РЕШЕНИЕ
№ 91
14.04.2020 г., град Добрич
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд - Добрич, гражданско отделение, в открито
съдебно заседание на четвърти март през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ГАЛАТЕЯ ХАНДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ДИАНА ДЯКОВА
МЛ. СЪДИЯ ГЕОРГИ
ПАШАЛИЕВ
при участието на секретаря Румяна Радева,
като разгледа докладваното от
мл. съдия Георги Пашалиев въззивно гражданско дело № 60 по описа на Окръжен съд
– Добрич за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 25226/09.*.2019
г. на С.Д.С. срещу Решение № 1194 от 07.11.2019 г. по
гр. дело № 1472/2018 г. на Районен съд – Добрич, с което
първостепенният съд е отхвърлил предявения от С.Д.С. иск срещу Д.С.С., за
прогласяване нищожността на сключения между майката на ищеца - С. С. В., б.ж.
на гр. Добрич, починала на **г., от една страна като продавач, и ответника, от
друга страна като купувач, договор за покупко-продажба, обективиран в
нотариален акт № **,т. **, рег. № **, д. №**г. на нотариуса Е. З. с район на
действие ДРС, вписан в СВп. – Добрич под акт № *, т. **, д. № **г., вх. рег. № **г.,
относно следните недвижими имоти: 1) 1/2 ид.ч от жилище – апартамент, находящ се на
административен адрес гр. Добрич, ул. „К.
М.” № *, вх. *, ет. *, ап.*, с площ **кв.м, представляващ самостоятелен обект с
идентификатор **по КККР на гр. Добрич, състоящ се две стаи, столова, кухня,
ниша, сервизни помещения, ведно с прилежащите му части от избено помещение № *,
с площ *кв. м., и от таванско помещение № *, с площ *, * кв.м., както и 2,476%
ид. ч от общите части на сградата и ведно с 2, 476% от правото на строеж върху
поземления имот; 2) 1/2 ид.ч от гараж № *, находящ се на административен адрес:
гр. Добрич, ул. „К. М.” № *, вх. *, ет. *, ап. *, с площ *кв.м, представляващ
самостоятелен обект с идентификатор ****по КККР на гр. Добрич и 3) 1/4 ид. ч от нива с площ **дка,
представляваща имот с идентификатор **по КККР на гр. Добрич, поради накърняване
на добрите нрави – липса на еквивалентност на насрещните престации, иск по чл.
26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД.
Отхвърлил е и иска за прогласяване нищожността на
договора за покупко-продажба като абсолютно симулативен по чл. 26, ал. 2,
предл. 5 от ЗЗД.
Отхвърлил е и претенцията по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД за
разваляне на процесната сделка.
Ищецът е атакувал съдебния акт с доводи за
неправилност и необоснованост. По отношение на иска по чл. 26, ал. 1, предл. 3
от ЗЗД поддържа тезата, че е налице нееквивалентност на престациите на страните
по договора за покупко-продажба. Позовава се на двете експертизи по делото, от
които се установява, че реалната пазарна стойност на продадените недвижими
имоти е пет пъти по-голяма от договорената между страните.
Изразява несъгласие и с изводите на съда за
неоснователност на иска по чл. 26, ал. 2, предл. 5 от ЗЗД. В тази връзка
изтъква, че от изготвената съдебно-графическа експертиза се установява, че
подписът в края на представената по делото декларация - обратно писмо, е
положен от С. В.. В подкрепа на становището си за абсолютна симулация излага
също, че от съвкупния анализ на гласните доказателства се извежда липсата на
воля на договарящите за възникване на задължение за плащане на цената по
сделката.
Въззивникът счита и че претенцията за разваляне на
процесния договор също е основателна, поради доказаното неизпълнение на
задължението за плащане на цената по договора от страна на ответника.
Прави искане решението да бъде отменено и да му бъдат
присъдени разноски.
Пред въззивния съд се представлява от пълномощника
адвокат О., която поддържа изложеното в жалбата.
Постъпил е отговор от въззиваемата страна, в който се
прави искане актът на първоинстанционния съд да бъде потвърден. Намира изводите
на районния съд за правилни и се противопоставя на твърденията на въззивника.
Претендира разноски.
В съдебно заседание не се явява и не изпраща
представител.
Въззивният
съд, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства,
намира следното от фактическа страна:
От удостоверение за наследници № *39 от **
г. (л. 11) става ясно, че ищецът С.Д.С. е син и наследник на починалата на
13.03.2017 г. С. С. В..
Не е спорно, че ответникът Д.С.С. е син
на ищеца и внук на С. В..
С нотариален акт № **, т. **, рег. № **, д. № **г. на
нотариуса Е. З. с район на действие ДРС, вписан в СВп. – Добрич под акт № *, т.
**, д. № **г., вх. рег. № **г. (л. 83 и 84), С. С. В. е прехвърлила на ответника
следните недвижими имоти: 1) 1/2 ид.ч от
жилище – апартамент, находящо се на административен адрес гр. Добрич,
ул. „К. М.” № *, вх. *, ет. *, ап.*, с площ **кв.м, представляващ самостоятелен
обект с идентификатор **по КККР на гр. Добрич, състоящ се от две стаи, столова,
кухня, ниша, сервизни помещения, ведно с прилежащите му части от избено
помещение № *, с площ *кв. м., и от таванско помещение № *, с площ *, * кв.м.,
както и 2,476% ид. ч от общите части на сградата и ведно с 2, 476% от правото
на строеж върху поземления имот; 2) 1/2 ид.ч от гараж № *, находящ се на
административен адрес: гр. Добрич, ул. „К. М.” № *, вх. *, ет. *, ап. *, с площ
*кв.м, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ****по КККР на гр.
Добрич и 3) 1/4 ид. ч от нива с площ **дка,
представляваща имот с идентификатор **по КККР на гр. Добрич, срещу сумата от
9 500 лева. От съдържанието на сделката се установява, че процесната сума
е била заплатена на С. В. в брой при сключването ѝ. Последната е запазила
пожизнено право на ползване върху продадените имоти.
От представената справка от Служба по вписванията –
Добрич е видно, че за периода от 2014 г. до 08.02.2017 г., между Д.С. и С. В.
са сключени множество и различни по вид прехвърлителни сделки (продажби и
дарения), с които последната се е разпоредила с недвижимите си имоти в полза на
ответника.
По делото е приложен документ „декларация – обратно
писмо“ (л. * до 14), подписан от С. В.. Авторството на документа е оспорено от
ответника, поради което е проведено производство по чл. 193 от ГПК. В тази
връзка е изготвена съдебно-графическа експертиза. Вещото лице е извършило
изследването си, като е сравнило почерка в процесния документ с този на С. В.
от заявления за издаване на документи за самоличност на лицето от 2000 г. и 20*
г., декларация и пълномощно от 2017 г. Вследствие на констатирани съвпадащи
общи и частни графически признаци е заключило, че подписът в края на декларацията
вероятно е положен от С. В.. Липсата на категоричност в извода си обяснява с вероятното
болестно състояние на В.. Експертизата е обективна и изготвена от лице,
притежаващо необходимата професионална квалификация, поради което съдът я
възприема в цялост.
От волеизявлението, материализирано в процесната
декларация, се установява, че С. В. не е искала да прехвърля индивидуализираните
по-горе недвижими имоти на ответника, не е получила пари по сделките, както и
че същите са безвъзмездни.
Изготвени са две съдебно-оценителни експертизи (л.
134-138 и л. *3-*8), които е следвало да отговорят на следните два въпроса: каква
е действителната пазарна цена на продаваемите идеални части от имотите към
датата на разпоредителната сделка – 29.*.20* г.; каква е действителната пазарна
цена на продаваемите идеални части от имотите към датата на разпоредителната
сделка – 29.*.20* г. при отчитане на факта, че С. В. е запазила пожизнено право
на ползване върху имотите.
От заключението на първоначалната експертиза става
ясно, че справедливата пазарна цена на имотите към датата на прехвърлянето им е
била 54 *0 лева. На вторият въпрос не е даден отговор, тъй като вещото
лице е счело, че поради запазеното право на ползване, имотите са непродаваеми.
Липсата на отговор по този въпрос е наложило изготвянето
на повторно заключение (л. *3-*8). В същото са дадени отговори и на двата
поставени въпроса. По първия експертът е посочил, че цената на имотите към 29.*.20*
г. е била * 600 лева. По втория въпрос е приел, че при запазено право на
ползване от страна на прехвърлителката, цената на имотите ще бъде 46 871
лева. Съдът кредитира повторното заключение, тъй като е обективно и в пълнота
отговаря на поставените въпроси.
По делото са събрани и гласни доказателствени
средства. Разпитани са свидетелките М. П. П., П. В. М. С.(втора съпруга на
ищеца) и М. Н. П.(баба на ответника). От показанията им се установява, че преди
смъртта си С. В. е живеела в един апартамент с ищеца и с втората му съпруга – П.
В. М. С.. Свидетелката М. П.се е грижила за С. В. в продължение на два месеца,
считано от 08.01.2017 г. Съпрузите и С. В. не се разбирали добре, като
последната избягвала контакти с тях. Хладното поведение на В. било предизвикано
от сключения втори брак от ищеца. Водена от желанието да накаже сина си, последната
решила да се разпореди с имотите, които притежава, за да не ги придобие ищецът
след смъртта ѝ. Притеснявала се също, че свидетелката М. С.може да
придобие част от наследството. Тези факти се извличат безпротиворечиво от
показанията и на трите разпитани свидетелки, поради което съдът ги възприема за
достоверни.
Налични са и доказателствени материали относими към
изпълнението на задължението на ответника по процесния договор. Въззивният съд
счита, че Д.С. е изпълнил договорното си задължение, като е платил сумата от
9500 лева на С. В.. Този фактически извод следва от писменото заявление на
прехвърлителката, обективирано в договора за продажба. Последната много ясно е
посочила, че е получила в брой сумата от 9 500 лева при сключване на
сделката. Тази част от изявлението не се покрива от удостоверителната
компетентност на нотариуса, поради което не представлява официален документ. Независимо
от това обаче, писменото изявление на С. В. се ползва с материална
доказателствена сила по отношение на нея, тъй като удостоверява неизгоден за прехвърлителката
факт. Оттук се извежда, че плащането на сумата е осъществено от ответника в
деня на сделката.
Ищецът се позовава на декларацията обратно писмо и на
показанията на свидетелките П. и М. С., за да обори този факт. И двете свидетелки
заявяват, че С. В. им е казала, че не е получила пари от внука си за процесната
сделка. В тази част от показанията им доказателствата са производни, поради
което не могат да послужат за опровергаване на първичното доказателство –
изявлението на самата прехвърлителка. От друга страна, за да приеме гласните
доказателства за недостоверни, съдът отчита и заинтересоваността на
свидетелката М. С., поради брачната ѝ връзка с ищеца. Факта на плащането
не се опровергава и от изявлението на В., материализирано в декларацията
обратно писмо, където заявява, че не е получила пари по сделката. Съдържанието
на това последващо изявление е противоположно по смисъл на това от 29.*.20* г.,
но съдът не го приема за достоверно. Страна по договора не може да опровергае
собственото си изявление, като създаде ново с противоположен смисъл. За да бъде
проведено успешно насрещното доказване на този факт е необходимо да бъдат
ангажирани доказателства, изхождащи от ответника. И то не каквито и да е
доказателства, а такива, с които ответната страна отрича настъпването на
изгодния за себе си факт. Такива по настоящото дело липсват, поради което съдът
намира, че ответникът е доказал в условията на пълно и главно доказване фактът
на плащане на процесната сума от 9500 лева.
При
тази фактическа обстановка, съдът намира следното от правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части.
Ищецът е предявил обективно съединени
искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД; чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД и чл. 87, ал. 3 от ЗЗД.
С първия иск по
чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД ищецът е искал да бъде прогласена нищожността
на сделката, обективирана в нотариален акт № **, т. **, рег. № **, д. № **г. на
нотариуса Е. З. с район на действие ДРС, вписан в СВп. – Добрич под акт № *, т.
**, д. № **г., вх. рег. № ** г., защото противоречи на добрите нрави, поради нееквивалентност в престациите. В негова тежест е да установи
твърдяната неравностойност на престациите на страните по съглашението. В
практиката на върховния съд се поддържа тезата, че извод за неравностойност на
престациите може да бъде направен, когато от съпоставянето им следва, че
престацията на едната страна изобщо липсва. Това положение противоречи на
добрите нрави и е основание договорът да бъде обявен за нищожен.
В тази връзка са изготвени две съдебно-оценителни
експертизи. От приетото заключение на повторната експертиза става ясно, че реалната
пазарна цена на имотите към 29.*.20* г. е била * 600 лева. При запазено
пожизнено право на ползване от страна на прехвърлителката, пазарната им цена е
щяла да бъде 46 871 лева. Както стана ясно от
процесния нотариален акт, между страните по сделката е била уговорена продажна
цена от 9500 лева. Разликата между реалната пазарна цена на имотите и цената,
уговорена между страните, е очевидна. Обикновеното съпоставяне на сумите обаче,
не води непременно до извод за липса на еквивалентност и противоречие на
добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Това е така, защото
при изчисленията си вещото лице не е взело предвид две обстоятелства, които
обясняват ниския размер на уговорената цена.
На първо място това е роднинската връзка между
страните по договора – С. В. е баба на ответника Д.С.. Изхождайки от близостта
между роднините, напълно житейски оправдано е продажната цена при договор между
такива лица да е значително по-ниска, отколкото при договор между лица, които
не са в такава връзка.
Следващото обстоятелство, което влияе на цената на
имотите, е запазеното пожизнено право на ползване от страна на С. В.. В
доктрината и практиката правото на собственост се определя като гарантирана и
призната от закона възможност на едно лице да владее, да ползва и да се
разпорежда фактически и юридически с една вещ. При запазено право на ползване
от страна на прехвърлителя, приобретателят е лишен от възможността да упражнява
пълноценно придобитото право на собственост върху вещта. Този извод е правилен,
защото последният е напълно лишен от владение върху вещта, напълно лишен е и от
възможността да я ползва и да събира плодовете от нея. Изложеното значително
намалява вероятността такава вещ да бъде предмет на разпоредителна сделка. При
това положение третото правомощие от съдържанието на вещното право,
възможността на собственика да се разпорежда с вещта, също се явява значително
ограничена. Предвид всичко изброено, основателно е търсенето на такива имоти на
пазара да бъде минимално. Именно търсенето е обстоятелството, което вещото лице
не е съобразило в заключението си по втората задача, поради което сумата от
46 871 лева не може да служи на съда при преценката за еквивалентност на
престациите на страните по сделката.
Когато бъдат отчетени коментираните обстоятелства – минималното
търсене на имоти със запазено право на ползване и роднинската връзка между
страните, то с основание може да бъде заключено, че престирането на сумата от
9500 лева е равностойно на престацията на С. В. и процесното съглашение не
противоречи на добрите нрави.
Оттук следва, че искът по чл. 26, ал. 1,
пр. 3 от ЗЗД следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Крайното решение по главната претенция
налага да бъде разгледан евентуалният иск по чл. 26, ал.
2, пр. 5 от ЗЗД. Ищецът е искал договорът да бъда прогласен за нищожен,
защото е привиден. В негова тежест е да докаже в условията на пълно и главно
доказване, че към момента на сключване на сделката страните не са желали
настъпването на вещнопрехвърлителния ефект.
За доказването на този релевантен факт са
ангажирани гласни доказателствени средства и декларация обратно писмо. По
аргумент от чл. *5, ал. 2 от ГПК за разкриване на симулацията са допустими и
свидетелски показания, тъй като сделката е насочена срещу ищеца, който е
наследник на прехвърлителката.
В обратното писмо е материализирано
писменото изявление на прехвърлителката, от което се установява, че при
сключване на процесния договор не е искала да прехвърли имотите на внука си. Това
нейно волеизявление е последващо спрямо отразеното в сключения договор. В
съдебната практика е прието, че не съществуват ограничения по отношение на
момента, в който е съставено обратното писмо, доказващо симулацията - може да
бъде съставено както преди, така и след сключване на сделката. Друг е
същественият момент за разкриване на симулацията и това е волята на двете
страни по сделката, или само на ответника, който оспорва привидността. Волята,
че при сключване на сделката не са желали настъпването на последиците на
сделката. В настоящия случай волеизявление в този смисъл от страна на ответника
липсва. Не са приложени доказателства, от които да се установява, че не е искал
имотите да му бъдат прехвърлени. Представеният документ изхожда само от едната
страна – прехвърлителката, но не и от приобретателя. Това налага извода, че представеното
обратно писмо не доказва привидността на процесния прехвърлителен договор.
