Р Е Ш
Е Н И Е
№ _____________ от _______ ноември
2017г.
град СОФИЯ
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД
ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, ІV-Б ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ
В публично съдебно заседание, проведено на двадесет и шести
октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РЕНИ
КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СТАНИМИРА
ИВАНОВА
мл. с. БОГДАН
РУСЕВ
При участието на секретаря КАПКА ЛОЗЕВА,
Като разгледа въззивно гражданско дело № 9323 от 2017-та
година по описа на Софийския градски съд, докладвано от мл. съдията РУСЕВ, и, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на глава
ХХ ГПК вр. чл. 317 ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба, вх. № 1174680/22.11.2016г. на СРС (депозирана по пощата – клеймо от
17.11.2017г. от ПС София-1000) от Р.Г.М. чрез адв. П.С. ***, срещу Решение №
17537/02.11.2016г. по гр.д. № 42506/2016г. на Софийския районен съд, ІІ ГО, 70
състав, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от Р.Г.М. срещу ЕТ
„В.И. В енд в“ искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3 вр. чл.
225, ал. 1 КТ за признаване на уволнението му, извършено със Заповед №
4/30.05.2016г. на В.Б. И., действащ като ЕТ „В.И. – В енд В“, за незаконно и за
присъждане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за оставането му без работа в
периода 01.06.2016г.-15.08.2016г. в размер от 2205,67 лева. Р.М., на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, е осъден да заплати на В.Б. И., действащ като ЕТ „В.И. – В
енд В“, сумата от 840,00 лева, представляваща разноски по делото пред първата
инстанция.
С въззивната жалба описаният
съдебен акт се оспорва като неправилен, необоснован и постановен в нарушение на
съдопроизводствените правила. Нито в заповедта за уволнение, нито в отговора на
исковата молба, ответникът посочил обстоятелствата, поради които следвало да се
приеме, че твърдяното дисциплинарно нарушение на въззивника било тежко по своя
характер. Първоинстанционният съд разгледал законосъобразността на последната
не в цялост, а в отделните нейни части. Заповедта можела да бъде или изцяло
законосъобразна, или изцяло незаконосъобразна. Неправилно с оглед критериите по
чл. 189 КТ първоинстанционният съд приел , че е налице тежко нарушение на
трудовата дисциплина, което да може да обоснове налагане на дисциплинарното
наказание „уволнение“. Съдебният състав не взел предвид, че преждевременното
напускане на работното място от страна на работника, в случай, че представлява
нарушение, било извършено при условията на неизпълнение от страна на
работодателя на неговото основно задължение по КТ за осигуряване на средства за
полагане на труд и накърняване достойнството на работника. Наред с това, за да
може да бъде наложено наказание „уволнение“, следвало да бъдат налице поне три
отделни преждевременни напускания или неявявания на работа в течение на поне
два последователни работни дни. За работодателя не били настъпили вредоносни
последици и не бил накърнен интересът му. Моли се първоинстанционното решение
да бъде отменено, а предявените искове – уважени. Претендират се разноски. В
насроченото по делото публично съдебно заседание въззиваемият се представлява
от адв. М.Г.– АК-София, която поддържа въззивната жалба, препотвърждавайки
исканията си и в хода на устните състезания. Представя списък на разноските по
чл. 80 ГПК. Заявява изрично, че не прави възражение за прекомерност на
разноските на насрещната страна. Допълнително аргументира становището си в
писмени бележки, вх. № 146283/02.11.2017г. на СГС.
Уведомен за подадената
въззивна жалба на 06.12.2016г. и в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, въззиваемият В.Б.
И., действащ като ЕТ „В.И. – В енд В“, чрез адв. М.К. *** е депозирал Отговор,
вх. № 1189617/16.12.2016г. на СРС (подаден по куриер на 15.12.2016г.), с който
оспорва подадената жалба като просрочена, евентуално – като неоснователна и
необоснована. Застъпва се тезата за правилност и обоснованост на
първоинстанционния съдебен акт, доколкото ищецът е извършил виновно нарушение
на трудовата дисциплина. Моли се решението на районния съд да бъде потвърдено.
Претендират се разноски пред въззивната инстанция. За насроченото по делото
открито съдебно заседание въззиваемият не се явява и не изпраща представител.
Депозирано е Становище, вх. № 140219/23.10.2017г. на СГС, от ЕТ „В.И. – В енд В“
чрез адв. К., в което се изразява отново становище за неоснователност на
жалбата, претендират се разноски по представен към становището списък по чл. 80 ГПК, като се моли да бъде прието като доказателство по делото заверено копие от
Решение № 273/24.07.2017г. по преписка № 153/2016г. на Комисията за защита от
дискриминация.
Софийският градски съд, като
взе предвид подадената въззивна жалба и съдържащите се в нея оплаквания,
съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните
правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното от фактическа и правна
страна:
Въззивната жалба е депозирана
в срока по чл. 259, ал. 1 вр. чл. 62, ал. 2 и чл. 315, ал. 2 ГПК от
легитимирана с правен интерес от обжалването страна срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което същата е допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на оспорения съдебен акт, а по допустимостта му – в
обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата. В тази връзка и след
осъществената проверка съдът намира, че оспореното решение е валидно и допустимо. Съгласно чл. 271, ал. 1 ГПК, когато констатира, че
оспореното решение е валидно и допустимо, въззивният съд следва да реши спора
по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти първоинстанционното
решение.
Първоинстанционното
производство е образувано по предявени с искова молба от 28.07.2016г. обективно
кумулативно съединени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 , т. 3 и т. 4 КТ за
признаване на незаконно и отменянето на уволнението, извършено със Заповед №
04/30.05.2016г. на В.Б. И., действащ като ЕТ „В.И. – В енд В“, считано от 01.06.2016г.,
както и за заплащане на обезщетение за оставане без работа за периода
01.06.2016г.-15.08.2016г. в размер от 2205,67 лева и за указване на ответника
извършването на поправка на основанието за уволнение, вписано в трудовата
книжка на работника. Основателността на исковете си ищецът е обосновал с
незаконосъобразност на изискването и разпореждането на работодателя спрямо
уволнения работник да работи на 23 и 24.05.2016г., както и преждевременно
напускане на работното място поради недопускането на работника на работа от страна
на работодателя на 25.05.2016г. и предходно отменяне на средствата му за труд и
достъп до работните помещения, поради което от страна на работника не можело да
се търси дисциплинарна отговорност.
За да постанови решението си,
първоинстанционният съд е приел, че уволненият служител правомерно е отказал да
работи на 23 и 24.05.2016г., тъй като от него се е изисквало да полага извънреден
труд при недоказаност наличието на предпоставки за допустимост на подобно
разпореждане на работодателя. Счетено е обаче, че с напускането на работното си
място на 25.05.2016г. М. е осъществил тежко нарушение на трудовата дисциплина,
поради което с основание и при спазване на установените в КТ процедури е
ангажирана дисциплинарната му отговорност, като е уволнен дисциплинарно. В тази
връзка като неоснователен е отхвърлен и предявеният иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. По отношение на обективирания в исковата молба иск с правно основание чл.
344, ал. 1, т. 4 КТ, първоинстанционният съд не се е произнесъл с оспореното
решение. Съобразно изхода на спора са разпределени разноски. Доколкото искане във
връзка с чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ се съдържа и във въззивната жалба, същото е
възприето като искане за допълване на първоинстанционното решение по реда на
чл. 250 ГПК и върнато на СРС за произнасяне. С Решение № 105784/28.04.2017г.
СРС е оставил без уважение искането. По делото няма доказателства това решение
да е било оспорено пред въззивния съд, поради което следва да се счита за
влязло в сила и непопадащо в предмета на настоящото производство.
По делото не се спори, че съобразно
Трудов договор № 70/29.10.2015г. между страните е съществувало трудово
правоотношение, по силата на което въззивникът-ищец е изпълнявал при
въззиваемия-ответник длъжността „управител складово пространство“ с място на
работа в град София – изложбен център, при пълно работно време (8 часа) при 40
часова работна седмица. Със Заповед № 03/17.05.2016г. В.Б. И.,
действащ като ЕТ „В.И. – В енд В“, е обявил дните 23 и 24.05.2016г. за работни за ЕТ „В.И.“ гр. Казанлък.
С писмо, изх. № 017/30.05.2016г., В.Б. И.,
действащ като ЕТ „В.И. – В енд В“, е изпратил тази заповед за запознаване на Р.М., който я е получил на
18.05.2016г., видно от копието на обратна разписка. В отговор същият е съставил
възражение от 20.05.2016г. и го е изпратил на електронна поща *******@***.**, която въззиваемият сочи като
своя в кореспонденцията си. С това възражение М. е изтъкнал, че възразява срещу
заповедта, тъй като 23.05.2016г. е отработен на 14.05.2016г., а 24.05.2016г. е
официален национален празник и няма причина от него да се изисква да работи
тогава. От показанията на св. И., разпитан пред първата инстанция, става ясно,
че за тези дни въззиваемият не дошъл на работа. Същият свидетел сочи, че на
25.05.2016г. М. дошъл на работното си място, постоял малко и си тръгнал,
заявявайки, че няма компютър и няма какво да прави. Преди това – на
16.05.2016г., между страните имало пререкание, един от поводите за което било и
искането на работодателя за полагане на труд в празничните дни, в следствие на
което последният отнел на М. ключа от офиса и компютъра. По повод неявяването
на Р.М. на работа на 23 и 24.05.2016г. и преждевременното напускане на
работното място на 25.05.2016г., В.Б. И., действащ като ЕТ „В.И.
– В енд В“, е изискал от
него, на основание чл. 193, ал. 1 КТ, писмени обяснения. Това искане е стигнало
до работника, тъй като е представено по делото от негова страна, заедно със
самото обяснение от 27.05.2017г., в което той сочи, че не се е явил на работа
на 23 и 24.05.2016г., защото това са празнични дни и няма причина да полага
труд тогава, а на 25.05.2016г. се е явил на работа, но не е могъл да изпълнява
задълженията си поради отнемане на преносимия компютър, сим-карта, ключове и
документи от служебния автомобил, ключове от офиса и т.н., което не му
позволило да изпълнява задълженията си. Със Заповед № 04/30.05.2016г. на В.Б. И., действащ като ЕТ „В.И. – В енд В“, трудовото правоотношение с Р.Г.М. е прекратено на основание чл. 330,
ал. 2 т. 6 КТ във връзка с чл. 190, ал. 1, т. 2, чл. 187 т. 1 и чл. 188, т. 3 КТ, считано от 01.06.2016г., за това, че на 23 и 24.05.2016г. не се е явил на
работа два последователни дни и не е изпълнил Заповед № 03/17.05.2016г., с
която тези два дни са обявени за работни, както и за това, че на 25.05.2016г. е
напуснал работа преждевременно (в 9,20ч.) и не се е явил на работа до края на
деня. Заповедта е изпратена за връчване на работника, не са представени
доказателства за датата ѝ на връчване, но от съдържанието на писмо, изх.
№ 018/03.06.2016г. на ЕТ „В.И. – В енд В“, получено на 04.06.2016г., следва да
се направи извод, че М. е запознат с прекратяването на трудовото му
правоотношение.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че Р.М.
не е осъществил нарушение на трудовата дисциплина, като не се е явил на работа
на 23 и 24.05.2017г. Видно от уговорените параметри на прекратеното трудовото
правоотношение, за които по делото не се спори, Р.М. е работил при пълно
работно време и 40 часова работна седмица. Съгласно чл. 154, ал. 1 КТ, 24 май е
Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост и е празничен
ден. Съгласно чл. 154, ал. 2 КТ, в действащата към 17.05.2016г. редакция (ДВ,
бр. 15 от 2010г.), компетентен да размества почивните и работни дни през
годината е Министерският съвет. С Решение № 935/30.11.2015г. на Министерския
съвет 23.05.2016г. е обявен за почивен ден, а 14.05.2016г. – за работен ден. Следователно
през 2016г. 23 и 24 май са били неработни дни. Правото на почивка на трудещите
се е конституционно гарантирано (чл. 48, ал. 5 КРБ). Предпоставки за реализация
на това право се създават от Държавата
посредством установяване на максимална продължителност на работното време и на
междудневната и междуседмичната почивки, на отпуск и т.н., но и чрез
обявяването от законодателя или от органите на изпълнителната власт на
определени дни за почивни. В тези дни за работника/служителя не е налице
задължение да се явява на работното си място и да изпълнява задълженията си по
трудовото си правоотношение с работодателя. Категорично недопустимо е
работодателят, в противоречие на предвидената правна регламентация, да
преценява дали и кои дни от годината да бъдат почивни или не и да издава
вътрешни актове в тази насока, по този начин присвоявайки функции на Народното
събрание и на Министерския съвет и пренебрегвайки напълно установените с
Конституцията и законите на страната принципи и стандарти за осъществяване на
трудовата дейност и закрила на работниците. Действително в редица случаи дейността
на предприятието на работодателя може да е такава, че да налага работа през
почивни дни (непрекъсваем производствен процес, значителен обем от работа,
връзка между предмета на дейност и факта, че този ден е почивен за другите –
обслужване, търговия и т.н.). В този случай обаче работодателят следва да
избере и въведе подходящи спрямо производствената си необходимост форма и
организация на работното време за наетите от него работници и служители –
работно време с променливи граници (чл. 139, ал. 2 КТ), дежурства (чл. 139, ал.
5 КТ), работа на смени (чл. 141 КТ), график на ползването на седмичната почивка
по чл. 153 КТ и др., а не със своя заповед да обявява празник за работен ден,
при това национален такъв с фундаментално значение за формирането и
съхраняването на българската духовност, култура и национално самосъзнание.
Правилно първоинстанционният съд е преценил, че разпореждането от страна на
работодателя за полагане на труд в почивен и празничен дни съставлява извънреден
труд по смисъла на чл. 143, ал. 1 КТ. Същият изначално е забранен – ал. 2 на
същата разпоредба, като се допуска само в случаите, описани по чл. 144 КТ.
Работодателят В.Б. И., действащ като ЕТ „В.И. – В енд В“, в рамките на
производството не е ангажирал доказателства за наличие на предпоставки, които
да обосновават необходимостта от полагане на извънреден труд по смисъла на чл.
144 КТ, нито да е разпределил на съответно правно и фактическо основание
работното време на своите служители така, щото да се налага и полагане на труд
на национален празник от страна на въззивника. Служителят Р.М. изрично е
отказал, съобразно правото си по чл. 148 КТ, да полага извънреден труд, поради
което неявяването му на работа на 23 и 24.05.2016г. не може да бъде третирано и
санкционирано като дисциплинарно нарушение.
Правилно е заключението на първоинстанционния
съдебен състав обаче и за това, че установеното поведение на М., изразяващо се
в преждевременно напускане на работното място на 25.05.2016г., съставлява
дисциплинарно нарушение. Съгласно чл. 126, ал. 1, т. 1 КТ, работникът или
служителят е длъжен да се явява навреме на работа и да бъде на работното си
място до края на работното си време. Обстоятелството, че работодателят е отнел
на служителя вещите, чрез които се твърди той да престира труда си – лаптоп,
ключове от автомобил и офис, сим-карта и т.н., не освобождават работника от това
му задължение, доколкото предмет на трудовото правоотношение е предоставянето
на трудовата сила на работника на разположение на работодателя, чиято е
преценката доколко и с какъв интензитет ще се ползва от нея, включително и с
оглед възможността на работника да бъдат възложени за изпълнение дейности,
които не са свързани с употреба на посочените вече вещи. Затова, като не е
останал на работното си място в рамките на установеното за това работно време, Р.М.
е осъществил виновно нарушение на задълженията си по трудовия договор и оттам
на трудовата дисциплина по чл. 187, т. 1 КТ, както е посочено в заповедта за
уволнение, което с основание е давало на В.Б. И.,
действащ като ЕТ „В.И. – В енд В“, право да го накаже.
Не може да се възприеме обаче изводът,
че това нарушение е с такъв интензитет, че да оправдае налагането на
най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“. Преценката на тежестта на нарушенията
следва да се основава на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното
дисциплинарно нарушение, в това число характера на извършваната дейност и
значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение, с оглед
настъпилите или възможни неблагоприятни последици за работодателя,
обстоятелствата при които е осъществено неизпълнението, както и субективното
отношение на работника/служителя към конкретното неизпълнение. При преценка на
тежестта на нарушението следва да се съобрази и значимостта на неизпълнените
задължения по трудовото правоотношение с оглед настъпилите или възможни
неблагоприятни последици за работодателя (Така р.
75/10.06.2015г.-гр.д.5735/2014г.-ІVг.о.). Работодателят, при налагане на
дисциплинарното наказание, следва да извърши преценка на тежестта на
дисциплинарното нарушение съобразно критериите по чл. 189, ал. 1 КТ. В
процесната заповед такава липсва, нито е установено по делото тя да е
извършвана в рамките на дисциплинарното производство. Обстоятелството дали
тежестта на нарушението съответства на тази на наказанието подлежи на съдебен
контрол, в каквато насока е налице и довод и в исковата молба, и във въззивната
жалба. На първо място следва да се отчете обстоятелството, че на 23/24.05.2016г. М. правомерно е отказал да
се яви на работа, поради което не е налице хипотезата на чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ. На второ място се налага наказание само за един ден, в който лицето
самоволно е напуснало работното си място преди края на работното време, т.е. не
е налице и хипотеза на чл. 190, ал. 1, т. 1 КТ. В тази връзка съдът не следва
да коментира доказателствата за наличие на осъществено подобно поведение и на 16.05.2016г.,
доколкото то не е посочено в заповедта за уволнение като основание за
налагането на дисциплинарното наказание. На следващо място не може да се
сподели становището на районния съд, че се касае за тежко нарушение на
трудовата дисциплина по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ. Макар отговорната
му длъжност, по делото не се установи неприсъствието на М. през по-голямата
част от работния ден на 25.05.2016г. да е поставило в значителен риск
интересите на предприятието или от него да са настъпили или да е била налице
опасност да настъпят значителни неблагоприятни последици, при все, че още на
16.05.2016г. едноличният търговец е отнел на своя служител вещите, чрез които
се твърди той да осъществява значителна част от своите задължения, който факт
значително снижава тежестта на извършеното нарушение. Не може да се приеме
обоснованата в първоинстанционното решение безкритичност към нарушението на
трудовата дисциплина от страна на работника да предпоставя налагането на
най-тежкото дисциплинарно наказание. Поради тези причини, макар и укоримо и
съставляващо дисциплинарно нарушение по чл. 187, т. 1 КТ, съобразно критериите
по чл. 189, ал. 1 КТ, извършеното от Р.М. дисциплинарно нарушение не е с такава
тежест, че да може да обоснове налагането на най-тежкото дисциплинарно
наказание – уволнение, включително и на основание чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ.
Представеното от въззиваемата
страна и прието като доказателство по делото пред въззивната инстанция Решение
№ 273/24.07.2017г. по преписка № 153/2016г. на Комисията за защита от
дискриминация е неотносимо към настоящия спор, доколкото по настоящото дело
предмет на разглеждане е законосъобразността на уволнението с оглед нормите на
трудовото законодателство и наличието на извършено от М. дисциплинарно
нарушение, а производството пред КЗД е било с предмет да се установи наличието
или липсата на по-неблагоприятно третиране в нарушение на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр.
Поради изложените съображения
въззивният съд намира, че ЕТ „В.И. – В енд В“ незаконосъобразно е наложил на Р.Г.М.
дисциплинарно наказание „уволнение“, поради което същото е незаконно и следва
да бъде отменено.
С исковата молба, уточнена с
молба, вх. № 1124627/19.08.2016г. на СРС, ищецът е предявил иск по чл. 344, ал.
1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ за сумата от 2205,67 лева за периода от
01.06.2016г.-15.08.2016г. Съгласно посочената норма, при незаконно уволнение
работникът/служителят има право на обезщетение от работодателя в размер на
брутното му трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа
поради това уволнение, но за не повече от 6 месеца. Доказателствената тежест по
този иск е на ищеца-работник/служител, който следва да установи оставането си
без работа поради уволнението, неговата продължителност, причинната връзка с
уволнението и размера на последното месечно брутно трудово възнаграждение,
получено преди уволнението (ТР 6-2014-ОСГК).
На първо място уволнението,
съобразно горните съображения, е незаконно, т.е. налице е първата предпоставка
за уважаване на предявения иск. На второ място се установява и оставането без
работа поради уволнението за периода от 01.06.2016г. до 31.08.2016г. Видно от
представеното заверено копие от трудова книжка и от справка за актуално
състояние на трудовите договори към 15.10.2016г., от 01.09.2016г. ищецът Р.М. е
постъпил на работа в „К.Т.“ ЕООД на длъжност „офис мениджър“ при месечно
основно трудово правоотношение от 1200,00 лева. Изложените обстоятелства
обосновават извода, че за периода 01.06.2016-31.08.2016г. Р.М. е останал без
работа поради уволнението си, признато за незаконосъобразно, поради което му се
дължи и обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за този период. От доказателствата по
делото се установява, а и е безспорно между страните (л. 66, първа инстанция),
че брутното трудово възнаграждение за месеца, предхождащ уволнението, е 888,00
лева. Следователно за периода 01.06.2016г.-31.08.2016г. дължимото обезщетение
по чл. 225, ал. 1 КТ е в размер на 2664,00 лева. Претенцията на ищеца е за
сумата от 2205,67 лева. Действително пред първата инстанция е направено искане
за увеличение на иска от 2205,67 лева на 2664,00 лева и за периода до
31.08.2016г. което обаче не е допуснато (определение от 20.10.2016г., л.
76гръб). Ищецът не е обжалвал това определение, поради което същото следва да
се приеме за влязло в сила, поради което и предмет на делото е иск за сумата от
2205,67 лева и за периода 01.06.2016г.-15.08.2016г. който, с оглед изложените по-горе съображения,
е изцяло основателен.
По посочените доводи решението
на районния съд е неправилно и следва да бъде изцяло отменено, като уволнението
на ищеца бъде признато за незаконно и отменено, а въззиваемият-ответник –
осъден да му заплати претендираното обезщетение за оставане без работа.
По
разноските пред първата инстанция:
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, право на разноски има само страната, в
полза на която е постановен съдебният акт. Претенция за разноски е заявена още с исковата
молба, като е представен и списък по чл. 80 ГПК. Доказано е заплащане на
разноски за адвокатска защита в размер от 840,00 лева, неоспорено от ответната
страна. Доколкото исковете, предмет на първоинстанционното производство (по чл.
344, ал. 1, т. 1 и т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ), отхвърлени от
първоинстанционния съд, чието решение бива отменено, се уважават изцяло, то
изцяло и в тежест на работодателя следва да бъдат присъдени и сторените и
доказани съдебни разноски пред първата инстанция в размер от 840,00 лева за
адвокатско възнаграждение.
Тъй като ищецът в
производството е освободен от държавна такса, съобразно чл. 78, ал. 6 ГПК, при
решаване на спора в полза на ищеца-работник, работодателят-ответник следва да
бъде осъден да заплати съответната държавна такса за уважените искове по сметка
на Софийския районен съд. Така дължимата от него държавна такса за иска по чл.
344, ал. 1 т. 1 КТ е в размер на 80,00 лева, а за иска по чл. 344, ал. 1, т. 3
вр. чл. 225, ал. 1 КТ – 88,23 лева, т.е. общо 168,23 лева.
По разноските пред въззивната
инстанция:
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал.
3 ГПК, право на разноски има само страната, в полза на която е постановен
съдебният акт. Тъй като подадената въззивна жалба бива напълно уважена (в
частта ѝ относно иска по чл. 344, ал. 1 т. 4 КТ същата е третирана като
молба по чл. 250 ГПК за допълване на първоинстанционното решение, по която е
налице произнасяне с решение от първоинстанционния съд, необжалвано), то право
на разноски в производството има само въззивникът Р.М.. Същият чрез своя
процесуален представител е направил своевременно такова искане и е представен
списък по чл. 80 ГПК. Налице са доказателства за реалното заплащане на
адвокатско възнаграждение от 840,00 лева, което, с оглед изхода от спора,
следва изцяло да бъде присъдено в полза на въззивника.
Тъй като последният е
освободен от държавна такса, съобразно чл. 78, ал. 6 ГПК, при решаване на спора
в полза на въззивника-работник, работодателят-въззиваем следва да бъде осъден
да заплати съответната държавна такса за въззивното производство по сметка на
Софийския градски съд. Така дължимата от него държавна такса за иска по чл.
344, ал. 1 т. 1 КТ е в размер на 40,00 лева, а за иска по чл. 344, ал. 1, т. 3
вр. чл. 225, ал. 1 КТ – 44,11 лева, т.е. общо 84,11 лева.
Така мотивиран и на основание
чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът
Р Е Ш
И:
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 17537/02.11.2016г. по гр.д. № 42506/2016г. на
Софийския районен съд, ІІ ГО, 70 състав, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА, на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, уволнението на Р.Г.М.,
ЕГН **********, от длъжността „управител складово стопанство“, осъществено със Заповед № 04/30.05.2016г.
на В.Б. И. в качеството му на ЕТ „В.И. – В енд в“, ЕИК *******, извършено на основание чл.
330, ал. 2, т. 6 КТ, за незаконно и го
ОТМЕНЯ.
ОСЪЖДА В.Б. И. в качеството
му на ЕТ „В.И.
– В енд в“, ЕИК *******, да заплати на Р.Г.М., ЕГН **********, на основание чл. 344, ал. 1, т. 3
вр. чл. 225, ал. 1 КТ, сумата от 2205,67
лв. (две хиляди двеста и пет лева и шестдесет и седем стотинки),
представляваща обезщетение за оставането му без работа в периода
01.06.2016г.-15.08.2016г. поради незаконното му уволнение, осъществено със Заповед
№ 04/30.05.2016г. на В.Б. И. в
качеството му на ЕТ „В.И. – В енд в“,
ЕИК *******, извършено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, ведно със законната лихва от датата на прекратяване
на трудовото правоотношение до окончателното ѝ изплащане.
ОСЪЖДА В.Б. И. в качеството
му на ЕТ „В.И.
– В енд в“, ЕИК *******, да заплати на Р.Г.М., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата от 840,00 лв. (осемстотин и
четирдесет лева), представляваща разноски по делото пред първата инстанция за адвокатско
възнаграждение.
ОСЪЖДА В.Б. И. в качеството му на ЕТ „В.И. – В енд в“, ЕИК *******, да заплати в полза
на БЮДЖЕТА НА СЪДЕБНАТА ВЛАСТ по сметка на СОФИЙСКИЯ РАЙОНЕН СЪД, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК,
сумата от 168,23 лв. (сто шестдесет
и осем лева и двадесет и три стотинки), държавна такса за първоинстанционното
производство.
ОСЪЖДА В.Б. И. в качеството
му на ЕТ „В.И.
– В енд в“, ЕИК *******, да заплати на Р.Г.М., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата от 840,00 лв. (осемстотин и
четирдесет лева), представляваща разноски по делото пред въззивната инстанция
за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА В.Б. И. в качеството му на ЕТ „В.И. – В енд в“, ЕИК *******, да заплати в полза
на БЮДЖЕТА НА СЪДЕБНАТА ВЛАСТ по сметка на СОФИЙСКИЯ ГРАДСКИ СЪД, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК,
сумата от 84,11 лв. (осемдесет и
четири лева и единадесет стотинки), държавна такса за въззивното производство.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд при условията на
чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК с касационна жалба, подадена чрез Софийския градски
съд в едномесечен срок от съобщението.
Решението да
се съобщи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.