№ 517
гр. София, 24.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на трети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Невена Б. Георгиева
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело №
20251000500268 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следв. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от Л. П. П., ответник пред СГС, срещу
решение № 5874 от 30.10.2024 г., постановено от СГС, ГО, І-18 състав по гр.д.
№ 6690 по описа за 2023 г., в частта, в която са уважени претенциите на
ищеца „Юробанк България“ АД, с правно основание чл.430 ТЗ вр. с чл.79,
ал.1 ЗЗД, вр. с чл.86 ЗЗД по договор за кредит за покупка на недвижим имот №
HL 36678/16.04.2008 г.
Решението се обжалва и в частта за разноските.
Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение.
Същото било постановено в противоречие с материалния и процесуален
закон, с практиката на СЕС и ВКС. Решението било необосновано, тъй като
липсвали собствени мотиви, а съдът механично бил заимствал мотиви от
решения на ВКС. В резултат на това обжалваното решение противоречало на:
СПН, формирана между страните с влязлото в сила решение № 4456 от
08.01.2019 г. по гр.д.№ 58497 по описа за 2016 г. на СРС, 118 състав,
потвърдено с решение от 26.04.2023 г. по в.гр.д.№ 8163 по описа за 2019 г. на
СГС, ІІІ-В състав; определение по дело С-117/23 на СЕС, постановено
относно неравноправни клаузи от типови договори за кредит на Юробанк,
както и на решение № 50011 от 26.11.2024 г. по т.д.№ 1060 от 2022 г. на ВКС,
Първо ТО, с което ВКС бил променил практиката си, която била цитирана в
обжалваното решение с оглед съобразяване с разясненията дадени от СЕС в
1
определението по дело С-117/23. Сочи, че с влязлото в сила съдебно решение
било прието, че клаузата на чл.6, ал.2 от договора за кредит, сочещ валутата в
която се погасява кредита, била приета за нищожна; същата представлявала
основен предмет на договора. Неправилно съдът приемал, че клаузата на чл.1,
ал.1 от договора не е неравноправна и обвързва страните. СГС не се бил
съобразил, че в клаузите на чл.1, чл.2, чл.6, ал.2 и чл.22 било предвидено едно
договорно условие- че основното задължение на кредитополучателя е да
плаща кредита в швейцарски франкове, което било прогласено за
неравноправно със СПН поради което по необходимост били неравноправни
всички текстове от договора за кредит, в които това условие било предвидено.
Счита, че това задължение възлага кредитния риск върху кредитополучателя,
така било прието в горецитираното решение на ВКС, както и в решението на
СЕС по дело С-117/23 . Счита, че осъждането й да заплати кредита в
швейцарски франкове, което било уговорено с неравноправни клаузи, не
възстановявало фактическото положение на потребителя, каквото би било без
тези клаузи. Изводът на съда противоречал на чл.6, пар.1 от Директива
93/13/ЕИО, тълкуван от СЕС в определението по делото С-117/23, решение по
дело С-19/20, решение по дело С-472/20, решение по съединени дела С-80/21
и С-82/21. СГС не бил съобразил и, че валутния риск е настъпил.
Законосъобразността на присъждането на предвиденото в неравноправни
клаузи вземане в швейцарски франкове в тази валута по неин исторически
курс, противоречало на приетото в решение № 50011 от 26.11.2024 г. по т.д.№
1060 от 2022 г. на ВКС, Първо ТО като въззивницата цитира дословно пасажи
от мотивите на ВКС по това решение. С оглед приетото от ВКС в това
решение, както и разясненията, дадени в определението по дело С-117/23 и
цитираното в него решение по дело С-118/17 и диспозитива на решение по
дело С-260/18, следвал извода, че няма правна възможност за запазване на
договора. С оглед приетото в решение по дело С-6/22 на СЕС, не можело да се
откаже на потребителя да бъде обявена недействителността на целия договор.
В случая липсвала преценка какви биха били реалните последици за
потребителя от прогласяването на недействителността на целия договор.
Сочи, че била заплатила на банката сумата в размер на 45 034, 83 евро, т.е.
била погасила целия размер на получената главница от 43 460 евро, което
означавало, че тя няма задължение към банката. Това се установявало от
заявеното от вещото лице при изслушването му в о.с.з. на 10.10.2024
г.Недействителността на договора било основание за отхвърляне на всички
претенции на банката. Дори възниквали реституционни претенции на ищцата
срещу банката в размер на 1 574,83 евро. Сочи, че с решението си съдът бил
изменил неравноправните клаузи, за да запази договора за кредит, което
излагало потребителя на неблагоприятни последици.
Иска се решението да бъде отменено и претенциите на ищеца да бъдат
отхвърлени Претендират се разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от „Юробанк България“ АД,
ищец пред СГС, в който се излага становище за неоснователност на
въззивната жалба и правилност на така постановеното от СГС, решение.
Счита, че не са допуснати сочените от въззивника нарушения на материалния
2
и процесуален закон. Цитираната съдебна практика била неотносима до
конкретния казус. Така цитираната от въззивницата съдебна практика и
разпоредби целяло съдът да бъде въведен в заблуждение и така да постанови
едно неправилно решение, но в полза на въззивницата. Точно, обратното,
цитираната от първоинстанционния съд съдебна практика била относимата.
Решението било съобразено и с актуалната практика на СЕС, съгласно която
се приемало, че договорът трябва да продължи да действа без друго
изменение, освен това, което произтича от премахването на клауза, която е
приета от съда за неравноправна. Противно на соченото от въззивницата,
обжалваното решение било съобразено и с разясненията, дадени в
определение по дело С-117/23 на СЕС и по-конкретно т.55 и т.57 от това
определение. В този смисъл, договорната връзка съществувала и по силата на
това кредитополучателят следвало да върне дължимите главница, лихви и
такси на банката. Твърди, че противно на соченото от въззивницата, в
цитираната от последната практика на СЕС, не било прието, че клаузата на
чл.6, ал.2 е неравноправна и нищожна в цялост. В тази практика било
посочено, че валутата следвало да бъде швейцарски франкове като бъде
премахнат валутния риск, т.е. като се приложи първоначалния курс на
швейцарския франк, съгласно който е определен размерът на отпуснатия
кредит. Сочи, че с влязло в сила решение по предходно производство било
прието, че е налице валидна облигационна връзка по договора за кредит. По
тези предходни производство съдът не бил намерил основание да приеме, че
договора за кредит е нищожен. Следвало да се вземе предвид и приетото в
определението от 18.12.2023 г. по дело С-231/23, където било прието, че е
допустимо в национално законодателство да се предвижда забрана за
преразглеждане на въпроси, които вече са разгледани в едно предходно
производство и по които съдът се бил произнесъл дори само в мотивите. Това
определение било прието във връзка с ТР № 3/2016 от 22.04.2019 г. на ОСГТК
на ВКС. Тези два акта били относими към процесния казус. По този въпрос
било произнасяне от ВКС с определение № 50022/12.04.2024 г. по т.д.№
1902/2022 г. на ВКС, Първо ТО, което също било във връзка с разясненията
дадени по дело С-117/23 и което касаело аналогичен казус. Следвало да се
имат предвид и разясненията дадени в решението на СЕС по дело С-268/19,
където се сочело, че националния съд е длъжен при разрешаване на спора да
направи всичко възможно, за да не бъде прогласен целия договор за нищожен.
Целта била да се създаде един устойчив правен ред. Цитираното от въззивника
решение № 50011/26.11.2024 г. не било задължителна съдебна практика по
смисъла на чл.290, ал.3 ГПК. Освен това въззивницата цитирала само част от
мотивите на ВКС в това решение като била изпусната неговата най-важна и
определяща част, а именно, че преценката следва да се прави за всеки
конкретен случай. Не можело това решение на ВКС да се прилага машинално,
без да се изследва конкретния случай.Противно на соченото от въззивницата,
приетото от СГС не противоречало на интересите на кредитополучателя. СГС
бил обсъдил пълна и всестранно клаузите на договора за кредит и бил
достигнал до правилно правни изводи. Не се претендират разноски.
По допустимостта на жалбата:
3
За обжалваното решение въззивникът е била уведомена на 19.11.2024 г.
Въззивната жалба е подадена на 02.12.2024 г./по пощата/.
Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СГС е приел, че
клаузата на чл.1, ал.1 от договора за банков кредит, съгласно която банката
предоставя на кредитополучателя кредитен лимит в швейцарски франкове в
размер на равностойността в швейцарски франкове на 43 460 евро по курс
„купува" за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на
кредита, не е неравноправна и обвързва страните. За да достигне до този
извод, първоинстанционният съд се е позовал на съдебна практика на ВКС и
по-конкретно: Решение № 50015 от 27.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 657/2021 г.,
II т. о., ТК, както и посочената в него съдебна практика- решение № 136 от
20.01.2021 г. по т. д. № 1467/2019 г. на ІІ т. о., решение № 168 от 29.01.2021 г.
по т. д. № 2184/2019 г. на ІІ т. о., решение № 170 от 16.03.2021 г. по т. д. №
1901/2019 г. на ІІ т. о. т. о., решение № 67 от 12.09.2019 г. по т. д. № 1392/2018
г., І т. о., решение № 83 от 12.05.2022 г. по гр. д. № 2859/2021 г. на ІІІ г. о. и др.,
в които се приемало, че предвидената в чл. 9 ЗЗД свобода на договаряне
позволява на страните по договор за кредит да уговорят сумата на кредита да
бъде отпусната във валута, различна от националната (лев) или резервната за
страната (евро); Уговорката за предоставяне на кредит в швейцарски франкове
в размер на равностойността на швейцарски франкове в лева/евро по курс
"купува" за швейцарски франк към лева/евро на банката в деня на усвояване
на кредита определяло основната, характеризираща договора за кредит
престация и не противоречала на специални разпоредби от Закона за
кредитните институции, нито на разпоредбата на чл. 430, ал. 1 ТЗ;
Обстоятелството, че реален паричен поток от кредитора към
кредитополучателя в швейцарски франкове не бил налице, както и
фактическото предоставяне на усвоения кредит на разположение на
кредитополучателя в националната или резервната валута, а не в
чуждестранната валута (швейцарски франкове), уговорена в кредитния
договор, въз основа на подадени от кредитополучателя искане за усвояване на
суми по кредита и молба за превалутиране, не обуславяло извод, че договорът
е сключен в български левове или в евро и, че кредитът е предоставен в
националната или резервната валута; Когато механизмът за изчисление на
общата заета сума, както и приложимият обменен курс били изложени ясно,
4
така че средният потребител, относително осведомен и в разумни граници
наблюдателен и съобразителен, може да прецени въз основа на точни и ясни
критерии икономическите последици за него, произтичащи от договора за
кредит по отношение на размера на общата заета сума и обменния курс,
клаузите относно валутата, в която се договаря кредитът и които касаели
основния предмет на договора, не били неравноправни, а действителни и
обвързвали страните. Съгласно същата съдебна практика, обаче,
неравноправни били клаузите на чл.6, ал.2 и чл.21-23, свързани с валутния
риск. От страна на банката при сключване на договора не била предоставена
информация на потребителя относно икономическите последици за
задълженията по договора при значителна обезценка на евро/лева спрямо
швейцарския франк, относно очакваните прогнози за промяната на курса
швейцарски франк/евро, с каквато информация банката с оглед
професионалната й дейност, разполагала, както и относно действията, които
кредитополучателят следва да предприеме за минимализиране на риска. СГС
е достигнал до извода, че при липсата на ясни и разбираеми критерии за
икономическите последици, не можело да се приеме, че клаузите свързани с
носенето на валутния риск, са уговорени прозрачно. По този начин банката
била действала в нарушение на принципа на добросъвестност. Затова и
клаузите на чл.6, ал.2 и чл.21-23 били неравноправни. Това позволявало да се
възстанови правното и фактическо положение на потребителя каквото било
без наличието на посочените неравноправни клаузи. Прието е още, че
договорът за кредит може да се прилага и да се изпълнява и без тези клаузи,
тъй като се запазвали съществените задължения на страните- задължението на
банката да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при
уговорени условия и срок и задължението на заемателя да ползва сумата
съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. С оглед
конкретните обстоятелства, запазването на действието на договора без
неравноправните клаузи не противоречало на интересите на
кредитополучателите-потребители. При преценка за последиците от
неравноправните клаузи съдът се е позовал на практиката на СЕС и ВКС,
както и на разпоредбата на чл. 146, ал. 5 ЗЗП, транспонираща разпоредбата на
чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО, съгласно която наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата
нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. С посочените
разпоредби се целяло не обявяване недействителността на целия договор,
съдържащ неравноправни клаузи, а замяна на формалното равновесие, което
договорът установявал между правата и задълженията на съдоговорителите, с
действително равновесие, което можело да възстанови равенството между
тях, като се правело уточнението, че по принцип съответният договор
трябвало да продължи да се изпълнява без друго изменение, освен
произтичащото от премахването на неравноправните клаузи. В практиката си
СЕС сочел, че ако последното условие е изпълнено, съгласно чл. 6, параграф 1
от Директива 93/13/ЕИО съответният договор трябвало да продължи да
действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на
неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право
5
съществувала правна възможност за запазване на договора без
неравноправните клаузи, което трябва да се провери, като се приложи
обективен подход, в този смисъл били решение от 14.03.2019 г. по дело C-
118/17, EU:C:2019:207, т. 40 и 51, решение от 26.03.2019 г. по дело C-70/17 и
C-179/17, EU:C:2019:250, т. 57, решение от 03.10.2019 г. по дело С-260/18, т.
39, решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10, EU:C:2012:144, т. 32. Като се
позовал на тези решения, както и указанията в междувременно постановеното
определение по дело С-117/23 на СЕС, СГС е достигнал до извода, че
процесният договор може да продължи да съществува и без неравноправните
клаузи, доколкото не се налагало да бъде допълван от съда чрез изменение на
съдържанието на тези клаузи, в какъвто смисъл било приетото в т. 55 и т. 57 на
посочения акт, тъй като и след премахването на неравноправните клаузи в
него се запазвали клаузите, съдържащи уговорки относно съществените за
всеки кредитен договор престации – поето от банката задължение за
предоставяне на определена парична сума при конкретно посочен при
сключването на договора лихвен процент и поето от кредитополучателя
задължение за връщане на същата в определен срок. По аргумент от Решение
№ 83 от 12.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2859/2021 г., III г. о., ГК, съдът е счел,
че процесният кредит е бил уговорен в швейцарски франкове и следвало да
бъде върнат в уговорения размер и валута, но поради нищожността на
клаузите на чл. 6, ал. 2 в частта за приложимия при служебното превалутиране
курс, както и на чл. 22, ал. 2 и чл. 24 от договора, кредитополучателят дължал
връщане на равностойността на кредита в швейцарски франкове в евро по
курса за превалутиране за швейцарския франк към еврото на банката в деня на
усвояване на кредита, а именно: при курс на превалутиране
шв.франк/евро=1,648301. Същият курс бил известен и на двете страни към
датата на сключване на процесния договор за кредит. По аргумент от
Тълкувателно решение № 4/2014г. от 29.04.2015г. на ОСГТК на ВКС
паричните задължения представлявали задължения за стойност, като такива
били и задълженията за чуждестранна валута. Съдът е счел, че задълженията
по процесния договор следва да се присъдят в швейцарски франкове, които се
явяват номиналната валута на процесния договор, но по валутния курс на
швейцарския франк за еврото към датата на сключване на договора, която
била реалната стойност на парите. Така можело да се постигне баланс между
уговорената валута от страните и реалната стойност на парите към датата на
сключване на договора. Така нямало да се наруши приетото със СПН по
частичния иск между страните по гр. д. №58497/2016г. на СРС.
Като се позовал на съдебна практика на ВКС, първоинстанционният съд
е приел, че обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото
производство представлява настъпил след предявяване на иска
правнорелевантен факт, който следвало да бъде съобразен от съда на
основание чл. 235, ал. 3 ГПК. В случая процесният договор за кредит бил
обявен за предсрочно изискуем с получаване от ответника на препис от
исковата молба /въпросът за предсрочната изискуемост не е предмет на
обсъждане във въззивното производство, тъй като липсват доводи във
въззивната жалба/. Доколкото съдът приел за основателно възражението на
6
ответника за нищожност на клаузата от процесния договор, която му
прехвърля валутния риск, то при опреД.е на размера на неплатените от
ответника задължения, следвало да се кредитира заключението по СИЕ във
варианта му, с който вещото лице било извършило преизчисление на
платените от ответника суми за погасяване на кредита, като всички суми се
преизчислят в евро по приложения от банката курс на швейцарския франк към
датата на всяко плащане, респективно по курс на БНБ за внесените на каса
швейцарски франкове. При това преизчисление вещото лице установило, че
общата заплатена от ответника сума по процесния кредит била в размер на 45
034,80 евро, като неплатени били главница за сумата от 20 132,68 евро,
възнаградителна лихва за сумата от 3 392,72 евро; и такси за сумата от 216,18
евро. Поради нищожността на клаузите на чл. 6, ал. 2 в частта за приложимия
при служебното превалутиране курс, както и на чл. 22, ал. 2 и чл. 24 от
договора, кредитополучателят дължал връщане на равностойността на
кредита в швейцарски франкове в евро по курса за превалутиране за
швейцарския франк към еврото на банката в деня на усвояване на кредита, а
именно: при курс на превалутиране шв.франк/евро=1,648301. Същият курс
бил известен и на двете страни към датата на сключване на процесния договор
за кредит. Съгласно неоспореното заключение на СИЕ остатъчния неплатен
размер на: 1.дължима главница - сумата от 20 132,68 евро или 33 184,72
швейцарски франка при курс за превалутиране шв.франк/евро=1,648301,
използван към датата на сключване на договора. 2.възнаградителна лихва за
сумата от 3 392,72 евро или 5592,22 швейцарски франка при курс за
превалутиране шв.франк/евро=1,648301, използван към датата на сключване
на договора. 3.такси за сумата от 216,18 евро или 356,33 швейцарски франка
при курс за превалутиране шв.франк/евро=1,648301, използван към датата на
сключване на договора.
На основание чл. 104, ал. 1, изр. 2 ЗЗД ответникът направила
възражение за прихващане със своето вземане за неоснователно обогатяване
за вземането си от банката за съдебни разноски в общ размер 4 375,39 лева с
равностойност 2 237,10 евро срещу вземането на банката за останалата
непогасена главница по договора за кредит. При прилагане на горепосочения
курс за превалутиране съдът е счел, че разноските са в общ размер на 3687,41
швейцарски франка, които следвало да бъдат прихванати от дължимата
главница. При тези си мотиви СРС е счел, че следва да осъди ответника да
заплати на ищеца сумата от 29 497,31 швейцарски франка, като за разликата
от 3687,41 швейцарски франка искът е отхвърлен, поради извършено
прихващане с разноските присъдени по гр. д. №58497/2016г. на СРС, и като
неоснователен за разликата до пълния претендиран размер на главницата от
57 864,17 швейцарски франка. Осъдил е ответника да заплати на ищеца
сумата от 5592,22 швейцарски франка, представляваща възнаградителна
лихва за периода от 10.04.2020г. до 07.06.2023г., като е отхвърлил като
неоснователен иска за разликата до пълния му претендиран размер от 10
198,67 швейцарски франка. Осъдил е ответника да заплати на ищеца сумата от
356,33 швейцарски франка, представляваща такси по процесния договор, като
е отхвърлил като неоснователен иска за разликата до пълния му претендиран
7
размер от 637,05 швейцарски франка. Като неоснователни са отхвърлени и
исковете за сумата от 1088,89 швейцарски франка - мораторна лихва за
периода от 10.04.2020г. до 07.0б.2023г.; и сумата от 213,46 швейцарски
франка - застраховки за периода от 06.06.2019г. до 07.06.2023г.
В частта, в която ищцовите претенции са отхвърлени като
неоснователни първоинстанционното решение не е обжалвано поради
което следва да се счете за влязло в сила.
Апелативен съд-София, действащ като въззивна инстанция приема
следното:
Относно сочената недействителност на договора за банков кредит в
неговата цялост:
Не се спори по делото, че с решение № 4456 от 08.01.2019 г. по гр.д.№
58497 по описа за 2016 г. на СРС, Първо ГО, 118 състав, по предявени от Л. П.
П. срещу „Юробанк България“ АД, искове на основание чл.212 ГПК вр. с
чл.26, ал.1 ЗЗД вр. с чл.146, ал.1 и чл.143 ЗЗП и по чл.55, ал.1, предл.1, и чл.86,
ал.1 ЗЗД, е признато за установено, че клаузата на чл.6, ал.2 от договора за
кредит № НL 36678 от 16.04.2008 г. е нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД
вр. с чл.146, ал.1 и чл.143 ЗЗП, като неравноправна; „Юробанк България“ АД
е осъдена да заплати на ищцата, сумата от 7392,22 евро, представляваща
завишената стойност на погасителните вноски по договора, събрана от
банката въз основа на нищожно неравноправно договаряне за поемане на
валутен риск от потребителя за периода от 10.11.2011 г. до 10.10.2016 г., ведно
със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба-18.10.2016 г.
до окончателното изплащане, като за разликата до пълния предявен размер от
7587,87 евро претенцията е отхвърлена, както и е отхвърлен изцяло иска по
чл.86, ал.1 ЗЗД.
Решението е било обжалвано и от двете страни.
С решение от 26.04.2023 г. по в.гр.д.№ 8163 по описа за 2019 г. на СГС,
ГО, ІІІ-В състав е потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която
е признато за установено, че клаузата на чл.6, ал.2 от договора за кредит № НL
36678 от 16.04.2008 г. е нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. с чл.146,
ал.1 и чл.143 ЗЗП, като неравноправна; „Юробанк България“ АД е осъдена да
заплати на ищцата, сумата от 7392,22 евро, представляваща завишената
стойност на погасителните вноски по договора, събрана от банката въз основа
на нищожно неравноправно договаряне за поемане на валутен риск от
потребителя за периода от 10.11.2011 г. до 10.10.2016 г., ведно със законната
лихва от датата на предявяване на исковата молба-18.10.2016 г. до
окончателното изплащане, както и в частта, в която е отхвърлен изцяло иска
по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Не се спори между страните в процеса, че това решение е влязло в сила.
Видно от мотивите на въззивния съд, л.107 от делото по което е
постановено, обжалваното пред настоящата инстанция, решение, прието е, че
в хипотезата на банков кредит, по който цялата сума фактически е
предоставена на разположение на кредитополучателя в резервната валута на
страната /евро/, а не в чуждестранна валута /швейцарски франкове/, уговорена
8
в кредитния договор, кредитът е остойностен в чуждестранна валута и
задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна
валута, договорът не се счита за сключен в резервната валута на страната
/евро/ и връщането на кредита се дължи в чуждестранната валута /швейцарски
франкове/ като въззивният съд се е позовал, както на практика на ВКС, така и
на СЕС, която е цитирал. Изрично е прието, че клаузите на чл.1, ал.1 и ал.3 и
чл.2, ал.1 и ал.3 относно валутата, в която се договаря кредитът, касаят
основния предмет на договора и са ясни и разбираеми. Затова и съгласно
чл.145, ал.2 ЗЗП въпросът относно тяхната неравноправност не може да бъде
разглеждан. Прието е още, че съгласно чл.146, ал.5 ЗЗП наличието на
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител не води до
неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи.
С разпоредбата на чл.146, ал.5 ЗЗП била транспонирана разпоредбата на чл.6,
пар.1 от Директива 93/13/ЕИО, съгласно която договорът продължавал да
обвързва страните в останалата си част, ако може да продължи да се
изпълнява и без неравноправните клаузи. Целяло се не обявяване на
недействителността на целия договор, съдържащ неравноправни клаузи, а
замяна на формалното равновесие, което договорът установявал между
правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие,
което можело да възстанови равенството между тях. Според въззивния съд
случаят позволявал да се възстанови правното и фактическото положение на
потребителя, каквото би било без наличието на неравноправната клауза на
чл.6, ал.2 от договора за кредит, т.е. договорът можел да се прилага и
изпълнява и без клаузата на чл.6, ал.2, предвид разпоредбата на чл.430 ТЗ.
Кредитът следвало да бъде върнат в уговорения размер и валута –
равностойността в швейцарски франкове на 43 460 евро по първоначално
определеният курс, т.е. по курс „купува“ за швейцарски франк към евро на
банката в деня на усвояване на кредита, без това да води до изменение на
основния предмет на договора. Въззивният съд е счел, че запазването на
действието на договора без неравноправната клауза на чл.6, ал.2 не
протИ.речи на интересите на кредитополучателя – потребител.
Въззивният съд е счел и, че не е налице нищожност на уговорката за
заплащане от кредитополучателя на договорната лихва в размер, формиран
като сбор от БЛП с точно определен към датата на сключване на договора
размер в проценти и посочената договорна надбавка като също се е позовал на
съдебна практика на ВКС.
Следователно, по предходното проведено между страните съдебно
производство е прието, че договора за кредит може да продължи действието
си и без обявената за неравноправна клауза на чл.6, ал.2. В този смисъл е
налице изрично произнасяне от въззивния съд.
Де факто, от въззивницата се иска от настоящата инстанция да
преразгледа вече приетото от съда по предходното съдебно производство
досежно действителността на договора за банков кредит, приключило с влязло
в сила решение и ползващо се със сила на пресъдено нещо /СПН/.
По аргумент от чл.297 ГПК всеки съд, разглеждащ спор между същите
страни, основан на същото правоотношение, е категорично и императивно
9
обвързан от признатата с влязлото в сила съдебно решение.
С оглед приетото в определение от 18.12.2023 г. по дело С-231/23,
допустимо е в национално законодателство да се предвижда забрана за
преразглеждане на въпроси, които вече са разгледани в едно предходно
производство и по които съдът се е произнесъл дори само в мотивите.
Определението на СЕС е във връзка с ТР № 3/2016 от 22.04.2019 г. на ОСГТК
на ВКС по въпросите на частичния иск относно силата на пресъдено нещо
на правопораждащите факти на спорното субективно материално право
при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до
пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право.
С решение на СЕС по дело С-421/2014, т. 46 и 47, както и в т. 68 от
решение по съединени дела С-154/15, С-307/15 и С-308/15 и в цитираните в
тях други актове на СЕС, е изтъкнато значението на принципа на силата на
пресъдено нещо както в правовия ред на Съюза, така и в националните правни
системи. Разяснено е, че за да се гарантира стабилността на правото и на
правоотношенията, както и доброто правораздаване, е необходимо решенията,
които са станали окончателни след изчерпване на наличните способи за
защита и след изтичането на предвидените за тази защита срокове, както е в
настоящия случай, да не могат повече да бъдат оспорвани. Признато е, че
защитата на потребителя не е абсолютна. По-специално, че правото на Съюза
не задължава национална юрисдикция да не прилага вътрешните
процесуалноправни норми, които придават на дадено решение сила на
пресъдено нещо, дори ако това би позволило да се отстрани допуснато с
въпросното решение нарушение на разпоредба, съдържаща се в Директива
93/13, независимо от естеството на това нарушение. По този въпрос виж и
определение № 50022/12.04.2024 г. по т.д.№ 1902/2022 г. на ВКС, Първо ТО,
което касае аналогичен казус, вкл. и разясненията дадени по дело С-117/23 на
СЕС.
Въззивната инстанция споделя изводите на предходните инстанции, че в
случая договора за кредит може да се прилага и да се изпълнява и без
приетите за неравноправни клаузи, тъй като се запазват съществените
задължения на страните - задължението на банката да отпусне на заемателя
парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок и
задължението на заемателя да ползва сумата съобразно уговореното и да я
върне след изтичане на срока. С оглед конкретните обстоятелства, запазването
на действието на договора без неравноправните клаузи не протИ.речи на
интересите на кредитополучателя. При преценка за последиците от
неравноправните клаузи настоящият съдебен състав съобразява практиката на
СЕС и ВКС и разпоредбата на чл. 146, ал. 5 ЗЗП, транспонираща разпоредбата
на чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО, съгласно която наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата
нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. С посочените
разпоредби се цели не обявяване недействителността на целия договор,
съдържащ неравноправни клаузи, а замяна на формалното равновесие, което
договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с
действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях,
10
като се прави уточнението, че по принцип съответният договор трябва да
продължи да се изпълнява без друго изменение, освен произтичащото от
премахването на неравноправните клаузи. В практиката си СЕС е посочил, че
ако последното условие е изпълнено, съгласно чл. 6, параграф 1 от Директива
93/13/ЕИО съответният договор трябва да продължи да действа без друго
изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи,
доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна
възможност за запазване на договора без неравноправните клаузи, което
трябва да се провери, като се приложи обективен подход (в този смисъл
решение от 14.03.2019 г. по дело C-118/17, EU:C:2019:207, т. 40 и 51, решение
от 26.03.2019 г. по дело C-70/17 и C-179/17, EU:C:2019:250, т. 57, решение от
03.10.2019 г. по дело С-260/18, т. 39, решение от 15.03.2012 г. по дело С-
453/10, EU:C:2012:144, т. 32).
Съобразявайки посочената практика, както и указанията в
междувременно постановеното определение по дело С-117/23 на СЕС,
настоящият състав преценява, че процесният договор може да продължи да
съществува и без неравноправните клаузи, доколкото не се налага да бъде
допълван от съда чрез изменение на съдържанието на тези клаузи (в какъвто
смисъл е приетото в т. 55 и т. 57 на посочения акт), тъй като и след
премахването на неравноправните клаузи в него се запазват клаузите,
съдържащи уговорки относно съществените за всеки кредитен договор
престации - поето от банката задължение за предоставяне на определена
парична сума при конкретно посочен при сключването на договора лихвен
процент и поето от кредитополучателите задължение за връщане на същата в
определен срок, така и в РЕШЕНИЕ № 50015 ОТ 27.08.2024 Г. ПО Т. Д. №
657/2021 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС.
След като с предходно съдебно решение, ползващо се със СПН, е
счетено, че договорната връзка съществува независимо от приетата за
неравноправна клауза на чл.6, ал.2, по силата на това кредитополучателят
/въззивницата/ следва да върне на банката дължимите главница, лихви и
такси.
Цитираната от въззивницата, вкл. в хода по същество на спора, съдебна
практика на ВКС не касае идентичен случай- при влязло в сила предходно
решение, касаещо същото правоотношение между страните.
Досежно валутата, в която следва да бъде погасяван отпуснатия
кредит, настоящият състав освен на приетото във влязлото в сила решение по
предходното производство, препраща и към разрешението, дадено в мотивите
към решение № 168/29.01.2021 г. по т. д. № 2184/2019 г. на ВКС, II т. о., че при
уговорка, идентична на залегналата в клаузите на чл. 1 и чл. 2 от договора
между страните, за предоставяне на кредитен лимит в равностойността на
швейцарски франкове на евро по курс "купува" за швейцарския франк към
евро на банката в деня на усвояване на кредита и установена неравноправност
на клаузите в договора за кредит, които прехвърлят валутния риск върху
кредитополучателя, кредитът следва да бъде върнат в уговорения размер и
валута - равностойността на швейцарски франкове на съответната сума в евро
по първоначално определения курс, т. е. курс "купува" за швейцарския франк
11
към евро на банката в деня на усвояване на кредита, т.е по така наречения
„исторически курс“.
Освен това съгласно ТР № 4/29.ІV.2015 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.
дело № 4/2014 г., съдът не може да присъди левовата равностойност на сума,
уговорена в чуждестранна валута, освен в предвидените от закона случаи (чл.
6, ал. 1 от Закона за гарантиране на влоговете в банките, § 2 от ДР на
Търговския закон).
Наред с това въззивната инстанция констатира, че при постановяване на
обжалвания съдебен акт, първоинстанционният съд освен, че е зачел СПН на
влязлото в сила решение № 4456 от 08.01.2019 г. по гр.д.№ 58497 по описа за
2016 г. на СРС, Първо ГО, 118 състав, се е съобразил съдебната практика на
ВКС по аналогични случаи при отпуснати кредити в швейцарски франкове,
както и тази на СЕС,вкл. указанията в междувременно постановеното
определение по дело С-117/23 на СЕС.
От заключението на допуснатата, изслушана и приета по делото
съдебно-счетоводната експертиза, неоспорена от страните, се установяват и
конкретните задължения на кредитополучателя/ответник.
При това положение обжалваното решение е правилно и следва да
бъде потвърдено в обжалваната му част.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
С оглед изхода на спора решението е правилно и в частта за разноските.
Пред въззивната инстанция:
С оглед изхода на спора на въззивника не се следват разноски и затова
не му се присъждат.
Въззиваемият не претендира разноски и затова такива не му се
присъждат.
Водим от горното, Апелативен СЪД -София
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 5874 от 30.10.2024 г., постановено от СГС, ГО,
І-18 състав по гр.д.№ 6690 по описа за 2023 г., в частта, в която се:
ОСЪЖДА Л. П. П., ЕГН **********, да заплати на „Юробанк България"АД,
ЕИК *********, на основание чл.430 ТЗ, вр.чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.86 ЗЗД,
следните суми по Договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL
36678/16.04.2008г., сключен между страните по делото, както следва: сумата
от 29 497,31 швейцарски франка, представляваща невърната главница, след
извършена компенсация с платените от ответника суми за погасяване на
кредита, преизчислени в евро по приложения от банката курс на швейцарския
франк към датата на всяко плащане, респективно по курс на БНБ за внесените
на каса швейцарски франкове, както и след преизчисление при използван курс
за превалутиране швейцарски франк/евро=1,648301, използван към датата на
12
сключване на договора; сумата от 5592,22 швейцарски франка,
представляваща възнаградителна лихва за периода от 10.04.2020г. до
07.06.2023г., след извършена компенсация с платените от ответника суми за
погасяване на кредита, преизчислени в евро по приложения от банката курс на
швейцарския франк към датата на всяко плащане, респективно по курс на БНБ
за внесените на каса швейцарски франкове, както и след преизчисление при
използван курс за превалутиране швейцарски франк/евро=1,648301, използван
към датата на сключване на договора; сумата от 356,33 швейцарски франка,
представляваща такси по процесния договор, след извършена компенсация с
платените от ответника суми за погасяване на кредита, преизчислени в евро
по приложения от банката курс на швейцарския франк към датата на всяко
плащане, респективно по курс на БНБ за внесените на каса швейцарски
франкове, както и след след преизчисление при използван курс за
превалутиране швейцарски франк/евро=1,648301, използван към датата на
сключване на договора, както и в частта за разноските, като правилно.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС в 1-месечен срок от
връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13