Р
Е Ш Е
Н И Е
№ ……......./…..07.2020 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти юни през 2020 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ :
СИМЕОН СТОЙЧЕВ
мл.съдия СВЕТЛОЗАР
ДИМИТРОВ
секретар Алина Тодорова,
като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 12664 по описа за 2018
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК.
С решение № 39147 от 24.07.2018 г. постановено по гр.д. №
87090/2017 г. на СРС, 156 състав, е признато за установено по иск с
правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 318, ал.
2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2 ЗС предявен от „Т.С.“ ЕАД срещу Е.Н.Е., че Е.Н.Е.,
дължи на Т.С.“ ЕАД, сумата от 11,20 лева, представляваща припадаща се част от
цената на услугата дялово разпределение за периода м.08.2014 г. до м.04.2015 г.
за топлоснабден недвижим имот, находящ
се в гр. София, бул. „********, аб. № 253049, за
която сума е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 08.09.2017 г. по ч. гр. д. № 55055/2017 г. по описа на
СРС, IIГ. О., 156-ти състав, като са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу
Е.Н.Е. искове с правно основание чл. 422 ГПК, във вр.
с чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за
признаване за установено, че Е.Н.Е. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 576,81 лева,
представляващи цената на доставена топлинна енергия за периода м.05.2013 г. до
м.04.2014 г. за за топлоснабден недвижим имот, находящ се в гр. София, бул. „********, аб.
№ 253049, както и за сумата от 11,12 лева, представляваща припадаща се част от
цената на услугата дялово разпределение за периода м.05.2013 г. до м.07.2014
г., както и сумата от 162,41 лева, представляващи обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за периода 15.08.2014
г. до 30.04.2015 г., както и сумата от 5,26 лева, представляваща обезщетение за забава в размер
на законната лихва върху главницата за дялово разпределение за периода
15.08.2014 г. до 30.04.2015 г., за
които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 08.09.2017 г.
по ч. гр. д. № 55055/2017 г. по описа на СРС, II Г.О., 156-ти състав. С
решението първоинстанционният съд се е произнесъл и
по разноските, като е осъдил ответницата да заплати на ищеца 51,94 лева разноски
за първоинстанционното и заповедното производство, и
съответно е осъдил ищеца да заплати на ответницата 757,43 лв. разноски за първоинстанционното
и заповедното производство.
Решението
е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца - „Т.С.“ ЕООД.
Това решение е обжалвано в срок от ищеца
“Т.С.” ЕАД в частите, в които предявените от дружеството искове срещу Е.Н.Е. са
били отхвърлени, респ. и обусловената от това в част за разноските. Излагат се
доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон относно
погасителната давност, тъй като следвало да се съобрази от съда, че предмет на
исковете са вземанията по издадената обща фактура №**********/ 31.07.2015 г., изискуемостта
на която настъпила на 15.09.2014 г. и се отнася за ТЕ за исковия период и към
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК давността не е изтекла. Сочи и
несъобразяване с приложимите към исковия период Общи условия на ищеца за продажба
на ТЕ за битови нужди на потребители в София от 2008 г. и от 2014 г. Отделно
сочи по иска за мораторна лихва, че издаваните от ищеца фактури , вкл. и общата
такава, са публикувани , за което имало съставени протоколи по чл.539 от ГПК, и
забавата започва от изтичане на месеца следващ този, за който се дължат сумите
по издадените фактури съгласно ОУ от 2008 г. По иска за сумата за дялово
разпределение, доколкото същата била включена в издаваните от
ищеца фактури и формира крайната цена на иска за главница, то върху нея също се
дължи лихва за забава. Моли да се уважи въззивната жалба, като се отмени
решението в обжалваните част, вкл. и в частта за разноските, като исковете се
уважат в пълен размер, прави и искане за разноски.
Ответницата
Е.Н.Е. оспорва жалбата с писмен отговор като счита решението в обжалваните
части за правилно, доколкото давността тече от 1-во число на месеца, следващ
този на доставката на ТЕ. Моли жалбата да не се уважава, претендират разноски
по списък по чл.80 от ГПК за адвокатско възнаграждение.
Третото лице-помагач
на ищеца не е взело становище по жалбата.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно, а
в обжалваните части и допустимо.
При произнасянето
си по правилността
на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният
съд е ограничен до релевираните във въззивните жалби на страните оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните
норми, както и до проверка правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако
тяхното нарушение не е въведено като
основание за обжалване.
Направените
с въззивната жалба на ищеца оплаквания относно
фактите и приложимото право, очертава обхвата на въззивната
проверка за правилност.
Не
се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално правни
норми. За да отхвърли исковете за главница за цена на ТЕ, за лихви за забава
върху нея и за лихви за забава върху търсената сума за дялово разпределение, първоинстанционният съд е изложил мотиви, че вземанията за
главници за исковия период, за който е висящо делото съобразно частичното му прекратяване
с определението 16.05.2018 г., е погасено по давност, и по тази причина и
вземането за лихви за забава върху тези месечни главници са погасени по давност
също, а по отношение на вземането за лихви за забава върху търсената сума за
дялово разпределение е риел, че такава лихва не се дължи поради липсата на
определен начин за плащане. Въззивният съд, при преценка
на същия събран по делото доказателствен материал,
като този ред първоинстанционния съд, споделя
изложените в обжалваното решение фактически констатации и правни изводи и
препраща към тях съгласно чл.272 от ГПК.
В
допълнение и по повод оплакванията с въззивната
жалба, се отбелязва и следното:
Неоснователно
е и оплакването на въззиника-ищец относно погасителната давност и приложението
на ОУ на ищеца. Първоинстанционният съд е основал решението си на база приетото
заключение на СТЕ, сочещо, количеството потребена ТЕ и е приспадна сумата, за
който ответницата е признала иска по размер и период, и за разликата, предмет
на иска за главница е счел че е погасена по давност.
Съгласно чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията
на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в
зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а
имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях
срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по
облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по
прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна
енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените
прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на
периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. Осъщественото от ищеца
фактуриране на консумираното количество топлинна енергия въз основа на
действителното потребление по реда на чл. 32, ал. 2 от Общите условия не
променя момента на изискуемостта на месечните вноски /равни или прогнозни/.
Определянето на срок за изпълнение на задълженията в общата фактура и срока за
плащане по чл.33 от ОУ от 2014 г. , с който жалбоподателят свързва началния
момент, от който започва да тече погасителната давност, няма действие по
отношение на ответниците - арг.
чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, и не променя началото на давностния
срок, който тече от първо число на месеца след този, за който е доставена ТЕ.
Ето защо давността върху прогнозните вземания за цената на ТЕ помесечно до 30.04.2014 г. е погасено по давност, вкл. и
тези по факурата от 31.07.2015 г. до м.05.2014 г. е
погасено по давност. В тази връзка съдът отчита, че по изравнителната сметка
прогнозно начислените суми за абоната са в по-голям размер и реално дължимата
цена зца ТЕ за този период е по-малка с 4,74 лв.,
т.е. за ищеца не е възникнало изравнително вземане за периода до м.05.2014 г. и
няма такова по изравнителната фактура от 31.07.2014 г. Така за сумите на ТЕ за
периода м.05.2013 г.-м.02.2014 г. изискуемостта настъпва от 1-во число на втория
месец, следващ този на доставката, съгласно приложимите ОУ от 2008 г., т.е най-късно на 01.04.2014 г. и 3-годишната
кратка погасителна давност за тях е изтекла преди подаване на заявлението по
чл.410 от ГПК на 10.08.2017 г. За цената на ТЕ за природа м.03.-04.2014 г. изискуеумостта настъпва от 1-во число на месеца, следващ този на доставката, съгласно
приложимите ОУ от 2014 г., поради липсата на уговорен срок за плащане в ОУ, за
който длъжникът да се счита уведомен, т.е. най-късно на 01.05.2014 г. и 3-годишната кратка погасителна давност за тях
е изтекла преди подаване на заявлението по чл.410 от ГПК на 10.08.2017 г. С
погасяване по давност на главното вземане се погасява и акцесорното
такова за лихви за забава върху него съгласно чл.119 от ЗЗД, защото без главен
дълг няма и забава да бъде платен, и това оплакване по жалбата се явява
неоснователно. Неотносими към предмета на спора се
явяват доводите на въззивника-ищец за издаване и
публикуване на месечните фактури, доколкото ОУ от 2014 г. макар и да сочат
плащане от публикуване на фактурите, доставчикът не е фиксирал точен момент на това
публикуване и така не може да се счита че е уговорен срок за плащане, от който
да настъпва изискуемостта на вземането, и няма доказателства за отправена
покана към длъжника преди подаване на заявлението. Така длъжникът и реално не е
поставен в забава за вземанията за главница цена на ТЕ за процесния
период, предмет на исковото производство.
За
вземането за цената
на услугата дялово разпределение в ОУ на ищеца, които уреждат отношенията му с
потребителите, не е посочен срок, в който потребителите да заплащат тази
услуга, при което изпадат в забава след покана, отправянето на каквато до
настоящия ответник няма преди подаване на исковата молба . И това оплакване по
жалбата се явява неоснователно.
Поради съвпадане изводите на
двете съдебни инстанции, решението в обжалваните части следва да се потвърди,
вкл. и в частта за разноските по чл.78, ал.3 от ГПК.
По разноските за въззивната инстанция : По въззивната жалба на ищеца същият няма
право наразноски, тъй като жалбата му не се уважава.
Въззиваемата страна-ответник на основание
чл.78, ал.3 от ГПК имат право на възстановяване на разноски за нейния пълномощник-адвокат, но не в размерат от 300лв. , претендиран
по списъка по чл.80 от ГПК, който е и доказано да е платен на адвоката. В този смисъл възражението на въззивника-ищец пред въззивния
съд с молба от 23.06.2020 г. за прекомерност
се явява основателно. Въззивният съд намира, че в
случая може да определи размер и под минимума по Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС / т.е. и под 300лв. в прибложимата
редакция на Наредбата към датата на договора за правна помощ/, поради липсата
на фактическа и правна сложност на спора пред въззивния
съд, както и поради наличие на практика
в този смисъл в решения на Съда на ЕС /напр. решение от 23.11.2017 г. по
съединени дела C 427/16 и C 428/16 , Решение от 05.12.2006 г. по съединени дела
С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на CEO/ сочат на общ извод, че
националната юридсикция / съда в случая/ не е
задължен да се съобразява с ограниченията, наложени относно минималните размери
на адв.възнаграждения, определени с акт на адвокатско
сдружение/ в случая с Наредба на ВАдвС/ и забраната
съда да определя възнаграждение под минимума, определен с такъв акт, както и че
това ограничаване „би могло да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния
пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС“ съгласно решението по т.1 от
решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16 на СЕС, първи състав по преюдициално
запитване, отправено от състав на Софиски районен
съд. В същото решение се сочи, че „Запитващата юрисдикция следва да провери
дали с оглед на конкретните условия за прилагането ѝ такава правна уредба
действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се
свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези
легитимни цели“. Като такива легитимни цели би могло да се считат посочените в
чл.36, ал.2 от ЗАдв-справедливостта и обосноваността
на възнаграждението на адвоката, както и тези посочени в Решение № 9273 от 27
юли 2016 г. по административно дело № 3002 от 2015 г. на ВАС, потвръдено с решение Р№ 5485 от 2 май 2017 г. по
административно дело № 1403 ОТ 2017 г. (обн. - ДВ,
бр. 41 от 2017 г.) - гарантиране от държавата на право на всеки гражданин на
защита при нарушаване на техни права и законни интереси, вкл. и във всички
стадии на процеса - чл. 56 и 122 от Конституцията на Република България, и
на достъпа на гражданите и юридическите
лица до квалифицирана правна помощ и необходимостта от предотвратяване на
всякакъв риск от влошаване на качеството на предоставяните услуги. Или за
конкретния случай съдът следва да прецени дали минималния размер на
адвокатското възнаграждение по Наредбата отговаря на тези цели и критерии:
фактическа и правна сложност на спора, достъп до правосъдие, качество на
услугата, справедливост, и необходимост загубилата страна да понесе поне
значителна част от разноските на противната страна, направени за защита по
делото. При определяне на справедливия
размер в случая, при съобразяване и на изложеното по-горе относно липсата на
сложност на спора пред въззивния съд, и на
легитимните цели, въззивният
съд намира, че това следва да е минимума по чл.25, ал.1 от Наредбата за
правната помощ от 100лв. като друга нормативно определена граница за
възнаграждение за оказвана правна помощ за една съдебна инстанция. Така на ответницата
въззиникът-ищец
дължи по 100лв. за адвокатско възнаграждение
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 39147 от 24.07.2018 г. постановено
по гр.д. № 87090/2017 г. на СРС, 156 състав В ОБЖАЛВАНИ ЧАСТИ, в които
са били отхвърлени предявените искове от „Т.С.” ЕАД срещу Е.Н.Е., както и в частта за равноските по чл.78, а.3 от ГПК.
ОСЪЖДА Т.С.“ ЕАД,
ЕИК ********, със седалище и адрес *** Б да заплати на
основание чл.78, ал.3 и ал.5 от ГПК, 100лв. на Е.Н.Е. с ЕГН: **********, с адрес: ***, разноски
за въззивната инстанция.
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ исканeто на въззиваемия-ищец „Т.С.“ ЕАД за разноски за
въззивната инстанция по чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца - „Т.С.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1, предл.първо от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.