За установяване на привидността на
договора са събрани и гласни доказателствени средства – разпитани са
свидетелките М. П. П., П. В. М. С.и М. Н. П.. От показанията им се установява, че С. В.
се е разпоредила с имотите си, защото не е искала ищецът да ги придобие след
смъртта ѝ. Информацията, която се извлича от тези доказателствени
средства касае волята на прехвърлителката, а не релевантната за разкриване на
симулацията воля на приобретателя. Тези доказателствени материали не само, че
не подкрепят тезата на ищеца за привидност на договора, но и опровергават фактическия
извод, направен въз основа на изявлението на В. в обратното писмо. Това е така,
защото от показанията се извлича мотива на прехвърлителката за разпореждане –
не е искала ищецът да придобие имотите след смъртта ѝ по силата на
наследствено правоприемство. Целта на действията ѝ е постижима единствено
чрез прехвърляна на вещите. Поради тази причина с положителност може да бъде
направен извод, че към момента на сключване на договора В. е искала да
прехвърли правото на собственост на ответника.
От тази доказателствена основа се извежда, че искът по
чл.
26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД следва да бъде отхвърлен, тъй като ищецът не доказа, че
страните не са искали настъпването на последиците от сделката при сключването
ѝ.
Отхвърлянето на първите два иска е
процесуално условие за разглеждане на третия иск с правно основание чл. 87, ал.
3 от ЗЗД. При тази претенция доказателствената тежест е за ответника, който следва
да установи в условията на пълно и главно доказване факта на изпълнение на
паричното си задължение по сделката.
Такова доказване на релевантния факт е проведено
успешно от Д.С.. Плащането на сумата от 9500 лева се установява от приложения
нотариален акт. В същия е обективирано удостоверителното изявление на
прехвърлителката, с което е потвърдила получаването на сумата в брой в деня на
сделката. За да обори този факт, ищецът се позовава на декларацията обратно
писмо и на показанията на свидетелките П. и М. С.. Въззивният съд счита, че
представените доказателства не могат да опровергаят извършеното плащане, като
за този извод са изложени подробни съображения, поради което не е необходимо да
бъдат повтаряни.
Поради доказаното изпълнение на
паричното задължение по сделката от страна на ответника, третата претенция по
чл. 87, ал. 3 от ЗЗД също следва да бъде отхвърлена като неоснователна.
Крайният извод на въззивния съд съвпада с този на
първостепенния, от което следва че Решение № 1194 от 07.11.2019 г. по гр. дело
№ 1472/2018 г. на Районен съд – Добрич трябва да бъде потвърдено.
По
отношение на разноските във въззивното производство:
При този изход на спора пред настоящата
инстанция, в полза на въззиваемата страна се поражда правото да ѝ бъдат
заплатени направените разноски, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Въззиваемият своевременно е направил
искане за присъждане на разноски – адвокатско възнаграждение в размер на 600,
00 лева. Приложен е договор за правна защита и съдействие, от който се
установява, че тази сума е заплатена от Д.С. за процесуално представителство
пред Окръжен съд – Добрич.
Ето защо, окръжният съд възлага в тежест
на въззивника разноските за въззивното производство – адвокатско възнаграждение,
в размер на 600, 00 лева.
С оглед на горното, въззивният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
1194 от 07.11.2019 г. по гр. дело № 1472/2018 г. на Районен съд – Добрич.
ОСЪЖДА, на
основание чл. 273 във вр. с чл. 78, ал. 3 от ГПК, С.Д.С., ЕГН **********,***, да
заплати на Д.С.С., ЕГН **********,***, сумата от 600, 00
лева, представляваща направени съдебно-деловодни разноски по в. гр. д. № 60 по
описа на Окръжен съд – Добрич за 2020 г.
Решението подлежи на
обжалване пред ВКС, при условията на чл. 280 от ГПК, в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: Членове: 1.
2.