РЕШЕНИЕ
№_____
гр.
Луковит, 09 октомври 2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ЛУКОВИТСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, в публично
съдебно заседание на шестнадесети юли две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЛАДИСЛАВА ЦАРИГРАДСКА
като разгледа докладваното от съдията
гр. д. № 362 по описа за 2014 г. на съда
и за да се произнесе, съобрази следното:
Предмет
на делото са обективно и пасивно субективно съединени искове с правно основание чл. 92 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД
Постъпила е искова
молба с Вх.№3137/10.11.2014 г.,
уточнена с две допълнителни молби, от М.И. *** срещу В.Х.Н. ***, П.Х.К. ***, В.Х.Б.
***, И. *** и М.Х.В. ***.
Ищецът твърди, че
на 09.05.1990 година уговорил с Х.П.К. (наследодател на ответниците)
да закупи от него къща заедно с дворно място от 570 кв.м., находящи
се в гр. Л., ул. „О.“№** за сумата 13 000 лева. Впоследствие продавачът
поискал да се развали сделката, за което купувачът К. се съгласил, но поискал
обратно даденото капаро от 8 000 лева. Х.К. не могъл да върне сумата и
двамата постигнали уговорка срещу същата той да продаде само 350/570 идеални
части от имота, за което сключили предварителен договор, в който уговорили
неустойка за неизпълнението му в размер на 2 000 лева, както и продажба на
останалата част от имота и къщата, след като бъдат оценени от Общинския съвет.
Ищецът твърди, че поради смъртта на продавача не могъл да закупи останалата
част от имота и къщата, затова претендира уговорената неустойка от неговите
наследници, заедно със законната лихва от 1990 година до сега и иска те да
бъдат осъдени да му заплатят съответните суми. Представя писмени доказателства
– Копие от предварителен договор между ищеца и Х.К. и Удостоверение за
наследници. Иска да бъде допусната икономическа експертиза, която да изчисли
размера на законната лихва за забава.
В съдебно
заседание, след изслушване на заключението на съдебно икономическата
експертиза, ищецът уточнява, че иска му за заплащане на лихва за забава за
периода от 21.05.1990 г. до 10.11.2014 г. е в размер на 14 878.14 лева.
В едномесечния
срок по чл. 131 ГПК са постъпили отговори от четирима от ответниците.
В.Х.Б. е подала
отговор на исковата молба с Вх.№931/20.03.2015 г., в който изразява становище
си за допустимост, но неоснователност на иска. Изтъква противоречия в
твърденията на ищеца, че е купил къщата и двора за 13 000 лева, а
впоследствие посочва сумата 8 000 лева, за която не представя никакви
доказателства. Прави възражение за началната дата на евентуално дължимата
неустойка, която според ответника не може да бъде преди датата на възникване на
провоотношението (09.05.1990 г) или преди падежа на
задължението за сключване на окончателен договор (01.06.1990 г.) Твърди, че
окончателния договор е сключен на 21.05.1990 г. и представя доказателства за
това (нотариален акт), с което счита, че задължение за неустойка не е
възниквало въобще. Евентуално възразява, че дори да е възникнало задължение, то
е погасено по давност на 02.06.1993 г. на основание чл. 114, ал. 2, във връзка
с чл. 111, б.“Б“, предл.ІІ от Закона за задълженията
и договорите. По претенцията за обезщетение за забава прави възражение, че
поради липсата на покана да се изпълни горното задължение, то липсва и забава.
Ако не бъдат приети възраженията му за неоснователност, въвежда възражение за
изтекла погасителна давност. Прави искане на основание чл. 190, ал. 1 ГПК
ищецът да представи четливо заверено копие от нотариалния акт, като посочва, че
той не е страна по договора и не може да го представи.
Напълно идентичен
е отговорът с Вх.№1064/27.03.2015 г., подаден от ответника П.Х.К..
С общ отговор на
исковата молба с Вх.№937/20.03.2015 г. ответниците И.Х.К.
