РЕШЕНИЕ
№ 200
гр. Русе, 16.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети май през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Аглика Гавраилова
Членове:Палма Тараланска
Антоанета А.а
при участието на секретаря Маня Пейнова
като разгледа докладваното от Антоанета А.а Въззивно гражданско дело №
20244500500275 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е въз основа на въззивна жалба от „ЗД ЕВРОИНС“ АД чрез адв. В.
Д. АК София срещу решение № 1445/18.10.2023 г., постановено по гр. д. № 2532/2023
г. на Русенския районен съд, с което са отхвърлени предявените от него против М. А.
К. от гр. Русе искове за заплащане на сумата в размер на 394,57 лв. главница,
представляваща остатък от регресно вземане за платено застрахователно обезщетение
по застраховка ГО на увреденото лице по щета № **********/2020 г., ведно със
законната лихва върху нея, считано от 31.01.2023 г., както и за сумата от 35,86 лв.
мораторна лихва върху главницата и върху него са възложени разноските по делото на
насрещната страна. Твърди, че решението е неправилно, незаконосъобразно, поставено
при неправилно тълкуване на събрания доказателствен материал и в нарушение на
материалния закон. Оспорва изводите на съда като излага съображения, че регресното
му право против деликвента включва всички лихви и разноски, възложени в тежест на
застрахователя, в т. ч. и платените в изп. производство. Претендира отмяна на
решението и постановяване на ново, с което предявените от него искове да се уважат
изцяло и да му се възложат сторените от него разноски пред двете инстанции.
Ответникът по жалбата не е депозирал писмен отговор по реда и в срока по чл.
1
263 ГПК. В о. с. з. взема становище за нейната неоснователност и прави искане тя да не
се уважава. Претендира разноски.
Постъпила е частна жалба от „ЗД ЕВРОИНС“ АД чрез адв. В. Д. АК София
срещу Определение № 436/30.01.2024 г., с което е оставена без уважение молбата им за
изменение на постановеното решение в частта за разноските. В частната жалба се заема
позиция, че съдът неправилно приел, че дължи разноски за адв. възнаграждение по два
иска- главен и акцесорен. Излага подробни съображения за недължимост на разноски
за адв. възнаграждение по акцесорния иск за лихви. Претендира отмяна на
обжалваното определение и постановяване на ново, с което възложените в негова
тежест разноски бъдат намалени до 400 лв.
Ответникът по частната жалбата не е депозирал писмен отговор по реда и в
срока по чл. 276 ГПК. В о. с. з. взема становище за нейната неоснователност и прави
искане тя да не се уважава.
Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е
насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 500, ал. 1,
т.1 КЗ ЗЗД, предявен от „ЗД ЕВРОИНС“ АД против М. А. К. за заплащане на сумата от
394,57 лв. - главница, представляваща остатък от регресно вземане за платено
застрахователно обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“ на увреденото
лице по щета № **********/2020 г. и иск с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата
35,86 лв. – мораторна лихва върху главницата от 394,57 лв. за периода от 10.03.2022 г.
до 30.01.2023 г., ведно със законната лихва, считано от датата на постъпване на
исковата молба в съда 31.01.2023 г. до окончателното изплащане. Ищецът твърди, че с
решение № 1017/29.11.2021 г., постановено по гр. д. № 4007/2020 г. на РРС е осъден да
заплати на П. П. Д. 750 лв. обезщетение за неимуществени вреди по чл. 498, ал. 3 КЗ,
причинени от ПТП на 17.02.2021 г., ведно със законната лихва от 29.05.2020 г. до
оконачетлонот плащане на усмата, както и 91,05 лв. разноски. Решението било
постановено с участието на ответника в настоящото производство М. К. в качеството
му на трето лице помагач. Решението било влязло в законна сила на 24.12.2021 г. и на
30.12.2021 г. на ищеца П. Д. бил издаден изп. лист, въз основа на който било
образувано изп. дело № 21/2022 при ЧСИ В. Н. На 17.01.2022 г. застрахователното
дружество получило ПДИ за общо сумата от 1713,24 лв., от които 750 лв. главница,
91,05 разноски по гр. д., 98,13 лв. лихви, 550 лв. адв. възнаграждение в изп. дело, 57,10
лв. разноски по изп. дело и 166,96 лв. такса по чл. 26 ТТРЗЧСИ. На 31.01.2022 г.
застрахователят превел по сметка на ЧСИ общо дължимата сума в размер на 1718,11
лв., като едновременно с това депозирал молба за намаляване на адв. възнаграждение в
изп. дело до 200 лв. ЧСИ уважил молбата и му възстановил надплатена сума по изп.
2
дело в размер на 384,36 лв. Междувременно застрахователното дружество отправило
регресна покана до М. К. за сумата от 1718,11 лв., в отговор на която на 07.03.2022 г.
същият превел по банкова сметка на ищеца 939,18 лв. с посочено основание главница,
лихви и разноски по гр. д. № 4007/2020 г. на РРС. Така при платена от застрахователя
общо сума от 1718,11 лв. по изп. дело, възстановени от ЧСИ 384,36 лв. и от М. К.
939,18 лв., ответникът в настоящото производство оставало да му дължи 394,57 лв.,
представляващи незаплатен остатък от регресно вземане по изплатено обезщетение по
застраховка КО. Ищецът твърди още, че отв. К. му дължи и 35,84 лв. лихва за забава за
периода от деня, следващ датата на изтичане на 7-дневния срок от получаване на
регресната покана за плащане- 10.03.2022 г. до деня предхождащ подаване на исковата
молба- 30.01.2023 г.
По реда и в срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника М. К. чрез адв. Вл. В., с който взема становище за нейната неоснователност.
Заема позиция, че претендираната сума в размер на 394,57лв. не представлява
незаплатен остатък от регресно вземане за изплатено обезщетение по застраховка
“Гражданска отговорност“ на увреденото лице по щета № **********/2020г., а
разноски в изпълнителното производство по изпълнително дело № 21/2022г. по описа
на ЧСИ В. Н., с рег.№ ***в КЧСИ. Заявява, че тези разноски не са дължими от
застрахования по смисъла на чл.500 от КЗ и не попадат в приложното поле на чл.500,
ал.1, т.1 КЗ, тъй като са възникнали извън рамките на гражданския спор по гр. д. №
4007/2020 г. на РРС и представляват разноски по изпълнително дело. Оспорва, че тези
разноски следва да се дължат от М. А. К., доколкото тяхната направа не е в причинна
връзка с деликта, по отношение на който застрахователят носи риска, а и нямат
характер на съдебни разноски по установяване отговорността на делинквента. Намира,
че „ЗД Евроинс” АД следва да понесе отговорността за заплатената от него сума в
размер на 394,57лв., тъй като поради виновното му бездействие се е стгинало до
образуване на изп. дело № 21/2022 г. Заявява, че ищецът е знаел, че дължи присъдените
срещу него с Решение № 1017/29.11.2021 г. по гр. д. № 4007/2020 г. РРС суми още с
връчване на съобщението за постановяване на този съдебен акт и е можел да ги заплати
още тогава.
С обжалванато в настоящо производство решение първоинстанционният съд
отхвърлил предявения иск като приел, че разноските по изп. производство не се
включват в обхвата на регресното вземане на ищеца.
Въззивният съд, упражнявайки правомощията си по чл.269 ГПК, намира, че
Решение № 1806/19.12.2023 г., постановено по гр. д. № 5339/2022 г. на Русенския
районен съд е валидно и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност
върху първоинстанционното решение, настоящата инстанция, след преценка на
3
събраните пред РС доказателства, намира, че въззивната жалба е неоснователна.
Въззивният съд счита, че формираната и изложена в мотивите на решението от
първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща
със събрания доказателствен материал, а правните изводи са прецизни и правилни,
поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към тях.
При разглеждането на спора не са допуснати процесуални нарушения,
правилно са установени релевантните за спора факти и правилно е приложен
материалния закон. Първоинстанционният съд е изградил преценката си за
неоснователност на регресната претенция на застрахователя въз основа на задълбочен
анализ на всички доказателства по делото, събрани по надлежния ред, и обосновано е
приел, че предявените искове са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
С оглед наведените в жалбата оплаквания и доводи, следва да се отбележи
следното:
Между страните липсва спор по фактите, както пред първата, така и пред
настоящата инстанция. Спорният по делото въпрос е правен и се свежда до обхвата на
регресното вземане на застрахователя по чл. 500, ал. 1, т. 1 КЗ и в частност включва ли
то сторените в изп. производство разноски.
Обемът на регресната отговорност на застрахователя е изрично посочен в
разпоредбата на чл. 500, ал. 1 КЗ - платеното от застрахователя обезщетение заедно с
платените лихви и разноски.
КЗ урежда два начина за определяне на претендираните от увредените лица
застрахователни обезщетения- доброволно или по съдебен ред.
В тази връзка съдът намира, че регресното право на застрахователя обхваща
само разноските за определяне и изплащане на обезщетенията. Това са обичайните
разходи, необходими за установяване механизма на ПТП, вида и обема на
претърпените от увредените лица вреди, както и причинно-следствената връзка между
ПТП и вредите. При нормативно уредената възможност обезщетението да бъде
определено по съдебен ред, като разноски по смисъла на чл. 500 КЗ следва да се
приемат и съдебно-деловодните разноски, сторени от застрахователя в исковото
производството – напр. заплатени държавни такси, депозити за вещи лица, адв.
възнаграждение.
Разноските в изпълнителното производство /такси и разноски по Тарифата за
таксите и разноските по ЗЧСИ, адвокатски възнаграждения и др./ са направени след
влизане в сила на съдебното решение по иска на увреденото лице, т. е. след
установяване със сила на пресъдено нещо на подлежащите на обезщетяване вреди и
размера на дължимото от застрахователя обезщетение. В този смисъл тези разноски не
представляват необходими разходи за определяне на обезщетението, респ. са извън
4
обхвата на регресното право на застрахователя.
Виновният водач не следва да възмездява таксите и разноските в
изпълнителното производство, сторени от "ЗД ЕВРОИНС" АД по реализиране на
неговата отговорност като застраховател по задължителна застраховка "Гражданска
отговорност". По силата на чл. 79, ал. 1 ГПК разноските по изпълнението са в тежест
на длъжника. Възложените в тежест на застрахователя разноски по изпълнението са
резултат от липсата на доброволно изпълнение на установена с влязъл в сила
изпълнителен титул отговорност за конкретно задължение. Да бъдат поставени в
тежест другиму – в случая на виновния водач, би означавало, че застрахователят би
черпил права от собственото си неправомерно поведение.
Изложените във въззивната жалба подробни съображения относно датата, на
която било влязло съдебното решение по гр. д. № 4007/2020 г. РРС, наличието на
обективна невъзможност от страна на застрахователя да заплати задължението си са
изцяло неоснователни. Решението е получено от него още на 9.12.2021 г., от който
момент е можел да го изпълни. Влязло е в законна сила на 24.12.2021 г., изп. дело е
образувано на 13.01.2022 г., а плащането е едва на 31.01.2022 г., при това след
получаване на ПДИ от ЧСИ, т. е. застрахователят е разполагал с възможност да
избегне натрупването на разноски по изп. дело, които както вече бе посочено по-горе
следва да останат в негова тежест.
При така изложеното, решението на първоинстанционния съд като правилно
и законосъобразно следва да се потвърди.
По частната жалба
Обжалваното Определение № 436/30.01.2024 г., постановено по гр. д. №
2532/2023 г. по реда на чл. 248 ГПК е правилно и законосъобразно, съобразено с
трайната съдебна практика на ВКС, формирана с определение № 56/06.02.2013 г. по ч.
гр. д. № 36/2013 г. на I г. о., определение № 388/16.08.2022 г. по ч. т. д. № 1840/2021 г.
на II т. о., определение № 146/04.04.2022 г. по ч. т. д. № 358/2022 г. на II т. о.,
определение № 77/24.02.2022 г. по ч. т. д. № 1692/2021 г. на I т. о., определение №
404/26.10.2020 г. по ч. гр. д. № 2883/2020 г. на IV г. о., решение № 208/29.06.2016 г. по
гр. д. № 1261/2016 г. на IV г. о., определение № 50490 от 12.12.2022 г. по ч. т. д. №
2507/2021 г. на ІІ т. о. и др. В нея е възприето разрешението, че на основание чл. 2, ал.
5 от НМРАВ минималните адвокатски възнаграждения за осъществяване на
процесуално представителство по граждански и търговски дела се определят съгласно
цената на всеки иск, съобразно вида и броя на предявените искове. Разпоредбата на чл.
7, ал. 2 от НМРАВ трябва да се тълкува във връзка с чл. 2, ал. 5, като при прилагането
й следва да се вземе предвид видът на съединяване на исковете. Под "материален
интерес" по смисъла на чл. 7, ал. 2 от НМРАВ се има предвид цената на всеки
обективно съединен иск поотделно, като за всеки от съединените искове поотделно се
5
определя минимално възнаграждение.
В конкретния случай с исковата молба на "ЗД ЕВРОИНС" АД са предявени два
обективно кумулативно съединени осъдителни иска – с правно основание чл. 500, ал.
1, т. 1 КЗ за заплащане на главница, представляваща остатък от регресно вземане за
платено застрахователно обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“ на
увреденото лице по щета № **********/2020 г. в размер общо на394,57 лв. и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава върху
претендираната главница 35,86 лв. за периода от 10.03.2022 г. до 30.01.2023 г.
Съгласно чл. 2, ал. 5 във вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения минималното адвокатско възнаграждение за
защита и по двата иска е 400 лв., колкото е приел и районният съд.
Настоящият състав споделя практиката в цитираните по-горе определения,
поради което намира за неоснователни доводите в частната жалба. Същата е
неоснователна и като такава следва да се остави без уважение, а обжалваното
определение като правилно и законосъобразно да се потвърди.
С оглед изхода на спора, представените доказателства и отправеното искане, в
полза на въззиваемия следва да се присъдят 400 лв., представляващи сторени от него
разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция.
Така мотивиран, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1445/18.10.2023 г., постановено по гр. д. №
2532/2023 г. на Русенския районен съд.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 436/30.01.2024 г., постановено по гр. д. №
2532/2023 г. на Русенския районен съд.
ОСЪЖДА „ЗД Евроинс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление С., район И., бул. „Х. К.“ № ** да заплати на М. А. К., ЕГН ********** от
гр. Р., ул. „И. С.А.“ № *, вх. *, ет. *, ап. ** сумата в размер на 400 лв., представляваща
разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция, на основание чл.
78, ал. 3 ГПК.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
6
2._______________________
7