№ 1519
гр. София, 15.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20231100500941 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от „Н.“ ООД, действащ чрез процесуалния
си представител, срещу неизгодната част на решение № 12373 от 08.11.2022 г., постановено
по гр. д. № 45749/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 154 с-в.
С обжалваната част от решението районният съд е прогласил за нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД по иска на С. Й. С. срещу „Н.“ ООД клаузата на чл. 6
от договор за потребителски кредит № 20200428100510070/28.04.2020г., съгласно която: "В
случай, че кредитополучателят не представи на кредитора гаранция по чл. 4, ал. 3 от този
договор в установения срок и съгласно реда и условията предвидени в общите условия по
договора, той дължи на дружеството неустойка в размер на 1080 лв.".
Във въззивната жалба се излагат подробни съображения, че решението е неправилно
в обжалваната уважителна част, незаконосъобразно, необосновано, постановено в
несъответствие със събраните доказателства. Моли се решението в обжалваната част да бъде
отменено, а предявеният иск да бъде изцяло отхвърлен, като се присъдят направените пред
двете инстанции разноски.
В установения от закона срок, въззиваемият С. Й. С., действащ чрез процесуалния си
представител, е депозирал отговор на въззивната жалба. С него се излагат съображения за
неоснователност на въззивната жалба. Претендира се присъждане на сторените пред
въззивната инстанция разноски.
1
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата
и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа
и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а
разгледана по същество - неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността
на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1
от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен
до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на
приложимите материално правни норми, както и до проверка правилното прилагане на
релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение
не е въведено като основание за обжалване. Не се установи при въззивната проверка
нарушение на императивни материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил
фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства,
които въззивният съд споделя и на основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е
необходимо да ги повтаря. По наведените във въззивната жалба оплаквания, въззивният съд
намира следното.
Съобразно изложеното от фактическа страна, безспорно е, че между страните е
възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1000
лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо
лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, тоест страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4
от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК. Клаузата на чл. 4,
ал. 3 от договора възлага в тежест на ищеца до края на следващия ден от сключването на
договора да предостави на ответника гаранция по кредита, издадена от небанкова финансова
институция за сума в размер на 1236 лева, със срок до 30.04.2021 г.
Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на
сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя
представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика
не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да
бъде то. Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на
практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси
паричен кредит в нисък размер от 1000 лева. Предвид това, не само правно, но и житейски и
логически необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна
възможност да осигури банкова гаранция в размер по-висок от предоставената сума, а
именно: 1236 лева. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са
неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати, поради което неоснователни са
изложените във въззивната жалба оплаквания в тази връзка.
Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната
лихва, дължима по кредита и към ГПР, като по този начин се заобикаля нормата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК. Тези заключения могат да се изведат и от факта, че самият кредитор, в чл. 6, ал. 2
2
от договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка ”. В тази връзка, явно е
кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване
на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за
неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е
следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по - специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”.
Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите
на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени
процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се
направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.
Нещо повече, както вече бе посочено, предвид предпоставките, при които става изискуема
посочената в чл. 6 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва
да бъде включена изначално при формирането на ГПР.
Всичко това поставя потребителя в неравностойно положение спрямо кредитора и на
практика няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита.
Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/
ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са
в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите,
които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи.
От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК,
то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат
посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране
на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в чл.
11, ал. 5 от договора е посочена общата сума за заплащане от потребителя, но в тази
величина не е включена дължимата по чл. 6, ал.1 от договора „неустойка”. Тоест, налице е и
пълно разминаване между посочения в договорите ГПР, дължимата сума за заплащане и
действително дължимата величина в края на заемния период.
С оглед приетото по-горе и доколкото се констатира, че в процесния договор е
налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в
него компоненти, то следва да се приеме, че клаузата на чл. 6, ал.1 от договора за
потребителски кредит е нищожна на основание чл. 26, ал.1.
Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението следва да се
3
потвърди.
По разноските за въззивната инстанция:
На въззиваемия на основание чл. 38 от ЗА вр. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 273 ГПК следва
да се бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер на 400 лв.
за адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната част решение № 12373 от 08.11.2022 г., постановено
по гр. д. № 45749/2021г. по описа на Софийски районен съд, 154 с-в, с което е прогласена за
нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД по предявените от С. Й. С., ЕГН **********, с
адрес: гр. София, ул. „*******“ № 8, срещу „Н.“ ООД, ЕИК ******* със седалище и адрес
на управление: гр. София, район „Изгрев“, ул. ******* (Литекс тауър) № *******.10,
искове, клаузата на чл. 6 от договор за потребителски кредит №
20200428100510070/28.04.2020 г. , съгласно която: "В случай че кредитополучателят не
представи на кредитора гаранция по чл. 4, ал. 3 от този договор в установения срок и
съгласно реда и условията предвидени в общите условия по договора, той дължи на
дружеството неустойка в размер на 1080 лв.".
ОСЪЖДА „Н.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София,
район „Изгрев“, ул. ******* (Литекс тауър) № ******* .10 да заплати на адв. Ю. Г., ЕГН
**********, с адрес: гр. София, ул. „******* сумата от 400 лв. за адвокатско
възнаграждение, на основание чл. 38 от ЗА, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 273 ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280,
ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4