и М.Х.В., чрез адв. П.Р. изразяват становище, че
предявеният срещу тях иск е недопустим и неоснователен. Считат за неясно
искането на ищеца – дали претендира неустойка или лихва за забава. Освен това
изтъква, че окончателен договор между баща им Х.П.К. и ищеца бил сключен на
21.05.1990 г., с което той изпълнил задължението си по договора да прехвърли
350/570 идеални части от имота. Посочват, че на 18.10.2011 г. собствеността
върху идеалните части от останалата част от имота всички сънаследници
прехвърлили в полза на единия от тях – И.Х.К., за което представя заверено
копие от нотариален акт. Поради горното считат иска за неоснователен, като
отделно от това правят възражение, че на основание чл. 111 ЗЗД с изтичането на
3 години се погасяват всички вземания за неустойки и лихви. Молят да бъде
задължен ищецът да представи нотариалния акт от 21.05.1990 г.
Ответницата В.Х.Н.
е получила препис от исковата молба и доказателствата на 30.01.2015 г., но в
1-месечния срок не е депозирала отговор на исковата молба.
В съдебно заседание ищецът
М.И. К. се явява лично, поддържа двата си иска, моли да бъдат уважение
и да се „приложи закона“. В предоставения срок за писмени бележки изразява удовлетвореността
си от заключението на вещото лице, което изчислило големите лихви правилно.
Ответниците М.Х.В. и И.Х.К. се представляват от адв. П.Р.,
който изразява становището си за неоснователност на предявения иск. Счита, че
предварителният договор, от който ищецът черпи права, сключен на 09.05.1990
г. между него и Х. П. К. – баща на
доверителите му, е изпълнен със сключването на нотариалния договор от
21.05.1990 г. Евентуално прави възражение за погасяване на правото да се търси
изпълнение на задължението с изтичането на 5 години и счита, че след 09.05.1995
г. на основание чл. 110 ЗЗД К. няма право да търси изпълнение по договора.
Адв. Р. изтъква уговорката от договора, обективиран в нотариален акт №91, том І, дело
№188/21.05.1990 г., относно задължението на продавача Х.П. ако реши да продава
останалата част от недвижимия си имот, да го предложи на купувача К. и ако
последният откаже да го закупи в 1-месечен срок, продавача има право да го
продаде на което и да е трето лице. Счита, че с НА №29 от 18.10.2011 г. на
Нотариус Бойка Маринова един от наследниците на Х.П. е увеличил дела,
изкупувайки дяловете на останалите наследници В. К., П.К., В.Х. и М.Х., което
не представлява продажба на трето лице.
Относно претенцията за
неустойка и лихва, адв. Р. се позовава на чл. 111 ЗЗД
и счита, че и тези вземания на ищеца са погасени с изтичането на 3 годишния давностен срок.
Претендира съдебно деловодни
разноски в размер на 200 лева.
Ответниците П.Х.К., В.Х.Б. и В.Х.Н. не се явяват и не се представляват в
съдебно заседание.
Съдът, като съобрази становищата
на страните и въз основа на събраните по делото доказателства и Закона, намира
за установена следната ФАКТИЧЕСКА
ОБСТАНОВКА:
От представения от ищеца
писмен договор, наименуван ПРЕДВАРИТЕЛЕН ДОГОВОД ЗА ПОКУПКО-ПРОДАЖБА НА
НЕДВИЖИМ ИМОТ ПО ЧЛ. 19 ЗЗД, се установява, че договорът е подписан на
09.05.1990 г. от Х.П.К. ***, в качеството на продавач, и М.И. ***, в качеството на
купувач. В чл. 1 от Договора Х.П.К. заявил, че продава на М.И. К. 350/570
идеални части от дворно място, цялото от 570 кв.м., представляващо парцел с
пл.номер 2237 в кв. 67 по регулационния план на града, заедно с намиращите се в
него сайвант и шапрон за сумата от 6500 лева, от
които при изготвяне на договора били платени 1 200 лева, а останалите
5 300 лева – при прехвърляне на имота с нотариален акт. В чл. 2 от
Договора М.И. К. се съгласил да закупи описаните идеални части на посочената
цена, на две вноски. В чл. 3 страните по Договора постигнали съгласие да
изготвят нотариален акт за покупко-продажба на имота в срок до 01.06.1990 г.,
като продавачът се задължил за своя сметка да се снабди с нотариален акт за
собствеността на имота, а купувачът се задължил да поеме разноските при
изготвяне на акта за закупуване на на 350/570 идеални
части. В чл. 4 от Договора е предвидена уговорка, че „купувачът се задължава да
изкупи от продавача и останалата част от дворното му място и жилищната сграда
на продавача, когато последният реши да ги продава“. В чл. 5 страните
уговорили, че при неизпълнение на задълженията по договора, неизправната страна
дължи на изправната страна договорна неустойка в размер на 2 000 лева. В
чл. 6 от Договора е предвидена клауза, че всяка от страните може да поиска
обявяването на предварителния договор за окончателен. В края на текста е
направена ЗАБЕЛЕЖКА, че продажбата на останалата част от имота да стане по
оценка на съвета.
От представения от ответниците И.К. и М.В., чрез адв.
Р., заверен препис от Службата по вписвания на НОТАРИАЛЕН АКТ ЗА ПРОДАЖБА НА
НЕДВИЖИМ ИМОТ №188/21.05.1990 г. се установява, че на 21.05.1990 г. Х.П.К.
и М.И. Качемилски пред районния съдия на РС Луковит
сключили договор, по силата на който Х.П.К. продал на М.И. Качемилски
350 идеални части от собственото си дворно място, цялото от 570 кв.м. в чертите
на гр. Луковит, представляващо парцел с планоснимачен
№2237, в кв. 67 по РП на града, заедно с находящата
се в продаваемата част идеална част от стопанската постройка, за сумата от
1 880 лева, М.И. Качемилски се съгласил и
закупил описаната идеална част от имота за посочената сума. В нотариалния акт
се съдържа уговорка, според която продавачът Х.К. се задължил, ако реши да
продава и останалата част на собствения си имот, а именно 220/570 идеални части
място и находящата се в тази част на дворното място
еднофамилна жилищна сграда със застроена площ от 88 кв.м., да покани за купувач
Качемилски. Уговорили още, че ако той не приеме в
месечен срок да закупи останалата част от имота по цена, определена от местния
народен съвет, то Х.К. може да прехвърли имота си на всяко трето лице.
От приложеното УДОСОТВЕРЕНИЕ ЗА НАСЛЕДНИЦИ с
Изх.№02-353-1, издадено на 20.01.2015 г. от Община Луковит, се установява, че Х.П.К.
с ЕГН ********** е починал на 07.06.1998 г. и е оставил за свои наследници
децата си В.Х.Н. ***, П.Х.К. ***, В.Х.Б. ***, И. *** и М.Х.В. ***,
имащи качеството на ответници в производството.
Ответниците, чрез адв.
Р., са представили НОТАРИАЛЕН АКТ ЗА ПОКУПКО-ПРОДАЖБА НА НЕДВИЖИМ ИМОТ №29/18.10.2011 г.,
от който е видно, че на същата дата В.Х.Н.,
П.Х.К., В.Х.Б. И М.Х.В. са продали на брат си И.Х.К. общо 176/570 идеални части
от съсобствения им наследствен имот с идентификатор
44327.502.2237 по КК в гр. Луковит, ул. „Оряховска“ №10 с площ по скица 541
кв.м., а по документ за собственост – 570 кв.м., с номер по предходен план
2237, както и 4/5 идеални части от сградата в имота, представляваща еднофамилна
жилищна сграда със застроена площ от 90 кв.м., всичко за сумата от 5200 лева.
