Р Е Ш Е Н И Е
№ 25
град Сливен, 20.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд Сливен, Гражданско отделение, Въззивен състав, в открито съдебно заседание
на пети февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
СТЕФКА МИХАЙЛОВА
Мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА
при
секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от мл. съдия Толева
въззивно гражданско дело № 10 по описа на Окръжен съд Сливен за 2020 година, за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно и се движи
по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на „Царски извори“ ООД, ЕИК: *****, седалище и адрес на
управление: град Бургас, ул. „Сердика“ 2Б, ет. 1, представлявано от Е. В. П. и В.А.М.
- управители и „Дрийм ленд корпорейшън“ ЕООД, ЕИК: *****, седалище и адрес на
управление: град Бургас, ул. „Сердика“ 2Б, представлявано от Е. В. П. и М.С.П.
- управители, действащи
чрез процесуален представител адвокат З.М. срещу Решение № 1073/11.10.2019г. по
гражданско дело № 4241 по описа на Районен съд Сливен за 2017г.
С
процесното решение районният съд е обявил за относително недействителна спрямо
ищеца „Арнаудов Инвест Груп“ ЕООД ЕИК: *****
сключената между „Царски извори“ ООД, ЕИК: ***** и „Дрийм
ленд корпорейшън“ ЕООД, ЕИК: ***** сделка по
нотариален ***на нотариус Е. Ш. с район на действие Районен съд Сливен,
съгласно, която „Царски извори“ е учредило договорна ипотека в полза на „Дрийм
ленд корпорейшън“ върху двадесет и шест поземлени имота, представляващи
земеделски земи - ниви и лозя, находящи
се в землището на село Горно Александрово, община Сливен, детайлно описани в
процесното решение. С решението ответните дружества са осъдени да заплатят на
ищеца сторените в производството разноски. Препис от решението е връчен на
страните по спора.
В
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба от „Царски извори“ и „Дрийм ленд корпорейшън“, с която
първоинстанционното решение се обжалва като неправилно,
постановено в противоречие с материалния закон и при допуснати съществени
процесуални нарушения. Въззивниците навеждат оплакване, че първоинстанционният
съд не е взел предвид специфичния характер на вземането на ищеца за
допълнителни парични вноски, които последният е направил като съдружник в
„Царски извори“, както и вземането му за дял от имуществото на дружеството,
съответстващ на дела му в капитала. Излагат съображения, че вземането на ищеца
за допълнителни парични вноски в дружеството „Царски извори“ не е изискуемо,
поради което е недопустимо същият да води процесното производство. Посочват
още, че съдът не е взел предвид обстоятелството, че вторият въззивник – „Дрийм ленд корпорейшън“ единствен
от останалите съдружници в „Царски извори“ е продължил да финансира дейността
на дружеството чрез отпускане на парични заеми, а ищецът никога не е
предоставял на първия ответник заемни средства, също така не е внесъл всички
допълнителни парични вноски, които са били гласувани на общите събрания на
съдружниците на „Царски извори“. Релевира се довод,
че по делото не се установява нито знание за увреждане, нито такова намерение
от страна на участниците в оспорваната сделка. В тази връзка се посочва, че
процесната договорна ипотека е учредена с цел да обезпечи дейността на
въззивника „Царски извори“ и като условие да продължи финансирането от основния
му инвеститор – втория въззивник. Въззивниците намират, че районният съд е извършил
съществено процесуално нарушение, като не е допуснал представените от тях
писмени доказателства – извлечения от счетоводни справки от счетоводството на
„Царски Извори“. Посочват, че неправилно районният съд е приел, че е настъпила преклузия за представянето на писмените доказателства, тъй
като същите са представени във връзка с оспорване на твърдението на разпитания
свидетел Арнаудова, че дружеството „Царски извори“ се финансира единствено със
средства от допълнителни парични вноски на съдружниците. Твърдят, че същите
счетоводни справки са представени по делото след изготвяне и приемане на
окончателния доклад и с оглед разпределената доказателствена тежест за
установяване факта за продължаване на финансирането на „Царски извори“, но
неоснователно не са приети от районния съд.
