РЕШЕНИЕ
№ 209
гр. Първомай, 17.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Радина В. Хаджикирева
при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова
като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело №
20255340100220 по описа за 2025 година
Предявени са обективно съединени искове от М. К. Т. срещу „Креди Йес“ ООД
при условията на евентуалност с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК и чл. 124, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за прогласяване недействителността на Договор за паричен
заем № ********************* от 07.11.2023 г.
Едновременно с това е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 282,73 лв. (след
извършено увеличение на иска от 50 лв. на 282,73 лв.), представляваща платена без
правно основание сума по Договор за паричен заем № ********************* от
07.11.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
25.03.2025 г., до окончателното изплащане на вземането.
Ищцата М. К. Т. твърди, че на 07.11.2023 г. сключила с ответното дружество
„Креди Йес“ ООД Договор за паричен заем № *********************, по силата на
който й били предоставени в заем средства в размер на 500 лв. при годишен процент
на разходите от 49,636 %. Посочено е, че съгласно чл. 6 от договора същият следвало
да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, отговарящ на определени от
заемодателя условия. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на
тези условия, същият дължал неустойка на кредитора на основание чл. 8 от договора в
размер на сумата от 262,73 лв., която следвало да престира разсрочено заедно с
погасителната вноска. Счита, че в нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10
ЗПК посочените в договора за кредит стойности на лихвения процент по кредита и
годишния процент на разходите не отговаряли на реално прилаганите. Твърди, че
посоченият в договора лихвен процент не отговарял на действително приложения, тъй
като уговорената неустойка по своята същност представлявала добавък към
1
договорната лихва. Счита, че визираната в чл. 8 от договора неустойка представлявала
скрита печалба, с която кредиторът допълнително се обогатявал. Поддържа се, че
поради невключването на неустойката в посочения в договора размер на ГПР
последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното
правоотношение. Отделно от това счита, че е налице накърняване на „добрите нрави”
по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 33Д предвид значителната нееквивалентност на
насрещните престации по договорното съглашение. В настоящия случай договорената
между страните лихва в размер на 3,330 % месечно, към която следвало да се прибави
скритата лихва под формата на неустойка, надхвърляла с над 10 пъти законната, което
представлявало нарушение на добрите нрави. С оглед обстоятелството, че договорът за
кредит е недействителен, намира, че ответникът дължи връщане на недължимо
платената сума в размер на 282,73 лв. По тези съображения моли да бъдат уважени
предявените искове.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника „Креди Йес“ ООД, в който се излагат съображения за неоснователност на
предявените искове. Не оспорва, че между страните е сключен договор за паричен
заем с твърдения в исковата молба предмет. Посочено е, че по договора ищцата
извършила плащания в общ размер на 782,73 лв. Счита, че при посочване размера на
ГПР била спазена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Отделно от това при изчисляване
на ГПР не следвало да се включва неустойката, която по своята същност
представлявала разход, който потребителят следвало да заплати поради неизпълнение
на задължението за предоставяне на обезпечение по договора за заем. Посочено е, че
клаузата на чл. 8 от процесния договор, предвиждаща заплащане на неустойка, била
изцяло законосъобразна, действителна и не противоречала на закона и на добрите
нрави. По тези съображения моли да бъдат отхвърлени предявените искове.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна
следното:
В случая по делото няма спор, а и от представените писмени доказателства се
установява, че на 07.11.2023 г. между страните е бил сключен договор за паричен заем
№ *********************, по силата на който ответникът, в качеството му на
кредитор, е предоставил на ищеца кредит в размер на 500 лв., като е уговорено сумата
да бъде върната разсрочено, на 7 месечни вноски от по 81,47 лв. всяка, в срок до
06.06.2024 г., или общо 570,27 лв. Посочен е месечен лихвен % в размер на 3,400 % и
годишен процент на разходите в размер на 49,636 %. Съгласно чл. 6 е уговорено
договорът да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1
от Общите условия и с още едно от посочените по-долу обезпечения по избор на
заемателя: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество,
банкова гаранция и ценна книга, издадена в ползва на заемодателя. Клаузата на чл. 8
предвижда, че в случай че заемателят не предостави договореното в чл. 6 в тридневен
срок от сключването му или представеното обезпечение не отговаря на Общите
условия, дължал неустойка в размер на 262,73 лв. с начин на разсрочено плащане
съгласно погасителния план. Според чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора
било предвидено гаранти да бъдат две физически лица, всяко от които отговаря на
следните условия: да има нетен размер на осигурителен доход в размер над 1000 лв.,
съгласно справочните данни на НОИ; да работи по безсрочен трудов договор; да не е
заемател по договор за заем, сключен със заемодателя; да няма неплатени осигуровки
за последните две години; да няма кредити към банки или финансови институции с
2
класификация различна от „Редовен“ както по активни, така и по погасени
задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ.
Не е налице спор и че заемната сума е получена от ищцата, която е извършила
по договора плащания в общ размер на 782,73 лв.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
Тъй като ищцата и ответникът „Креди Йес“ ООД имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК,
процесният договор по своята правна характеристика представлява такъв за
потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат
изискванията на Закон за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22
ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.
2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът за
потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита,
както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно
§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит. От това следва, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до
недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК, ще е налице не само, когато в договора
изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е
направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на
потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и
когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР
не съответства на действително прилагания между страните.
Съобразявайки всичко изложено, съдът намира, че процесният договор за
кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него
е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така
посочените техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите
от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за
потребителя да заплаща неустойка при непредоставяне на обезпечение, дължима на
падежа на плащане на погасителните вноски по договора за кредит, при което като
краен резултат следва да заплати на кредитора сума в общ размер от 833 лв.,
неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора.
Тази неустойка представлява допълнително възнаграждение за кредитора за
предоставянето на заетата сума (т. нар. скрита възнаградителна лихва), което е
уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и
търговските отношения. Дори и без да се ползват специални знания е видно, че
доколкото предоставената главница по договора е в размер на 500 лв., при лихва в
размер на 70,27 лв. за целия срок на договора и ГПР, изчислен при включване като
3
разход единствено на уговорената възнаградителна лихва, то общата дължима от
потребителя сума по договора в случай на непредоставяне на обезпечение не
съответства на годишния процент на разходите от 49,636 %. Предвид горното съдът
намира, че при сключването на процесния договор за потребителски кредит е направен
опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща
максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, а посоченият в
договора размер на годишния процент на разходите е различен от действително
уговорения такъв. Допуснато е и нарушение при посочването на общата дължима сума
от потребителя, която не кореспондира с общия размер на задълженията по договора.
В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по
смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от
законодателя съответни стандарти за защита. С посочването в договора за кредит на
ГПР, който не е формиран при спазването на чл. 19, ал. 1 ЗПК, се създава заблуждение
у потребителя за финансовата тежест на кредита. От изложеното дотук се налага
изводът, че договорът не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, отнасящо
се до посочване на годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
поради което и съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК същият следва да се приеме за
недействителен. В тази връзка и тъй като никой договор не може да бъде нищожен на
повече от едно основание, не следва да се пристъпва към разглеждане на другите
посочени от ищеца основания.
По тези съображения предявеният иск за приемане за установено в
отношенията между страните, че процесният договор за кредит е недействителен на
основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да бъде уважен.
За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да
са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е
платил процесните суми на ответното дружество по договора за заем, който е
недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на
плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на
валидно основание, т. е., че процесният договор за заем е действителен.
Предвид установената по делото недействителност на договора за кредит
следва да намери приложение разпоредбата на чл. 23 ЗПК, която постановява, че
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. При това положение за ищеца като кредитополучател е
възникнало задължението да върне на ответника само действително получената сума
по договора в размер на 500 лв. Всичко заплатено над тази сума се явява платено от
ищеца на ответника при начална липса на основание. Тъй като той е заплатил по
договора общо сумата от 782,73 лв., то разликата от 282,73 лв. се явява получена без
основание от ответника. Поради това искът с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД за връщане на недължимо платеното следва да се уважи до пълния предявен
размер от 282,73 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба – 25.03.2025 г., до окончателното изплащане на вземането.
По разноските:
Според разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаите, когато адвокат е оказал
безплатна правна помощ съгласно ал. 1 на същата разпоредба, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на
4
адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък
от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв и осъжда другата страна да го
заплати. В процесния случай обаче следва да бъде съобразено Решение на СЕС от
25.01.2024 г. по дело № С-438/22, според което чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една
страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер
по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висш адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да
присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се
счита за ограничение на конкуренцията „с оглед целта“ по смисъла на тази разпоредба.
В тази хипотеза националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Следователно с оглед
даденото тълкуване в решението на СЕС съдът не е обвързан от размерите на
адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения (с настоящо наименование
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа), и при възлагане
на разноските следва да определи възнаграждението при съобразяване на правната и
фактическа сложност на делото. Ето защо, като взе предвид цената на исковете, факта,
че делото не се отличава с особена правна и фактическа сложност, тъй като се касае за
спор, по който вече има установена съдебна практика, както и че същото е приключило
в едно съдебно заседание, на което адв. И. не е присъствала и в хода на което са
приети единствено представените писмени доказателства, съдът намира, че
справедливият размер на адвокатското възнаграждение за процесуалния представител
на ищеца възлиза на сумата от 480 лв. ведно с начисленото ДДС. Това е така, тъй като
при присъждането на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и
съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение
съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв, вр. § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. следва да включва
ДДС (така Определение № 490 от 19.09.2017 г. по ч. т. д. № 1082/2016 г. на ВКС, II т.
о.). По тези съображения ответникът следва да бъде осъден да заплати на Еднолично
адвокатско дружество „Е. И.“ сумата от 480 лв. за адвокатско възнаграждение. Също
така, предвид разпоредбата на чл. 78, ал. 6 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да
заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на РС Първомай, сумата от
100 лв., представляваща дължима държавна такса върху исковете.
Така мотивиран, РС Първомай
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните М. К. Т., ЕГН:
**********, адрес: *********************, и „Креди Йес“ ООД, ЕИК:
********************* със седалище и адрес на управление:
*********************, че сключеният между тях Договор за паричен заем №
********************* от 07.11.2023 г. е недействителен на основание чл. 22, вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД, ЕИК: ********************* със седалище и
адрес на управление: *********************, да заплати на М. К. Т., ЕГН:
**********, адрес: *********************, по иска с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД сумата от 282,73 лв., представляваща платена без правно основание сума
5
по Договор за паричен заем № ********************* от 07.11.2023 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 25.03.2025 г., до
окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД, ЕИК: ********************* със седалище и
адрес на управление: *********************, да заплати на Еднолично адвокатско
дружество „Е. И.“, БУЛСТАТ: *********************, с адрес:
*********************, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв сумата от 480 лв. за
адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД, ЕИК: ********************* със седалище и
адрес на управление: *********************, да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт, по сметка на РС Първомай, сумата от 100 лв., представляваща
дължима държавна такса.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Първомай: __________п_____________
РХ/ЕД
6