Р Е Ш Е Н И Е
№ 937 / 19.11.2020г.
гр. Пазарджик
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд – Пазарджик, V състав,
в открито съдебно заседание на деветнадесети октомври, две хиляди и двадесета
година в състав:
Съдия:
Георги Видев
при секретаря А. М., като разгледа
докладваното от съдия Видев административно дело № 1486 по описа на съда за 2019
г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл.285 от ЗИНЗС, във връзка с чл. 203 и следващите от АПК и с чл. 1,
ал. 1 и следващите от ЗОДОВ и е образувано по искова молба на С.И.Х., находящ
се понастоящем в Затвор – Бобов дол, против Главна дирекция „Изпълнения на
наказанията“, с която е предявен иск за присъждане на обезщетение в размер на 36
000 лв. за причинени неимуществени вреди по време на престоя му в Затвор –
Пазарджик, отнасящ се за периода от 2001 г. до 2016 г., с твърдения за
нечовешко отношение към него, тъй като вследствие на неблагоприятените битови
условия в затвора се е разболял от туберкулоза, която не е лекувана адекватно.
Ищецът се явява в
проведените съдебни заседания посредством видеоконферентна връзка. Поддържа исковата
си молба в съдебните заседания и в писмени молби. Излага съображения за нейната
основателност и доказаност.
Ответникът – Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията”– чрез процесуалния си представител в
проведените съдебни заседания оспорва исковата молба. Счита, че същата не е
доказана и не са настъпили твърдените от ищеца неимуществени вреди. Прави
възражение за изтекла погасителна давност.
Прокурорът при Окръжна
прокуратура Пазарджик изразява становище за неоснователност и недоказаност на
предявения иск. Счита, че искът е погасен по давност. Моли да бъде отхвърлена
исковата молба.
Предявеният иск е допустим,
тъй като през процесния период ищецът действително е пребивавал в пенитенциарни
заведения. Разгледан по същество искът е неоснователен.
Преди всичко предявеният
иск е погасен по давност. Съгласно чл. 110 от ЗЗД с изтичане на петгодишна давност се
погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. В случая е
очевидно, че 5-годишният давностен срок е изтекъл, тъй като крайният срок от
който се претендира настъпването на вредите е 2006 г., от който момент до сега
са изтекли повече от 13 години. Независимо, че съгласно чл. 120 от ЗЗД
давността не се прилага служебно, ответникът в писменото си становище,
постъпило в съда на 10.03.2020 г. изрично е направил възражение за изтичането
на давността. Прокурорът също намира искът за погасен по давност.
Не би могло да има
съмнение, че институтът на погасителната давност е приложим в настоящото
производство за присъждане на обезщетение за причинени вреди по реда на чл. 1,
ал. 1 и следващите от ЗОДОВ. Съгласно § 1 от този закон за неуредените в ЗОДОВ
въпроси се прилагат разпоредбите на гражданските и трудовите закони. Тъй като въпросът
с давността не е уреден в ЗОДОВ то напълно приложим е посоченият институт на
погасителната давност, предвиден в гражданския закон ЗЗД.
На още по-голямо основание
е приложима 5-годишната погасителна давност за исковете, като настоящия по чл.
284 и следващите от ЗИНЗС за вреди, причинени на лишени от свобода и задържани
под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията. По
настоящото дело тежестта на доказване се носи от ответника, доколкото съгласно
чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС настъпването на неимуществени вреди се предполага до
доказване на противното. Очевидно е, че дългото изтекло време – повече от 13
години – от момента на евентуалното настъпване на вредите би затруднило
неимоверно ответника да установи, че ищецът не е бил подложен на нечовешко или
унизително отношение в случай, че не би бил приложим института на погасителната
давност.
Независимо от погасяването
по давност на исковете по делото не се събраха доказателства, че заболяването
на ищеца е предизвикано от лоши битови условия, при които е пребивавал в
затвора, както и че същото не е лекувано адекватно. Напротив, видно от
епикризата на ищеца от СБАЛ при Затвор–Ловеч от 24.07.2006 г. е, че симптомите
на ищеца са отзвучали. В епикризата му от 12.02.2019 г., като рискови фактори
от страна на ищеца във връзка с туберкулозното му заболяване са посочени
тютюнопушенето и наследствената му обремененост. Показанията на свидетеля А.
също не установяват твърденията на жалбоподателя. Следва да се има предвид,
значителното изминало време от повече от 13 години, от които датират неговите
наблюдения, поради което същите не биха могли да бъдат категорични. Освен това
двамата са пребивавали едновременно в Затвор – Пазарджик в твърде кратък
период. Не на последно място, свидетелят нито сочи причината за заболяването на
ищеца, нито твърди, че същият не е лекуван адекватно.
Предвид гореизложеното,
предявеният иск е неоснователен, тъй като от една страна е погасен по давност,
а от друга, със събраните по делото доказателства беше оборена презумцията за
причинени неимуществени вреди. Затова, като неоснователен искът следва да бъде
отхвърлен.
Предвид гореизложеното
съдът
Р Е Ш И:
Отхвърля исковата молба на С.И.Х., находящ се
понастоящем в Затвор – Бобов дол, против Главна дирекция „Изпълнения на
наказанията“, с която е предявен иск за присъждане на обезщетение в размер на
36 000 лв. за причинени неимуществени вреди по време на престоя му в Затвор – Пазарджик,
отнасящ се за периода от 2001 г. до 2016 г., с твърдения за нечовешко отношение
към него, тъй като вследствие на неблагоприятените битови условия в затвора се
е разболял от туберкулоза, която не е лекувана адекватно.
Решението подлежи на касационно обжалване
чрез настоящия едночленен състав на Административен съд – Пазарджик пред тричленен
касационен състав на Административен съд – Пазарджик в 14-дневен срок от
съобщаването му на страните.
Съдия:/П/