Молят въззивния съд
на основание чл. 266, ал. 3 ГПК да приеме като доказателство процесните
счетоводни извлечения. Претендират разноски за въззивната инстанция.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, с който
същата се оспорва като неоснователна. Твърди се, че ипотекарният длъжник
„Царски извори“ е знаел, че с атакуваната сделка уврежда въззиваемото
дружество, тъй като е бил наясно, че то е негов кредитор. Твърди, че е било
налице знание за увреждане у законните представители на двете дружества, излага
подробни съображения в тази посока. Твърди, че с учредяване на атакуваната
договорна ипотека въззивниците са целяли затрудняване удовлетворяването на
ищеца. Оспорва като неоснователно твърдението на въззивниците, че няма правен
интерес да претендира вземането си за допълнителни парични вноски, като посочва,
че обстоятелството, че той в качеството си на съдружник е предоставил процесиите
вноски
на „Царски извори“ е обявено за безспорно по делото. Във
връзка с направеното във въззивната жалба доказателствено искане за допускане и
приемане на писмени доказателства, намира, че правилно районният съд е
преценил, че е налице преклузия за представяне на същите, поради което е оставил
без уважение искането да бъдат допуснати и приети. Заявява, че в случай, че
въззивният съд уважи доказателственото искане и допусне доказателствата,
оспорва същите и прави искане да се открие производство по чл. 193 ГПК, съдът
да разпредели доказателствена тежест и да назначи съдебно - икономическа
експертиза. В заключение моли съда да потвърди обжалваното решение и да му
присъди сторените по делото разноски
С определение по чл. 267, ал. 1 ГПК съдът е извършил
проверка на въззивната жалба, счел я е за допустима и редовна, извършил е
доклад на жалбата и на постъпилия в законовия срок писмен отговор на същата,
произнесъл се е по направените от страните доказателствени искания и е насрочил
делото в открито съдебно заседание.
В откритото съдебно заседание въззивните дружества чрез
процесуален представител по пълномощие адвокат З.М. поддържат въззивната жалба,
нямат доказателствени искания. В устните състезания процесуалният представител
излага подробни съображения за основателност на въззивната жалба, съответно
неправилност на първоинстанционното решение, които по същество преповтарят
доводите, изложени във въззивната жалба. Претендира присъждане на сторените по
делото разноски за внесена държавна такса за въззивно обжалване. Прави
възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от
въззиваемата страна.
В открито съдебно заседание въззиваемият не изпраща
представител по закон или по пълномощие. Депозира чрез процесуалния си
представител по чл. 32, т. 1 ГПК молба с характер на становище, постъпила в
деловодството на съда и на електронния адрес, в деня на заседанието. В молбата
процесуалният представител изразява воля делото да се гледа в негово отсъствие.
Заявява, че поддържа отговора на въззивната жалба, не прави доказателствени
искания. Излага становище по съществото на спора, в което развива съображения
за основателност на исковата претенция. Към молбата е приложено решение № 155
от 18.12.2019г., постановено по в.т.д. № 301/2019г. по описа на Апелативен съд
Бургас. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение в за въззивната инстанция размер на 800,00 лева.
Представя договор за правна защита и съдействие и пълномощно. При условията на
евентуалност прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение от процесуалния представител на въззивниците.
В реплика адвокат М. заявява, че приложеното към молбата
на въззиваемия решение на Апелативен съд Бургас е ирелевантно за предмета на
делото, тъй като касае други правоотношения между страните.
Окръжен съд Сливен, действащ като
въззивна инстанция, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и
гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК и при условията на чл. 269 ГПК, намира следното по предмета
на въззивното производство:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, тъй като има
съдържанието на чл. 236 ГПК и съдът се е произнесъл спрямо предявената с
исковата молба претенция с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД, като след като
е счел главният иск за основателен правилно не е разгледал по същество
предявеният в условията на евентуалност иск с правна квалификация чл. 135, ал.
3 ЗЗД
Изложената в първоинстанционното решение фактическа
обстановка съдът намира за пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения
материал по делото и с оглед разпоредбата на чл. 272 ГПК, ПРЕПРАЩА и
своята към нея, като я ДОПЪЛВА, с
установените пред въззивната инстанция факти:
От
допуснатите и приети като писмени доказателства във въззивната инстанция счетоводни записвания на „Царски извори“ ООД по договор
за заем от 20.12.2016г. с „Дрийм ленд
корпорейшън“ ЕООД за периода 01.01.2016г. – 31.12.2016г. и 01.01.2017г. –
31.12.2017г., се установява, че освен договора за заем от 05.12.2014г.,
изпълнението на който атакуваната ипотека обезпечава, между първия и втория
ответник има сключен и последващ договор за заем от 20.12.2016г.
За прецизност следва да се отбележи, че при служебна
справка в Търговски регистър при Агенция по вписванията по партидата на втория
ответник този съдебен състав констатира, че считано от 01.04.2019г. е налице
промяна в правната форма на дружеството, като същото от еднолично дружество с
ограничена отговорност е преобразувано в дружество с ограничена отговорност със
съдружници, предишният едноличен собственик на капитала „Уиндстрим пропъртис
корп.“ – чуждестранно юридическо лице и М.С.П., който е и управител на
дружеството.
При произнасянето си по правилността на обжалваното решение, съгласно чл.
269, изречение второ ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от
Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. ОСГТК на ВКС,
въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за
допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на
относими към спора факти и на приложимите материалноправни норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни
материалноравни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание
за обжалване.
Районен съд Сливен е бил сезиран с обективно и субективно
евентуално съединени искове с правна квалификация чл. 135, ал. 1 и чл. 135, ал.
3 ЗЗД.
Искът по чл. 135 ЗЗД има за предмет потестативното право
на кредитора да обяви за недействителни по отношение на себе си действия на
длъжника, които го увреждат – така Решение № 131/16.06.2016г. по гр.д.
4996/2013г., ГК, III г.о. ВКС.
При така релевираните твърдения възникването на спорното право
се обуславя от осъществяването на следните материалноправни
предпоставки (юридически факти): I. по главния иск с правна
квалификация чл. 135, ал. 1 ЗЗД: 1)
наличието на качество на кредитор на ищеца спрямо първия ответник; 2) извършване на фактическо и/или
правно действие от страна на първия ответник, с което същият затруднява и/или
осуетява правото на кредитора да се удовлетвори от имуществото на длъжника; 3) знание у длъжника, че с процесното
действие, сделка се уврежда кредитора, а при възмездност на атакуваната сделка -
знание и у третото лице, съконтрахент на длъжника за увреждащия характер на
сделката;
II. по евентуалния
иск с правна квалификация чл. 135, ал. 3 ЗЗД следва освен първите две
предпоставки да се докаже и субективния елемент, който в случая е намерение за
увреждане на кредитора у длъжника и лицето, с което той договаря. В тежест на
ищеца е при условията на пълно и главно доказване на установи елементите от
фактическия състав на предявените искове.
Във въззивната жалба се оспорва, че ищецът е кредитор на
първия ответник за вземането му за допълнителни парични вноски, оспорва се и
наличието на знание, съответно намерение за увреждане на ищеца чрез атакуваната
сделка у двамата ответници.
По смисъла на чл. 135 ЗЗД лице, което има качеството на
кредитор може да е всеки титуляр на парично или непарично вземане, което не е
погасено, като не е необходимо вземането да е ликвидно и изискуемо. За
легитимацията на ищеца по този иск съдът изхожда от положението, че вземането
съществува, ако то произтича от твърдените от ищеца факти, освен ако то е
отречено със сила на пресъдено нещо. Страната, поискала отмяната по чл. 135 ЗЗД установява
качеството си на кредитор без да провежда пълно и главно доказване на правата
си, от които черпи правния си интерес. Когато кредиторът предяви само Павлов
иск, без да го съедини с иск за вземането си, както е в конкретния случай,
правоотношението, от което произтича вземането не става предмет на делото ( в
този смисъл е Решение № 35 от 12.04.2018г. на ВКС по гр.д. № 1783/2017, III г.о. ВКС, Решение № 224 от 30.10.2014г. на ВКС по гр.д.
№ 2310/2014, III
г.о. ВКС). В процесния случай страните не спорят, че ищцовото
дружество, в качеството си на съдружник при първия ответник, въз основа на
взети от Общо събрание на съдружниците (ОСС) на същия решения, обективирани в
протоколи, е внасяло допълнителни парични вноски в „Царски извори“ ООД за финансиране
дейността на дружеството. Спорен, както в първоинстанционното производство,
така и пред настоящата инстанция, е въпросът дали ищецът има качеството
кредитор спрямо първия ответник „Царски извори“ за вземането си за
допълнителните парични вноски. Този съдебен състав не споделя като основателни
изложените във въззивната жалба, съображения, че ищецът няма качеството
кредитор на първия ответник, защото вземането му за внесените допълнителни
парични вноски не е изискуемо, тъй като съгласно протокол от ОСС на „Царски
извори“ от 02.06.2016г. е взето решение тези вноски да бъдат изплатени след
седем години. Както вече се посочи изискуемостта и ликвидността на вземането не
е предпоставка, която да определя надлежната легитимация на ищеца по Павловия
иск. От твърдените в исковата молба факти, които не се и оспорват от
ответниците, се установява, че ищецът има парично вземане към „Царски извори“
ООД за допълнителните парични вноски, които той като съдружник в дружеството е
внасял въз основа на взети от ОСС решения и в изпълнение на законовото си
задължение по чл. 124 ТЗ. Изложените в отговора на исковата молба доводи,
преповторени във въззивната жалба, касаят изискуемостта на вземането за
допълнителни парични вноски, а не неговото възникване. Неправилно защитникът
обуславя възникване на качеството кредитор на съдружника с настъпването на
изискуемостта на вземането. Останалите аргументи на защитника, че ищецът като
вече бивш съдружник има друг ред за защита на правата си – а именно чл. 125,
ал. 3 ТЗ, този съдебен състав не намира за релевантни към предмета на спора,
поради което не ги обсъжда. Единствено за пълнота следва да се отбележи, че
всяко лице само избира дали и как (включително в каква последователност) да
упражни законните си права и не може да бъде санкционирано за неупражняването
им. Наведените във въззивната жалба оплаквания, че при преценка налице ли е
качеството на кредитор на ишеца, първоинстанционният
съд неправилно не е взел предвид специфичния характер на вземането на
допълнителни парични вноски, както и вземането за ликвидационен дял, са
необосновани. Не се излагат конкретни аргументи в какво се състои специфичния
характер на тези вземания, а оплакването е бланкетно. Следва да се отбележи, че
същността на вземането, което обуславя качеството на кредитор на ищеца по
Павловия иск не се изследва при преценката на съда дали е налице активна
матриалноправна легитимация, поради което правилно районният съд не е изследвал
вида на вземанията на ищеца. Ирелевантни за предмета на делото са, поради което
не следва да се разглеждат, оплакванията, че единствено вторият ответник
финансира дейността на първия, а ищцовото дружество не е внесло всички
допълнителни парични вноски, които са гласувани от съдружниците на „Царски
извори“.
Този състав намира, че по делото се установява наличието
на първата обективна материалноправна предпоставка – ищецът е кредитор на
първия ответник.
Сделката, чиято относителна
недействителност ищецът моли да бъде прогласена е договор за ипотека, сключен между ответниците
„Царски извори“ ООД и „Дрийм ленд корпорейшън“ ЕООД на 10.09.2016г, обективиран
в нотариален *** на нотариус Е. Ш., рег. № 128 район на действие Районен съд
Сливен, вписан в Служба по вписванията град Сливен, *** за обезпечаване на
вземане на „Дрийм ленд корпорейшън“ ЕООД по договор за заем от 05.12.2014г.,
ведно с анекси към него, сключен между „Царски извори“ ООД и „Аполло инвест“ ООД, ЕИК: ***, които вземания са прехвърлени на
„Дрийм Ленд Корпорейшън“ ЕООД съгласно договор за цесия от 11.04.2016г., като
ипотеката обезпечава и допълнително начислените до 08.09.2016г. лихви върху
вземането в размер на 944,33 лева, както и годишна лихва в размер на 6% до
окончателното изплащане на заемната сума.
При преценката за основателност на иска по чл. 135 ЗЗД, и
в двете хипотези – по ал. 1 и по ал. 3, съдът изследва наличието на втората
обективна материалноправна предпоставка от фактическия състав - дали
атакуваното действие, в случая правна сделка, е от естество да увреди
кредитора.
Съгласно константната съдебна практика, в това число и
постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 149/12.11.2013г. по т.д. №
422/2012г. ТК, I г.о. ВКС, Решение № 97 от 30.05.2013г. по гр.д. № 442/2012 IV г.о. ВКС и др.,увреждане е налице за кредитора при всяко
действие на длъжника – всеки правен и/или фактически акт, с който се засягат
права, които биха осуетили или затруднили осъществяването правата на кредитора
спрямо длъжника, включително, когато длъжникът се лишава от свое имущество,
намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на
кредитора, в това число и извършено опрощаване на дълг, или обезпечаване на
свой или чужд дълг към друг кредитор. Предвид изложеното възраженията на ответниците
за липса на увреждане на ищеца са напълно неоснователни, доколкото
удовлетворяването на ищеца като хирографарен кредитор при насочено изпълнение
върху ипотекираните имоти в полза на друг кредитор безспорно ще се затрудни. Този
състав споделя довода, изложен в отговора на исковата молба, че с учредената
ипотека не се намалява имуществото на дружеството - длъжник. Обстоятелството,
че с процесната сделка длъжникът не се разпорежда пряко с имуществото си, не
означава, че същата не е увреждаща за кредитора му. Както вече се посочи за
увреждащи по смисъла на чл. 135 ЗЗД съдебната практика приема и тези сделки,
чрез които се затруднява удовлетворяването на кредитора, а учредената договорна
ипотека безспорно е такава, защото чрез нея се създава привилегия за
ипотекарния кредитор пред хирографарния, какъвто в случая се явява ищецът. Съгласно
чл. 133 ЗЗД цялото имущество на длъжника служи за обезпечение на неговите
кредитори, следователно кредиторът не може да бъде ограничаван от кое точно
имущество на длъжника да удовлетвори вземането си в хипотеза на принудително
изпълнение и при извършени от длъжника действия, чрез които той се разпорежда
и/или обременява имуществото си, субективно право на кредитора е да прецени
дали за обезпечи събиране на вземането си чрез предявяване на отменителния иск
по чл. 135 ЗЗД.
Третата материалноправна предпоставка за възникване на
правото да се иска обявяване на недейстивтелността на действията на длъжника
изисква установяване на знание за увреждането. Когато сделката е извършена след възникване на кредиторовото
вземане и е безвъзмездна, достатъчно е кредиторът да докаже, че длъжникът е
знаел за увреждането, тоест знаел е за съществуването на задължението към
кредитора, а когато увреждащата сделка е възмездна, кредиторът трябва да
докаже, че за увреждането е знаело и третото лице, с което длъжникът е
договарял, че третото лице е знаело фактите и обстоятелствата, които пораждат
кредиторовото вземане. Когато атакуваната сделка е извършена преди възникване
на кредиторовото вземане, кредиторът трябва да докаже, че сделката е
предназначена от длъжника и третото лице да го увреди, че те са имали умишлено
намерение да увредят кредитора – чл. 135, ал. 3 ЗЗД. В случая ипотеката е
учредена след възникване на кредиторовото вземане за внесени допълнителни
парични вноски при дружеството – длъжник. Вземането за ликвидационен дял, с
което ищецът също се легитимира като кредитор на първия ответник е възникнало
след учредяване на ипотеката, но доколкото същото е предмет на евентуалния иск
по чл. 135, ал. 3 ГПК, наличието на предпоставките по тази претенция ще бъде
разгледано при сбъдване на процесуалноправната предпоставка – отхвърляне на
главния иск като неоснователен.
Договорът за ипотека сам по себе си има акцесорен и обезпечителен
характер. Същият обикновено се сключва за да обезпечи изпълнение на вземане по
главната сделка, която по правило е възмездна. В този смисъл би следвало и
договора за ипотека да бъде разглеждан като възмездна сделка по смисъла на
нормата на чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. По въпроса възмезден ли е по смисъла на
чл. 135 ЗЗД договорът за ипотека Върховният касационен съд е дал отговор в
Решение № 97 от 30.05.2013г. по гр.д. 442/2012г. по описа на IV г.о., ВКС. Върховната инстанция е достигнала до извода,
че преценката следва да е конкретна за всеки отделен случай. Прието е, че
предвид обезпечителния и акцесорния характер на договора за ипотека, същият не
може еднозначно да бъде определен като възмезден или безвъзмезден. Формиран е
извод, че разгледан сам по себе си, без да се има предвид връзката му с
главното задължение, изпълнението, на което се обезпечава, договорът за ипотека
има по- скоро безвъзмезден характер. Този си извод ВКС аргументира със
съждението, че само едната страна по ипотечния договор получава имуществена облага,
състояща се във възможността при неизпълнение на обезпеченото вземане
ипотекарният кредитор да насочи принудителното изпълнение и да се удовлетвори
предпочтително при публичната продан на ипотекирания имот, а другата страна по
договора поначало не получава нищо по силата на самия договор за ипотека. В
цитираното решение са посочени примерни хипотези на възмездност на ипотеката -
в случаи, когато сключването на договора за ипотека е обвързано с получаване на
възнаграждение от ипотекарния длъжник или срещу учредяването на ипотеката е
уговорено отсрочване или разсрочване на главното задължение или опрощаване на
изтекли лихви. По изложените доводи на
поставения материалноправен въпрос е отговорено, че при наличие (с оглед
конкретните отношения между страните) на
такава неразривна връзка на взаимна обусловеност между договора за ипотека и
главния договор, тя не може да не се вземе предвид при тълкуване на понятието
„възмездност“ по смисъла на чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД.
Въззивниците навеждат оплакване, че не е налице знание и
намерение за увреждане на ищеца у нито един от двамата ответници. Посочват, че
атакуваната ипотека е сключена с цел обезпечаване дейността на „Царски извори“
ООД и като абсолютно условие да продължи
финансирането му от втория ответник, който е основен инвеститор на дружеството.
В отговора на исковата молба са изложили твърдения, че ипотеката е възмездна
сделка по смисъла на чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, тъй като е неразривно свързана
с договора за заем, вземанията, по който обезпечава.
Този състав на
съда не намира между двете сделки – главната и акцесорната да се установява
такава неразривна връзка, каквато се твърди и се изисква съгласно цитираното по
- горе решение на ВКС. На първо място договорът за заем, който атакуваната
сделка обезпечава, е сключен на 05.12.2014г. между „Аполло инвест“
ООД, ЕИК: *** като заемодател и „Царски
извори“ ООД като заемополучател. Не се установява към момента на сключването му
да са учредени вещни и/или лични обезпечения на вземането по договора. С договор
за цесия от 11.04.2016г. „Аполло инвест“ цедира вземанията си към „Царски
извори“ ООД по договора за заем на цесионера „Дрийм ленд корпорейшън“,
съдружник в „Царски извори“. Договорът за ипотека е сключен на 10.09.2016г.,
пет месеца, след като вторият ответник става кредитор на първия за вземанията,
които ипотеката обезпечава. При такова немалко времево разстояние между
главната и акцесорната сделка, трудно може да се обуслови неразривна свързаност
между двете, в случая цедирането на вземанията по договора за заем, не е било обусловено
от учредяване на договорната ипотека. Въззивниците твърдят още, че сключването
на договора за ипотека е поставено като абсолютно условие от цесионера по
договора за заем да продължи да финансира дейността на „Царски извори“ чрез
отпускане на нови заеми. Този състав на съда не намира това твърдение да се
доказва по делото. В договора за учредяване на ипотеката страните не са обективирали уговорка, съгласно която учредяването на
ипотеката е условие за отпускане на бъдещи заеми от втория към втория ответник.
На следващо място, видно от протокола от
общо събрание на съдружниците на „Царски извори“ от 02.08.2016г., на което са
присъствали законните представители на втория ответник, на „Бридж инвестмънт“
ООД, а ищцовото дружество не е представлявано, по точка първа от дневния ред е
взето решение дейността на „Царски извори“, свързана с нов инвестиционен
проект, в частност разходите, свързани с промяна статута на недвижими имоти да
се финансират от съдружниците „Бридж инвестмънт“ и „Дрийм ленд корпорейшън“, а не
само от последното дружество, както твърди процесуалния представител на
въззивниците. В точка две от протокола е взето решение за учредяване на
обезпечения във връзка със задълженията на „Царски извори“ към съдружниците, а
не единствено към съдружника „Дрийм ленд корпорейшън“. Предвид изложеното съдът
не споделя по делото да се доказва твърдението на въззивниците, че атакуваната
ипотека е учредена като абсолютно условие да се осигури продължаване на
финансирането от „Дрийм ленд корпорейшън“. Поради горните мотиви този състав
счита, че сделката, чието обявяване за относително недействителна се иска, е
безвъзмездна, тя нито е неразривно свързана с договора, за обезпечението, на
чието изпълнение е сключена, нито се установи да е сключена като условие за
осигуряване на бъдещо финансиране на първият ответник чрез заеми от втория.
Предвид този извод субективният елемент от фактическия
състав на исковата претенция знанието за увреждане следва да се установи само
по отношение на първия ответник. Не е необходимо да се съзнава увреждането на
определен кредитор –достатъчно е само знанието у длъжника, че има кредитори и
действията му ги увреждат. Безспорно се установява, че към момента на
учредяване на атакуваната сделка длъжникът „Царски извори“ е знаел, че ищцовото
дружество е негов кредитор. На първо място в случая се касае за търговец по
смисъла на чл. 64, ал.1, т. 3 вр. с чл.
64 вр. с чл. 1, ал. 2 ТЗ, за осъществяването на чиято дейност се изисква
сключването на множество договори, по които търговецът поема задължения. Видно
от протокола от Общо събрание на съдружниците на „Царски извори“ ООД от
02.06.2016г., в т. 2 съдружниците, с
изключение на ищеца, са гласували да се удължи срока за изплащане от страна на
„Царски извори“ към съдружниците, в това число и ищцовото дружество на
внесените допълнителни парични вноски в имуществото на дружеството. Горното е
категорично доказателство, че първият ответник е знаел, че ищецът е негов кредитор.
Този състав намира за необходимо да отбележи, че дори и
да се приеме, че атакуваната сделка е възмездна, то от събраните по делото
доказателства се установява и наличието на знание у втория ответник „Дрийм ленд корпорейшън“, че с процесната
ипотека се уврежда кредитора на ипотекарния длъжник. Под
знание за увреждане по смисъла на чл. 135, ал. 1 ЗЗД не следва да се разбира
умишлено действие за злепоставяне на кредитора, а единствено знание, че със
сключването на сделката могат да бъдат засегнати негови имуществени интереси. Така
в Решение № 13 от 19.02.2015г., постановено по гр.д. № 4606/2014г. IV г.о., ВКС, с което е прието, че за да е налице знание за
увреждането не е необходимо третото лице по сделката да познава кредитора и
длъжника, както и по делото да са доказани обстоятелства кога и как е узнал за
техните отношения, а е достатъчно да са му известни обстоятелства, от които
произтича вземането на кредитора. Тъй като знанието има субективен характер, то
рядко ищецът разполага с преки доказателства за установяване на същото, но се
изисква пълно доказване, което може да бъде проведено и с косвени
доказателства, които ценени в тяхната съвкупност да създадат у съда убеждение,
че ответниците са знаели за увреждането. Такъв е и настоящият случай, знанието
у третото лице се установява по косвен път. От извършена от съда служебна
справка в Търговски регистър към Агенция по вписванията се установява, че към
момента на учредяване на ипотеката в дружеството „Царски извори“ ООД съдружници
са: ищецът „Арнаудов инвест груп“,
„Дрийм ленд корпорейшън“,
„Бридж инвестмънт“. Дружеството се управлява и
представлява от законните представители Е. В. П. и В.А.М., поотделно, а относно
разпореждане с недвижими имоти управителите действат само заедно. Към момента
на сключване на процесната сделка дружеството „Дрийм ленд корпорейшън“ ООД е
еднолично дружество с ограничена отговорност, с едноличен собственик на
капитала чуждестранно юридическо лице „Уиндстрим пропъртис корпорейшън“,
законни представители на дружеството са Е. В. П. и М.С.П., като двамата
управляват заедно и поотделно. От изложеното следва, че дружество „Дрийм ленд
корпорейшън“ като съдружник в „Царски извори“ участва чрез органите си на
управление пряко в дейността, управлението и вземането на решения от последното
– двете дружества са „свързани лица“ по смисъла на § 1, ал. 2 ТЗ. Още повече
един от управителите на „Дрийм ленд корпорейшън“ - Е.
П. е управител и на „Царски извори“. Юридическите лица като правни субекти
формират и изразяват волята си и действат в правния мир чрез физическите лица,
членове на техните управителни органи и чрез законните си представители. В
процесния случай още преди учредяване на ипотеката вторият ответник е знаел, че
ищецът е кредитор на първия ответник и че процесната сделка е от такъв
характер, че да го увреди. Видно от т. 2 от протокола от 02.08.2016г. от ОСС на
„Царски извори“, на което „Дрийм ленд корпорейшън“ е представлявано от
управителя М.П., съдружниците са взели решение за учредяване на ипотеки върху
всички поземлени имоти, собственост на дружество „Царски извори“, в това число
и имотите, предмет на оспорваната в настоящото производство договорна ипотека.
Най - силният аргумент за знанието за увреждане у втория ответник е, че управителят
на двете дружества Е. П. е подписала договора за ипотека, както за ипокекарния кредитор „Дрийм ленд корпорейшън“ сама, така а за ипотекарния длъжник,
действаща заедно с другия управител В.М..
Предвид изложеното настоящият състав счита за доказани
всички предпоставки за уважаване на предявения иск.
По евентуалния иск с правна квалификация чл. 135, ал. 3 ЗЗД:
Предвид извода на съда за основателност на главния иск,
не е налице процесуалноправната предпоставка за разглеждане по същество на
евентуалния, поради което настоящата инстанция не дължи произнасяне по
евентуалния иск.
Тъй като правните
изводи на въззивния съд съответстват на правните изводи на първоинстанционния
съд, то въззивната жалба се явява неоснователна, а обжалваното решение следва
да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал.1, пр. 1 ГПК.
По разноските:
При
този изход на правния спор с правна възможност да претендира разноски
разполага само въззиваемият. Същият претендира заплащане на адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция в размер на 800,00 лева. Представя договор за правна защита и
съдействие по настоящото дело, в който е уговорено адвокатско възнаграждение от
800,00 лева, като е записано, че сумата
е платена в брой. Следва да се отбележи, че в договора за правна защита и
съдействие е налице противоречие между цифровото и словесното изписване на
заплатеното адвокатско възнаграждение – цифром е изписана сумата от петстотин
лева, с словом осемстотин лева, като съдът приема за релевантна изписаната
словесно стойност, а именно осемстотин лева. Съдът намира, че въззиваемият
доказва, че е направил претендираните разноски, тъй като е записано, че сумата
е заплатена в брой, като в тази част договорът има характера на разписка съгласно
т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 на ОСГТК на ВКС и
представлява доказателство за заплащане на адвокатското възнаграждение. В
откритото съдебно заседание процесуалният представител на въззивниците направи
възражение за прекомерност на претендираното от въззиваемия адвокатско
възнаграждение, по което настоящата инстанция дължи произнасяне. Цената на
предявения иск съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 вр. с т. 2 ГПК е 8908,40 лева.
Изчислено съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от
09.07.2004г. на Висшия адвокатски съвет
за определяне минималните размери на адвокатските възнаграждения минималното
адвокатско възнаграждение в процесния случай възлиза на 775, 42 лева.
Претендираното възнаграждение надвишава с двадесет и пет лева минималния дължим
размер, като предвид фактическата сложност на делото настоящият състав намира,
че липсват основания да уважи възражението на процесуалния представител на
въззивниците за прекомерност и да намали до минималния дължим размер
претенднираното от въззиваемия адвокатско възнаграждение. Поради горното и на основание чл. 273 ГПК, във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК на въззиваемия
следва да му бъде присъдена сумата от 800,00 лева,
представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
С оглед цената на
предявения иск, настоящото решение подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд - аргумент чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. чл. 69, ал. 1, т. 4 вр. с т. 2 ГПК.
Така мотивиран и на
основание чл. 271, ал. 1, пр. 1 ГПК Окръжен
съд Сливен
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 1073/11.10.2019г. по гражданско дело № 4241 по описа на Районен съд Сливен за
2017г., като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА „Царски
извори“ ООД, ЕИК: *****, седалище и адрес на управление: град Бургас, ул.
„Сердика“ 2Б, ет. 1, представлявано от Е. В. П. и В.А.М. - управители и „Дрийм
ленд корпорейшън“ ООД, ЕИК: *****, седалище и адрес на управление: град Бургас,
ул. „Сердика“ 2Б, представлявано от Е. В. П. и М.С.П. – управители да заплатят
на основание чл. 273 вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК на „Арнаудов Инвест Груп“ ЕООД, ЕИК: *****,
седалище и адрес на управление: град Бургас, *** представлявано от С.Д.А.
сумата от 800,00 (осемстотин) лева, представляваща адвокатско възнаграждение за
въззивното производство.
Решението подлежи на касационно
обжалване в едномесечен срок от съобщението пред Върховния касационен съд, при
условията на чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: