Р Е
Ш Е Н
И Е
Гр.София, 24.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на двадесет и осми октомври
през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря МАРГАРИТА
ДИМИТРОВА
и прокурора сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова въззивно гражданско дело № 9020 по описа за 2019 г. и за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следв ГПК.
С решение № 31395 от 05.02.2019 г. по гр.д.№
80502 по описа за 2017 г. СРС, Първо ГО, 49-ти състав: ОТХВЪРЛЯ предявените
от „А.з.с.н.в.“ ЕАД срещу М.Х.Н.,
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК
във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД, чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено в
отношенията между страните, че ответницата дължи на ищеца сумата от 1694.33 лева-главница по
договор за паричен заем № от 28.04.2012г., договорна лихва в размер на 899.26
лева за периода от 18.05.2012 г. до21.09.2012, лихва за забава в размер на 1193 лева за периода от
19.05.2012г. до датата на подаване на заявлението и такса разходи в размер на
45 лева.
Постъпила е въззивна жалба от „А.з.с.н.в.“
ООД, ищец пред СРС, срещу решение № 31395 от 05.02.2019 г. по гр.д.№ 80502
по описа за 2017 г. СРС, Първо ГО, 49-ти състав. Решението се обжалва
изцяло.
Във въззивната жалба се
сочи, че решението е неправилно. Договорът бил сключен при ОУ като същите били
предоставени на заемополучателката. Затова неправилно СРС приел, че е нарушено
правилото на чл.11,ал.2 ЗПК и е прогласил за недействителен, сключения договор
за заем. Ако въззивната инстанция приемела, че клаузата за неустойка и ГПР са
нищожни, то по арг. от чл.26, ал.4 ЗЗД това не водело до нищожност на целия
договор. В такива случай потребителят връщал само чистата стойност на кредита
като се позовава на съдебна практика на ВКС. Още повече, че ответника не оспорвал
получената като заем, сума. Доказана била и цесията, за която ответникът бил
редовно уведомен по реда на чл.99 ЗЗД. Наред с това по делото била допусната и
приета съдебно-счетоводна експертиза. Същата не била оспорена.
Иска се от настоящата инстанция
да отмени решението и вместо това да постанови друго, с което претенцията да
бъде уважена. Претендират се разноски.
От въззиваемата страна М.Х.Н., ответник пред СРС, е постъпил отговор, в който е изразено становище, че въззивната
жалба е неоснователна, а постановеното от СРС решение – правилно. Процесният
потребителски договор бил изцяло недействителен поради нарушение на чл.11 ЗПК.
Разпоредбата на чл.26, ал.4 ЗЗД била обща, а в случая се прилагали специалните
правила на ЗПК- чл.22, който сочел, че договора е изцяло недействителен. Наред
с това се касаело до нарушение на добрите нрави – чл.26, ал.1 ЗЗД. Договорената
лихва в случая била в размер на 249 %, а ГПР 1090,45%. Доводите във въззивната
жалба не съответствали на фактическата обстановка по делото и процесуалните
действия на страните. Навежда и довод за недействителност на цесията, тъй като
се касаело до бъдещи вземания. Договорът за цесия бил от 16.11.2010 г., а
договора за заем от 28.04.2012 г. Освен това договорът за заем не предвиждал
възможност за прехвърляне на вземания на трето лице. А клаузата на чл.2,т.3 от
ОУ била неравноправна по силата на чл.143, т.15 ЗЗП и поради това нищожна на
основание чл.146, ал.1 ЗЗП вр. с чл.24 ЗПК.
В хода по същество се навежда и довод, че не й
бил предоставен стандартен европейски формуляр. Сочи, че в случая клаузите не
били индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП. Излага теоретични
постановки кои клаузи са индивидуално уговорени, както и кои клаузи се считат
за неравноправни. Налице била и забрана в чл.26, ал.1 ЗПК за такова
прехвърляне. Затова и ищецът не бил титуляр на процесното вземане. По делото не
бил представен и подписан от страните погасителен план. Неоснователен бил и
иска по чл.77 ЗЗД, защото в случай не била представена разписка за получаване
на сумата. По договора можело да се направи единствения извод, че е постигнато
съгласие за отпускане на заем в размер на 1 800 лв., но не и че имало
реално предаване на сумата. Прави възражение за погасяване на вземанията за
лихва в размер на 899,26 лв. по давност. Твърди нарушение на чл.26 и чл.27 ТЗ
като сочи, че договорът бил подписан от търговски пълномощник, а по делото не
било представено пълномощно. Навежда доводи и, че не била надлежно уведомена по
реда на чл. 99 ЗЗД. Неоснователен и недоказан бил и иска за такси и разноски.
Не била представена и справка по чл.366 ГПК. Претендира разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е уведомен на
08.03.2019 г., Въззивната жалба е
подадена на 22.03.2019 г. /по пощата/, следователно същата е в срока по
чл.259, ал.1 ГПК.
С решението, което се обжалва, е отхвърлен иска
по чл.422 ГПК, предявен от ищеца, въззивник, следователно е налице правен
интерес от обжалване въззивната жалба е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо:
За издадената на 08. 06.2017 г. по реда на чл.410 ГПК заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 26634 по описа за 2017 г., длъжникът е
бил уведомен на 17.07.2017 г.
Възражението по чл.414 ГПК е било подадено на
20.07.201 г./по пощата/.
Указанията по чл.415 ГПК са достигнали до
знанието на заявителя на 13.10.2017 г. Исковата молба е предявена на 13.11.
2017 г.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с
установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК.
По основателността на въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС
е приел, че договорената възнаградителна лихва в размер на 249 % нарушава
принципа за справедливост и създава условия за неоснователно обогатяване;
договорената лихва надхвърляла значително размера на законната такава – основен
лихвен процент и 10 пункта надбавка. Затова и уговорената лихва в размер на 249
% като противоречаща на добрите нрави била нищожна. Като е съотнесъл тези
критерии към уговорения размер на ГПР 1090,45 % СРС също е достигнал до извода за нарушаване
на справедливостта. СРС е приел още, че нищожните клаузи на договора относно
определянето на % възнаградителна лихва и ГПР не можели да се заместят от
повелителни норми на закона по правилото на чл.26, ал.4 ЗЗД. Тъй като договорът
бил възмезден, кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за
отпуснатия кредит. Затова и нищожността на клаузата за лихвения процент и ГПР
водело до нищожност на целия договор. Освен това съгласно
чл.22 от ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1,
т.7-12 и т.20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-8, договорът за потребителски кредит бил
недействителен. От това СРС е достигнал до извода, че договорът е нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД
поради противоречие с добрите нрави и нарушения на императивните правни
норми чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ГПК /вероятно
се има предвид ЗПК/ във вр. с чл.22 от ЗПК. Като нищожен договорът не бил
породил правните си последици. Затова и ответницата не дължала процесните суми.
Затова и не били прехвърлени вземания по отношение на ищеца с рамковия договор
за цесия и приложение № 1.
По доводите във въззивната жалба:
Не се спори по делото, че на 28.04.2012 г. е бил сключен договор за паричен
заем Easy
Credit между „И.А.М.“ АД като заемодател и М.Х.Н. като
заемополучател.
Относно приложимостта
на Закона за потребителския кредит /ЗПК/ и Закона за защита на потребителите
/ЗПП/:
В чл.2,ал.1 от договора за паричен заем като
основание за сключването му е посочено освен Стандартен европейски формуляр,
така и предложение за сключване на договор за паричен заем /ППЗ/. Видно от
отбелязването в раздел 6, т.08 на предложението за сключване на договора за
паричен заем, целта на кредита е „оборотен капитал и др. бизнес нужди“.
Видно от т.2 на същото предложение ответницата е управител на „И.“ ООД, ЕИК ********/виж
л.6 и л.7 по исковото производство/.
Потребителският кредит е
самостоятелен, обособен вид договор, уреден в ЗПК, действащ през
процесния период, при които заемополучател е физическо лице, което действа
извън рамките на своята професионална или търговска дейност. В конкретния случай ответницата е действала в
рамките на своята търговска дейност.
За да следи за неравноправни клаузи обаче,
националният съд първо трябва да е достигнал до извода, че лицето е потребител
и спрямо него са приложими разпоредбите на Закона за защита на потребителите,
респ. на Закона за потребителския кредит. Директива 93/13/ЕИО е възпроизведена
в Закона за защита на потребителите, определяйки правната рамка на
нормативния акт. По аналогичен начин в Закона за потребителския кредит
са възпроизведени разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО. В чл. 2 от Директива
93/13/ЕИО са дадени легалните дефиниции на понятията, с които борави
директивата. Според чл. 2, б. "б. " по смисъла на директивата потребител
е всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договор, участва
поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска и професионална
дейност. В чл. 3 от Директива 2008/48/ЕО също е дадена легална дефиниция на
понятието "потребител" - всяко физическо лице, което при
сделки, попадащи в приложното поле на настоящата директива, действа извън
рамките на своята търговска, стопанска или професионална дейност.
Следователно ЗПК и ЗПП са неприложими спрямо процесния договор и доводите във връзка с приложението му не следва
да бъдат разглеждани.
Относно получаването на сумата по договора за заем:
Действително, договорът за заем е реален договор. Противно на твърдяното от
въззивника, ответницата е оспорила получаването на сумата по договора за заем.
Видно от чл.3, ал.2 от договора, последният
удостоверява получаването на сумата изцяло и в брой като договорът има характер
и на разписка за получаване на сумата/л.4/.
Относно връчването на Общите условия /ОУ/:
Видно от съдържанието на договора ОУ са посочени
като неразделна част на същия, а освен това в чл.2, ал.2 изрично е посочено, че
„Заемателят заявява, че е получил екземпляр от ОУ и се съгласява с тях, както и
че знае, че същите са поместени на официалната интернет страница на дружеството
и могат да бъдат намерени на електронния адрес" . Следва да отбележим и,
че заемът е отпуснат на ответницата като лоялен клиент- виж л.7/предложението и
ОУ раздел 5 „Програма за лоялни клиенти“, л.9/, тъй като тя има и друг заем от
този заемодател.
Следователно ОУ са станали известни на
ответницата.
Относно твърдяната от
ответницата недействителност на договора по чл.26 и чл.27 ТЗ:
Ответницата не може да се позовава на сключване на договора от лице без
представителна власт по отношение на другата страна на облигационната връзка.
Наред с това се установи, че договорът за заем е изпълнен от заемодателя поради
което и по арг. от чл.301 ТЗ, както и по чл.293, ал.1 ТЗ този довод се явява
неоснователен.
Ответницата също е започнала да изпълнява
договора – същата е заплатила договорна лихва в размер на 194,33 лв. и главница
– 105,67 лв.
Относно
приложението на чл.365 и следв. ГПК:
Правилата на глава 32 Производство по
търговски спорове са неприложими за разглеждане на дела от районните съдилища.
Относно цесията:
По силата на Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
от 16.11.2010 г./л.15 по делото пред
СРС/ „И.А.М.“ АД, т.е. заемодателят, в качеството на продавач е прехвърлило н. „А.з.с.н.в.“
ООД, ищеца по делото, в качеството на
купувач ликвидни и изискуеми вземания,
произхождащи от договори за потребителски кредит, сключени с лица, които не
изпълняват задълженията си по тях по Приложение №1.
По делото е представено потвърждение
за сключване на цесия на основание чл.99, ал.3 от ЗЗД.
По делото е представен препис-извлечение от Приложение №1/01.12.2012
към Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, сключен между „И.А.М.“ АД и „А.з.с.н.в.“ ООД,, от
16.11.2010г. Видно от това приложение договорът от 28.04.2012 г., сключен с
ответницата фигурира в същото, т.е. е предмет на цесията, виж л.20 по делото
пред СРС. Задължението на ответницата, което е прехвърлено е съответно: 1 800
лв.-главница, общо дължимо по кредита – 2 893, 59 лв. и дължим остатък
2 638,59 лв., в това число и лихва за просрочеие – 57,03 лв.
С пълномощно /л21/ „И.А.М.“ АД е упълномощил „А.з.с.н.в.“ ООД да уведоми от негово
име всички длъжници по всички вземания на дружеството, по
договори за кредити, които са предмет на договора за цесия от 16.11.2010 г.
Съдебната практика приема, че цедентът може да
упълномощи трето лице, включително цесионера, да извърши уведомяването по чл.
99, ал. 3 ЗЗД от негово име, като с това не е налице заобикаляне на
разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и, ал. 4 ЗЗД, тъй като длъжникът може да
се защити срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице като поиска
доказателства за представителната власт на новия кредитор, в която насока е и
досегашната практика на ВКС по чл. 290 ГПК - решение № 137/02.06.2015
г. по гр. д. № 5759/2014 г. на III ГО на ВКС.
По делото е представено уведомително
писмо от 03.04.2017г. от „И.А.М.“ АД чрез
„А.з.с.н.в.“ ООД до ответницата за извършено прехвърляне на вземания /цесия/.
Видно от известието за доставяне пратката не е потърсена. Писмото е посочено на
адреса за кореспонденция по договора за паричен заем- гр.София, кв.“Манастирски
ливади“, ул.“********ет.**, който адрес е посочен и на съда за връчване на съдебни книжа. Това
е и постоянния и настоящ адрес по служебно направената справка по НБД в
заповедното производство. Нещо повече, в публичното съдебно заседание, състояло
се на 28.10.2020 г. съдът констатира, че това е адреса на въззиваемата по
документа за самоличност. Затова и следва да приемем, че уведомяването за
цесията е извършено при условията на чл.47, ал.5 ГПК, т.е. е налице т.нар.
фингирано връчване.
Съдебната практика приема уведомяването на длъжника като целящо да го
защити срещу " ненадлежно изпълнение на неговото задължение ", т.е.
срещу "изпълнение на лице, което не е носител на вземането ", точно
защото такъв носител е цесионерът. В конкретния
случай от ответницата не се твърди да е изпълнила на стария кредитор.
С оглед приетото в съдебната практика
съобщаването на цесията може да стане и с върчаването на препис от исковата
молба.
При това положение следва да приемем,
че цесията е надлежно съобщена.
С оглед горните си мотиви настоящата
инстанция достига до извода, че ищецът е установил вземането си за главница в
размер на 1694,33 лв. поради което първоинстанционното решение се явява
неправилно в тази му част и следва да бъде отменено. Вместо това ще бъде
постановено друго, с което в полза на ищеца /въззивник/ в тежест на ответницата
/въззиваемя/ ще бъде признато вземане на
основание чл.422 ГПК в размер на
1 694,33 лв.
Главницата
ще бъде присъдена ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението по чл.410 ГПК-28.04.2017 г. до окончателното й издължаване.
Относно лихвата и принципа на добрите нрави:
Накърняване на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е налице, когато се нарушават принципите
на справедливостта и на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения, за да се предотврат и несправедливото облагодетелстване на
някоя от страните за сметка на другата. Както е прието в решение №
452/25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., " понятието добри нрави предполага известна еквивалентност
на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за
нарушение, водещо до нищожност …. ".
За да е основателно такова
възражение е необходимо да е налице значителна липса на еквивалентност на
насрещните престации или вземането на едната страна да е в размер, който чувствително надвишава насрещната престация, като това несъответствие цели
обогатяване, а не само възмездяване. Във всеки отделен случай, въз основа на доводите
на страните и събраните доказателства по конкретното дело, съдът може да
прецени дали поведението на конкретния правен субект съставлява действие, което
накърнява " добрите нрави ", злепоставя чужди интереси с цел
извличане на собствена изгода. С оглед конкретната преценка, съдът прави извод
дали са накърн ени добрите нрави с договора.
Принципно, възнаградителната
лихва съставлява цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато едната
престация е предоставяне в собственост на парични средства, то насрещната
престация - заплащане на възнаградителна лихва следва да се съизмерява както
със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря
връщане на заетата сума и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен.
В конкретния случай се претендира възнаградителна
лихва в размер на 899,26 лв., а същата е уговорена в процесния договор в
размер на 249 %.
Такъв размер на
лихвата не е обяснимо нито с разходите, които прави заемодателят,
нито с риска, който носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от
сделката печалба. Висока възнаградителна лихва е типична за дългосрочни к
редити ( над 15 години ), когато, независимо от обезпечението, рискът на
заемодателя е увеличен поради възможните инфлационни процеси и процеси, които
биха намалили стойността на даденото обезпечение. В настоящия случай такива
обстоятелства не са налице- срокът за издължаване е 21
седмици или по-малко от 6 месеца.
Във всички случаи, когато е налице явна нееквивалентност между
предоставената услуга и уговорената за това цена се нарушава принципът на
добросъвестност в облигационните отношения. Поради изложеното, въззивният съд
счита, че размерът на възнаградителна лихва и ГПР са предвидети в противоречие
с добрите нрави. Посочените клаузи нарушават принципа на справедливост и
еквивалентност на престациите и създават условия за неоснователно обогатяване
на ответника.
Фактът, че кредиторът отпуска краткосрочни заеми, без да има възможност да провери, дали данните които е
предоставил кредитополучателят са коректни, не му предоставя възможност да
определя лихвен процент на възнаградителната лихва и ГПР над двойния или троен
рамер на отпуснатата в кредит сума.
Действително, съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД е възможно договор да
бъде само частично недействителен. Нищожността на отделни части от договора
може да доведе до нищожност на целия договор, само ако частта не може да бъде
заместена по право от повелителни правила на закона или ако не може да се
предположи, че договорът би бил сключен без недействителната му част. Въззивната инстанция като съобрази данните по
делото намира, че нищожните клаузи на договора относно определянето на %
възнаградителна лихва и ГПР не биха могли да се заместят по право от
повелителни норми на закона. Тъй като сключеният между
страните договор е възмезден, кредиторът не би го сключил без определено
възнаграждение за отпуснатия кредит.
В горния смисъл изводите на първоинстанционния съд са правилни.
Относно възражението за давност по отношение на лихвата: Възражението е направено още с отговора по исковата
молба, т.е. е в
срока по чл.131 ГПК.
Договорната лихва в
размер на 899,26 лв. се претендира за периода 18.05.2012 г. до
21.09.2012 г. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е подадено на 28.04.2017 г.
Вземанията за лихва се погасяват с кратката
тригодишна давност по чл. чл.111, ал.1,
б.”в” ЗЗД, при приложението на което правило се достига до извода, че дори да
приемем, че договорната лихва не противоречи на добрите нрави, то
претендираното от ищеца за установяване вземане е изцяло погасено по давност.
При това положение обжалваното
решение в частта, в която е отхвърлен иска по чл.422 ГПК относно вземането в
размер на 899, 26 лв. се явява правилно и като такова ще следва да бъде
потвърдено.
Относно лихвата за забава:
Противно на соченото от въззивника по делото няма изслушано и прието заключение
на съдебно-счетоводна експертиза /СЧЕ/.
Претендира се за
установяване вземане в размер на 1193 лв.за периода 19.05.2012 г. до
датата на подаване на заявлението – 28.04.2017 г.
С оглед вече приетото по
отношение погасяването на вземанията за лихва за забава по давност, то погасени
се явяват вземанията за периода до 28.04.2014 г.
При приложението на чл.162 ГПК вземането за лихва
за забава за периода 19.05.2012 г.- 28.04.2014 г., което е погасено по
давност е в размер на 336,33 лв.
Дължимата лихва за забава за периода 28.04.2014 г. до 28.04.2017 г. е в
размер на 856,67 лв.
На основание гореизложеното, обжалваното решение
в частта, в която е отхвърлена претенцията по чл.422 ГПК относно лихвата за
забава за периода 28.04.2014 г. до 28.04.2017 г. в размер на 856,67 лв. е
неправилно и като такова ще следва да бъде отменено и вместо това постановено
друго, с което в полза на ищеца ще бъде признато вземане на основание чл.422 ГПК в размер на 856,67 лв.
В частта относно вземането за лихва за забава за
периода 19.05.2012 г.- 28.04.2017 г., което е погасено по давност в
размер на 336,33 лв. поради съвпадане на крайните изводи на двете
съдебни инстанции, обжалваното решение ще следва да бъде потвърдено.
По отношение на таксите за разходи в размер на 45 лв.:
В срока по чл.131 ГПК няма конкретни възражения поради което настоящата
инстанция не следва да излага мотиви.
В тази му част решение е неправилно и като такова ще следва да бъде отменено и вместо това постановено
друго с което в полза на ищеца следва да
се признае вземане в размер на 45 лв.
По
разноските:
В заповедното производство:
С оглед изхода на спора на заявителя се следват разноски в
размер на 85,56 лв.
Длъжникът не претендира разноски,
а и такива не са сторени поради което не му се присъждат.
Пред първата съдебна инстанция:
На ищеца се следват разноски в размер на 161,58 лв., от
които юриск.възнаграждение в размер на 100 лв.
Ответницата не е
направила разноски и такива не й се присъждат.
Пред въззивната инстанция:
На въззивника разноски се следват в размер на 135,05 лв., от които
юриск.възнаграждение в размер на 100 лв.
Въззиваемата не е направила разноски и
такива не й се присъждат.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 31395 от 05.02.2019 г. по гр.д.№ 80502
по описа за 2017 г. СРС, Първо ГО, 49-ти състав в частта, в която се:
ОТХВЪРЛЯТ предявените от „А.з.с.н.в.“
ЕАД срещу М.Х.Н., обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД, чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД и
чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване за
установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищеца сумата от 1694.33 лева-главница
по договор за паричен заем № от 28.04.2012г., лихва за забава в размер на 856,67 лева за периода от 28.04.2014
г. до датата на подаване на заявлението -28.04.2017 г. и такса разходи в
размер на 45 лева
И вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
предявените от „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК********,
със седалище и адрес на управление:***, офис сграда „********, срещу М.Х.Н., ЕГН
**********,***, обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД, чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД и
чл.86, ал.1 от ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сумата от 1694.33 лева-главница
по договор за паричен заем № от 28.04.2012 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението – 28.04.2017 г., лихва за забава в размер на 856,67 лева за периода от
28.04.2014 г. до датата на подаване на заявлението -28.04.2017 г. и такса
разходи в размер на 45 лева, за които суми е издадена заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 26634 по описа за 2017 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 31395 от 05.02.2019 г. по гр.д.№
80502 по описа за 2017 г. СРС, Първо ГО, 49-ти състав в частта, в която
се: ОТХВЪРЛЯТ предявените от „А.з.с.н.в.“
ЕАД срещу М.Х.Н., обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено в отношенията
между страните, че ответницата дължи на
ищеца договорна лихва в размер на 899.26 лева за периода от
18.05.2012 г. до21.09.2012, лихва за забава
в размер на 336,33 лева за периода от 19.05.2012 г. до 28.04.2014 г.
ОСЪЖДА М.Х.Н., ЕГН **********,***, да
заплати н.А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***,
офис сграда „********, сумата в размер на 85,56 лв.-разноски в заповедното
производство.
ОСЪЖДА М.Х.Н., ЕГН **********,***,
да заплати н.А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на
управление:***, офис сграда „********, сумата в размер 161,58 лв.- разноски
пред първата съдебна инстанция.
ОСЪЖДА М.Х.Н., ЕГН **********,***,
да заплати н.А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на
управление:***, офис сграда „********, сумата в размер 135,05 лв.- разноски
пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.