№ 130
гр. Плевен, 03.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на девети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Силвия Г. Иванова
при участието на секретаря НАТАЛИЯ СТ. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от Силвия Г. Иванова Гражданско дело №
20244430103844 по описа за 2024 година
на основание закона и данните по делото, за да се произнесе, съобрази
следното:
Производството по делото е образувано по подадена искова молба от Н.
Е. П., ЕГН**********, гр.Плевен, ж.к.“***“, бл.***, вх.*** против
„Кредисимо“ЕАД, ЕИК***, със седалище и адрес на управление: гр.София,
бул.*** № *********/, ет.***, представлявано от С.Р.Я. и „***, ЕИК***, със
седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“***“ № *********/, ет.***,
представлявано от И.М.Ш..
Твърди се, че между ищеца Н. П. и първия ответник „***, ЕИК***, е
сключен договор за заем №***/06.05.2022г., за сумата от 1300лева, при 12
вноски.
Твърди се, че по силата на чл.4 от Договора, задължението по него
следва да бъде обезпечено- чрез банкова гаранция или чрез сключване на
договор за поръчителство с одобрен от кредитора гарант, в срок от 48 часа от
подаване на заявлението за кредит. Твърди се, че на 06.05.2022г. между ищеца
1
и втория ответник, е сключен договор за предоставяне на поръчителство, за
което ищецът се е задължил да заплати сумата от 1013,03лева. Твърди се, че
тази сума е заплатена директно на Кредисимо, заедно с вноската по договора
за заем. Твърди се, че договорът за заем е недействителен, на основание чл. 22
от ЗПК- поради нарушения на чл. 10, ал.1, т. 10; посочва се, че не може да се
установи по какъв начин е формиран ГПР по договора, както и че сумата-
възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство също е
следвало да се включи в ГПР. Твърди се, че клаузата по чл. 4, ал.1 от договора
за кредит е нищожна. Твърди се, че двамата ответници са свързани лица, като
„*** е собственик на капитала на поръчителя -втория ответник.
Твърди се, че договорът за предоставяне на поръчителство е без
основание, тъй като в полза на потребителя не се предоставя услуга, а само
задължение да заплати възнаграждение. Твърди се, че договорът е нищожен,
поради противоречие с добрите нрави. Твърди се също, че със сключването на
този договор се цели заобикаляне на чл. 19, ал.4 от ЗПК. Твърди се, че
платеното по този договор е платено при изначална липса на основание.
1. Отправено е искане да бъде признато за установено, в отношенията
между страните Н. Е. П. с ЕГН: ********** и „***, с ЕИК: ***, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул."***" № *** (***), ет.
***, представлявано от С.Р.Я., че сключеният между тях договор за
паричен заем № *** е нищожен.
2. В условията на евентуалност, в случай, че бъде приета валидността на
договора, е отправено искане да бъде прогласена за нищожна клаузата на
чл. 4 ал. 1 от договор за паричен заем № *** сключен между страните Н.
Е. П. с ЕГН: ********** и „***, с ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: тр. София, бул. *** № *** (***), ет. ***, представлявано от
С.Р.Я., с която се задължава ищецът да сключи договор за поръчителство.
3. Да бъде признато за установено, в отношенията между страните Н. Е. П.
с ЕГН: ********** и „АЙ ТРЪСТ" ЕООД, с ЕИК: ***, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул."***" № *** (***), ет. ***,
представлявано от И.М.Ш. *** съгласно вписванията в търговския
регистър „***, ЕИК ***, че сключеният между тях договор за
предоставяне на поръчителство към Паричен заем № ***, сключен с „***
е нищожен.
4. Да бъде осъдено „АЙ ТРЪСТ" ЕООД, с ЕИК: *** да заплати на Н. Е. П. с
2
EГН: ********** сумата в размер на 1 лв. /частичен иск от общо 1013,03
лева/ платена сума без основание.
Претендират се разноски. Направени са доказателствени искания.
По делото, в срока по чл. 131 от ГПК, ответникът „***, ЕИК***, чрез
*** С.С., изразява становище за неоснователност на предявените искове.
Сочи, че вноските за погасяване на задължението за възнаграждение за
поръчител са намаляващи, като размерът им е в зависимост от размерът на
гарантираното главно задължение - така например първата вноска е в размер
на 79,26 лева, тъй като в този случай гарантираното задължение е 1485,56 лева
(цялата главница и възнаградителна лихва по договора за кредит), а
последната вноска възлиза на 0,00 лева, тъй като гарантираното към този
момент задължение би възлизало на 127,98 лева. По процесния договор се
твърди, че ищецът е погасил по задължението търсената от него сума в размер
на 1 лев (която този ответник изрично оспорва, че е платена без основание.
Изложени са доводи, че обезпечението, в това число предоставянето на
поръчител в лицето на „Ай Тръст" ЕООД е единствено възможност, но не и
задължение за кредитополучателя. Твърди се, че кредитополучателят има
право да избере дали да кандидатства за обезпечен или необезпечен кредит,
като и в двата случая искането му ще бъде прието за разглеждане и ще
премине през процес на оценка и одобрение съгласно вътрешните правила на
кредитодателя „***. Сочи се, че обезпечените и необезпечените кредити на
„*** не се отпускат по различен начин и не са два отделни кредитни продукта
на „***, не са пряко свързани с размера на отпускания кредит и условията му
за погасяване
Претендират се разноски.
По делото, в срока по чл. 131 от ГПК, ответникът „***, ЕИК ***, чрез
*** Т. Б., изразява становище за неоснователност на предявените искове.
Твърди се, че кредиторът не е задължавал ищеца да сключи обезпечен заем и
сключването на договор за поръчителство не е било „необходимо условие“ за
сключването на договора за заем. Твърди се, че няма нарушение на ЗПК и
клаузите на договора не са в разрез със закона. Твърди се също, че договора за
предоставяне за поръчителство има характер на договор за поръчка по
смисъла на ЗЗД.
Претендират се разноски. Представят се писмени доказателства.
3
В открито съдебно заседание ищецът не се явява, не се представлява. С
молба взема становище по същество, като поддържа исковата молба.
Претендират се разноски.
В открито съдебно заседание ответникът „*** не изпраща представител.
С молба ответникът поддържа отговора на исковата молба и моли исковете да
бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендират се разноски.
В открито съдебно заседание ответникът „*** не изпраща представител.
С молба ответникът поддържа отговора на исковата молба и моли исковете да
бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендират се разноски.
С Протоколно определение №48/10.01.2025г. на осн. чл.214 ГПК е
допуснато изменение на иска с правно основание чл. 55 ЗЗД, като същият
се счита предявен за сумата от 236,94 лева.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Безспорно е и се установява от представеното заверено копие на
Договор за потребителски кредит №***/06.05.2022г., и Приложение №1 към
него, сключен между ищеца и ответника „***, че по силата на това
съглашение, ответникът в качеството на кредитодател е предоставил в полза
на ищеца като кредитополучател сума в размер на 1300лева. Срокът на
кредита е 12 месеца, при 12 погасителни вноски. Лихвеният процент е в
размер на 25 %. Годишният процент на разходите е в размер на 28,07 %.
Установява се също така, че в чл.4 от Договора, кредитополучателят се е
задължил да предостави на кредитодателя обезпечение в една от следните
форми: 1. Банкова гаранция, в срок до 10 дни от подаване на заявлението или
2. Договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от заемодателя лице
в срок от 48 часа от подаване на заявлението.
По делото се установява също, че въз основа на сключеният между
ищеца и ответника „***, като финансова институция, предоставяща
гаранционни сделки- поръчител, Договор за предоставяне на поръчителство
от 06.05.2022г., по силата на който поръчителят се е задължил да сключи
договор за поръчителство със заемодателя „***, ЕИК***, въз основа на който
да отговаря солидарно със заемателя по процесния Договор за кредит.
Според обективираното в чл. 8 от договора за предоставяне на
4
поръчителство, потребителят - заемател се е задължил да заплати на
поръчителя възнаграждение за предоставеното обезпечение. Видно от
Приложение №1 към същия договор, възнаграждението е било определено на
общо 825,81 лева, платимо на месечни вноски, на датата на падеж на
задължението за погасяване на вноската по договора за кредит.
Представената е справка от ответника „*** за погасени суми, и е
представен СЕФ.
По делото не се установява сключване на договор за поръчителство
между кредитора ответника „*** и поръчителя- ответника „***.
В хода на съдебното дирене е назначена и изготвена съдебно- счетоводна
експертиза. Съгласно заключението на вещото лице, което не е оспорено от
страните и Съдът кредитира като обективно и компетентно, ищецът Н. П. е
усвоил сума от 1300 лева, като при плащане на вноските в сроковете и
падежите, кредитополучателят следва да върне в срок 12 месеца сумата от
2282,77 лева, от които главница 1300 лева и договорна лихва 185,56 лева при
ГЛП 25 %, както и по договор за поръчителство -825,81 лева. Експертизата
изчислява ГПР от 28,07 %, без да се включи възнаграждение за поръчител от
825,81 лева. При включване на възнаграждение за поръчител към
погасителните вноски от 825, 81 лева, ще се установи ГПР от 216,65%.
Съгласно заключението, начислената и погасена сума по договора за
поръчителство с „*** е общо 236,94 лева на 14.07. 2022г. и на 27.07.2022г.
Вещото лице дава заключение, че от предоставените данни установява, че
начислените суми по двата договора са погасени, като падежът на същите е
бил 20.05.2023г. , а окончателното погасяване е извършено предсрочно на
27.07.2022г., поради което погасената лихва и такса по договор за
поръчителство са изчислени пропорционално за срока на погасяване.
Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки
становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:
По исковете, насочени срещу ответника „***:
Ищецът твърди нищожност на процесния Договор за потребителски
кредит, поради неспазване изискването на чл.11, т.10 от ЗПК.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на
ГПР 28,07%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК
5
и размерът му не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер
обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от
разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за гаранция,
сключен от потребителя с ответника „***, което се включва в общите разходи
по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. По силата на § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съдът приема, че
възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на договора
за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по
договора. В същото време, съгласно договора за предоставяне на гаранция,
заемодателят е овластен да приема вместо гаранта възнаграждението по
договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност обуславя извод, че
разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя,
което се потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства. Съдът счита, че анализът на клаузите относно обезпечението
на кредита, не подкрепя доводите за доброволност при избора на обезпечение,
а от формулировката им става ясно, че за да бъде потребителят одобрен за
отпускане на кредита, следва да сключи още и договор за предоставяне на
гаранция с посочено от кредитора юридическо лице- гарант. Изложеното води
и до извода, че в конкретния случай договорът за предоставяне на гаранция
има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа
неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с
предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да
оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за
ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции.
Плащането на възнаграждението за гаранция обаче не е отразено като разход
при формирането на оповестения ГПР, въпреки че е включен в общия дълг и
месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на
6
изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на възнаграждението за
предоставяне на гаранция като несъмнен разход, действителният ГПР би бил
значително завишен, и размерът му би надхвърлил законоустановения.
На основание изложеното, Съдът приема, че заемодателят по договора
за заем, не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно
нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в
заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати
по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори.
Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на
императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Допълнителен извод за
допуснатото нарушение е и липсата на ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК за
това кои компоненти формират посочения ГПР. Липсата на тази методика не
дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора; налице е невярна информация относно общите
разходи по кредита, което пък води до нелоялна и по-специално заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй
като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по
отношение на цената на договора и го подтиква, или е възможно да го
подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това
от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която
следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4,
§ 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание чл.22 от ЗПК
недействителност на договора в неговата цялост. Съгласно чл.22 от ЗПК
когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2
и чл.12, ал.1, т. 7-т. 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
На основание изложеното, съдът приема, че предявеният иск с правно
основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, за прогласяване недействителността на Договор
за паричен заем №***/06.05.2022г., сключен между ищеца и ответника „*** е
основателен и следва да бъде уважен.
С оглед извода за основателност на главния иск, Съдът не дължи
произнасяне по предявеният при условията на евентуалност иск за нищожност
на клаузата по чл. 4 от Договора за заем.
По иска, насочен срещу ответника „***:
Съдът намира, че въпреки, че всеки един от представените договори- за
7
кредит и за предоставяне на поръчителство формално представляват
самостоятелни договори, двата договора следва да се разглеждат като едно
цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката за необходимост от
предоставяне на обезпечение по чл.4, сключването на договора за
предоставяне на поръчителство в деня, в който е сключен самият договор за
кредит- с одобрено от заемодателя лице, както и с изричната уговорка за
изплащане на възнаграждението за предоставяне на поръчителство, ведно с
основното задължение по кредита. Договорът, сключен между потребителя и
заемодателя „***, и договорът, сключен между потребителя и „***, се
намират във взаимовръзка помежду си и като система от правоотношения
между страните. Установената по - горе недействителност на договора за
кредит, неминуемо рефлектира и по отношение на договора за предоставяне
на гаранция, поради естеството на правоотношенията. Предвид изложеното,
настоящият съдебен състав приема, че процесният договор за предоставяне на
гаранция, заобикаля закона, поради което е изцяло недействителен. Както бе
посочено по- горе, по делото не се установява и изпълнение на задължението
по този договор- предоставянето на поръчителство.
Съдът намира, че процесният Договор за предоставяне на поръчителство
от 06.05.2022г. изначално е лишен от основание, тъй като по силата на
посоченото правоотношение, в полза на потребителя не се предоставя услуга.
Обезпечението е единствено и само в полза на кредитора "***, за което цялото
възнаграждение е поето от потребителя. Нещо повече - в случай, че
поръчителят изпълни и погаси вземането на длъжника, то има право на регрес
срещу него за пълната стойност на платеното ( чл. 4, ал. 2 от договора за
поръчителство). Тоест, срещу заплащането на възнаграждението по договора
за поръчителство, което е в размер на 825,81лева - над 1/2 от получената в
заем сума от 1300лева ищецът - потребител не получава каквато и да било
услуга. Съдът приема, че този договор се явява нищожен, като накърняващ
добрите нрави, в каквато насока са и оплакванията на ищеца.
Предвид изложеното, съдът намира, че предявената срещу ответника
„*** искова претенция за прогласяване нищожността на сключения Договор за
предоставяне на поръчителство от 06.05.2022г., се явява основателна и
доказана и следва да бъде уважена като такава.
По иска с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД:
Според задължителната практика в т. 1 от ППВС № 1/1979 г.,
фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД предполага преминаване на имуществени блага от една правна сфера в
друга и начална липса на основание за разместване на благата. В тежест на
8
ищеца по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е да докаже
разместването на благата - напр. даване на вещ или плащане на определена
сума пари, довело до намаляване на патримониума му, т.е. наличието на
обедняване, а съществуването на основание за разместването подлежи на
доказване от ответника.
Както бе прието по- горе в изложението, процесните договори за
потребителски кредит и за предоставяне на поръчителство са нищожни, а
нищожното правно основание се приравнява на липса на основание. Оттам
платени без основание се явяват внесените от ищеца суми за възнаграждение
по договора за поръчителство, които съгласно заключението на вещото лице са
в размер на 236,94 лева. С оглед на това исковата претенция по чл. 55, ал. 1,
пр. 1 от ЗЗД се явява основателна и доказана до предявения размер и следва да
бъде уважена.
Останалите възражения на ищеца и ответника са неотносими към
правния спор.
По въпроса за разноските:
На основание чл.78, ал.1 ГПК ответниците следва да бъдат осъдени да
заплатят на ищеца направените деловодни разноски, които са в размер на 210
лева за държавна такса, и 250 лева за депозит за вещо лице по съдебно-
счетоводна експертиза, като всеки от ответниците заплати по 230 лева.
В полза на процесуалния представител на ищеца следва да се присъдят
разноски за предоставената безплатна правна помощ в минималния размер по
Наредба №1/2004, при съобразяване, че адвокатското дружество е
регистрирано по ЗЗДС. Съдът намира, че нормата на чл. 7, ал. 2 НМРАВ
определя правила за изчисление на минималните размери на адвокатските
възнаграждения съобразно материалния интерес, т.е. като сбор от цената на
предявените искове, а не поотделно съобразно цената на отделните
претенции. В този смисъл може да бъде посочено и Определение № 60345 от
11.10.2021 г. на ВКС, Трето гражданско отделение, постановено по ч.гр.д. №
3103/2021г., в което, макар и постановено по друг спорен въпрос, Съдът е
приел, че възнаграждението на адвоката е единно, като база за определянето
му е единствено материалния интерес по правния спор, а не броя на
предявените искове и броя на ответниците.
Отделно от гореизложеното, при определяне на размера на адвокатското
възнаграждение Съдът намира, че не е обвързан от определените с Наредба №
1 размери на минималните адвокатски възнаграждения. За да достигне до това
становище Съдът съобразява практиката, обективирана в Решение от
05.12.2006г. по обединени дела С- 94/2004 и С-202/2004 на СЕС. Съгласно
горното решение делегирането на частноправен субект - Висшият адвокатски
9
съвет - на правомощия да определя минималните адвокатски възнаграждения
представлява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в
чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба нарушава правото на ЕС, тъй като
очевидно не съответства на критериите, изведени във въпросното решение, а
именно: правоприлагащият орган /Съдът/ да има възможност, отчитайки
правната и фактическа сложност на делото, инстанцията, пред която се явява
процесуалният представител, и продължителността на процеса, да се отклони
от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава,
когато той се явява несъразмерно висок с оглед реално положения труд и
направени разходи от процесуалния представител, респ. представляваната в
процеса страна. Това разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата
не засягат само потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в
съдебното производството доколкото, ако загуби делото, то в нейна тежест ще
бъде възложен размерът на адвокатски хонорар под формата на подлежащи на
възстановяване разноски в производство. По този начин се отнема правото на
Съда да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен
размер за направените разноски. Така се нарушава и правото на справедлив
съдебен процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия му чл.6 от
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Същото се
приема и в останалата практиката на СЕС, например в Решение от 28.07.2016г.
по дело С-57/2015г. Съдът на ЕС съгласно което съответстваща на правото на
ЕС е уредба, която допуска Съдът да може във всеки случаи, в които
прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до
резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този
режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е приета от ВАС - орган
на сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически
оператор, който е насърчен от Държавата да приема свободно и самостоятелно
обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в същия сектор, в
който развиват дейност членовете на сдружението на адвокатите, както
изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС е извел задължение за националния
съд да гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при
необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка
разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им
противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на
такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение
от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на ЕО. Така приемат и българските
съдилища в редица свои актове: Решение № 6522 от 22.10.2018г. по в. гр. д. №
1061/2018г. на СГС; Определение № 2514 от 23.05.2018 г. по в.ч. гр. д. №
407/2018г. на ОС- Благоевград; Решение № 95 от 31.05.2018г. на ОС - Добрич
по в.т.д. № 95/2018г. и др. О-е №1371/15.09.2023 г. по в.гр.д. № 616/2023 г. по
описа на ПлОС и др./.
Съобразно материалния интерес по делото, констатираната
фактическата и правна сложност, както и с оглед изхода на делото, Съдът
намира, че адвокатското възнаграждение в полза на *** „Д. М.“ гр. София,
10
вписано в регистър БУЛСТАТ под № ***, фирмено дело №***г. по описа на
Софийски градски съд следва да бъде определено в общ размер на 480 лева с
ДДС- по равно за двата уважени иска за нищожност с правно основание чл. 26,
ал.1 ЗЗД / по 240лева за всеки иск/. Това възнаграждение отговаря на
фактическата и правна сложност на делото и следва да бъде присъдено за
оказаната по производството безплатна правна помощ, като всеки от
ответниците бъде осъден да заплати сумата от по 240 лева.
По иска с правно основание чл. 55 ЗЗД, Съдът приема, съобразно
констатираната фактическата и правна сложност, както и с оглед изхода на
делото че в полза на *** „Д. М.“ гр. София, вписано в регистър БУЛСТАТ под
№ ***, фирмено дело №***г. по описа на Софийски градски съд следва да се
присъди сума от 480 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за
оказаната по производството безплатна правна помощ, която ответникът „***
следва да бъде осъден да заплати.
По изложените съображения Районен съд-Плевен
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на осн. чл. 26, ал.1 ЗЗД, Договор за за
потребителски кредит №***/06.05.2022г., сключен между Н. Е. П., ЕГН
**********, от гр.Плевен, жк. „***“ бл.***, вх.***, и „***, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление гр.София, бул.*** №***, ***, ет.***,
представлявано от С.Я., поради противоречие със закона и добрите нрави.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на осн. чл. 26, ал.1 ЗЗД, Договор за
предоставяне на поръчителство от дата 06.05.2022г., сключен между „***,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.“***“ №***, ***,
ет.***, представлявано от И.М.Ш. и Н. Е. П., ЕГН **********, от гр.Плевен,
жк. „***“ бл.***, вх.***, като обезпечение на Договор за потребителски
кредит №***/06.05.2022г., сключен между Н. Е. П., ЕГН **********, от
гр.Плевен, жк. „***“ бл.***, вх.*** и „***, поради противоречие със закона и
добрите нрави.
ОСЪЖДА на осн. чл. 55, ал.1 ЗЗД „***, ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление гр.София, бул.“***“ №***, ***, ет.***, представлявано от
И.М.Ш. , ДА ЗАПЛАТИ на Н. Е. П., ЕГН **********, от гр.Плевен, жк. „***“
бл.***, вх.*** сумата от 236,94 лева, представляваща недължимо платено
възнаграждение по Договор за предоставяне на поръчителство от дата
06.05.2022г., сключен между „***, ЕИК ***, със седалище и адрес на
11
управление гр.София, бул.“***“ №***, ***, ет.***, представлявано от И.М.Ш.
и Н. Е. П., ЕГН **********, от гр.Плевен, жк. „***“ бл.***, вх.***, като
обезпечение на Договор за потребителски кредит №***/06.05.2022г., сключен
между Н. Е. П., ЕГН **********, от гр.Плевен, жк. „***“ бл.***, вх.*** и
„***, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба-
04.07.2024г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК, „***, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление гр.София, бул.*** №***, ***, ет.***, представлявано от
С.Я., ДА ЗАПЛАТИ на Н. Е. П., ЕГН **********, от гр.Плевен, жк. „***“
бл.***, вх.***, разноски в размер на 230 лева.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК, „***, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление гр.София, бул.“***“ №***, ***, ет.***, представлявано от
И.М.Ш., ДА ЗАПЛАТИ на Н. Е. П., ЕГН **********, от гр.Плевен, жк. „***“
бл.***, вх.***, разноски в размер на 230 лева.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК, вр. чл.38, ал.2 ЗА, „***, ЕИК
***, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.*** №***, ***, ет.***,
представлявано от С.Я. ДА ЗАПЛАТИ н а *** „Д. М.“ гр. София, вписано в
регистър БУЛСТАТ под № ***, фирмено дело №***г. по описа на Софийски
градски съд, представлявано от адвокат Д. М. М. от САК, адвокатско
възнаграждение в размер на 240 лева за оказаната по производството
безплатна правна помощ.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК, вр. чл.38, ал.2 ЗА, „***, ЕИК
***, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.“***“ №***, ***,
ет.***, представлявано от И.М.Ш. ДА ЗАПЛАТИ на *** „Д. М.“ гр. София,
вписано в регистър БУЛСТАТ под № ***, фирмено дело №***г. по описа на
Софийски градски съд, представлявано от адвокат Д. М. М. от САК,
адвокатско възнаграждение в размер на 240 лева за оказаната по
производството безплатна правна помощ .
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК, вр. чл.38, ал.2 ЗА, „***, ЕИК
***, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.“***“ №***, ***,
ет.***, представлявано от И.М.Ш. ДА ЗАПЛАТИ на *** „Д. М.“ гр. София,
вписано в регистър БУЛСТАТ под № ***, фирмено дело №***г. по описа на
Софийски градски съд, представлявано от адвокат Д. М. М. от САК,
адвокатско възнаграждение в размер на 480 лева за оказаната по
12
производството безплатна правна помощ .
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд-Плевен в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
13