№ 6363
гр. София, 24.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Мариана Георгиева
Членове:Димитър Ковачев
Йоанна Н. Станева
при участието на секретаря Галина Хр. Христова
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело
№ 20251100504650 по описа за 2025 година
С решение от 25.02.2025г., постановено по гр.дело № 55036/2024г. по
описа на СРС, ГО, 141 състав, са отхвърлени предявените от П. П. П.-И. срещу
Столична община, район Връбница, обективно кумулативно съединени искове
с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ за отмяна на уволнението
на ищеца от длъжността „заместник - кмет“, извършено със Заповед №
РВР24-РД15-5008/10.06.2024г. на кмета Столична община – район „Връбница“
на основание чл. 39, ал. 4, чл. 39, ал. 5, чл. 46, ал. 1, т. 4 от ЗМСМА; за
възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност и за
осъждане на ответника да заплати сумата от 31 988, 28 лева, представляваща
обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение в периода
05.08.2024г.-05.02.2025г.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба
от ищеца П. П. П.-И., в която се поддържат оплаквания за допуснати
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до
необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи. Излагат
се съображения, че прекратяването на трудовото правоотношение е оспорено
по доводи за нарушения на КТ относно издаването и надлежното връчване на
1
процесната заповед. Сочи, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по
всички наведени в исковата молба възражения и конкретно липсват мотиви
относно некоректното посочване на датата на издаване на заповедта и на
датата, от която се счита за прекратено трудовото правоотношение. В случая
посочената дата на издаване е 10.06.2024г., като е отбелязаво, че трудовият
договор се счита за прекратен от 10.06.2024г., а в същия ден ищцата е била на
работа и е изпълнявала трудовите си задължения. Освен това не било
съобразено, че свид. Захариева излага в своите показания, че не е виждала
процесната заповед, с което са оборени твърденията на ответника, че главния
експерт „Човешки ресурси“ е извел заповедта на 10.06.2024г. Във въззивната
жалба са развити подробни съображения относно неспазването на
процедурата по връчване на процесната заповед за прекратяване, включително
и относно липсата на препис от уведомлението за връчването на нотариалната
покана по реда на чл. 47 от ГПК и несъставянето на констативен протокол от
нотариуса във връзка с посещенията на адреса и конкретните обстоятелства
във връзка с връчването. Въззивницата поддържа, че показанията на свид.
Балабан не следва да се кредитират, както и че същите не кореспондират с
изложените в оспорената разписка обстоятелства. Установено било, че
връчителката не е положила усилия да намери лице или лица от етажната
собственост, от които да събере сведения дали адресатът на нотариалната
поканата живее на адреса. Изложени са оплаквания за неправилност на
изводите на първоинстанционния съд и в частта, в която не са кредитирани
показанията на свид. И., съпруг на ищцата. От тях се установявало по
несъмнен начин, че няма данни адресът да е посещаван от служител на
нотариалната кантора, както и че не е залепено уведомление на адреса.
Навежда твърдения, че тя е узнала за заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение на 13.08.2024г., поради което посочената в трудовата книжка
дата на прекратяване е невярна.
Въззиваемата страна Столична община, район Връчница, оспорва
въззивната жалба като неоснователна. Счита първоинстанционното решение
за правилно и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по
делото доказателства и в правилно приложение на относимите материално-
правни норми. Поддържа, че посочената в заповедта дата на издаване не прави
оспореното уволнение незаконно, както и че е ирелевантно дали ищцата е
била на работа на този ден или не. Излага, че по делото не е спорно, че
2
заповедта за прекратяване е връчена на ищцата, а релевираните пороци по
отношение на процедурата по връчване чрез нотариална покана счита за
неотносими към законосъобразността на прекратяването.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав счита обжалваното решение за валидно и
допустимо. По релевираните във въззивната жалба оплаквания за
неправилност приема следното:
Не е спорно по делото, а и се установява от представения трудов
договор № РВР23РД15-469 от 20.11.2023г., че между страните е съществувало
трудово правоотношение, по силата на което ищцата е заемала длъжността
„заместник-кмет“ на район „Връбница“ на Столична община. Същото
правоотношение е било прекратено със Заповед № РВР24-РД15-
5008/10.06.2024г. на кмета на район “Връбница” на основание чл. 39, ал. 4,
чл. 39, ал. 5 и чл. 46, ал. 1, т. 4 ЗМСМА. Посочено е, че прекратяването е
считано от датата на връчване на заповедта, без да се дължи предизвестие.
В производството по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ – трудов спор за
законността на извършено от работодателя уволнение, в тежест на ответника е
да установи, че е упражнил законно извънсъдебно потестативното си право да
прекрати едностранно трудовото правоотношение. В тежест на работодателя е
да докаже, че доводите за незаконност на уволнението, въведени с исковата
молба от ищеца, са неоснователни.
Съгласно чл. 39, ал. 5 от ЗМСМА заместник-кмет може да бъде
освободен без предизвестие със заповед на кмета на общината, съответно на
кмета на района. Или съдебният контрол за законност на уволнението на
заместник-кмета се разпростира само в две насоки - компетентността на
издателя на акта /дали заповедта е издадена от оправомощения орган - кмета
на общината/; както и дали освободеното лице заема длъжността "заместник -
кмет", като самата преценка на работодателя за освобождаване на заместник-
кмета от работа е такава по целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол.
Непротиворечиво се приема в практиката на ВКС, че правоотношението
между заместник-кмета и общината възниква на основание чл. 39, ал. 1 от
ЗМСМА с едностранен акт на кмета, но то не е служебно, а трудово
3
правоотношение. Разпоредбата на чл. 39, ал. 5 от ЗМСМА, съдържа специално
основание за прекратяване на трудовото правоотношение на назначен от кмета
на община /или район/ заместник-кмет. Поради наличието на специална
уредба на прекратяване на трудовото правоотношение на заместник - кмета,
приложима е тя, а не основанията по Кодекса на труда. Прието е още, че
законът не въвежда допълнителни изисквания за съдържанието на заповедта
по чл. 39, ал. 5 ЗМСМА и преценката на кмета за освобождаване на
заместник-кмет е по целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол, като
освободеният заместник-кмет не би могъл да основе защитата си срещу
мотивите за освобождаването по целесъобразност, поради което и
въвеждането на мотиви в заповедта не е необходимо. Това е и тълкуването,
дадено по постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 309 от
30.04.2010г. по гр.д. № 898/2009г. на ВКС, ІІІ ГО /към което препращат
и решение № 459 от 01.06.2010г. по гр.д. № 1358/2009г. на ВКС, ІІІ ГО,
решение № 274 от 31.05.2010г. по гр.д. № 110/2009г. на ВКС, ІІІ ГО и др./,
дало отговор на въпроса дали разпоредбата на чл. 39, ал. 5 ЗМСМА визира
самостоятелно основание за прекратяване на трудовото правоотношение със
заместник-кмета на община/район или определя само акта, с който се
прекратява трудовото правоотношение, а основанията са посочени в КТ, както
и относно необходимото съдържание на заповедта за уволнение, издадена на
основание чл. 39, ал. 5 ЗМСМА.
Доколкото по делото е установено, че към момента на издаване на
Заповед № РВР24-РД15-5008/10.06.2024г. на кмета на СО, район “Връбница”
ищцата е заемала длъжността "Заместник кмет" при СО - район "Връбница",
както и че процесната заповед е издадена от лицето, заемащо длъжността кмет
на район “Връбница”, то са налице предпоставките визирани в нормата на чл.
39, ал. 5 от ЗМСМА.
Твърденията за незаконност на уволнението, очертаващи основанието на
предявения иск и в чиито рамки е ограничена търсената съдебна защита
съобразно диспозитивното начало в гражданския процес, в конкретния случай
са свързани с оспорване на процедурата по издаване на заповедта и по
връчването й на служителя. Конкретно се твърди, че на 10.06.2024г. ищцата е
била на работното си място и е изпълнявала служебните си задължения, което
според въззивницата опорочава издадената на същата дата заповед за
прекратяване на трудовото правоотношение. Настоящият съдебен състав
4
счита, че повдигнатите въпроси относно датата на издаване на заповедта за
прекратяване на трудовото правотношение са неотносими към предмета на
спора. По принцип писмените граждански волеизявления, каквото е и
едностранното волизявление на работодателя до работника или служителя за
прекратяване на трудовото правоотношение, пораждат действие с достигането
им до адресата - чл. 335, ал. 2 КТ и по арг. на чл. 13, ал. 2 и чл. 14, ал. 1 ЗЗД, а
нито КТ, нито ЗЗД съдържат правила за определяне времето на изпращането,
респ. датата на издаване на заповедта за уволнение. Правната норма на чл.
335, ал. 2, т. 3 КТ императивно регламентира, че моментът на прекратяване на
договора е получаване на писменото изявление, от който момент упражненото
от работодателя субективно право поражда действие. Действително, в
заповедта е посочено, че трудовото правоотношение се прекратява от датата
на издаване – от 10.06.2024г., което е в пряко противоречие на правилото по
чл. 335, ал. 2, т. 3 от ГПК. Това обстоятелство, обаче, не опорочава акта за
прекратяване, нито обуславя извод за незаконосъобразност на уволнителната
заповед. Поради това и моментът на издаването на заповедта за уволнението е
без правно значение с оглед конкретното фактическо твърдение за
опорочаване на процедурата по издаване на акта и предвид основанието, на
което е прекратено процесното трудово правоотношение. Обстоятелството кое
лице фактически е изготвило /написало/ текста на заповедта е също
неотносим при преценка законосъобразността на уволнението. В случая
заповедта е подписана от кмета на общината, разполагащ с правомощието да
прекрати трудовото правоотношение с ищцата, и съгласувана с главния
юрисконсулт. В документа не е посочено лицето, което фактическо е
изготвило акта. В този смисъл е ирелевантно за предмета на спора
установеното по делото чрез показанията на свид. Веселинова, че на същата не
е възлагано изготвянето на процесната заповед. В допълнение следва да се
посочи, че във въззивната жалба е направено признание от ищцата, че същата
е била на работа на 10.06.2024г. от сутринта до 16, 00 часа, т.е. не до края на
работния ден, като включително не оспорва в тази връзка, че не е присъствала
на оперативката в общината, проведена с начален час от 16, 00 часа.
По релевираните възражения относно момента на връчване на
процесната заповед:
По делото са представени доказателства за връчване на заповедта за
5
прекратяване на трудовото правоотношение чрез нотариална покана. В случая
връчването е извършено по реда и при условията на чл. 47, ал. 1 от ГПК – чрез
залепване на уведомление. Връчителят е удостоверил в съставената разписка,
че адресът е посетен на 21.06.2024г., на 29.06.2024г., на 10.07.2024г., на
13.07.2024г. и на 19.07.2024г., като адресатът не е намерен, както и не е
намерено лице, което е съгласно да получи поканата, поради което на
19.07.2024г. е запелепо уведомление на входната врата. Ищцата е оспорила
верността на удостоверените от връчителя обстоятелства в разписката за
връчване и конкретно – че е залепено уведомление на адреса и че
длъжностното лице по призоваване е посетило адреса на посочените дати.
Заявено е и възражение, че нотариусът не е съставил констативен протокол
във връзка с посещенията на адреса.
Връчването на нотариална покана по реда на чл. 50 ЗННД съставлява
допустим способ за уведомяване и връчване на книжа, когато са спазени
предвидените в чл. 37 – чл. 58 ГПК правила. В конкретния случай настоящият
съдебен състав приема, че връчването на нотариалната покана чрез залепване
на уведомление по реда и при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК е надлежно. В
разписката за връчване е посочено, че връчителят е посетил адреса повече от
три пъти в продължение на 1 месец и не е намерил адресата или друго лице,
което да получи поканата. Така удостоверените обстоятелства покриват
изискванията по чл. 47, ал. 1 от ГПК. Нотариалното удостоверяване се ползва
с обвързваща съда материална и доказателствена сила на официален
свидетелстващ документ за удостоверените в него факти на основание чл. 179
ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 193, ал. 3 ГПК тежестта на доказване
неистинността /неавтентичност или неверност/ на официален документ пада
върху страната, която го оспорва. Разписката за залепване на уведомлението и
обстоятелствата, при които е извършено, подписана от връчителя, също
представлява официален удостоверителен /свидетелстващ/ документ по
смисъла на чл. 179 ГПК.
В случая съдът приема, че материалната доказателствена сила на
удостоверителното изявление на връчителя не е оборена от оспорващия при
условията на пълно и главно доказване. Установява се от показанията на
свидетелката О.Б. /служителят, извършил връчванията/, че е посещавала
адреса пет пъти, включително на 21.06. и на 19.07.2024г., като посещенията са
били и в почивни дни. Свидетелката описва подробно цвета на жилищната
6
сграда, че същата е с ограничен достъп за външни лица и че връзката с
живущите там се осъществява посредством звънци на домофонна уредба,
монтирана отвън /пред входната врата/ на блока. Излага, че е звъняла на
домофона за апартамента на ищцата при всяко от посещенията си, но никой не
е отговорил, респективно никой не е отворил входната врата. Връчителката е
звъняла и на други домофони, но никой съсед не е отговорил. При последното
си посещение отново е позвънила на звънеца на ищцата, но никой не е
отговорил, поради което е залепила уведомление на дървеното табло отвън на
входната врата на блока.
По делото са събрани гласни доказателствени средства и чрез разпит на
свидетеля К. И., който е съпруг на ищцата и неговите показания следва да се
преценяват при условията на чл. 172 от ГПК. Той сочи, че работи
преимуществено от дома си и в дните, удостоверени като дати на посещения
от връчителя на нотариалната покана, е бил вкъщи. Освен това твърди, че не е
виждал залепено на блока уведомление до съпругата му. С оглед
обстоятелството, че същият свидетел е заинтересован по смисъла на чл. 172 от
ГПК и предвид факта, че неговите показания не кореспондират с други
доказателства по делото, съдът приема, че същите не следва да се кредитират.
Освен това следва да се посочи, че твърдението на свид. И., че той не е видял
да е залепено уведомление, не е основание да се приеме, че такова не е било
залепено. Изискването на закона е уведомлението да бъде поставено на
определените за това места, но няма въведено задължение за връчителя да
проследява дали не е премахнато и да поставя ново.
Неоснователно е релевираното от въззивника възражение за нищожност
на нотариалните действия по съображения, че в нотариалното производство по
връчване на нотариална покана по чл. 592 ГПК не намира приложение
разпоредбата на чл. 593 ГПК относно изготвянето на констативен протокол;
производството по връчване на нотариална покана по чл. 592 ГПК е различно
от изготвянето на констативен протокол съгласно чл. 593 ГПК; разпоредбата
на чл. 593 ГПК касае удостоверяване на факти – явяване или неявяване на
лица пред нотариуса за извършване на действия пред него, като е недопустимо
нейното разширително тълкуване. В този смисъл се налага извод, че не е
необходимо изготвянето на констативен протокол в уверение на това, че
лицето не се е явило в нотариалната кантора, за да му бъде връчена
7
нотариалната покана.
С оглед изложеното се налага извод, че връчването на процесната
заповед за прекратяване на трудовото правоотношение чрез нотариална
покана е надлежно. С изтичането на двуседмичния срок по чл. 47, ал. 2 от
ГПК, считано от залепване на уведомлението на 19.07.2024г., процесната
заповед се приема за редовно връчена при условията на фингирано връчване
по чл. 47, ал. 5 от ГПК.
В разпоредбата на чл. 335, ал. 2, т. 3 от ГПК е определен моментът, в
който настъпват последиците от упражненото от работодателя негово право да
прекрати трудовия договор без предизвестие. Правото на работодателя да
прекрати трудовото правоотношение е потестативно и поражда действие с
достигането на писменото изявление до адресата. Този е правнорелевантният
момент, към който следва да се преценява законността на изявлението. Това е
моментът, към който следва да се извършва преценката съществувало ли е
потестативното право и надлежно ли е упражнено то. В случая по делото е
несъмнено установено обстоятелството, че ищцата е получила лично
заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение преди образуване на
исковото производство, като е приложила препис от същата към исковата
молба. Налице е признание, че тя е узнала за прекратяването на
правоотношението на 13.08.2024г. Същевременно, обаче, ищцата не е
релевирала възражения срещу законосъобразността на прекратяването,
обосновани с по-късната дата на узнаване - 13.08.2024г. Предпоставките за
прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 39, ал. 4, чл. 39,
ал. 5 и чл. 46, ал. 1, т. 4 ЗМСМА са били налице както към 05.08.2024г., така и
към твърдяната от ищцата по-късна дата на уведомяване.
По тези съображения се налага извод, че работодателят е упражнил
законно правото си на уволнение. Предявеният иск с правно основание чл.
344, ал. 1, т. 1 от КТ за признаване уволнението за незаконно и за неговата
отмяна е неоснователен, поради което и предвид обусловеността им от този
иск, неоснователни се явяват и исковете по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ /за
възстановяване на предишната работа/ и по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ /за
обезщетение за времето, през което е останал без работа поради уволнението/.
Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което следва да се потвърди.
8
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски за
адвокатско възнаграждение. Претендира се присъждане на адвокатско
възнаграждение в размер на 5 264, 40 лева с ДДС /или 4 387 лева без ДДС/ по
списък на разноските по чл. 80 от ГПК и договор за правна защита и
съдействие от 09.04.2025г. Насрещната страна е релевирала възражение за
прекомерност на претендирания адвокатски хонорар, което преценено по реда
и при условията на чл. 78, ал. 5 от ГПК е основателно. За да стигне до този
извод съдът съобрази следното:
Справедливият и обоснован размер на адвокатското възнаграждение се
определя от една страна от защитавания интерес, а от друга - от фактическата
и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа. Според
задължителното за съдилищата разрешение по т. 1 от решение на Съда на
Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, чл. 101, пар. 1 ДФЕС, вр.
чл. 4, пар. 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба,
която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на
която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на чл. 101, пар. 1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена
да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение. Даденото
тълкуване по посоченото преюдициално запитване е, че при определяне на
адвокатското възнаграждение съдът не е обвързан от размерите в Наредба №
1/2004г. за възнаграждения за адвокатска работа /заг. изм. – ДВ, бр. 14/2025г./,
защото такава обвързаност нарушава забраната по чл. 101, пар. 1 ДФЕС в
смисъла, разяснен от СЕС. Критериите от които следва да се ръководи съда
при определяне размера на цената на предоставените адвокатски услуги са
действителната правна и фактическа сложност на делото, която произтича от
вида на претенцията, обема на събраните доказателства, извършените от
страните процесуални действия, подлежащата на проучване и анализиране
нормативна уредба и съдебна практика, защитавания интерес, вида и
количеството на извършената работа, като се определи и присъди разумен и
съответен на положения от адвоката труд размер на възнаграждението, т.е.
адвокатското възнаграждение следва да е справедливо и обосновано.
Отнесени към настоящия случай посочените обстоятелства налагат
9
категоричен извод, че уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение от
4 387 лева без ДДС е прекомерно. В случая делото не се отличава с
фактическа или правна сложност – спорът, пренесен пред въззивната
инстанция е правен; не са събирани нови доказателства; във въззивното
производство са проведени две съдебни заседания, едно от които е отложено
поради нередовна процедура по призоваване на въззиваемата страна.
Извършените от процесуалния представител на въззиваемата страна действия
по осъществяване на правна защита и процесуално представителство се
изразяват в подаването на мотивиран отговор на въззивната жалба и явяване в
проведените съдебни заседания. При съобразяване на изложеното и предвид
материалния интерес по предявения осъдителен иск, се налага извод, че
справедливото и обосновано адвокатско възнаграждение следва да се намали
до размер на сумата от 3 000 лева без ДДС /или 3 600 лева с ДДС/,
съответстващ на претендирания от насрещната страна адвокатски хонорар.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3174 от 25.02.2025г., постановено по гр.д.
№ 55036/2024г. по описа на СРС, ГО, 141 състав.
ОСЪЖДА П. П. П.-И., ЕГН **********, със съдебен адрес гр. София,
бул. „******** да заплати на Столична община, район „Връбница“, с адрес –
гр. София, бул. ********, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата
от 3 600 /три хиляди и шестстотин/ лева – съдебни разноски във въззивното
производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10