№ 411
гр. **** , 24.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ****, V СЪСТАВ в публично заседание на деветнадесети
януари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Деспина Г. Георгиева
Членове:Златина И. Кавърджикова
Иванка Д. Дрингова
при участието на секретаря Доника З. Христова
като разгледа докладваното от Деспина Г. Георгиева Въззивно гражданско
дело № 20203100503319 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХХ от ГПК.
Образувано е по повод въззивна жалба на вх.рег. № 270215/05.10.2020г от „ОТП
ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“АД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.
****, бул. ****, представлявано от изпълнителния директор **** вписано в агенция по
вписванията-Търговски регистър срещу решението № 260188/31.08.2020г по гр.д.№
19180/2020г на ВРС–16 с-в, с което е осъдено дружеството ДА ЗАПЛАТИ на С. Х. В. с ЕГН
**********, притежаваща лична карта № *********, издадена на 23.03.2011г от МВР-**** с
пост.адрес: гр.**** ул.„**** сумата от 500лв, представляваща обезщетение за имуществени
вреди, вследствие на деликт, съизмерими със стойността на заплатеното адв.възнаграждение
по изп.д.№ 731/2010г по описа на ЧСИ **** peг.№ 712 с район на действие ВОС, на
осн.чл.49 вр.чл.45 вр.чл.84 ал.3 вр.86 от ЗЗД; както и сумата от 350лв, представляваща
сторени съдебни разноски за платена държ.такса и адв.възнаграждения, на осн.чл.78 ал.1
ГПК.
Счита постановеното решение за незаконосъобразно и затова моли за неговата отмяна
и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлен предявеният иск.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор вх.№ 279641/6.11.2020г от
С. Х. В., в който се оспорва въззивната жалба като неоснователна.
1
Счита постановеното решение за правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на сторените разноски за въззивното производство, вкл. и заплатено
адв.възнаграждение.
Производството пред ВРС е образувано по иска на С. Х. В. ЕГН ********** срещу
„ОТП Факторинг България" ЕАД ЕИК *********, в който са навадени следните твърдения :
На 22.06.2010г срещу нея било образувано заповедно производство по чл.417 ГПК, в
резултат на което било образувано ч.гр.д.№ 9343/2010г на ВРС-VІІс-в и Заповед №
5461/23.06.2010г за изпълнение на парично задължение. Въз основа на последната бил
издаден Изп.лист в полза на „Банка ДСК" ЕАД за сумата от 11164,13лв-главница, 2819,68лв-
договорна лихва върху главницата за периода от 23.01.2009г-22.06.2010 г, 1585,27лв лихва
/такси закъснение за периода от 3.02.2009г до 22.06.2010г, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда-22.06.2010г до
окончателното изплащане на вземането, дължими съгласно извлечение от счетоводните
книги на банката към 22.06.2009г за размера на дълга на длъжниците по договор за кредит
№ 11/8830362 от 10.07.2008г, сключен между страните, както и сторените съдебно-
деловодни разноски по делото, от които сумата от 311,38лв за заплатена държ.такса и сумата
от 561лв за юриск.възнаграждение.
По молба на „Банка ДСК" ЕАД и с разпореждане на ЧСИ Ил.**** per.№
712/28.12.2010г било образувано изп.д.№ 731/2010.
На 27.09.2013г по изп.дело постъпва молба от взискателя „ОТП Факторинг България"
ЕАД, с която уведомява ЧСИ, че въз основа на сключен договор за цесия придобива
вземането на „Банка ДСК"ЕАД по ИЛ, въз основа на който е образувано изп.дело. Ето защо
счита, че „ОТП Факторинг България" ЕАД се явява надлежната страна по спора.
За защита на своите права и интереси ищцата била принудена да ангажира услугите
на адвокат, на който е заплатила адв.възнаграждение в размер на 500лв за процесуално
представителство и защита в изп.производство, за което с молба депозирана на 24.01.2019г
по делото са представени Договор за правна помощ и консултантско съдействие от
23.07.2018г и списък с разноски по чл.80 ГПК.
След неколкократни посещения в кантората на ЧСИ, проучване и анализ на делото,
от името на ищцата било образувано исково производство срещу „ОТП Факторинг
България"ЕАД за установяване недължимост на вземането по изпълнителния лист, предмет
на образуваното изп.дело поради погасено по давност право на принудително изпълнение.
Въпреки настъпилата перемпция на производството, взискателят бил поискал
налагането на запори и възбрани, а ЧСИ **** била наложила запор на банкови сметки,
трудово възнаграждение и пр.
Това наложило предявяването на исковата претенция, която приключва и към
2
настоящия момент е налице влязло в сила Решение № 3491/26.07.2019г по гр.д.№
1311/2019г на ВРС-11с-в, с което е прието за установено, че С. Х. В. не дължи на „ОТП
Факторинг България" ЕАД сумите по Заповед за изпълнение и Изп.лист поради „перемпция"
и погасено по давност право на принудително изпълнение.
Съгласно императивната норма на закона, обективирана в чл.79 ал.1 т.1 ГПК при
прекратяване на изп.дело, на осн.чл.433 ал.1 т.8 ГПК разноските по изпълнението са за
сметка на взискателя, а в конкретния случай с влязло в сила съдебно решение е установено,
че изпълнителното производство е прекратено при условията на чл.433 ал.1 т.8 ГПК.
Един от източниците на задълженията е деликтната отговорност, уреден в
разпоредбата на чл.45 ал.1 ЗЗД, която гласи, че всеки е длъжен да поправи вредите, които
виновно е причинил другиму. За непозволено увреждане отговорността може да е както на
физически така и на юридически лица, съобразно правилата на чл.49 ЗЗД. Съгласно
цитираният текст отговорността е в тежест на този, който е възложил на свой работник да
извърши дейност, в резултат, на която е настъпила вредата. Теоретичната обосновка на
отговорността по чл.49 ЗЗД се основа на вината от лошия избор на лицето, на което е
възложена работата, както и на неупражнен контрол върху дейността му, по повод
изпълнението на същата. Тази отговорност е обективна и безвиновна, за чуждо виновно
поведение.
С разпоредбата на чл.79 ал.1 ГПК законодателят е създал общо правило за разноските
в изпълнението, като е посочил, че същите са за сметка на длъжника. Със същата разпоредба
е предвидил две изключения от това общо правило - когато делото се прекрати, съгл.чл.433,
освен поради плащане, направено след започване на изп.производство, изп. действия бъдат
изоставени от взискателя или бъдат отменени от съда и за разноските, направени от
взискателя, за изпълнителни способи, които не са приложени.
Разпоредбата на чл.79 ГПК урежда дължимостта на разноските в изпълнението, като
предвижда, че разноските по изпълнението са за сметка на длъжника, с изключение на
случаите, когато делото се прекрати, /освен поради плащане в изп.производство/, както и
ако изп.действия бъдат изоставени от взискателя или бъдат отменени от съда.
Тази норма е специална и изброява случаите, в които длъжникът носи отговорност за
разноските, направени от взискателя в рамките на принудителното изпълнение, но не
урежда процесуалната възможност да се съберат по принудителен ред разноските,
направени от длъжника в изпълнението в случай на неговото прекратяване поради
недължимост на сумите.
Постановлението на ЧСИ не представлява изп.основание от изчерпателно изброените
в чл.404 ГПК и затова ЧСИ не може да присъди разноски и да събере такива от взискателя в
изп.производство, образувано от взискателя.
Без наличието на изп.титул и при липсата на изрична уредба в процесуалния закон за
3
длъжника да възстанови направените от последния разноски в прекратеното
изп.производство ЧСИ не може да пристъпи към събирането на такива по принудителен ред.
Така за длъжника остава възможността да установи вземането си по исков ред поради
това, че направените от него разноски имат характера на вреди, претърпени от длъжника и
въз основа на влязлото в сила съдебно решение да се снабди с ИЛ, въз основа на който да
събере по принудителен ред дължимите му се разноски.
Гореописаните разноски в размер на 500лв, сторени от длъжника в изп.производство
се явяват необходим разход във връзка със защитата по него.
Поради изложеното в полза на Силвия Хр.В. възниква вземане за посочената сума,
представляващо претърпени имуществени вреди, изразяващи се в заплатено
адв.възнаграждение за процесуално представителство по изп.д.№ 731/2010г на ЧСИ ****.
Съгласно чл.127 ал.2 ГПК и в случай, че отв.страна желае да заплати доброволно
размера на претендираната сума заедно със сторените разноски, може да бъде извършено по
сл.банкова см-ка, открита при ТБ „ДСК"ЕАД IBAN BG23STSA93000019407145 /специална
адв.сметка по смисъла на чл.39 ал.1 ЗАдв/ с титуляр адв.К.Т. /съгл.изрично пълномощно за
получаване на суми в брой и по банков път/
В срока по чл.131 ГПК отв.„ОТП Факторинг България" ЕАД е депозирал писмен
отговор със становище за неоснователност на иска и затова моли за неговото отхвърляне.
Счита претендираната сума от 500лв, представляваща имуществени вреди за ищцата,
изразяващи се в заплатено от нея адв.възнаграждение по изп.д.№ 731/2010г по описа на
ЧСИ Ил.**** с per. № 712, за неоснователна, като излага сл.съображения:
За да е основателен искът по чл.45/49 ЗЗД е необходимо наличието на кумулативно
изискуемите предпоставки
1/ Действие или бездействие, което да е противоправно. В настоящия случай липсва
противоправност на деянието. За такава би могла да се мисли в случай, че взискателят е
знаел и въпреки знанието си, е предприел съответни действия;
2/ Вина. Такава би била налице, ако въпреки знанието си, взискателят е причинил
съзнателно вреда на ищеца.
3/ Вреда. Такава би била налице ако е доказано, че ответникът е действал с ясното
съзнание, че събира принудително без основание.
4/ Причинно-следствена връзка между деянието и вредата. Такава би била налице,
когато може да се отговори положително на въпроса, че в резултат на конкретното
поведение, посочените вреди не биха настъпили със знанието на ответника.
В процесния случай ищцата не сочи доказателства, от които може да се направи
4
извод за изпълнение на фактическия състав за деликтната отговорност.
Към датата на конституиране на „ОТП Факторинг България"ЕАД като взискател по
изп.д.№ 731/2010г по описа на ЧСИ Ил.**** дружеството е притежавало валидно вземане,
което впоследствие е било погасено по давност.
В исковата молба се твърди настъпването на вреда, но ищецът не доказва тя
действително да е настъпила, още по-малко вследствие действията на цесионера „ОТП
Факторинг България"ЕАД. Дори да се приеме, че е налице нанесена вреда, то тя не е в пряка
и непосредствена причинно-следствена връзка с поведението на цесионера. Дружеството
взискател не е депозирало молби с искане за предприемане на изп.действия след дата на
настъпване на перемпция, както и след дата на погасяване на вземането по давност.
Поради изложеното моли съда да приеме, че към момента на депозиране на молбата
за конституиране като взискател по изп.д.№ 731/2010г за „ОТП Факторинг България" ЕАД
като взискател е било налице непогасено вземане, подлежащо на принудително изпълнение
въз основа на предоставени от „Банка ДСК"ЕАД изпълнителни титули по силата на Договор
за цесия от 3.07.2013г.
Счита, че не е налице вреда, претърпяна от ищцата, т.к. единствената молба, подадена
по изп.дело от процесуалния представител на ищцата е такава за прилагане по него договор
за правна помощ, без да са осъществени каквито и да било действия по процесуална защита
на длъжника.
Затова моли за отхвърлянето на иска като недоказан по основание.
В условие на евентуалност, ако съдът счете, че все пак за ищеца съществуват
реализирани вреди от противоправното поведение на „ОТП Факторинг България" ЕАД, то
моли да приеме, че тези вреди биха били в размер на максимум 60лв - минималния
адв.хонорар съгласно чл.6 т.3 от Наредба № 1/9.07.2004г за минималните размери на
адв.възнаграждения, за извършване на справка по изп.дело с даване на мнение по него. В
този смисъл е и Решение № 946/31.10.2019г по в.т.д.№ 1400/2019г на ВОС.
Молим да му бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски,
вкл. и ю.к.възнаграждение на осн.чл.78 ал.8 ГПК, в размер на 300лв, съгл.чл.25 от
Наредбата за заплащане на правната помощ.
В случай, че съдът прецени, че следва да се присъдят разноски в тежест на
дружеството-ответник, отправя искане по чл.78 ал.5 ГПК за присъждане разноските за
адв.възнаграждение на ищеца в минимален размер съгл.Наредба № 1/2004г за минималните
размери на адв.възнаграждения с оглед това, че делото не представлява фактическа или
правна сложност.
Така предявените в условията на кумулативно обективно съединяване искове
намират правното си основание иск намират правното си основани в разпоредбата на
5
чл.49 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
СЪДЪТ, след преценка на становищата на страните, събраните по делото
доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на приложимия закон, приема за
установено следното от фактическа страна:
Няма спор между страните, а и от приложеното като доказателство изп.дело №
20107120400731 на ЧСИ Ил.**** се установява, че същото е било образувано на
28.12.2010г по молба на взискателя „Банка ДСК“ЕАД-гр.**** срещу длъжниците ****, ****
и С. Х. В. въз основа на издадени срещу същите изпълнителни листи за сумите от:
11164,13лв-главница, 2819,68лв-договорна лихва върху главницата за периода от
23.01.2009г-22.06.2010г, 1585,27лв лихва /такси закъснение за периода от 3.02.2009г до
22.06.2010г, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране
на заявлението в съда-22.06.2010г до окончателното изплащане на вземането, дължими
съгласно извлечение от счетоводните книги на банката към 22.06.2009г за размера на дълга
на длъжниците по договор за кредит № 11/8830362 от 10.07.2008г, сключен между страните,
както и сторените съдебно-деловодни разноски по делото, от които сумата от 311,38лв за
заплатена държ.такса и сумата от 561лв за юриск.възнаграждение.
ИЛ е бил издаден в образуваното срещу настоящата ищца заповедно производство по
чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 9343/2010г на ВРС-VІІс-в, по което е била издадена Заповед №
5461/23.06.2010г за изпълнение на парично задължение.
По искане на взискателя „банка ДСК“АД вх.№ 4197/4.07.2012 е отправено искане до
ЧСИ за предприемане на действия по принудителното изпълнение чрез налагане на запор
върху получаваното от нея трудово възнаграждение, постъпващо по банковите й сметки.
изпратени са съобщения до работодателя й и до съответната банка. От данните по изп.дело е
видно, че в изпълнение на предприетия способ от трудовото възнаграждение на ищцата са
били удържани ежемесечно суми за периода от 23.09.2014г до 22.12.2017. След подадена от
работодателя информация, че трудовото възнаграждение на ищцата е било в такъв размер,че
не е оставала несеквестируема част, удръжки от същото са били преустановени за няколко
месеца, след което са били подновени до 22.06.2018г, когато са бил последно удържани
суми.
В хода на изп.производство, ЧСИ е бил уведомен на 27.09.2013г за настъпила смяна
на кредитора по силата на сключен договор за цесия от 3.07.2013г между дружеството-
взискател и цесионера „ОТП Факторинг България" ЕАД, на което Банка„ДСК"ЕАД е
прехвърлила вземането си по ИЛ.
По-късно, по искане на новия взискател на 5.09.2018г е бил наложен запор върху
вземането на ищцата по договора за аренда, сключен през 2015, като от писмото от
арендатора е видно, че за стопанската 2017/2018 сумата е била вече изплатена преди
получаването на запорното съобщение, а за следващите стопански години няма данни дали е
получавана рента.
6
Пак по искане на взискателя на 27.09.2018г е била вписана възбрана върху 1/2ид.ч. от
ПИ, отдаден под аренда.
Впоследствие са изпратени и запорни съобщения до банки /“Юробанк“ и „Пиреос“/
за запориране на парични влогове.
С молба, входирана на 12.08.2019г взискателят е поискал прекратяването на
изп.производство поради настъпила перемпция по силата на закона и настъпила погасителна
давност на вземането по отношение и на тримата длъжници. Въз основа на това с
Постановление от 12.08.2019 ЧСИ е прекратил производството по изп.дело, на осн.чл.433
ал.3 вр.ал.1 т.2 ГПК. За същото ищцата е била редовно уведомена на 21.08.2019г.
От данните по изп.дело не се установява след посочената дата ЧСИ да е предприемал
изп.действия, възложени му от взискателя или по своя инициатива.
С молба, входирана при ЧСИ на 24.01.2019, настоящата ищца е представила молба
заедно с договор за правна защита и съдействие за адв.Кр.Т. с уговорено адв.възнаграждение
в размер на 500лв, като от съдържанието на договора е видно, че същият обективира и
разписка за реалното заплащане на посочената сума на адв.Кр.Т..
Самият договор носи дата 23.07.2018г, която не се явява достоверна, след като липсва
заверка, а самият документ е частен писмен диспозитивен документ и не се ползва с
обвързваща съда сила досежно посочената в него дата. Затова за достоверна такава се
приеме датата на входирането на молбата при ЧСИ.
От служебно извършена справка се установява, че по инициатива на ищцата е било
образувано дело с правно основание чл.439 ГПК под № 1311/2019г на ВРС-ХІс-в. По него с
решение № 3491/26.07.2019г, влязло в законна сила на 17.08.2019, е прието за установено в
отношенията между страните, че С. Х. В. не дължи на отв.“ОТП Факторинг България"ЕАД
сумите, както следват:
-11 164,13лв-главница по Договор за кредит № 11/8830362 от 10.07.2008;
-2 819,68лв-договорна лихва върху главницата за периода от 23.1.2009 до 22.6.2010г ;
-1 585,27лв-лихва за закъснение за периода от 3.2.2009 до 22.6.2010г, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда–22.6.2010г
до окончателното изплащане на вземането, дължими съгласно извлечение от счетоводните
книги на банката към 22.6.2010г за размера на дълга на длъжниците по договор за кредит №
11/8830362 от 10.07.2008 г. сключен между страните,
както и сторените по делото съдебно деловодни разноски от които сумата от 311,38лв за
заплатена държавна такса и сумата от 561лв за ю.к. възнаграждение, за които суми са
издадени Заповед № 5461/23.06.2010г. за изпълнение на парично задължение въз основа на
7
документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 9343/2010 на ВРС-VІІс-в,
поради погасено по давност право на принудително изпълнение за вземанията, които са
предмет на образувано изп.д.№ 20107120400731 по описа за 2010 на ЧСИ Ил.****рег.№ 712
с район на действие ОС–****, на осн.чл.439 ал.1 ГПК. В мотивите на същото е прието, че
срокът на погасителната давност е изтекъл на 3.12.2015г.
СЪДЪТ, въз основа на така установеното от фактическа страна, прави следните
правни изводи:
По допустимостта на иска.
При проверка валидността и допустимостта на обжалваното решение, съобразно
нормата на чл.269 предл.1-во ГПК, съдът не открива пороци, водещи до неговата
нищожност или недопустимост, макар правната квалификация на предявените в
условията на кумулативно обективно съединяване искове да не е била прецизно
определена от ВРС, това не обуславя недопустимост на постановеното решение.
На първо място следва да се посочи, че правната квалификация на иска се определя
от материалното право на вземане.
Нормите на чл.45 и чл.49 ЗЗД визират различни видове отговорност за непозволеното
увреждане, като съществената разлика между двете разпоредби са техните адресати
/правните субекти/ и видът на отговорността:
по чл.45 ЗЗД касае физическите лица, чиято отговорност е виновна,
по чл.49 ЗЗД се отнася за юридическите лица, чиято отговорност е безвиновна.
Затова нормата на чл.49 ЗЗД визира самостоятелна отговорност за вреди и няма препращащ
характер, за да се посочва ,че е във връзка с чл.45 ЗЗД.
На следващо място.
Претенцията за обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната лихва от
датата на забавата до подаването на исковата молба, макар да е акцесорна, също има
самостоятелен характер и се претендира на самостоятелно правно основание - чл.86 ЗЗД.
Последната няма препращащ характер, за да се посочва, че е във връзка с чл.84 ЗЗД. При
това материалното право на вземане е уредено в чл.86 ЗЗД. Нормата на чл.84 ЗЗД указва
само на начина, по който да бъде определен началният момент на забавата.
По основателността на иска.
Съгласно чл.49 ал.1 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа,
отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнение на тази работа.
8
Отговорността по чл.49 ал.1 ЗЗД е за чужди виновни противоправни действия; има
обезпечително-гаранционна функция; не произтича от вината на лицето, което е възложило
работата. Възникването на тази отговорност е обусловена от установяване на следните
предпоставки: че натовареното лице е причинило вредата на пострадалия противоправно и
виновно, и то при или по повод на възложената му работа. В случаите, когато пострадалият
е допринесъл за настъпването на вредите, приложение ще намери разпоредбата на чл.51 ал.2
ЗЗД.
В конкретния случай, деликтната отговорност на въззиваемото юридическо лице е
обоснована с твърдение за причиняване на вреди от противоправното бездействие на негови
служители, на които е възложено инициирането и воденето на изп.производство за
принудително събиране на вземане, изразяващо се в непредприемане на действия по
прекратяване на изп.производство и невдигане на наложените от ЧСИ запори и възбрани,
въпреки настъпилата перемпция.
На първо място. В решението по чл.439 ГПК не се съдържат мотиви досежно факта
на перемпцията, но дори и такива да бяха изложени, то те не биха се ползвали с обвързваща
настоящия съда сила. Макар погрешно съдът да се е произнесъл с диспозитив по
отрицателен установителен иск, вкл. и по отношение недължимост на вземането, вместо с
положителен установителен иск само досежно факта на погасеното право на принудително
изпълнение, с решението със сила на пресъдено нещо е прието, че правото на принудително
изпълнение на материално-правното вземане е погасено по давност. Това право следва да се
различава от погасяването по давност на самото материално право на вземане, което не е
било и предмет на изследване в коментираното производство по чл.439 ГПК. При
погасяване на правото на принудително изпълнение отпада само правото на защита чрез
държавна принуда и материалното право на вземане се превръща в естествено такова, чието
удовлетворяване може да зависи само от добрата воля на длъжника. При това постановеното
решение има действие само занапред.
Предвид изложеното настоящият въззивен съд може да формира собствени
фактически и правни изводи за това дали има осъществен факт на перемпция и за кой
период от време се отнася.
Както е посочено в т.10 на ТР от 27.06.2015 по тълк.д.№ 2/2013г, в изп.процес
давността може да се прекъсва многократно–с предприемането на всеки отделен
изпълнителен способ и с извършването на всяко действие за принудително изпълнение,
което е по изричната разпоредба на закона. Прекратяването на изп.производство става по
право, като новата давност е започнала да тече от предприемането на последното по време
валидно изп.действие. При всички случаи на прекратяване на принудителното изпълнение
ЧСИ следва служебно да вдигне наложените запори и възбрани, а всички други предприети
изп.действия биват обезсилени по право.
9
От данните по изпълнителното дело № 731/2010 се установи, че е образувано на
28.12.2010, а първото принудително изп.действие под формата на налагане на запор на
трудово възнаграждение на ищцата е било предприето на 4.07.2012. От това следва, че за
времето до предприемането на първото действие за принудително изпълнение не са изтекли
две пълни години, за да се приеме, че е настъпила перемпция по силата на закона. Не може
да се направи извод и за последващо прекъсване на действия по принудителното изпълнение
за период повече от две години. Само от факта, че по банковата разплащателна сметка на
ищцата, по която е постъпвало трудовото й възнаграждение за кратки периоди от време,
когато не са били правени удръжки от самия работодател за реализирането на определения
принудителен изп.способ – запор, не следва, че е настъпила перемпция.
Налага се извод, че по отношение длъжницата С.В. не е имало период от време,
продължаващ две или повече години, през който взискателят да е бездействал, въпреки
направеното от самия него изявление в молбата му за прекратяване на производството,
датираща от 12.08.2019г. Последната, очевидно е била мотивирана от резултата от
постановеното на 26.07.2019г и влязло в сила на 17.08.2019г решение на ВРС по чл.439
ГПК. С него, обаче, както бе посочено и по-горе, само е отречена възможността на
взискателя да търси по принудителен ред удовлетворяване на материалното си право на
парично вземане.
След постановеното от ЧСИ прекратяване няма данни да са били предприемани
последващи изп.действия от ЧСИ по искане на взискателя.
На следващо място.
Бездействието на взискателя не представлява отказ от изпълнение, нито води до
извод за отпадане на условията за допустимост на изп.производство, нито че са настъпили
обстоятелства, които да обуславят погасяването на надлежно установеното материално
право, или до погасяване на правото за принудително изпълнение. Право на взискателя е да
насочи изпълнението или да инициира извършването на последващи изп.действия в рамките
на даден изп.способ.
Бездействието на взискателя само по себе си не представлява виновно и
противоправно поведение. Рискът от бездействието е за самия взискател доколкото може да
бъде предпоставка за образуването на ново изп.дело, по което би понесъл отново разноските
за това.
При това положение по делото не е доказано противоправно деяние, проявено чрез
виновно бездействие на служители на дружеството като елемент от фактическия състав,
ангажиращ отговорността на възложителя на една работа по чл. 49 от ЗЗД.
В допълнение може да се посочи и това, че целта на изп.производство е
удовлетворяването на вземането на кредитора, когато длъжникът неправомерно бездейства
10
и не изпълнява задължението си да престира дължимата парична сума, установена с влязъл в
сила съдебен акт. Така всички осъществени действия на ЧСИ следва да се считат за
законосъобразни, щом като с влезли в законна сила съдебни решения не е било прието
обратното. Следователно, в рамките на редовно проведено изп.производство, както
взискателят, така и ЧСИ са действали законосъобразно. Да се мисли противното би
означавало длъжникът да черпи права от собственото си неправомерно поведение.
На трето място.
Не се установява пряка причинна връзка между деянието и вредоносния резултат.
Причинната връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването
на вредата, а тя е следствие на конкретното действие или бездействие на деликвента.
В случая изп.производство е прекратено поради влязлото в сила съдебно решение по
чл.439 ГПК за признаване за погасено по давност правото на принудително изпълнение.
Вредата под формата на намаляване на имуществената сфера на ищцата чрез
плащане на възнаграждение на адвокат в размер на 500лв е настъпила на 24.01.2019. Като се
изложи и по-горе, последните изп.действия датират от 09.2018г. След това не са били
извършвани такива нито към посочената дата - 24.01.2019г, нито след влизане на решението
по чл.439 ГПК в сила на 17.08.2019г. Очевидно е, че сторените разходи са били по повод
образуваното гр.дело с предмет иска по чл.439 ГПК и в рамките на същото е имало
възможност да бъдат претендирани.
Ето защо направените от ищцата-длъжник разноски за адв.защита, макар и преди
прекратяване на изп.производство, но след като са били преустановени изп.действия, не се
намират в пряка причинна връзка с поведението на взискателя.
В обобщение ВОС приема, че в конкретния случай не са налице елементите от
фактическия състав на деликтната отговорност по чл.49 ЗЗД и затова предявеният иск като
недоказан по основание подлежи на отхвърляне.
Поради достигането до правни изводи, различни от тези на ВРС,
първоинстанционното решение подлежи на отмяна.
По разноските.
На осн.чл.78 ал.1 вр.ал.8 ГПК в полза на въззивната страна следва да бъдат
присъдени сторените от нея разноски за двете инстанции, чийто размер не може да
надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.37 ЗПрП.
Така, съобразно чл.25 ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ за защита по
дела с определен материален интерес, възнаграждението е от 100лв до 300лв.
В настоящия случай делото с материален интерес от 500лв. направено е и възражение
11
от въззиваемата страна за прекомерност на претендираните размери на адв.възнаграждение,
което е основателно предвид цената на иска, както и фактическата и правна сложност на
делото и затова в полза на въззивната страна следва да бъдат присъдени разноски за защита
от юрисконсулт в размер на 100лв за всяка от инстанциите, както и заплатена държ.такса в
размер на 25лв или общо 225лв.
Воден от горното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решението № 260188/31.08.2020г по гр.д.№ 19180/ 2020г на ВРС–16 с-в,
с което е осъдено дружеството ДА ЗАПЛАТИ на С. Х. В. с ЕГН **********, притежаваща
лична карта № *********, издадена на 23.03.2011г от МВР-**** с пост.адрес: гр.**** ул.
„**** сумата от 500лв, представляваща обезщетение за имуществени вреди, вследствие на
деликт, съизмерими със стойността на заплатеното адв.възнаграждение по изп.д.№
731/2010г по описа на ЧСИ **** peг.№ 712 с район на действие ВОС, на осн.чл.49 вр.чл.45
вр.чл.84 ал.3 вр.86 от ЗЗД; както и сумата от 350лв, представляваща сторени съдебни
разноски за платена държ.такса и адв.възнаграждения, на осн.чл.78 ал.1 ГПК, като вместо
него ПОСТАНОВЯВА
ОТХВЪРЛЯ иска , предявен от С. Х. В. ЕГН **********, притежаваща л.к.№
*********, изд.23.03.2011г от МВР-гр.****, с пост.адрес: гр.**** ул.„**** представлявана
от адв.К.Т., явяваща се и съдебен адрес: гр.**** ул.****, срещу ОТП Факторинг
България" ЕАД ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.**** бул.****,
представлявано от изп.директор **** вписано в АВп-ТР, за осъждането на дружеството да й
заплати сумата от 500лв /петстотин лева/, представляваща обезщетение за имуществени
вреди, вследствие на деликт, съизмерими със стойността на заплатеното адвокатско
възнаграждение по изпълнително дело №731/2010 год. по описа на ЧСИ ****, peг.№712, с
район на действие ВОС,на основание чл. 49 вр. чл.45, вр. чл.84, ал.3, вр.86 от
ОСЪЖДА С. Х. В. ЕГН **********, л.карта № *********, изд.23.03.2011г от МВР-
гр.****, с пост.адрес: гр.**** ул.„****, действаща чрез адв.К.Т.- същата и като съдебен
адресат : гр.**** ул.****, ДА ЗАПЛАТИ на „ОТП Факторинг България" ЕАД ЕИК
********* със седалище и адрес на управление гр.**** бул.****, представлявано от
Изп.директор **** вписано в АВп-ТР, сумата от 225лв /двеста двадесет и пет лева/,
представляваща сторени съдебни разноски за платена държавна такса и
юриск.възнаграждения, на осн.чл.78 ал.1 вр.ал.8 ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, арг. чл.280 ал.3 т.1 ГПК.
Председател: _______________________
12
Членове:
1._______________________
2._______________________
13