Решение по дело №2737/2021 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ………

гр. София, 06.02.2023 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Софийски градски съд, Гражданско отделение, III-В въззивен състав, в открито заседание, проведено на четиринадесети декември две хиляди двадесет и втора година, в състав:

 

Председател: НИКОЛАЙ ДИМОВ

Членове: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

     мл. съдия ТЕОДОРА ИВАНОВА

 

при участието на секретаря Юлия Асенова разгледа докладваното от мл. съдия Теодора Иванова въззивно гражданско дело № 2737 по описа на съда за 2021 година.

 

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от ответника по иска М.Б.К., чрез адв. П.Б., срещу решение от 12.11.2020 г. по гр.д. № 12184/2020 г. на СРС, ГО, 76 състав, в частта, с която е признато за установено, в отношенията между страните, че М.Б.К. дължи на ищцовото дружество „Т.С.“ ЕАД, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата 143,40 лв. – цена на доставена за периода 18.04.2016 г. - 30.04.2018 г., от дружеството, топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „Обеля-2“, чл. ***, вх. ****, ал. № 267072, ведно със законната лихва от 18.04.2019 г. до 13.03.2020 г. и от 08.04.2020 г. до окончателното й изплащане, и сумата 18 лв. – обезщетение за забава за периода 14.09.2016 г. – 09.04.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 22223/2019 г. на СРС, ГО, 76 състав, както и в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 575,49 лв. деловодни разноски пред първата инстанция, както и сумата 14,25 лв. разноски, направени в заповедното производство. Поддържа се неправилност на първоинстанционното решение, поради необоснованост на извода на съда за приемане, от ответника М.К., на наследството, оставено от баща му Б.К., и нищожност на направения в хода на исковото производство отказ от наследство, вписан в специалната книга за откази от наследство на Софийски районен съд. Твърди се и противоречие с чл. 49 и чл. 52 ЗН. Иска се отмяна на решението в обжалваните части и присъждане на разноски за разглеждане на делото пред двете инстанции.

В подадения от „Т.С.“ ЕАД отговор на въззивната жалба се излагат съображения за правилност на първоинстанционното решение и се иска неговото потвърждаване. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

Третото лице помагач на страната на ищеца – „Б.“ ООД не е подало отговор на въззивната жалба и не е взело участие в производството пред настоящата инстанция.

Решението е влязло в сила в отхвърлителните части, като необжалвано.

Софийският градски съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на решението и прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразявайки основанията за неправилност, посочени във въззивната жалба, прие следното:

Първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваната част и допустимо.

По съществото на спора настоящият състав намира следното:

Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в чл. 149 и сл. ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 150, ал. 2 ЗЕ, общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите.

Страна по това неформално правоотношение е собственикът или титулярят на вещното право на ползване (съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ, изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), или облигационният ползвател на имота, в случай че между последния и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот (съгласно задължителните разясненията, направени в т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по т. д. № 2/2017 г., ОСГК на ВКС.) Тоест, потребител (клиент) на топлинна енергия, е всеки собственик на имота, титуляр на вещно право на ползване на имота или ползвател по силата на облигационно право на ползване на имота в сграда - етажна собственост, присъединен към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Липсата на подадена от потребителя молба за откриване на партида не означава, че няма облигационни отношения между страните, тъй като тези отношения се презумират от закона (в този смисъл решение № 35 от 21.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3184/2013 г., III г. о., ГК). Клиентът на топлинна енергия е длъжен да монтира средство за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имота си и да заплаща цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба (чл. 153, ал. 1 ЗЕ).

В случая не се доказва въззивникът М.Б.К. да е страна по това неформално правоотношение с въззиваемото дружество „Т.С.“ ЕАД, нито като собственик на процесния имот, нито като вещен ползвател на същия, нито като облигационният ползвател на апартамента със сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия.

По делото не се спори, че Б.А.К. (до смъртта си) и лицето О.П.- К. са притежавали процесния недвижим имот в режим на съпружеска имуществена общност. Данни за това обстоятелство се съдържат и в приетите като писмени доказателства по делото нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 86/15.07.2005 г. по описа на нотариус И.И., рег. № 384 НК, молба за подновяване вписването на договорна ипотека и от молба изх. № 14559/29.03.2011 г. по описа на ЧСИ С.Я., рег. № 844 КЧСИ, за вписване на възбрана върху процесния апартамент.

По делото не се спори, а и от справка по искане № 10265/29.07.2020 г. се установява, че Б.А.К. е починал на 01.09.2014 г., като е оставил за свои законни наследници съпругата си О.П.-К. и децата си И.Б.У., И.Б.К., А.Б.К. и ответника по иска М.Б.К..

За да придобие по наследство от баща си идеална част от правото на собственост върху процесното жилище, съответстваща на наследствения му дял, ответникът М.Б.К. е трябвало да приеме наследството, оставено от Б.А.К.. Приемането на наследство е едностранен акт, с който наследникът изявява волята си да го придобие. Приемането може да стане изрично или мълчаливо. За да е налице мълчаливо приемане на наследство, е необходимо наследникът да извърши действия, които несъмнено предполагат намерението му да приеме наследството и които той не би имал право да извърши, освен в качеството си на наследник (чл. 49, ал. 2 ЗН). Касае се за фактически действия, които по един положителен и безспорен начин създават убеждението, че приема или има намерение да приеме наследството. За недвусмислени действия практиката приема актове на разпореждане с наследствени вещи, искане до общината за извършване на оценка на наследствен имот, предявяване на иск за делба или поддържане на такъв иск, получаване на трудовото възнаграждение на наследодателя, сключване на споразумение за използване на оставения в наследството имот, изплащане на задължения на наследодателя, цедиране на вземане на наследствената част от влог и др. Не може да се счита обаче, че има мълчаливо приемане на наследство, когато наследникът извърши действия, влизащи в кръга на обикновеното управление на наследствените имоти. Това са действия по запазване на наследственото имущество, напр. предявяване на владелчески иск за защита на същото. Използването на обикновената покъщнина, както и подаването на декларация за облагане с данък върху наследството не съставляват мълчаливо приемане на наследство.

В случая, по делото не се съдържат никакви данни, от които може да се направи извод, че М.Б.К., като наследник на Б.А.К., е приел изрично или мълчаливо, с конклудентни действия (примерно и неизчерпателно изброени по-горе и други такива), наследството на баща си. Напротив, и с отговора на исковата молба, и с възражението по чл. 414 ГПК, направено от непълнолетния към онзи момент М.Б.К., чрез неговия законен представител – Т.Г.Г.(майка), са изложени твърдения, че същият не е собственик на апартамента, че той и/или майка му Т.Г.никога не са го посещавали или ползвали, нито са били клиенти на „Т.С.“ ЕАД.

В закона не е предвиден давностен срок за приемане на наследството. Наследникът обаче, по искане на всеки заинтересован, може да бъде заставен от районния съд, в определен от последния срок, да заяви приема ли наследството или се отказва от него. Ако в дадения му срок наследникът не отговори, той губи правото да приеме наследството (чл. 51, ал. 2 ЗН). В случая, в проведеното пред СРС на 01.10.2020 г. открито съдебно заседание, по инициатива на процесуалния представител на ответника, съдът е определил едномесечен срок, в който М.Б.К. да заяви дали приема или се отказва от наследството. Видно от представеното от ответника копие на съдебно удостоверение, издадено от СРС, 83 състав, М.Б.К. е извършил писмен отказ от наследството на наследодателя си Б.А.К., вписан в специалната книга на съда под № 1446/15.10.2020 г.

Така направеният отказ от наследство е действителен. Няма основание да се приеме, че същият е нищожен, на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, поради извършването му след като наследството е било прието с конклудентни действия.

Отказът от наследство има обратно действие - от откриване на наследството. Счита се, че лицето никога не е било наследник, включително и в периода от смъртта на наследодателя до извършения отказ. В този смисъл разясненията, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 148/1986 г. на ОСГК на ВС на НРБ. С отказа от наследство наследникът се лишава от включените в наследството права и не приема включените в него задължения.

В обобщение, ответникът М.Б.К. не е собственик на процесния имот или идеална част от него нито по наследствено правоприемство от баща си Б.А.К., нито на друго придобивно основание. Няма данни същият да е вещен ползвател или облигационен ползвател на апартамента. Ето защо следва да се приеме, че между М.Б.К. и „Т.С.“ ЕАД липса на облигационна връзка относно процесния имот и въззивникът не дължи процесните суми на въззиваемото дружество.

Поради несъвпадение между изводите на настоящата инстанция с тези на районния съд, първоинстанционното решение ще следва да бъде отменено в обжалваните части и вместо него  - постановено друго, с което предявените по реда на чл. 422 ГПК, от „Т.С.“ ЕАД срещу М.Б.К. искове бъдат отхвърлени.

При този изход на делото дружеството следва да бъде осъдено, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на ответника направените от него разноски пред двете инстанции в размер на 750 лв. (300 лв. адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на искова молба и процесуално представителство пред първата инстанция, 50 лв. държавна такса за въззивната жалба и 400 лв. адвокатско възнаграждение за подаване на въззивна жалба и процесуално представителство пред настоящата инстанция).

С оглед на горното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ решение от 12.11.2020 г. по гр.д. № 12184/2020 г. на СРС, ГО, 76 състав, в частта, с която е признато за установено, в отношенията между страните, че ответникът М.Б.К. дължи на ищцовото дружество „Т.С.“ ЕАД, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 143,40 лв. – цена на доставена за периода 18.04.2016 г. - 30.04.2018 г., от дружеството, топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „Обеля-2“, чл. ***, вх. ****, ал. № 267072, ведно със законната лихва от 18.04.2019 г. до 13.03.2020 г. и от 08.04.2020 г. до окончателното й изплащане, и сумата 18 лв. – обезщетение за забава за периода 14.09.2016 г. – 09.04.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 22223/2019 г. на СРС, ГО, 76 състав, както и в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 575,49 лв. деловодни разноски пред първата инстанция и сумата 14,25 лв. разноски, направени в заповедното производство, и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422 ГПК, от „Т.С.“ ЕАД срещу М.Б.К., искове за признаване за установено, в отношенията между страните, че ответникът М.Б.К. дължи на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 143,40 лв. – цена на доставена за периода 18.04.2016 г. - 30.04.2018 г., от дружеството, топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „Обеля-2“, чл. ***, вх. ****, ал. № 267072, ведно със законната лихва от 18.04.2019 г. до 13.03.2020 г. и от 08.04.2020 г. до окончателното й изплащане, и сумата 18 лв. – обезщетение за забава за периода 14.09.2016 г. – 09.04.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 22223/2019 г. на СРС, ГО, 76 състав.

В останалите части първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано.

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на М.Б.К., ЕГН **********, сумата 750 лв. – разноски, направени за разглеждане на делото пред двете инстанции.

Решението е постановено при участието на „Б.“ ООД, с ЕИК ****, като трето лице помагач на страната на ищеца.

Решението не подлежи на обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

           2.