От заключението
на вещото лице П.Р., притежаващ специалност в областта на
съдебно-икономическите експертизи, се установява, че за периода от 21.05.1990
г. до 10.11.2014 г. размера на законната лихва върху сумата от 2000.00 лева,
възлиза на 3 868.36 лева. Вещото лице подробно обяснява в съдебно
заседание, че натрупаната лихва до 05.07.1999 г. е била 11 040.03 лева,
които след прилагане на Закона за деноминацията, е преизчислил
на 11.04 лева. В съдебно заседание по настояване на ищеца, вещото лице дава
заключение, че ако не се приложи правилото на Закона за деноминацията, законната
лихва би възлязла на 14 898.17 лева.
Въз основа на така установената фактическа
обстановка, съдът направи следните ПРАВНИ
ИЗВОДИ:
ПО
ИСКА ЗА НЕУСТОЙКА С ПРАВНО ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 92 ЗЗД
М. К.
иска ответниците да бъдат осъдени да му заплатят
сумата 2 000 лева, която счита, че му се дължи, тъй като наследодателят на
ответниците – покойният Х.П.К., не изпълнил
задължението си по Предварителния договор от 21.05.1990 г.
Неустойката
е форма на договорна отговорност, уредена в чл. 92 от Закона за задълженията и
договорите (ЗЗД), според който „Неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е
нужно те да се доказват“.
За да е
изискуема неустойката, длъжникът по главното вземане следва да не го е изпълнил.
За уважаването на този иск ищецът следва да установи
фактите, чиято тежест за доказване с доклада по делото му е разпределена, а
именно: 1. Наличието на валиден предварителен договор между него и Х.К.; 2. Да
докаже, че той самият е изправен кредитор (че е изпълнил своето задължение по
договора); 3. Да докаже наличието на
уговорка за неустойка и изискуемостта на същата.
Първото обстоятелство, поставено в тежест на ищеца, е
доказано с представения Предварителен
договор от 09.05.1990 г., с който М. К. установи, че между него и Х.П.К. -
наследодателят на ответниците е възникнала
облигационна връзка. Главното задължение за Х.К., възникнало по силата на този
договор, е било да прехвърли 350/570 идеални части от недвижим имот с планоснимачен №2237. Задължението за М. Качемилски
било да заплати сумата 1200 лева при подписване на предварителния договор и
сумата 5 300 лева – при сключване на окончателен договор пред нотариус.
М. К. е изпълнил задължението си да заплати сумата от 1200
лева, което се установява от съдържанието на договора и с това е доказано
качеството му на изправен кредитор по договора.
В чл. 5 от Договора се съдържа съгласието между страните за
неустойка в размер на 2 000 лева в случай на неизпълнение, с което е
изпълнено указанието за доказване на такава уговорка.
В тежест на М. К.и е поставено доказателственото
условие да установи изискуемост на неустоечното
вземане. Ищецът твърди неизпълнение на предварителния договор, което е
отрицателен факт и затова в тежест на насрещната страна е докаже изпълнение.
Ответниците И.К. и М.В.
доказаха, че наследодателят им Х.К. е изпълнил основното си задължение,
произтичащо от Предварителния договор от 09.05.1990 г., а именно – да прехвърли
собствеността върху описаните 350/570 идеални части от имота в полза на М. К.
до 01.06.1990 г. Това задължение Х.К. е изпълнил на 21.05.1990 г. и същото се
доказва от представения Нотариален акт №188/21.05.1990 г. на районния съдия от
РС Луковит.
При това положение, след като се установява, че продавачът
по предварителния договор от 09.05.1990 г. е изпълнил главното си задължение и
е сключил окончателен договор по нотариален ред, по силата на който е продал на
М. К. уговорените 350/570 идеални части, то в полза на К. не е възникнало право
на неустойка. Затова съдът достигна до крайния извод, че правоприемниците
(наследници) на Х.К. не дължат неустойка на ищеца, което предопределя извода за
неоснователност на предявения срещу тях иск за сумата от 2000 лева.
В исковата молба М. К. твърди, че Х.К. се задължил да
продаде и останалата част от имота и къщата, след като бъдат
оценени от Общинския съвет, но поради смъртта на К., К.
не могъл да закупи останалата част от имота и къщата, затова претендира
уговорената неустойка от неговите наследници.
Такова задължение, поето от Х.К., в
Предварителния договор от 09.05.1990 г. липсва. В чл. 4 от Договора е предвидена уговорка, че „купувачът се
задължава да изкупи от продавача и останалата част от дворното му място и
жилищната сграда на продавача, когато последният реши да ги продава“. По силата
на тази уговорка е възникнало задължение за ищеца М. Качемилски
да закупи останалата – 220/570 идеални части заедно с къщата, когато Х.К. реши
да ги продаде, като цената е определяема – от ОНС, но не е възниквало
задължение за Х.К. да продаде на К.. Затова, след като не се установи наличието
на задължение за Х.К., то и не би могло да се породи акцесорното
задължение за неустойка.
За
пълнота и за изясняване на отношенията между ищеца К. и наследодателя на ответниците – Х.К., съдът намира, че следва да обсъди
наличието на подобна уговорка в по-късно сключеният Нотариален договор за
покупко-продажба от 21.05.1990 г., на който договор се позовават ответниците, а не ищеца.
В нотариалния акт има
постигнато съгласие между К.и К., по силата на което продавачът Х.К. се
задължил, ако реши да продава и останалата част на собствения си имот, а именно
220/570 идеални части място и находящата се в тази
част на дворното място еднофамилна жилищна сграда със застроена площ от 88
кв.м., да покани за купувач К.. Уговорили още, че ако той не приеме в месечен
срок да закупи останалата част от имота по цена, определена от местния народен
съвет, то Х.К. може да прехвърли имота си на всяко трето лице.
От
тълкуването на тази уговорка може да се направи извод, че с нея страните
изрично са уговорили условията, при които К. би продал своите идеални части от съсобствения помежду им имот, както и изключителната си
собственост – къщата. При наличието на такава уговорка и продажбата на идеалните
части или на къщата на трето лице, би дало основание за ангажиране на
договорната отговорност на К., ако е решил да продава и не е предложил на Качемилски.
Не може
обаче да се приеме, че продажбата на идеални части през 2011 г. между неговите
наследници, представлява неизпълнение на тази уговорка. Това е така, защото
220/570 идеални части, които са били собственост на К. след смъртта му са били
включени в наследството му и всеки от наследниците е придобил по 1/5 идеална част, или по 44/570. Когато
през 2011 г. четирима сънаследници са продали своите
идеални части, възлизащи общо на 176/570 идеални части на петия
сънаследник Илия К., също не е нарушено задължението при продажба на трето лице
идеалните части да бъдат предложени първо на Качемилски,
защото в случая няма продажба на „трето лице“ – извън съсобствеността.
Дори да
се приеме обратното, основателно правопогасяващото възражение на ответниците,
че изискуемостта на вземането на К., произтичащо от облигационен договор, е
ограничена от давностните срокове, уредени в чл. 110
и чл. 111 ЗЗД.
Според чл.
110 ЗЗД: „С изтичането на 5-годишна давност се погасяват всички вземания, за
които законът не предвижда друг срок“.
В чл.
111, б. „б“ ЗЗД е уреден по-кратък давностен срок от
3 години, с изтичането на който се погасяват вземанията за обезщетения и
неустойки от неизпълнен договор.
Погасителната
давност е период от време (5 г./3 г.), предвиден в закона, през който
субективното облигационно право не е прекратено по предвидените за това начини.
С изтичането на посочения срок се погасява вземането.
С
уговореното в Нотариалния акт №188 от 21.05.1990 г. в полза на М. Качемилски се е породило правото да изкупи от Х.К.
идеалните му части и къщата му, ако последният реши да ги продава, като за К. е
възникнало насрещно задължение да покани Качемилски и
да изчака отговора му в рамките на 1 месец, след което задължението му се
погасява, ако К. не закупи имота.
След
като в период от 5 години – до 21.05.1995 г. това право не е реализирано, то и
задължението на К. също се е превърнало в едно „естествено“ задължение. Това
означава, че същото може да бъде изпълнено само доброволно, поради морален
дълг, но не може да бъде използвана съдебна принуда.
След
като се е погасило главното задължение по договора, то и неустойката за
неизпълнението му, която е акцесорно задължение и
зависи от валидността на главното задължение, също се е погасила.
ПО
ИСКА С ПРАВНО ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 86 ЗЗД – обезщетение за забавено изпълнение на неустойката
„Законната лихва“, която М. К. претендира, представлява
обезщетение за забавено изпълнение. Това е акцесорно
(допълнително) вземане, което е обвързано от установеност на главното вземане. Поради
изтъкнатите по-горе правни съображения за неоснователност на иска за заплащане
на неустойка в размер на 2 000 лева, следва че в полза на ищеца не е
възникнало и право да получи обезщетение за забава в търсения от него
размер - 14 898.17
лева, което налага и тази му претенция да бъде отхвърлена като
неоснователна.
За яснота и
изчерпателност на съдебния
акт, на ищеца следва да бъде отговорено, че възраженията
му срещу заключението на вещото лице, изчислило размера на законната лихва
върху 2 000 лева за периода от 21.05.1990 г. до датата на завеждане на
иска, са неоснователни. По силата на чл. 1 от Закона за деноминация на лева, считано
от 5 юли 1999 г., българският лев се деноминира, като 1000 стари лева се
заменят за 1 нов лев. В чл. 2 на същия закон е предвидено императивно, че деноминацията
се отнася за всички величини в български левове, определени към 5 юли 1999 г. и
за всички имуществени и парични права и задължения, като деноминацията се
извършва по силата на закона.
Това означава, че дори и в полза на М. К. да е възникнало право
да получи 2 000 лева и върху тази сума е начислена законна лихва от
21.05.1990 г., то натрупаната към 05.07.1999 г. сума задължително следва да
бъде деноминирано, каквито изчисления е направил и експертът П.Р..
ПО РАЗНОСКИТЕ
При този изход на делото – неоснователност на двата иска,
предявени от М. К., ответниците И.К. и М.В. на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК имат право да им бъдат присъдени направените
разноски. Двамата ответници, които са сторили
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 200.00 лева, са направили
искане същите да им бъдат присъдени, и затова ищецът М. К. следва да бъде
осъден да им заплати съдебно-деловодните разноски.
При тези съображения,
Луковитския районен съд
РЕШИ
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените от М.И. КАЧЕМИЛСКИ с ЕГН ********** *** срещу В.Х.Н.
с ЕГН ********** ***, П.Х.К. с ЕГН **********
***, В.Х.Б. с ЕГН ********** ***, И.Х.К. с ЕГН ********** *** и М.Х.В. с ЕГН ********** *** искове с правно основание чл. 92 ЗЗД за заплащане на сумата от 2 000
лева, представляваща
неустойка за неизпълнение по Предварителен договор от 09.05.1990 г., сключен
между М.И. К. и Х.П.К., и с правно основание чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата от 14 898.17 лева, представляваща
обезщетение за забавено изпълнение на неустойката от 2 000 лева по
Предварителния договор от 09.05.1990 г. за периода от 21.05.1990 г. до
10.11.2014 г. в размер на законната лихва.
ОСЪЖДА на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК М.И. КАЧЕМИЛСКИ с ЕГН ********** *** ДА ЗАПЛАТИ на И.Х.К. с ЕГН ********** *** и на М.Х.В.
с ЕГН ********** *** сумата 200.00 лева (двеста лева), представляваща общия
размер на сторените разноски по делото за адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в 2-седмичен срок
от връчването му на страните пред Окръжен съд Ловеч.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: