Р Е Ш Е Н И Е
гр.С.,
23.02.2017 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско
отделение, ІІІ-Б въззивен състав в
публичното съдебно заседание, състояло се на четиринадесети
февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА
СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
АНЕЛИЯ
МАРКОВА
Мл.с. ВЕЛИЗАР КОСТАДИНОВ
при секретаря Н.С. сложи за разглеждане
докладваното от съдия МАРКОВА
в.гр.д.№ 8027 по описа за 2016 г. и за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е
по реда на чл.258 и следв. ГПК.
С решение от 15.03.2016 г. Софийски районен съд, І гражданско отделение,
40-ти състав, по гр.д. №27488 по описа за 2014 г. ОСЪЖДА П.НА Р.Б., да заплати
на С.М.Г., на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ сумата от 4000 лева /четири
хиляди лева/, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди,
изразяващи се в преживени напрегнатост, тревожност, дезадаптивно поведение,
потиснато настроение и обида, влошаване на взаимоотношенията му с негови
приятели и близки, вследствие на водено срещу него наказателно производство по
досъдебно производство №ЗМ 3071/2006г. по описа на 02 Р. – СДВР, пр.пр.
№51009/2006г. по описа на СРП, респ. по НОХД №2231/2007г. по описа на СРС, НО,
7 състав, за престъпление по чл.195, ал.1, т.3, пр.1 и т.4, пр.2, вр. чл.194,
ал.1 от НК, по което е признат за невинен и оправдан, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 23.05.2011г. до окончателното й изплащане, както и
на основание чл.78, ал.1 от ГПК във вр. с чл.10, ал.3 от ЗОДОВ разноски по
делото в размер на 10 /десет/ лева, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за обезщетение
за неимуществени вреди за разликата над присъдената сума от 4000 лева до пълния
му предявен размер от 15000 лева, като неоснователен, и претенцията за законна
лихва за периода от 27.05.2009г. до 22.05.2011г., като погасена по давност; ОСЪЖДА
на основание чл.78, ал.1 от ГПК във вр. с чл.38, ал.2 от ЗА П.НА Р.Б., да
заплати на адв. В.Т. от САК адвокатско възнаграждение в размер на 264,60 лева
/двеста шестдесет и четири лева и 60 ст./.
С определение от 31.05.2016 г. на основание чл.248, ал.1 ГПК решението е
изменено в частта за разноските във връзка с чл.10, ал.3 ЗОДОВ като ответника е
осъден да заплати на ищеца разноските за вещи лица в размер на 300 лв.
За да уважи в горепосочения размер претенцията с правно основание чл.2,
ал.1, т.3 от ЗОДОВ, СРС е приел, че от представените по делото писмени
доказателства е установено, че с постановление за привличане на обвиняем от
10.01.2007г. по досъдебно производство №ЗМ 3071/2006г. по описа на 02 Р. –
СДВР, пр.пр. №51009/2006г. по описа на СРП, ищецът бил привлечен в качеството
на обвиняем за престъпление по чл.195, ал.1, т.3, пр.1 и т.4, пр.2, вр. чл.194,
ал.1 от НК.
С присъда от 11.05.2009 г., постановена по НОХД №2231/2007г. по описа на
СРС, НО, 7 състав, влязла в сила на 27.05.2009 г., ищецът бил оправдан по
повдигнатото обвинение за престъпление по чл.195, ал.1, т.3, пр.1 и т.4, пр.2,
вр. чл.194, ал.1 от НК.
Като се позовал на събраните по делото гласни доказателства, СРС е приел,
че подвеждането на ищеца под отговорност
му се отразило зле. Изпитвал притеснения относно воденото срещу него дело. Приятелката
му се отдръпнала от него. Вземал наркотици по това време, приятели спрели да се
виждат с него. Останали само двама приятели, които се виждали с него. Имало
чести проверки от полицията в дома и на работното му място, което му създавало
неудобства. Бил доста изнервен и депресиран. Ищецът предприел лечение и заминал
в комуна в Италия. Ищецът споделял с брат си, че не иска да се прибере от
Италия от страх да не бъде задържан и вкаран в затвора.
Въз основа на изслушаното и прието заключение на комплексна
съдебно-психиатрична и психологична експертиза, СРС е приел за установено, че
при ищеца към момента на изследването не се установяват качествени отклонения в
душевния живот. В миналото бил налице
синдром на хероинова зависимост с психо-физичен характер и съответни щети в
психичния живот и социалните интеракции. Понастоящем ищецът бил в дългогодишна
лечебна ремисия по отношение на хероина и бил резидент на специализирана
терапевтична общност. Според вещите лица, кредитирайки споделеното от ищеца,
следвало да се приеме, че вследствие негативното преживяване /несправедливо
обвинение и последващи процесуални разследвания/ същият бил изпитал психичен
дискомфорт. Налице били породени от негативния стрес емоционални състояния:
напрегнатост, тревожност, дезадаптивно поведение, потиснато настроение, обида. Ищецът
подчертавал като изразен стресогенен фактор несправедливото обвинение,
заплахата от наказание /затвор/, промяната на отношението на околните,
отдръпването на приятелското му обкръжение от него. Според вещите лица
каузалната връзка между отрицателната стимулация и породеното от нея психично
страдание била подкрепена по времеви /непосредсвено последване/ и съдържателен
критерий /картина на реактивни състония/. Тези състояния довели до дистрес и
загуба /разход/ на психоемоционална енергия. Вещите лица сочели, че понастоящем
при ищеца липсват клинично изразени симптоми на тревожност или посттравматично
стресово разстройство.
С оглед събраните по делото доказателства СРс е достигнал до извода, че
са налице основанията по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за ангажиране отговорността
на държавата. Според разпоредбата на чл.4 от ЗОДОВ държавата и общините дължат
обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени
виновно от длъжностното лице.Доказано по делото било наличие на претърпени от
ищеца неимуществени вреди. Тези неимуществени вреди били резултат именно от
осъщественото спрямо ищеца наказателно преследване. Законът за отговорността на
държавата и общините за вреди /§1 от ЗР на ЗОДОВ/ свързвал обезщетяването за
претърпяна неимуществена вреда с критерия за справедливост, дефинитивно
определен в чл.52 от ЗЗД. Спрямо този критерий в конкретния случай настъпилата
вреда се съизмерявала с отрицателните изживявания на ищеца от повдигнатото му
обвинение. При определяне на размера на дължимото обезщетение следвало да се
вземат предвид обстоятелствата, че повдигнатото спрямо ищеца обвинение било за
тежко умишлено престъпление, но от привличането му като обвиняем до внасяне на
обвинителния акт в съда били изтекли по малко от два месеца. Освен това спрямо
ищеца била взета най-леката мярка за неотклонение „подписка“, и воденото срещу
него наказателно производство не било получило обществен отзвук. Следвало да се
отбележи също така, че в шест от проведените по делото открити съдебни
заседания не бил даден ход на делото поради неявяване на подсъдимия /ищец в
настоящото производство/, който бил уведомил съда за наличието на уважителни
причини за неявяването му едва след като била изменена мярката му за
неотклонение в по-тежка такава. Затова и СРС е приел, че причина за
продължителността на процеса в съдебната му фаза е именно процесуалното
поведение на подсъдимия, поради което това не можело да бъде основание за
присъждане на по-висок размер на обезщетението. Отделно от това по никакъв
начин не се установили твърденията на ищеца, че бил имал проблеми с
работодателя си поради извършвани на работното му място проверки от органите на
досъдебното производство, нито се установявало да са били извършвани такива.
По делото не се установила хипотеза на съпричиняване от страна на ищеца
по смисъла на чл.5, ал.1 ЗОДОВ, съгласно която разпоредба, ако увреждането е
причинено по изключителна вина на пострадалия, обезщетение не се дължи. Според
ал.2 на същата разпоредба, когато пострадалият виновно бил допринесъл за
увреждането, обезщетението се намалявало.
СРС се е позовал и на приетото в т.3 от ТР №3 от 22.04.2004г. на ВКС по тълк.
гр. д. №3/2004 г., ОСГК, съгласно което държавата се освобождава от отговорност
за вреди, ако единствена причина за увреждането е поведението на гражданина.
Отговорността на държавата се намалявала в случаите, при които е налице
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Преценката се извършвала
при наличието на причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и
вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай. В случая
ответникът навеждал доводи, че уреждането е настъпило по изключителна вина на
ищеца, тъй като същият бил направил самопризнание за извършената кражба. Според
разпоредбите на чл.116, ал.1 и ал.2 от НПК обаче обвинението и присъдата не можели
да се основават само на самопризнанието на обвиняемия, както и последното не
освобождавало съответните органи от задължението им да събират и други
доказателства по делото, поради което съдът приел, че възражението на ответника
за съпричиняване не е доказано.
Затова на ищеца следвало да бъде присъдено обезщетение за претърпените
неимуществени вреди в размер на 4000 лева, който размер СРС е намерил за
справедлив, съобразно критерия, визиран в чл.52 от ЗЗД. За разликата над тази
сума до пълния му предявен размер от 15000 лева предявеният иск за обезщетяване
на неимуществени вреди следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Съгласно нормата на чл.86 от ЗЗД при неизпълнение на парично задължение
длъжникът дължал обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата.
Относно момента на забавата СРС се е позовал на възприето в т.4 от ТР №3 от
22.04.2004г. на ВКС по тълк. гр. д. №3/2004г., ОСГК, съгласно което при
незаконни актове на правозащитни органи началният момент на забавата и
съответно на дължимостта на мораторната лихва и началният момент на
погасителната давност възниквал от влизане в сила на оправдателната присъда за
извършено престъпление. В случая оправдателната присъда била влязла в сила на
27.05.2009 г. и затова от тази дата ответникът дължал обезщетение за забава
върху определения размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди.
По направеното от ответника възражение, че вземанията на ищеца за лихви
за част от процесния период са погасени по давност, СРС е приел, че вземанията
за лихви се погасяват с изтичането на тригодишна давност по силата на чл.111,
б.”в” от ГПК. Доколкото исковата молба била депозирана на 23.05.2014 г. и с
оглед липсата на твърдения и доказателства за наличието на обстоятелства,
спиращи или прекъсващи давността съгласно чл.115 и чл.116 от ЗЗД, направеното
от ответника възражение за изтекла погасителна давност било основателно, и
вземанията на ищеца за лихви за периода от 27.05.2009г.до 22.05.2011г. са приети
за погасени по давност. Поради това на ищеца следвало да бъде присъдена
законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди, считано от
23.05.2011г.
Срещу така постановеното съдебно решение са постъпили въззивни жалби
от:
1-С.М.Г., ищец
пред СРС. Решението се обжалва в частта, в която претенцията по чл.2 от ЗОДОВ е
отхвърлена за разликата от 4 000 лв. до пълния предявен размер от 15.000
лв., ведно със законната лихва от 23.05.2011 г. до окончателното й изплащане,
както и в частта за разноските. Счита, че СРС правилно бил
възприел фактическата обстановка по делото, но присъденото обезщетение не било
справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД. В разрез със събраните по делото гласни
доказателства СРС бил приел, че ищецът не бил имал проблеми в работата си. СРС не
се бил съобразил и със установените от съдебната практика критерии за
определяне размера на обезщетението по чл.4 ЗОДОВ.
Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното решение в частта, в която не са уважени предявените от С.М.Г.
обективно съединени искове с правно основание чл. 2 ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и иска по чл. 86 ал. 1
от ЗЗД, както и в частта относно разноски и да постанови друго, което
претенциите да бъдат уважени изцяло като основателни. Претендират се разноски.
По въззивната
жалба не е постъпил отговор в законоустановения
срок от страна на въззиваемата страна – П. на РБ. В хода по същество се
излагат доводи за нейната неоснователност и правилност на първоинстанционното
решение в частта, в която претенциите са отхвърлени.
По допустимостта
на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивника е бил уведомен на 07.04.2016 г.
Въззивната жалба е подадена на 20.04.2016 г., т.е. в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Ето защо въззивната жалба е допустима.
В частта, в
която претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД е отхвърлена като неоснователна като
погасена по давност, решението като необжалвано е влязло в сила.
2-Въззивна жалба от П.
на РБ /ответник в производството пред
СРС/. С тази въззивна жалба се обжалва
решението в частта, в която са уважени предявените обективно съединени искове с
правно основание чл. 2 ал. 1, т. 3 от
ЗОДОВ. Решението се обжалва и в частта за разноските относно присъдената в
тежест на П.та държавна такса и разноски
по чл.38, ал.2 ЗАдв. Във въззивната жалба се
сочи, че иска по чл. 2 ал. 1 т.3 от ЗОДОВ е недоказан, защото не се установило по
делото наличие на причинно-следствена връзка. Налице били и други дела,
образувани срещу Г., което обстоятелство било известно и на вещите лице,
изготвили експертизите. Тези обстоятелства били известни и на разпитаните по
делото свидетели. От покаанията им се установило, че ищецът през периода 2007
г.- 2010 г. се намирал на лечение в Италия. Следвало да се има предвид и, че
ищецът, поради неявяването си по обр.нохд бил обявен за национално издирване.
Затова и мярката му за неотклонение била изменена в „задържане под стража“. Пак
от разпита на свидетелите се установило, че не всички приятели на ищеца са
преустановили връзка с него. Размерът на присъденото на ищеца обезщетение не
бил съобразен с критериите по чл.52 ЗЗД, както и със съдебната практика. Счита,
че същият, поради поведението на ищеца следвало да бъде силно занижен. Следвало
да бъдат отчетени и другите наказателни производства водени срещу ищеца.
Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното решение в частта, в която са уважени предявените обективно
съединени искове с правно основание чл. 2 ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и иска по чл. 86 ал. 1
от ЗЗД, както и в частта относно разноски, респ. да са намали до ниска степен
обезщетението за неимуществени вреди.
В постъпилия отговор по тази въззивна жалба,
от ищеца пред СРК,
който се явява въззиваема страна по въззивната жалба, подадена от П.та на РБ, се сочи, че въззивната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена
като такава без уважение. Счита, че претенциите му са доказани в пълния
предявен размер. Свидетелските показания следвало да бъдат кредитирани- от
същите се установило по какъв начин е въздействало върху психиката на ищеца
воденото срещу него наказателно преследване. В този смисъл била и
съдебно-психиатричната експертиза, чието заключение било прието по делото и не
било оспорено. Сочи, че в частта, в която претенцията била уважена, решението на
СРС било съобразено със задължителната съдебна практика. Счита, че приложимо
било правилото на чл.162 ГПК като се цитира и съдебна практика. Относно размера
на присъденото обезщетение се позовава на доводите във въззивната си жалба.
Следвало да се има предвид, че ищеца не бил осъждан, което се установило от
представеното по делото свидетелство за съдимост. Сочи, че заминаването на
ищеца в чужбина било освен за лечение, така и за да се отърве от проблемите във
връзка с воденото срещу него наказателно преследване. Ищецът дълъг период от
време не се връщал в България именно, заради страха, че ще бъде задържан, което
се потвърдило от показанията на свидетеля Г.. Претендират се разноски.
По допустимостта
на въззивната жалба:
За обжалваното решение П.та на РБ е уведомена на 23.03.2016 г. и въззивната жалба е подадена на същата дата.
С оглед срока на подаване на жалбата и частта, в
която се обжалва първоинстанционното решение въззивната жалба, подадена
от П.та на РБ се явява допустима.
По основателността
на въззивните жалби:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната
инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във валиден и
допустим процес.
Въззивната инстанция приема, че първо
следва да бъде разгледана въззивната жалба на П.НА Р.Б.:
Съгласно чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани в
случаите на обвинение в извършване на престъпление, ако
лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде
прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното
деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е
образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или
деянието е амнистирано;
Отговорността за обезщетение съгласно българското
гражданско право е ограничена до преките и непосредствени вреди съгласно чл.4
от ЗОДОВ. Уважаването на предявеният иск, с правно основание чл.2, т.3 от същия закон, е обусловено от провеждането на пълно и главно доказване по отношение на две обстоятелства - че са причинени
твърдените вреди и че тези вреди са възникнали в резултат от необосновано
въздействие върху правната сфера на ищеца.
Въззивната инстанция приема, че СРС правилно е установил фактическата
обстановка по спора във връзка воденото срещу ищеца НОХД №2231/2007г. по описа на
СРС, НО, 7 състав, производството по което е приключило с оправдателна присъда
за престъпление по чл.195, ал.1,т.3 пр.1 и т.4 пр.2,вр.с чл.194, ал.1 НК.
В мотивите си наказателният съд е посочил, че обвинението се крепи
единствено на докладна записка на 02 РПУ, но не бил извършен оглед на
местопрестъплението, не са били иззети и изследвани следи, не е бил извършен и
следствен експеримент, при който по реда на НПК да се провери, изложеното в
докладната записка. При това положение съдът е достигнал до извода, че
обвинението не е подкрепена с доказателства относно авторството на деянието.
Правилно СРС е приел, че от незаконното повдигане на обвинение е
засегната по недопустим начин сферата на ищеца, което от своя страна е довело
до увреждане и съответно настъпване на вреди- неблагоприятно отражение върху
психиката на човек- напрегнатост, тревожност, дезадаптивно поведение, потиснато
настроение. Безспорно, всеки човек при подобни обстоятелства неизбежно търпи
вреди, изразяващи се в негативни емоции- страх от наказателно преследване, от
затвора. Това се потвърждава от разпита /л.91 пред СРС/ на свидетеля А.,
съученик и приятел на Г.: „беше нервен, депресиран“...“Изпитваше притеснения от
воденото срещу него дело“.
Състоянието на стрес и разхода на психоемоционална енергия, предизвикано
от наказателното преследване срещу Г. е установено и от заключението на вещите
лица по съдебно-психологичната и психиатрична експертиза/л.117/.
Следва да се има предвид, че ищеца по това време е бил 22-23 годишен, както
и че е бил наркозависим.
От разпита на свидетелката К.а Б. /пред въззивната инстанция/ се
установи, че „проблемите със закона“, които Г. е имал са станали достояние на
колегите му. Освен това, поради отсъствието му от работа е следвало да го
заместват непрекъснато.
Свидетелката е работила заедно с ищеца през периода 09.12.2004 г. до
11.05.2007 г., обстоятелство, което се потвърждава от получената от НАП справка
от 01.12.2016 г. и тази от 10.02.2017 г.
От показанията й се установи, че Г. се е чувствал обиден; влошили са се и
взаимоотношенията му с част от неговите приятели и близки, които са се повлияли
не само от наркотичната му зависимост, но и от възбуденото срещу него
наказателно преследване. Това е видно и от показанията на свидетеля А.:
„Останахме само двама приятели, които да се виждаме с него“.
При това положение правилно СРС е приел, че претенцията по чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ е
доказана по основание.
Относна размера на обезщетението
/въззивна жалба на ищеца в отхвърлителната част и въззивна жалба на П.та
относно уважената част на претенцията/:
Въззивната
инстанция напълно сподела мотивите на СРС в отхвърлителната част на претенцията
по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ, поради което същите по арг. от чл.272 ГПК следва да се
считат и за мотиви на настоящия съдебен акт.
При определяне размера на обезщетението следва да се
съобразят разпоредбите на чл. 52 ЗЗД и чл. 4 ЗОДОВ, както и тежестта на
обвинението, продължителността на периода на наказателното производство /в случая
около 2 години/, в който същото е било поддържано, степента
и интензитета на конкретно изживените емоционални страдания и продължителността
им. Следва
да се отчете и факта, че оправдателната присъда не е била протестирана. Нещо
повече, обвинението е било оттеглено.
Въззивната инстанция с определението
си от 06.07.2016 г.прие, че в случая е налице хипотезата на чл.159, ал.2 ГПК,
поради което на основание чл.266, ал.3 ГПК допусна до разпит пред въззивната
инстанция още един свидетел на страната на ищеца пред СРС /въззивник пред
настоящата инстанция/.
Същевременно с оглед доводите и
възраженията на страните, констатира, че делото е останало неизяснено от
фактическа и правна страна, поради което беше изискано и приложено нохд № 2231
по описа за 2007 г. на СРС, НО, 7-ми състав /доказателствено искане направено в
отговора по исковата молба, л.60/. П. на РБ беше задължена да представи
актуална справка относно водените и приключили досъдебни и нохд срещу С.М.Г.
/във връзка с доказателството на л.61 към отговора на исковата молба/, както и
относно съдебни производство по ЗОДОВ.
От събраните пред настоящата инсганция
писмени доказателства, служебно събрани от съда, както и представени от П.НА
Р.Б., с оглед определението от 06.07.2016 г. по безспорен начин се установи, че
С.М.Г. е получил обезщетение по ЗМ № 1835/2006 г. по описа на 09 РПУ, СДП,
пр.преписка № 32036/06 г.,приключили с произнесена оправдателна присъда по
нохд.№ 1411/07, СРС,8-ми състав/ гр.д.№ 5230 по описа за 2014 г. на СГС, ГК, I-18 състав/; досъдебно производство № 2087/2006 г. по описа на 02 РПУ,
СДВР, пр.преписка № 36777/2006 г. на СРП /гр.д.№ 11460/2015 г. на СГС, ГК, IV- В състав- 2 000 лв./; оправдателна присъда по нохд.№ 1518/2007 г.
по описа на СРС, НО, 2-ри състав /в.гр.д.№ 1618 по описа за 2016 г. на СГС, ГК,
IV- В състав- 2 000 лв./. Пред СГС е
приключило и в.гр.д.№ 3716 по описа за 2016 г., образувано по въззивни жалби от
страните и по насотящия спор срещу решение от 19.11.2011 г. на СРС, 24-ти
състав по гр.д.№ 52180/2015 г., което е обявено за решаване.
Безспорно, от образуваните срещу ищеца
други ЗМ, пр.преписки и предприето по някои от тях наказателно преследване, Г. също е изпитвал
притеснения, страх и неудобства. Тези доводи са били своевременно въведени от
ответника с отговора по исковата молба/л.59-60 по делото пред СРС/, но не са
били обсъдени от първоинстанционния съд.
Разпитаната пред настоящата инстанция
свидетелка /която е депозирала показания и по др. дела по ЗОДОВ/ К.а К. също
съобщава за образувани производства срещу К. Г. „във връзка с кражби“. От тези
показания се установява и, че ищеца е напуснал работа, за да отиде да се лекува
в чужбина от наркотичната си зависимост. Това се потвърждава и от отразеното в
протокола за о.с.з., състояло се на 11.05.2009 г. по нохд № 2231 по описа за
2007 г. След завръщането му от Италия се е върнал на работа в същото
предприятие, обстоятелство, което се потвърждава от получената от НАП справка
от 01.12.2016 г.- дата на сключване на новото ТПО е 12.04.2011 г.
Установява се от данните от
психиатричния преглед, че Г. е бил наркозависим преди предприемането срещу него
на наказателното производство/л.112/, т.е. не наказателното преследване е повлияло
на употребата на наркотични вещества. Понастоящем е в дългогодишна лечебна
ремисия по отношение на хероина и на практика е клинично здрав. Не са
констатирани кличично изразени симптоми на тревожност или посттравматично
стресово разстройство.
Не се установи проблемите на ищеца във
връзка с предприетото срещу него наказателно преследване да са станали
достояние на обществото, защото както казва свидетелката Б., те са контактували
в един „затворен кръг“.
Неявяването на подсъдимия /въззивник
тук/ по образуваното срещу него нохд, последиците от оправдателната присъда по
което, се разглеждат в настоящия процес, както и неуведомяването на съда, че
същият е на лечение в чужбина, също са допринесли до продължителността на
производството; наложило се е осигуряване на служебен защиник. Поведението на
ответника в отклонение от наложената му мярка за неотклонение –„подписка“ е
обусловило и замяната й с най-тежката – „задържане под стража“. Това поведение
съдът приема, че е допринесло за настъпване на вредоносния резултат, т.е.
налице е хипотезата на чл.5, ал.2 ЗОДОВ.
Действително, с оглед постановената оправдателна присъда, така наложената
мярка за отклонение „задържане под стража“ се явява незаконосъобразна и би
представлявала неоправдано ограничение на свободата на придвижване на Г., но на
практика това не е станало, защото същата не е била приложена – ищецът е
пребивавал в Италия за лечение на наркозависимостта си. Установява се, че мярката е била отменена с постановяването на
оправдателната присъда.
С оглед гореизложеното въззивната
инстанция намира, че определеното от СРС обезщетение се явява прекомерно,
поради което същото следва да бъде определено в размер на 2 000 лв.
Именно този размер се явява справедлив съобразно критериите на чл.52 ЗЗД и при
съобразяване с конкретните обстоятелства по спора. Принципът, който се поддържа
от процесуалния представител на ищеца – по чл.162 ГПК, не намира приложение
относно претенции за неимуществени вреди.
При това положение обжалваното
решение в частта, в която е присъдено обезщетение в размер за разликата от 2000
лв. до 4000 лв. ще следва да бъде отменено и вместо това за тази разлика
претенцията ще следва да бъде отхвърлена като неоснователна.
В частта, в която претенцията е
била отхвърлена за разликата над 4 000 лв. до пълния предявен размер от
15 000 лв. решението като правилно ще следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
С ТР № 7/14 от 16.11.2015 г. на ОСГК
на ВКС беше прието, че участието на П.НА Р.Б. като ответник по исковете за
обезщетение на вреди по ЗОДОВ е в изпълнение на възложена компетентност -
държавен орган, за когото Конституцията и законите предвиждат да представлява
държавата, въпреки че не той е субектът по спорното деликтно вземане
(процесуален субституент). Процесуалната субституция по тези искове е пасивна
(на страната на ответника по иска), а съгласно чл. 83, ал. 1, т. 3 ГПК такси по
производството по делата не се внасят по искове, заведени от прокурора.
Последиците от упражняването на правото на иск от прокурора следва да са
еднакви – и когато процесуалната субституция е активна, и когато е пасивна.
Разпоредбата на чл. 83, ал. 1, т. 3 ГПК се прилага и за двата вида. Държавна
такса не се дължи, когато държавен орган сезира съда или отговаря пред съд като
представител на държавата в изпълнение на възложена с Конституцията и законите
компетентност. С това ТР се обосновава общо
правило за недължимост на държавна такса по всяко гражданско дело по ЗОДОВ, по
което държавата е представена като институция от държавния орган, от чиито
незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите.
Следователно П.НА Р.Б. като
ответник по делата по искове за обезщетение на вреди по ЗОДОВ е освободена
от държавна такса /ДТ/. Затова и обжалваното решение в частта, в която П.НА
Р.Б. е осъдена да заплати ДТ в размер на 10 лв. ще следва да бъде отменено.
От заплащане на разноски, обаче, П.та
не е освободена. С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция на ищеца се
дължат разноски в размер на 150 лв. /за вещо лице/. СРС е присъдил такива в
размер на 300 лв., поради което определението от 31.05.2016 г. с което са
присъдени разноски в размер над 150 лв. до 300 лв. ще следва да бъде частично
отменено.
На основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. в
полза на адв.Т. се следват разноски в размер на 132,30 лв., т.е. за разликата
над тази сума обжалваното решение ще бъде отменено.
Пред въззивната инстанция:
На основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. в полза
на адв.Т. се следват разноски в размер на 132,30 лв.
По обжалването:
На основание чл.280, ал.1,т.1 ГПК
решението може да се обжалва пред касационната инстанция.
ВОДИМ ОТ ГОРНОТО, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение
от 15.03.2016 г. Софийски районен съд, І гражданско отделение, 40-ти състав, по
гр.д. №27488 по описа за 2014 г., в частта, в която се: ОСЪЖДА П.НА Р.Б.,
да заплати на С.М.Г., на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ сумата над 2000
лв. /две хиляди/ до 4000 лева /четири хиляди лева/, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в преживени
напрегнатост, тревожност, дезадаптивно поведение, потиснато настроение и обида,
влошаване на взаимоотношенията му с негови приятели и близки, вследствие на
водено срещу него наказателно производство по досъдебно производство №ЗМ
3071/2006г. по описа на 02 РПУ – СДВР, пр.пр. №51009/2006г. по описа на СРП,
респ. по НОХД №2231/2007г. по описа на СРС, НО, 7 състав, за престъпление по
чл.195, ал.1, т.3, пр.1 и т.4, пр.2, вр. чл.194, ал.1 от НК, по което е признат
за невинен и оправдан, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
23.05.2011г. до окончателното й изплащане, както и в частта за разноските, присъдени
в тежест на ответника, както следва:ДТ в размер на 10 лв., разноски за вещи
лица над 150 лв. и адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв над 132,30 лв.
И
вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ,
предявеният от С.М.Г., ЕГН **********,
съдебен адрес: ***,офис 3-адв.В.Т., срещу П.НА Р.Б., гр.С., бул.”*******,
иск по чл.2, ал.1,т.3 от ЗОДОВ, обективно съединен с иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за
законна лихва, относно претендираните за обезщетяване неимуществени вреди във
връзка водено срещу него наказателно производство по досъдебно производство №ЗМ
3071/2006г. по описа на 02 РПУ – СДВР, пр.пр. №51009/2006г. по описа на СРП,
респ. по НОХД №2231/2007г. по описа на СРС, НО, 7 състав, за престъпление по
чл.195, ал.1, т.3, пр.1 и т.4, пр.2, вр. чл.194, ал.1 от НК, по което е признат
за невинен и оправдан, за сумата над 2000 лв. /определено обезщетение от
въззивната инстанция/ до 4 000 лв./присъдени от СРС, 40с-в по гр.д.
№27488 по описа за 2014 г./ , като неоснователен и недоказан.
ПОТВЪРЖДАВА решение
от 15.03.2016 г. Софийски районен съд, І гражданско отделение, 40-ти състав, по
гр.д. №27488 по описа за 2014 г., в частта, в която се отхвърля,
предявеният от С.М.Г. срещу П.НА Р.Б., иск по чл.2, ал.1,т.3 от ЗОДОВ, обективно съединен с иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за законна лихва, относно
претендираните за обезщетяване неимуществени вреди, във връзка водено срещу
него наказателно производство по досъдебно производство №ЗМ 3071/2006г. по
описа на 02 РПУ – СДВР, пр.пр. №51009/2006г. по описа на СРП, респ. по НОХД
№2231/2007г. по описа на СРС, НО, 7 състав, за престъпление по чл.195, ал.1,
т.3, пр.1 и т.4, пр.2, вр. чл.194, ал.1 от НК, по което е признат за невинен и
оправдан, за разликата над 4 000 лв. до пълния претендиран размер от 15 000
лв., като правилно.
ОСЪЖДА П.НА
Р.Б., гр.С., бул.”*******, да заплати на С.М.Г., ЕГН **********,
съдебен адрес: ***,офис 3-адв.В. Т., сумата в размер на 132,30 лв.,
представляваща определените от въззивната инстанция, разноски по чл.38, ал.2
ЗАдв.
РЕШЕНИЕТО може
да се обжалва с касационна жалба при условията на чл.280, ал.1 ГПК пред ВКС на
РБ в 1-месечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: