№ 42559
гр. София, 21.10.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 74 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:МАРИЯ Т. ДОЛАПЧИЕВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ Т. ДОЛАПЧИЕВА Гражданско дело
№ 20221110134057 по описа за 2022 година
намери следното:
Извършена е проверка по реда на чл. 130 ГПК.
Производството по делото е образувано по искова молба на /фирма/ срещу /фирма/ и
/фирма/ с която е предявен иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено,
че ищецът не дължи на ответника /фирма/ сумата в размер на 1000 лева – частична
претенция от сумата в размер на 40 000 лева, представляваща главница по Договор за заем
от 18.01.2011 г., за която сума е издаден изпълнителен лист от 15.06.2015 г., издаден по т.д.
№ 33416/2015 г., по описа на СГС, ТО, VI-7 състав и която е предмет на принудително
изпълнение по изп. дело № 20148510401383, по описа на ЧСИ Мариян Петков, рег. № 851
при КЧСИ поради погасяването на тези задължения по давност в периода след образуването
на изпълнителното дело.
Ищецът твърди, че посоченото изпълнително дело е било образувано въз основа на
издаден в полза на взискателя /фирма/ изпълнителен лист от 10.05.2014 г. по гр. д. №
13082/2014 г., по описа на СГС, срещу длъжниците /фирма/ /фирма/, Р.Ж.Б., /фирма/ и
/ФИРМА/, като впоследствие в производството е бил присъединен и процесният
изпълнителен лист от 15.06.2015 г., издаден по т.д. № 33416/2015 г., по описа на СГС, ТО,
VI-7 състав. Сочи, че след присъединяване на процесния изпълнителен лист към посоченото
изпълнително дело – 25.06.2015 г., не били предприемани никакви изпълнителни действия
срещу /фирма/, поради което счита, че петгодишният давностен срок при съобразяване на
Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, изтича на 25.08.2020
г. Излага съображения за допустимост на предявения иск в частта срещу длъжника /фирма/
като поддържа, че е налице правен интерес от предявяване на иска срещу същото.
Съдът, като взе предвид данните по делото и наведените от ищеца твърдения в
исковата молба и в уточнителната такава, намира предявеният иск за недопустим.
Съображенията за това са следните:
Съгласно разпоредбата на чл. 124, ал. 1 ГПК всеки може да предяви иск, за да
възстанови правото си, когато то е нарушено или за да установи съществуването или
несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това.
Правото на иск възниква при наличие на правен спор, който следва да бъде разрешен със
сила на пресъдено нещо. Защитата, която ищецът получава с предявяване на установителен
иск е, че възникналият между страните спор ще бъде разрешен със сила на пресъдено нещо,
като в отношенията им се създаде яснота, безспорност и определеност. Установителният иск
обаче е субсидиарен, а задължителна процесуална предпоставка за неговата допустимост е
наличието на правен интерес, който е налице, когато ответникът оспорва претендирано от
ищеца право или претендира отричано от него право. Правният интерес е абсолютна
1
процесуална предпоставка за допустимост на установителния иск и наличието му се
преценява към момента на подаването на исковата молба до съда. Наличието на правен
интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата
молба. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да
следи за правния интерес при всяко положение на делото. Когато констатира, че ищецът
няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по
основателността на претенцията (ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС).
Установителните искове имат за предмет съществуването или несъществуването на
едно право или правоотношение. Когато длъжникът се позовава на изтекла погасителна
давност, предмет на предявения иск не е съществуването или несъществуването на
вземането, а съществуването или несъществуването на притезание на кредитора (като
правомощие, което е част от вземането, особено състояние на вземането), на правото на
принудително изпълнение, въпреки евентуалните прекъсвания и спирания на давността (в
този смисъл Определение № 50010 от 23.03.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3372/2022 г., IV ГО,
Определение № 95/22.02.2018 г. по ч. гр. дело № 510/2018 г. на ВКС, IV ГО, Определение №
318 от 25.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2828/2018 г. и др.). Чрез иска по чл. 439 ГПК не се
отрича материалната легитимация на кредитора по вземането по отрицателния
установителен иск, тъй като след изтичане на погасителната давност то продължава да
съществува като естествено (не се ползва от държавната принуда), а доброволното
изпълнение по него е дължимо (чл. 118 ЗЗД). С предявяването на този отрицателен
установителен иск длъжникът цели да осуети възможността за принудително изпълнение по
вземането, защото погасителната давност е изтекла. Решението, с което искът е уважен,
формира сила на пресъдено нещо върху това, че кредиторът не притежава право на
принудително изпълнение за своето вземане срещу длъжника. Именно липсата на право на
принудително изпълнение, респ. липса на изпълняемо право, е предмет на исковете по чл.
439 ГПК, като с нарочно уредения от закона иск се преодолява изпълнителната сила на
съдебното изпълнително основание и като резултат се стига до прекратяване на
изпълнителния процес.
При твърдения, че след снабдяването на кредитора с изпълнителен лист и изтичането
на периода от време, в който същият не пристъпва към изпълнение, следва, че вземането,
предмет на изпълнителния лист, продължава да съществува, но е придобило ново качество –
станало е естествено вземане. В случай, че отрицателният установителен иск бъде уважен,
не се отрича съществуването на вземането, нито качеството „кредитор“ на взискателя, а се
отрича правото му на принудително изпълнение, въпреки че кредиторът се е снабдил с
изпълнителен титул. Субективното право вече не е скрепено с принуда и носителят му е
длъжен да търпи новосъздаденото положение – той може да очаква изпълнение
(осъществяването му е допустимо при доброволно изпълнение, кредиторът продължава да се
надява да получи плащане от длъжника, което е негово право), но не и да го изисква
принудително, а дали длъжникът ще се позове на давността, или не, е въпрос на негова
морална преценка.
Именно с оглед така очертания характер и предмет на иска по чл. 439, ал. 1 ГПК, се
налага извод, че в разглеждания случай за ищеца липсва правен интерес същият да бъде
заявен като частичен.
Несъмнено е, че институтът на частичния иск е допустим, като същият е предмет на
Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г. по описа на ВКС, ОСГТК.
В него е разгледана възможността единствено за предявяване на частичен осъдителен иск. В
тази връзка Върховният касационен съд изяснява, че предмет на всяко гражданско дело е
претендираното или отричано от ищеца спорно субективно материално право, което се
въвежда в процеса чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба и
което следва да бъде индивидуализирано от ищеца чрез основанието и петитума на иска.
Основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които
произтича претендираното субективно материално право, т. е. правопораждащите го
юридически факти, като в случаите на предявен частичен иск за парично вземане ищецът
претендира само част от размера на вземането, но основанието на иска, включително при
предявяването му като частичен, е единно и неделимо, поради което обективните предели на
силата на пресъдено нещо на решението по частичния осъдителен иск ще обхванат
2
основанието на вземането в пълен обем. В този смисъл в тълкувателното решение е
формулиран извод за недопустимост на последващ иск за непредявената разлика от
вземането, в случай че първоначално предявеният частичен осъдителен иск е бил отхвърлен
(тъй като с това решение е отречено със сила на пресъдено нещо съществуването на
основанието на вземането в пълен обем) респ. при уважаване на частичния иск СПН на
решението обхваща общите правопораждащи факти на вземането, така че е недопустимо в
последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието на
вземането и правната му квалификация.
Изложените тълкувателни разяснения несъмнено обуславят наличието на правен
интерес от предявяване на частичен осъдителен иск за парично вземане, по който ищецът би
получил частична защита на претендираното от него вземане до заявения размер и
установяване на основанието на това вземане в пълен обем, но същите са неприложими в
хипотезата на предявен частичен отрицателен установителен иск. Това е така, тъй като при
отрицателния установителен иск, за разлика от всички останали искове, основанието на иска
(чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК) не е негов индивидуализиращ белег. Щом твърди, че оспорваното
право никога не е възниквало, ищецът не би могъл и да сочи юридически факт, от който
такова право се поражда, като в тежест на ответника е да изчерпи в процеса всички
основания, на които оспореното му право е могло да се породи (в този смисъл: Тълкувателно
решение № 8/27.11.2013 г. по тълк. дело № 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК). Когато е уважен
отрицателен установителен иск, това претендирано от ответника право е отречено, без оглед
на конкретно определено правопораждащо основание, а с оглед на всички възможни негови
основания.
При отрицателен установителен иск доказателствената тежест е идентична с тази,
каквато би била, ако ответникът по отрицателния иск беше предявил положителен
установителен иск за същото вземане. В този смисъл от правилата на доказването следва, че
уважаване на отрицателен установителен иск е равнозначно на отхвърлен положителен
установителен иск за идентично вземане между същите страни при разменено процесуално
качество ищец/ответник, респ. отхвърлянето на отрицателен иск е равнозначно на
уважаването на положителен установителен иск, за което няма спор нито в теорията, нито в
съдебната практика. (в този смисъл определение № 67/18.02.2011 г. по ч. гр. д. № 17/2011 г.
на ВКС, II ГО, определение № 288/16.06.2010 г. по ч. гр. д. № 108/2010 г. на ВКС, I ГО,
решение № 156/24.06.2014 г. по гр. д. № 7805/2013 г. на ВКС, I ГО).
За разпределението на доказателствената тежест е без значение каква процесуална роля
заема страната в процеса. Предявяването на иска изцяло или частично не променя
правилата, касаещи доказателствената тежест и формирането на сила на пресъдено нещо по
отношение спорното право. Следователно уважаването на частичния отрицателен
установителен иск е равнозначно на отхвърлянето на частично или изцяло предявен
положителен установителен или осъдителен иск – т. е. уважаването на частичния
отрицателен установителен иск би означавало, че вземането не съществува изцяло в пълния
претендиран размер, а не само досежно предявената част, предмет на съответното дело (а в
случая уважаването на частичния отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК би
означавало, че правото на принудително изпълнение е погасено изцяло, а не само относно
предявената част, предмет на делото). Силата на пресъдено нещо в случая разпростира
действието си и за непредявената част, доколкото несъществуването на част от цялото
вземане поради неосъществяване на правнорелевантните за възникване на твърдяното
субективно материално право факти е равнозначно на несъществуване и на разликата до
неговия пълен обем (съобразно мотивите на Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по
тълк. дело № 3/2016 г. по описа на ВКС, ОСГТК).
За разлика от частичния положителен или осъдителен иск, в който случай инициатор
на процеса е кредиторът, който винаги има интерес да установи дължимостта дори на част
от вземането, т. е. търсената защита при благоприятен изход на спора не би формирала сила
на пресъдено нещо за разликата над предявената част – именно оттук следва безусловния
интерес на кредитора от защита, то при отрицателния установителен иск ищецът следва при
всички положения да обоснове наличие на правен интерес. Когато инициатор на процеса е
длъжникът, който твърди, че част от вземането е недължимо, то този длъжник следва да
мотивира интерес да предявява частичен отрицателен установителен иск, който при
3
благоприятен изход на спора би формирал абсолютно същата сила на пресъдено нещо, ако
предмет на делото е цялото вземане, а не само неговата част. В хипотеза на предявен иск по
чл. 439 ГПК с твърдение за погасяване на правото на принудително изпълнение на
кредитора по вземането по изпълнителния лист, по който е образувано изпълнителното
дело, решението, с което искът е уважен, формира сила на пресъдено нещо върху това, че
кредиторът не притежава право на принудително изпълнение за своето вземане срещу
длъжника. Както беше посочено, именно липсата на право на принудително изпълнение,
респ. липса на изпълняемо право, е предмет на исковете по чл. 439 ГПК, като с нарочно
уредения от закона иск се парира изпълнителната сила на изпълнителното основание и като
резултат се стига до прекратяване на изпълнителния процес. С оглед на изложеното, за
ищеца по такъв иск не съществува правен интерес от предявяването му като частичен.
Следователно след като силата на пресъдено нещо на уважения частичния отрицателен
установителен иск е равнозначна на силата на пресъдено нещо на уважения отрицателен
установителен иск за цялото вземане, то при изначални твърдения на ищеца, че не дължи
цялото вземане, той няма правен интерес да предявява частичен отрицателен установителен
иск. Това е така, тъй като в действителност с предявяването на частичен отрицателен
установителен иск ищецът цели да получи защита за цялото оспорено от него вземане, т. е. с
тази частична претенция той би ограничил не собствената си защита в рамките на
образуваното производство, а защитата, която ответникът би могъл да получи при
отхвърлянето на частичния иск, тъй като в този случай ще се формира сила на пресъдено
нещо за съществуване в полза на ответника на вземане само до частичния размер на иска.
Подобен резултат обаче не може да се приеме за съвместим с диспозитивното начало и чл. 6,
ал. 2 ГПК, защото в рамките на този принцип се дава възможност на ищеца да ограничи
пределите на защитата, която той търси в образуваното производство, а не да ограничава
защитата, която ответникът би могъл да получи по това дело. Сходна теза е застъпена и в
мотивите на ТР № 4/23.11.2022 г. по тълк. д. № 4/2021 г. на ВКС, ОСГТК, според които
отказът от иска е проявление на принципа на диспозитивното начало, установен в чл. 6 ГПК,
но този принцип не може да се разглежда самостоятелно и изолирано от останалите основни
начала в гражданския процес. Принципът на участие на страните цели да им даде
възможност да въздействат върху крайния акт на производството. Тази възможност за
въздействие трябва да е еднаква за всяка една от тях, за да не бъде някоя от страните
ощетена спрямо другата. Принципът на равнопоставеност изисква всяка от страните да
разполага с равни права, за да защити в процеса материалните си права съобразно
процесуалната роля, която заема. Съдът следва да им осигури равна възможност, за да
упражнят предоставените им права, както и да прилага закона еднакво спрямо всички (чл. 9
ГПК). Участващите в съдебните производства са длъжни да упражняват предоставените им
процесуални права добросъвестно и в съответствие с добрите нрави (чл. 3 ГПК).
Защитата на длъжника чрез предявяване на иска по чл. 439 ГПК е срещу материалната
незаконосъобразност на изпълнителния процес. С уважаването му длъжникът ще постигне
прекратяване на изпълнението на основание чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК и именно в това се
изразява правният интерес от воденето на този иск. В този смисъл, длъжникът има интерес
да оспорва изпълнението в цялост, доколкото представянето на влязло в сила решение, с
което искът по чл. 439 ГПК е уважен, би съставлявало основание за прекратяване на
изпълнителното производство.
От горното се обуславя извод, че когато ищецът изначално оспорва дължимостта на
цялото вземане, както е и в разглеждания случай, той няма правен интерес от предявяване
на частичен отрицателен установителен иск. В този случай ищецът по същество търси
защита не по част, а по целия размер на отричаното вземане. С разглеждането на такъв
частичен иск се създава възможност за злоупотреба с право и заобикаляне на закона – на
разпоредбите за родова подсъдност, допустимост до касационен контрол и размер на
дължимата държавна такса за разглеждане на иска, тъй като с предявяване на частична
претенция за сравнително малка част от вземане с ниска цена на иска и нисък размер на
дължимата държавна такса съдът ще е принуден да разглежда съществуването на цялото
вземане в пълния му размер, който може и да надхвърля размера на допустимия за
разглеждане от районен съд иск според правилата за родова подсъдност, за да може да
извърши преценка дали по-малката част не се дължи.
4
На следващо място заявяването на иска по чл. 439 ГПК като частичен с довод, че
цялото вземане по изпълнителния лист е погасено по давност, представлява
правопогасяващо възражение на длъжника относно съществуването на правото на
принудително изпълнение на кредитора и се отнася до цялото вземане, защото не се твърди
само предявената част да е погасена поради изтичането на периода от време, в който
кредиторът не пристъпва към изпълнение, а точно обратното – ищецът твърди, че цялото
вземане по изпълнителния лист е погасено по давност. По образуваното изпълнително
дело погасителната давност тече спира и се прекъсва за цялото вземане по изпълнителния
лист, въз основа на който е образувано изпълнителното дело, като ищецът не навежда
твърдения в различна посока. С оглед на изложеното, за ищеца не е налице правен интерес
от предявяване на иска като частичен, а наличието на правен интерес е абсолютна
процесуална предпоставка за допустимост на установителния иск по чл. 439 ГПК, за
наличието на която съдът е длъжен да следи служебно.
Ето защо с оглед на всички изложени съображения и доколкото изложените от ищеца
съображения не налагат извод в обратен смисъл, следва да се приеме, че предявеният
частичен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК е недопустим
поради липса на правен интерес (в този смисъл е и практиката на въззивната инстанция,
обективирана в решение № 1624/30.03.2023 г. по в. гр. д. № 3076/2022 г. по описа на СГС,
IV-Е състав, решение № 5618/03.11.2023 г. по в. гр. д. № 39/2023 г. по описа на СГС, IV-А
състав, решение № 295/17.01.2024 г. по в. гр. д. № 10678/2022 г. по описа на СГС, III-Б
състав, определение № 5648/05.05.2023 г. по в. ч. гр. д. № 2647/2023 г. по описа на СГС и
др.).
При това положение и на основание чл. 130 ГК исковата молба следва да бъде върната
и производството по делото – прекратено.
Отделно от изложеното следва да бъде посочено, че предявеният иск е недопустим на
самостоятелно основание спрямо ответника /ФИРМА/.
Разпоредбата на чл. 439 ГПК в общия случай предоставя права на длъжника по
изпълнението по отношение на взискателя. В разглеждания случай ищецът се домогва да се
установи недължимост, поради настъпила погасителна давност на вземането, не в
собствените си отношенията с ответника, а в отношенията между ответника /ФИРМА/ и
ответника - взискател по изпълнителното делото /фирма/. Законът не предвижда възможност
пред съда да се защитават чужди права. Заявеният петитум /да се признае за установено, че
вземането на кредитора от главния длъжник е недължимо поради погасяване на давност
на правото на принудително изпълнение/ изисква главният длъжник, настоящ ответник да е
ищец по настоящото производство и да предяви сам правата си.
В уточнителната молба от 27.10.2022 г., ищецът признава, че не е ипотекарен длъжник,
по делото няма данни ищецът да е и заложен длъжник, но в същото време обосновава
правен интерес от предявяване на чужди права с твърдения за аналогия между положението
на ипотекарния длъжник и солидарния длъжник. Такова сравнение обаче не може да бъде
направено предвид разликата в правното положение между ипотекарния длъжник и
солидарния длъжник, който обаче е посочен изпълнителното основание. Собственикът на
вещ, която служи за обезпечение на чужд дълг (залог или ипотека), не е страна в
производството по снабдяване с изпълнително основание. Изпълнителното основание
(решение или заповед за изпълнение) е за дълга, поради което в него фигурират кредиторът
и главният длъжник по правоотношението, обезпечено с ипотека. Те, а не ипотекарният
длъжник, са страните в производството по създаденото изпълнително основание.
Издаденият изпълнителен лист обаче има сила срещу ипотекарния длъжник, респ. срещу
неговия правоприемник, когато изпълнението се насочи върху вещта (чл. 429, ал. 3 ГПК и
чл. 173, ал. 1 ЗЗД). Поради това ипотекарният длъжник, макар и да не е страна в
производството по изпълнителното основание (исково или заповедно), разполага с всички
защитни средства, които законът предоставя на главния длъжник. Именно за да бъде
обвързан съдебният изпълнител от решението, с което искът по чл. 439 ГПК се уважава,
респ. за да възникне правомощието му да прекрати изпълнителното производство по
изпълнителния способ публичната продан на ипотекираната вещ, ипотекарният длъжник
трябва да насочи иска си срещу кредитора и главния длъжник по обезпеченото вземане,
респ. срещу техните правоприемници (лицата по чл. 429, ал. 1 и ал. 2 ГПК). В тези случаи е
5
налице задължително (а не факултативно) необходимо другарство на страната на ответника.
Аналогия между положението на солидарния длъжник и ипотекарния длъжнник не би
могла да се направи и защото правният интерес за ищеца-ипотекарен длъжник да установи
по исков ред и при предпоставките на чл. 439 ГПК, че длъжникът вече не дължи, произтича
от нормата на чл. 151 от ЗЗД, предвиждаща правото на собственика на имота, ипотекиран
като обезпечение на чуждо задължение да противопостави на кредитора всички възражения,
с които разполага длъжникът. Само в такъв случай настоящият ищец може да изтъква
погасителна давност и то с определена цел - за да препятства реализиране на ипотечното
право. Собственикът на ипотекиран имот може да упражни всички възражения на длъжника,
но в защитата си по исков ред не е ограничен само до тези, с които последният разполага.
Настоящият случай не е такъв. В разпоредбата на чл. 151 ЗЗД не е предвидена възможност
солидарният длъжник да може да противопостави на кредитора всички възражения, с които
разполага друг солидарен длъжник. Нещо повече – разпоредбата на чл. 122, ал. 3 от ЗЗД
предвижда, че солидарният длъжник не може да противопостави на кредитора личните
възражения на своите съдлъжници. Солидарните длъжници не са необходими другари по
смисъла на чл. 216, ал. 2 ГПК, а са обикновени другари. В този смисъл е и посоченото в т. 5в
от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а именно, че солидарните длъжници имат
самостоятелно материалноправно положение, като същите не са необходими другари както в
исковото, така и в заповедното производство и произнасянето на съда по отношение на тях
може да е различно.
В обобщение на изложеното на самостоятелно основание се налага извод за липса на
правен интерес, респ. допустимост на предявения от ищеца иск по чл. 439 ГПК по
отношение на ответника /ФИРМА/.
Така мотивиран и на основание чл. 130 ГПК, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ВРЪЩА искова молба с вх. № 131189/24.06.2022 г., подадена от /ФИРМА/, ЕИК .......,
срещу /фирма/, ЕИК ..... и /фирма/ с ЕИК ......... и ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. №
34057/2022 г., по описа на СРС, 74 състав.
Определението може да бъде обжалвано с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчването му на ищеца.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6