бил за сумата от 466, 64 лв.
главница и 329 лв. лихви за забава – общо – т. е. само за сумата от 795, 64 лв. Поддържа се, че в заповедното
производство ответниците са признали задължения за 1 679, 65 лв. главница
за М.Р. и 419, 91 лв. главница за Н.Ц.. Излагат се съображения, че в частите, в
които са признати вземанията с възражението по чл. 414 ГПК исковете срещу
двамата ответници са били недопустимо заведени и производството е следвало да
се прекрати за тези вземания. По същество се поддържа, че и в останалата част
не е установено наличие на облигационна връзка с ответниците, поради което
исковете неоснователно са уважени. Исковата претенция не е доказана нито по
отношение на главницата, нито по отношение на лихвите за забава, тъй като
ищецът не е ангажирал доказателства за публикуване на фактурата на интернет
страницата на дружеството, съгласно изискванията на ОУ - 2014 г. Оспорва се и
претенцията за дялово разпределение, понеже ищецът не е ангажирал доказателства
да е встъпил в правата на ФДР - кредитор срещу длъжниците. Поддържа се, че
ищецът не е страна по договора с ЕС. По тези съображения, моли решението да са
обезсили частично и делото да се прекрати до признатата част от исковете по
главницата, а в останалата част да се отмени и исковете да се отхвърлят над
признатата от ответниците част. Претендира разноски на основание чл. 38, ал. 2
ЗАдв.
Третият ответник С.Ц.Ц., чрез особения
си представител, в срока за отговор се
е присъединил към въззивната жалба на другите двама ответници, по смисъла на
чл. 265, ал. 1 ГПК. Излага доводи, че по делото не е установено ответниците да
са собственици на имот, като се позовава и на неравноправност на
потребителските договори и на чл. 32 -33 от ОУ на договора по ЗЗП. Моли да се
отмени оспореното решение в уважителната част и исковете да се отхвърлят.
Въззиваемата
страна - ищецът „Т.-С.“ ЕАД, не е подала отговор на жалбите по реда на чл. 263 ГПК. В молба от 24.03.2021 г. ищецът оспорва бланкетно жалбата, като моли да се
остави без уважение. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на
разноските на насрещната страна.
Третото лице
помагач „Т.с.“ ЕООД, редовно призовано, не е взело становище.
Настоящият състав, като взе предвид становищата на
страните и по реда на въззивната проверка, намира следното :
Според
уредените в чл. 269 ГПК правомощия на въззивния съд, той се произнася служебно
по валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната част. По
останалите въпроси съдът е ограничен от изложеното в жалбите. Съдът проверява
служебно и за нарушения на императивните материалноправни норми.
Решението не се оспорва от ищеца в частите, в които
исковете са отхвърлени до пълните предявени размери, поради което в тези части
то е влязло в сила и не подлежи на проверка от въззивната инстанция.
Обжалваното
решение е валидно постановено.
По отношение
на С.Ц.Ц. решението е
допустимо, доколкото срещу него исковете са заведени в хипотезата на чл. 415,
ал. 1, т. 2 ГПК - без да е възразявал срещу вземането в срока по чл. 414, ал. 1 ГПК.
Относно
основното възражение направено във въззивната жалба на М.С.Р.
и Н.Ц.Ц.
- за недопустимост на решението поради признаване на част от вземанията в подадените от двамата
ответници възражения по реда на чл. 414 ГПК, настоящият състав намира следното:
В случая заповедта за изпълнение по чл.
410 ГПК е издадена от СРС, 78 с-в, по ч. гр. д. № 38016/2018 г. в полза на „Т.-С.”
ЕАД за следните суми : 3 219, 43 лв. главница за ТЕ и дялово разпределение
за периода м. 05. 2014 г. – м. 04.2017 г., както и за лихва за забава в общ
размер от 577, 22 лв. – общо лихви за забава върху главниците за ТЕ и дялово
разпределение за периода 16.09.2015 г. – 22.05.2018 г.
Според заповедта задълженията са разделно
дължими, при следните квоти : за М.С.Р.
– 4/6 части от дълга, а за Н.Ц.Ц.
и С.Ц.Ц. – по 1/6 част от
задълженията.
Следователно, заповедта е издадена за следните задължения
: срещу М.С.Р. за общо 2 146, 28
лв. главница ТЕ и дялово, за 384, 81
лв. лихви за забава върху главниците за ТЕ и дялово разпределение (4/6 от
заявените вземания), а срещу Н.Ц.Ц.
и С.Ц.Ц. – съответно за
по 536, 57 лв. - главница ТЕ и дялово и по 96, 20 лв. от лихвите за забава
върху главниците за ТЕ и дялово разпределение (1/6 част от заявените вземания).
В случая, исковото производство се развива
след постъпване на възражения по чл. 414 ГПК против заповед за изпълнение от
19.06.2018 г. издадена от СРС, 78 с-в, по ч. гр. д. № 38016/2018 г. в полза на
„Т.-С.” ЕАД само от длъжниците М.С.Р.
и Н.Ц.Ц..
Съгласно чл. 415, ал. 1 ГПК, правните последици на
възражението по чл. 414 ГПК се простират единствено до иницииране кредиторовата
активност за предявяване на иск по чл. 422 ГПК.
С подаване
на исковата молба заповедното
производство се трансформира в общо исково производство, което пренася спорното
правоотношение пред съответно компетентния съд, който е различен от съда по заповедното производство.
Съдът констатира, че във възражението на М.Р. е направено признание на
вземането за главница за 1 679, 65 лв. за периода м. 05.2015 г. – м.
04.2017 г., а за лихва за забава – в размер на 55, 66 лв. за периода м. 06.2016
г. м. 05.2018 г.
Съответно, във възражението на Н.Ц.Ц. се прави признание на вземанията,
както следва : за главница за 419, 91 лв. за периода м. 05.2015 г. - м. 04.2017
г., а за лихва за забава – в размер на 14 лв. за периода м. 06.2016 г. м.
05.2018 г.
Следователно оспорването на тези двама ответници касае вземанията за
главница и лихва само над признатите във
възражението размери, за които искът по чл. 422, ал. 1 ГПК би бил допустим.
В частите, над които са признати вземанията за главница и лихви от страна на
двамата ответници, производството е било недопустимо
заведено, респективно съдът не е имал основание да постановява съдебно решение
по исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, доколкото в тази част заповедта за
изпълнение е влязла в сила - на основание чл. 416 ГПК.
Предвид
изложеното настоящият въззивен състав намира, че исковете за главница за ТЕ са
били допустими срещу М.Р. само за сума по главницата от 422, 96 лв. (2 099, 61 лв. главница за ТЕ съгласно заповедта
(представляваща 4/6 от 3 219, 43 лв.) – 1 679, 65 лв. – призната
главица), а за лихвите за сумата от 318 лв. (373, 76 лв., съгласно заповедта -
55, 66 лв., признато задължение за лихва), а срещу Н.Ц. - исковете са допустими, както
следва : за главница за ТЕ - само за размер от 105 лв. (524, 90 лв. главница, съгласно заповедта (представляваща 1/6
от 3 219, 43) – 419, 91 лв. – признато задължение), а за лихви за забава -
за сумата от 79, 44 лв. (93, 44 лв., съгласно заповедта – 14 лв., признато
задължение).
Като се е
произнесъл над тези размери СРС е постановил недопустимо решение. Въззивният
съд намира, че спрямо ответниците М.Р. (починала в хода на производството пред СГС и заместена от наследниците си
по закон Н.Ц. и С.Ц.) и Н.Ц., в лично качество, решението
следва да се обезсили в частите, в които СРС е разглеждал и се е произнасял по
исковете за главница за ТЕ над посочените по - горе размери, които е било
допустимо да останат за разглеждане в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК.
За остатъка от исковете, за които е било
допустимо да се разгледат в производството, в това число за претенциите
предявени срещу ответника С.Ц.Ц., съдът намира, че основателно СРС е
приел, че страните са
обвързани от валиден договор за продажба на топлоенергия - чл. 153, във вр. е
чл. 149 от ЗЕ. По изричното
разпореждане на закона, по договора за доставка на
топлинна енергия за процесния имот - потребител на топлинна енергия е неговият
собственик или физическото лице, на което е учредено ограничено вещно право на
ползване.
В производството не е било спорно и от представените
доказателства пред СРС - нот. акт № 99, т. Х, дело № 1685/1963 г., нот. акт №
103 от 26.11.21997 г. за дарение на имота, се установява, че ответниците са съсобственици
на имота по наследство, дарение и запазено вещно права на ползване за М.Р. на 4/6 за М.Р.,
а по 1/6 за Н.Ц.Ц. и С.Ц.Ц.. Съдът констатира, че
ответниците не са оспорвали качеството си на ползватели на ТЕ за периода пред
СРС и направените едва във въззивното производство възражения в този смисъл са
преклудирани.
Според
законодателната уредба действаща в периода, между страните е възникнало
облигационно отношение с предмет доставяне на топлинна енергия за битови нужди
при действието на Общите условия на ищцовото дружество. За валидността на
правоотношението не е необходима писмена форма. Приемането на ОУ от абоната
става по силата на закона, след изтичане на срока за възражения и/или отправено
искане към ищеца за сключване на индивидуални условия. Няма данни по делото
ответникът да е възразил срещу прилаганите от ищеца Общи условия, поради което
съдът приема, че страните са обвързани от валидно договорно правоотношение във
връзка с предоставянето на топлинна енергия за битови нужди.
Сградата
е етажна собственост и в исковия период се установява, че ищецът е подавал в
нея топлоенергия за битови нужди. Съгласно действащото законодателство - чл.
139, ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ и действалата през
периода Наредба № 16 - 334 от 06.04.2007 г. и е извършвано от ФДР – трето лице
помагач „Т.с.“ ЕООД.
Размерите на задължения се
установяват от всички събрани по делото доказателства, включително тези,
представено от ФДР и при отчитане погасяване на част от вземанията по давност,
по чл. 111, б. „В“ ЗЗД и чрез плащане.
Тъй като заявлението е подадено на 08.06.2018 г. основателно СРС е приел, че са погасени по давност вземанията за главницата станали изискуеми в период 3 години преди подаване на заявлението т. е. преди 08.02.15 г.
След
съобразяване на погасяване на част от вземанията по давност, както и чрез
плащане от страна на ответниците, СРС е приел, че общият размер на главницата възлиза на 1 526, 49 лв., за периода
м. 06.2015 г. - м. 04.2017 г.
Съдът намира, че за размерите, за
които исковете са били редовно заявени спрямо първоначалните двама ответници, както следва : 4/6 за М.Р. и 1/6 за Н.Ц., както 1/6 от установената сума за третия ответника С.Ц., претенциите за главница за
доставена ТЕ са основателни.
По
отношение на сумите за дялово разпределение и във връзка с направените в
жалбата възражения, въззивният състав приема, че съгласно чл.
139, ал. 2 ЗЕ (изм.
ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.)
отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия се
възлага на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите
по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани
в публичния регистър по чл. 139 а ЗЕ. Начинът на
определяне на цената за услугата „дялово разпределение на
топлинната енергия“ е определен в ЗЕ - съгласно чл. 139 в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на
топлинна енергия не са регистрирани по реда на чл. 139 а, те
сключват писмен договор за извършване на услугата дялово разпределение с
лицето, избрано от клиентите, в който се уреждат цените за извършване на
услугата дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от страна
на потребителите към топлопреносното предприятие, а след това - от
топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на
топлинна енергия.
В случая ищецът е сключил
договор при ОУ с ФДР „Т.с.“ ЕООД за извършване на
услугата дялово разпределение на
топлинна енергия по чл. 139 в, ал. 2 ЗЕ за сградата, в която се
намира процесния имот.
Съгласно от ОУ на ищеца,
потребителите (клиентите) заплащат на доставчика както сумите за потребление на
ТЕ, така и сумите за извършване на услугата дялово разпределение от избрания от
тях търговец. Следователно сумите за дялово разпределение на ТЕ в периода са
дължими от потребителя.
По отношение претенциите
за установяване на лихви за забава върху главните задължения - по чл. 422, ал.
1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд намира следното :
По
аргумент от чл. 119 ЗЗД лихва не се дължи върху погасената по давност главница,
с оглед на което акцесорната претенция върху погасената по давност главница
също е неоснователна.
В жалбата не са излагат никакви конкретни съображения
за незаконосъбразност на решението в
частта касаеща лихвите за забава, освен че длъжникът изпада в забава след публикуване на общата фактура
на интернет страницата на дружеството според ОУ 2014 г., респективно в 45 -
дневен срок, според ОУ 2016 г., след изтичане на периода, за които се отнасят.
За останалото непогасено по давност вземане по главница
за периода м.
06.2015 г. до м. 04.2017 г., по отношение
забавата на длъжниците приложение ще намерят ОУ на дружеството от 2014 г.,
одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г.,
както и ОУ на дружеството от 2016 г. – одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016 г.
на КЕВР.
Режимът на забавата за дължими суми за
консумирана топлинна енергия за периода до м. 06.2016 г. Се
урежда в Общите условия на ищеца, в сила от 12.03.2014 г. Съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия от 2014 г.,
клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за
потребено количество топлинна енергия за отчетния период в 30 - дневен срок от
датата на публикуването на интернет страницата на продавача. В чл. 33, ал. 4 от
ОУ от 2014 г. е предвидено, че продавачът начислява обезщетение за забава в
размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са
заплатени в срока по ал. 2.
За
периода след м. 06.2016 г. относно забавата на длъжника ще намери приложение
нормата на чл. 32, ал. 2 ОУ от 2016 г., според която месечната дължима сума за
доставената топлинна енергия, се формира въз основа на определеното за него
реално количество топлинна енергия и обявената за периода цена, за която сума
се издава ежемесечно фактура от продавача, като съгласно чл. 33, ал. 1 от ОУ -
2016 г., клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 в 45-дневен срок след изтичане на периода, за
който се отнасят. Съгласно чл. 33, ал. 4 от ОУ 2016 г., продавачът начислява обезщетение за забава в размер на
законната лихва само за задълженията, неплатени в посочения срок. Следователно ОУ от 2016 г. свързват изпадането в забава с изтичане на конкретен срок за изпълнение - 45 дни
след изтичане на периода, за които се отнасят месечните задължения.
Съдът намира, че искът за лихва за забава може да бъде
уважен само след 16.08.2016 г. - 22.05.2018 г., при настъпила забава по ОУ от
2016 г., доколкото не са ангажирани доказателства за поставяне на ответниците в
забава преди този период. Доколкото СРС е определил лихвата общо в размер на
288, 40 лв., на основание чл. 162 ГПК и като съобрази посочената норма, настоящият
състав не намира основание за промяна на
изводите на СРС относно размера на лихвата.
По
отношение на лихвите за забава за услугата дялово разпределение, доколкото страните по правоотношението
не са определили
срок за изпълнение на това задължението, следва да се приема, че длъжникът изпада в забава след като бъде поканен от кредитора - чл. 84, ал. 2 ЗЗД.
В
производството не са
ангажирани доказателства, че ответникът е поставен в забава плащането
на задълженията за
предоставената услуга дялово разпределение през процесния период,
поради което, за разлика от СРС, въззивният съд намира,
че претенциите за установяване на задължения за
лихви за забава по чл. 86,
ал. 1 ЗЗД върху сумите за
дялово разпределение са изцяло неоснователни.
При
постановяване на решението следва да се съобрази, че М.Р. е починала в хода на
въззивното производство, като на нейно място са конституирани наследниците й по
закон – останалите двама ответници Н.Ц. и С.Ц..
Предвид изложените съображения в съвкупност,
въззивният състав намира, че решението следва да се обезсили в следните части :
по исковете срещу М.Р., починала в хода на производството пред СГС и заместена от
наследниците си по закон Н.Ц.Ц. и С.Ц.Ц., както следва : относно главницата за
ТЕ над размер от 422, 96 лв. до уважената сума от 1 017, 66 лв. (представляваща
4/6 от 1 526, 49 лв.), а по отношение на лихвите за забава, тъй като
предявения допустим размер е 318 лв., а е уважен за размер от 192, 26 лв.
(представляваща 4/6 от 288, 40 лв.), решението следва да се потвърди, както е
постановено.
По отношение на ответника Н.Ц., в
лично качество, решението следва да се обезсили в частите, както следва : относно главницата за ТЕ над размер от 105 лв. до
уважената сума от 254, 42 лв. (представляваща 1/6 от 1 526, 49 лв.). По
отношение на лихвите за забава, решението следва да се потвърди, както е
постановено, тъй като признатото задължение за лихва за забава е в размер на
1/6 от 288, 40 лв. - т. е. 48, 06 лв., а допустимия за разглеждане размер е 79,
44 лв., предвид изложеното в тази част не е налице основание за обезсилване на
решението и то следва да се потвърди, както и постановено.
По отношение на установените
вземания за главници за суми за дялово разпределение решението също следва да
се потвърди както е постановено.
По отношение
на ответника С.Ц.Ц., решението следва да се потвърди в оспорената уважителна
част както е постановено, доколкото при този ответник няма признание на
претенции и техните размери за ползвана ТЕ, услуга дялово разпределение и лихви
за забава върху сумата за ТЕ са установени съобразно доказателствата по делото.
Решението
следва да се отмени по отношение на всички длъжници в частите, в които са
уважени исковете за лихви за забава върху сумата за дялово разпределение - по
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД и исковете следва да се отхвърлят изцяло срещу всички
длъжници.
В частта, в която исковете са отхвърлени спрямо ответниците над
допустимите размери по главницата и лихвите, решението не се оспорва от ищеца и
за тези части е влязло в сила, въпреки че част от исковете са били недопустими
за пълните предявени от ищеца размери, предвид изложените по – горе съображения
за частичното им признание.
На следващо
място въззивният състав приема, че въпросът за разноските в производството пред
СРС не може да се пререшава, доколкото вече е налице влязло в сила определение
по чл. 248 ГПК, с което на пълномощниците на ответниците са присъдени разноски
на основание чл. 38 ал. 2 ЗАдв. Определението не е оспорено от страните.
По разноските пред СГС :
Независимо, че
жалбата на ответниците ще бъде частично уважена, съдът не присъжда разноски в
тяхна полза за адвокатски възнаграждения, доколкото в производството не са
ангажирани доказателства такива да са уговорени по реда на чл. 38, ал. 1 и 2
ЗАдв. В полза на ответника Н.Ц., лично и като наследник на М.Р., следва да се присъди само част от
платената държавна такса в размер на 109 лв., съобразно уважената част от
въззивната жалба.
В полза на
ищеца съдът също намира, че не следва да се присъждат разноски за юрисконсулт,
доколкото по делото не е осъществено същинско процесуално представителство от
негова страна. На ищеца следва да се присъди само част от депозита на особен
представител на С.Ц., в размер на 146 лв., съобразно отхвърлената част от жалбата.
При тези
мотиви, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА
решение № 268440/07.11.2019 г. на СРС, 78 с-в, по гр. д. № 79657/2018 г., в
следните части :
- в частта, в
която, на основание чл.
415, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД е признато за установено, че М.С.Р.,
ЕГН: ********** (починала в хода на производството пред СГС и заместена от
наследниците си по закон Н.Ц.Ц. и С.Ц.Ц.), дължи на „Т.С." ЕАД, ЕИК: ********,
сумата над размер от 422 96 лв. до
присъдените 1 017, 49 лв. (представляващи
4/6 части от сумата 1 526, 49 лв.) - стойността на
потребена от ответника топлинна енергия за периода 08.06.2015 г. - м. 04.2017
г., както и в частта, в която, на основание чл. 415, ал.
1 от ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД е признато за установено, че Н.Ц.Ц., ЕГН: **********
дължи на „Т.С." ЕАД, ЕИК: ******** сумата над размер от 105 лв. до присъдените 254, 42 лв. (представляващи 1/6 части от сумата 1 526, 49 лв.) - стойността на потребена от ответника
топлинна енергия за периода 08.06.2015 г. – м. 04. 2017 г., ведно със
законната лихва върху тях от подаване на заявлението 08.06.2018 г. до
окончателното изплащане и ПРЕКРАТЯВА производството в тази
част, като недопустимо.
ОТМЕНЯ решение № 268440/07.11.2019
г. на СРС, 78 с-в, по гр. д. № 79657/2018 г., в частите, в които е признато за
установено, на основание
чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че М.С.Р., ЕГН: **********
(починала в хода на производството пред СГС и заместена от наследниците си по
закон Н.Ц.Ц. и С.Ц.Ц.), Н.Ц.Ц., ЕГН: ********** и С.Ц.Ц., ЕГН: ********** дължат
на „Т.С." ЕАД, ЕИК: ********, сумата от общо 5 лв. (съобразно квотите си),
обезщетение за забавено плащане на главницата за дялово разпределение за
периода 16.09.2015 г. - 22.05.2018 г., като вместо това ПОСТАНОВЯВА :
ОТХВЪРЛЯ исковете
с правно на основание чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за
признаване са установено, че М.С.Р., ЕГН: ********** (починала в хода на
производството пред СГС и заместена от наследниците си по закон Н.Ц.Ц. и С.Ц.Ц.),
Н.Ц.Ц., ЕГН: ********** и С.Ц.Ц., ЕГН: ********** дължат на „Т.С." ЕАД,
ЕИК: ********, сумата от общо 5 лв. (съобразно квотите си),
обезщетение за забавено плащане на главницата за дялово разпределение за
периода 16.09.2015 г. - 22.05.2018 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 268440/07.11.2019 г. на СРС, 78 с-в, по гр. д.
№ 79657/2018 г. в останалите части, в които са уважени исковете на основание чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр.
с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД срещу всеки от ответниците,
съобразно квотата му.
РЕШЕНИЕ № 268440/07.11.2019
г. на СРС, 78 с-в, по гр. д. № 79657/2018 г., е влязло в сила в цялата останала неоспорена от ищеца отхвърлителна част.
ОСЪЖДА „Т.С.“
ЕАД, ЕИК: ********, са адрес ***
да заплати на Н.Ц.Ц., ЕГН **********, с адрес ***, партер, чрез адв. И., част
от държавната такса по въззивната жалба, в размер на 109 лв., на основание чл.
78, ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА Н.Ц.Ц., ЕГН **********, с адрес ***,
партер, чрез ад. И. и С.Ц.Ц., ЕГН **********, с адрес на особения представител
: гр. София, бул. „Витоша“ № 1, офис 159, адв. Н., да заплатят на „Т.С."
ЕАД, ЕИК: ********, са адрес ***
сумата от 146 лв., част от депозита на особен представител на С.Ц.Ц., съобразно
отхвърлената част от жалбата.
РЕШЕНИЕТО не подлежи
на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.