Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 515 12.09.2019 година град Търговище
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Районен съд – Търговище единадесети състав
На петнадесети август две хиляди и деветнадесета година
В публично съдебно заседание в състав:
Съдия:Йоханна Антонова
Секретар:Ивалина Станкова
Като разгледа докладваното от съдията гр.д.№ 2163 по описа за 2018г. на РСТ, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени установителни искове за съществуване на вземане с правно основание чл. 422, ал.1 във вр. с чл. 415,ал.1 от ГПК във вр. с чл. 9 и сл. от ЗПК, чл. 99,ал.3 и чл. 138 и сл. от ЗЗД.
Ищецът кредитора „Агенция за контрол на просрочени задължения ” ООД, ЕИК *********, гр.София, представляван от Т.Я.К.- управител, действащи чрез пълномощника си Д.А.-юрисконсулт, твърди в исковата си молба, че между „Фератум България” ЕООД и ответницата Х.Г.П. ЕГН ********** ***, бил сключен Договор за кредит № 363372 от 24.03.2016г., сключен от разстояние, по силата на който на ответницата бил предоставил заем от 800лв., като сключването на договора се извършвало под формата на електронен документ и правоотношението е реализирано при спазване на изискванията по ЗПФУР , ЗЗД и ЗЕДЕП и ЗЕТ, а конкретните действия по отпускането на заема били описани в Общи условия.Излага, че ответницата е декларирала, че приема всички условия, посочени в преддоговорната информация по см. на чл. 8 от ЗПФУР, а със сключването на договора, същата е удостоверила, че е получила, запозната е и се е съгласила предварително с всички условия на индивидуалния договор и с ОУ. Сочи се, че ответницата се е задължила да върне сумата от 800лв. в срок от 360 дни, ведно с договорна лихва в размер на 184лв., като същата е предложила и обезпечение, предоставено от гарант- „Фератум Банк” ЕООД, като сключила с последния Договор за гаранция № 363372 от 24.03.2016г., по силата на който гарантът се задължил в полза на кредитора да гарантира изпълнението на задълженията й по заемния договор, срещу такса, платима на гаранта в размер на 616лв.Тъй като длъжникът не е изпълнил задълженията си по заемния договор, кредиторът е поискал от солидарния длъжник да заплати дължимите суми, като гарантът е погасил същите, а именно-главница в размер на 800лв., договорна лихва в размер на 184лв. от 23.04.2016г. до 19.03.2017г.( краен падеж), адм. такса за събиране на вземането в размер на 80лв. и такса за гаранция в размер на 616лв., както и обезщетение за забава(производството по която претенция е прекратено, поради оттеглянето й), като по този начин гарантът е встъпил в правата на кредитора. Ищецът посочва също, че с Договор за цесия от 01.12.2017г.(приложение Г от 01.12.2017г.) гарантът е прехвърлил вземанията си на настоящия ищец, за които суми същият се снабдил със Заповед за изпълнение на парично задължение № 520 / 30.05.2018 год., постановена по ч.гр.д.№ 910/2018г. по описа на РСТ , връчена на длъжника в хипотезата на чл. 47,ал.5 от ГПК, поради което ищецът приема, че за него е налице правен интерес от предявяване на настоящите установителни искове, претендира разноските в заповедното и в настоящото производство.В съдебно заседание ищецът не изпраща представител.
В срока и по реда на чл. 131, ал.1 от ГПК, в писмен отговор от адв. С.Д.-ТАК, назначена от съда особен процесуален представител на ответника, исковете се оспорват, като неоснователни и недоказани.Излага се, че липсват данни да е налице сключен договор за предоставяне на кредит от разстояние между ответника и кредитодателя, както и договор за поръчителство, сключен между ответника и ищеца; иска се отхвърлянето на исковете. В съдебно заседание възраженията се поддържат от адв.С.Д.-ТАК, която пледира за отхвърлянето на исковете изцяло.
След преценка на доказателствата по делото и като съобрази исканията и възраженията на страните, съдът намира за установено от фактическа страна следното:
Ищецът, в качеството си на цесионер, претендира, че в негова полза против ответницата
съществуват вземания за главница в размер на 800лв., договорна лихва в размер
на 184лв. от 23.04.2016г. до 19.03.2017г.( краен падеж), адм.
такса за събиране на вземането в размер на 80лв. и такса за гаранция в размер
на 616лв., дължими по Договор за кредит № 363372 от 24.03.2016г., сключен
от разстояние между ответницата и „Фератум България”
ЕООД , задълженията за плащане на които суми били погасени от гаранта „Фератум банк”, ЕООД, който
встъпил в правата на кредитора и цедирал вземанията
си на настоящия ищец. По делото ищецът е представил единствено справка,
озаглавена „статус на заема”, в която са посочени името и др. данни за
ответницата, номера на заема, дата на заявката-24.03.2016г. и др. данни, като в
графа „потвърждение за получаване на заема” е посочено само WEB, в графа „съдържание на СМС за
кандидатстване за кредит е посочено N/A, както и дата на трансфер към „Фератум банк” - 04.20.2017г.Приложени
са ОУ към договора за гаранция(поръчителство), както и копие на договора за
цесия и пълномощно, с което цедента е упълномощил цесионера да уведомява длъжниците
за извършената цесия, а също и писмо до ответницата в тази връзка, за което
няма данни дали изобщо е изпращано. Други доказателства под формата на писмени
такива или като записани електронни документи, по делото не са представени,
нито са поискани.
При така установеното от фактическа страна, съдът достига до следните правни изводи:
Предявените установителни
искове за съществуване на вземане по издадена заповед за изпълнение по чл. 410
от ГПК са обосновани с регресни права на платилия
поръчител(респ. настоящия ищец, като цесионер),
платил изцяло задълженията на ответницата по договор за кредит чрез средства за
комуникация от разстояние. Съгласно разпоредбите на чл. 138, ал. 1 и ал. 2, изр. 1 ЗЗД, поръчителят поема с договор в писмена форма задължение
към кредитора на длъжника да отговаря за изпълнение на неговото задължение,
като поръчителството може да съществува само за действително задължение. Регресните права на
поръчителя, чиито обем е уреден в чл. 143, ал. 1 ЗЗД, са проявление на принципа за забрана на неоснователното
обогатяване и целят възстановяване на нарушеното имуществено равновесие. Тези права на поръчителя не възникват, ако той е
платил без да има дълг, тъй като в този случай задължението на поръчителя –
функция на главния дълг, не е възникнало. Това е така, защото предметът и
обемът на отговорността на поръчителя се определят от обема на главното
задължение.На следващо място, с
оглед изложеното от ищеца относно възникване на заемното правоотношение между
заемодателя и длъжника, в което ищецът е встъпил в качеството на платил
поръчител по силата на договора да цесия, попада под правната регламентация на
ЗПФУР, като съгл. разпоредбата на чл. 6 ЗПФУР,
договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки
договор, сключен между
доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги
от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително
средства за комуникация от разстояние - едно или повече. Съгласно дефинитивната
разпоредба на § 1, т. 2 от
ДР на ЗПФУР, "средство за комуникация от разстояние" е
всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от
разстояние, без да е налице едновременното физическо присъствие на доставчика и
на потребителя. Несъмнено използването на електронни формуляри в интернет и
изпращането на писма по имейл представляват средства за комуникация от
разстояние. На следващо място, съгласно разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР,
при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е
длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на информацията
по чл. 8 от закона на потребителя, както и че е получил съгласието на
потребителя за сключване на договора (ал. 1, т. 1 и т. 3), като за доказване на
посочените обстоятелства се прилага разпоредбата на чл. 293 от
Търговския закон, а в случаите на електронни изявления - Законът за
електронния документ и електронния подпис (в действащата редакция към м. 03.
2016г., като към настоящия момент същият е с изменено заглавие – Закон за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги). Електронното изявление се
счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП (в редакцията към 2016
г.) – за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или
логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото
авторство. В този смисъл, съдът приема, че и подаването на електронна заявка за
отпускане на кредит, представлява електронно изявление, записано на предвиден в
чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП носител с възможност да бъде възпроизведено, т. е. попълненият
електронен формуляр за отпускане на кредит, както и генерираният впоследствие
договор за кредит, представляват електронни документи. В случая, обаче, ищецът
не е представил по делото въпросната заявка, подадена от потребителя –ответник
до кредитора, нито самият договор за кредит, както и договора за гаранция, а
единствено приложената справка не установява нито валидното сключване на двата
договора, нито реалното предаване на сумата по договора за заем, нито плащането,
извършено от гаранта в полза на кредитора, за да възникнат в негова полза регресни права, които да цедира
на настоящия ищец. Доколкото договорът за заем се счита сключен след постигане
на съгласие между страните по условията на същия и след предаване на сумата (като
реален договор), а в случая не е надлежно установено именно постигането на
съгласие за сключването на договора, нито предаването на сумата, респ.
получаването й от ответницата, нито сключването на договора за гаранция и
изпълнението на гаранта вместо длъжника, съдът приема, че ищецът не е провел
успешно пълно и главно доказване на релевантните факти относно валидното
възникване на договорно правоотношение по процесния
договор за предоставяне на кредит от разстояние № 363372 от
24.03.2016г., както и възникване на правоотношение по договор за гаранция №
363372 от 24.03.2016г., а оттам за ответницата да са възникнали задължения за
плащане по тези договори за сумите от 800лв. главница по заемния договор,
договорна лихва в размер на 184лв. от 23.04.2016г. до 19.03.2017г., адм. такса за събиране на вземането в размер на 80лв. и
такса за гаранция в размер на 616лв., за които е издадена Заповед за изпълнение
на парично задължение № 520 / 30.05.2018 год., постановена по ч.гр.д.№
910/2018г.- по описа на РСТ.В този смисъл, както се посочи по-горе, не е установено
възникване на действителен дълг, който да е платен от гаранта и който е цедиран на ищеца, обстоятелства,
обуславящи неоснователността на предявените установителни
искове за съществуване на вземания и тяхното отхвърляне, на осн. чл. 422, ал.1 във вр. с чл. 415,ал.1 от ГПК
във вр. с чл. 9 и сл. от ЗПК, чл. 99,ал.3 и чл. 138 и
сл. от ЗЗД.
С оглед изхода от спора, разноски не
следва да се присъждат, на осн. чл. 81 от ГПК.
Мотивиран от изложеното, съдът
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от Агенция за контрол на просрочени задължения ” ООД, ЕИК *********, гр.София, ул.”Панайот Волов”, № 29,ет.3, представлявано от Т.Я.К.- управител, действащи чрез пълномощника си Д.А.-юрисконсулт, против Х.Г.П. ЕГН ********** ***, установителни искове за съществуване на вземания за сумата от 800лв. главница, договорна лихва в размер на 184лв. от 23.04.2016г. до 19.03.2017г.( краен падеж), адм. такса за събиране на вземането в размер на 80лв. и такса за гаранция в размер на 616лв., претендирани като дължими по договор за кредит от разстояние № 363372 от 24.03.2016г. и договор за гаранция № 363372 от 24.03.2016г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 520 / 30.05.2018 год., постановена по ч.гр.д.№ 910/2018г.- по описа на РСТ,като неоснователни, на осн. чл. 422, ал.1 във вр. с чл. 415,ал.1 от ГПК във вр. с чл. 9 и сл. от ЗПК, чл. 99,ал.3 и чл. 138 и сл. от ЗЗД.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните, пред Окръжен съд - Търговище.
Съдия: