РЕШЕНИЕ
№ 1438
гр. Бургас, 17.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на девети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Димитър П. Стоянов
при участието на секретаря НЕДЯЛКА Й. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от Димитър П. Стоянов Гражданско дело №
20242120107880 по описа за 2024 година
За да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК вр. чл. 26,
ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 във вр. 11, ал.1, т.9-10, чл.10а, ал.1, чл.19,
ал.4 от ЗПК и чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.
Производството е образувано по искова молба на Т. Ч. Г. с ЕГН
**********, с адрес: гр. Б., ***, чрез адв. Н. Р., против „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, ж.к. „Люлин“ 7, бул. „Джавахарлал Неру“ №28.
Ищецът сочи, че на 20.03.2023 г. е сключила с ответното дружество
договор за потребителски кредит №*******. По силата на посочения договор,
на ищцата бил отпуснат кредит в размер на 500 лв. за срок от 40 седмици.
Кредитът бил отпуснат при ГЛП 41, 71 % и фиксиран ГПР от 35 %. Съгласно
договорът, кредитът бил платим на 20 седмични погасителни вноски. При
изчисляване на сумата, която следвало да се върне, същата възлизала на
стойност от 2820 лв., от които 1500 лв. главница и 221 лв. лихва.
Видно от договорът за кредит, в чл.4 ищцата била задължена в срок 3
дни да предостави едно от алтернативно посочените в цитираната клауза
обезпечения. Съгласно чл.4, ал.2 от договора, ищцата подписала договор за
издаване на банкова гаранция към Договор за кредит №*******. Дължимото
възнаграждение по този договор бил в размер на 1099 лв., което
възнаграждение се изплащало разсрочено заедно с всяка една вноска. Така
изчисленото възнаграждение на гаранта било добавено към дължимата
главница и лихва по договора за кредит, като общата сума, подлежаща на
1
връщане нараствала на 2820 лв. Сочи, че съгласно чл.22 ЗПК, когато не били
спазени изискванията на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20, чл.12, ал.1, т.7-9
ЗПК, договорът за потребителски кредит бил недействителен и липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания водило до настъпване на тази
недействителност.
Счита, че процесният договор за кредит бил сключен при съществено
нарушение на изискванията, установени в разпоредбите на чл.143 от ЗЗП,
чл.10, ал.2, чл.10а, чл.11, ал.1, т.9-10 и чл.19, ал.4 от ЗПК. Смята, че
възможността за избор между алтернативни възможности за обезпечение по
кредита е само привидна. С процесните клаузи предвиждащи заплащането на
възнаграждение по договор за гаранция се уговарял още един допълнителен
разход за кредитополучателя в размер, близък до този на главницата по
кредита. Основната цел на така уговорените клаузи била да доведат до
допълнително увеличаване на подлежащата на връщане сума и неоснователно
обогатяване на ответника за сметка на ищцата.
Отделно от това, посочването само с цифрото изражение на процента на
ГПР не било достатъчно, за да се считат спазени законовите разпоредби.
Целта на разпоредбата била да се предостави достатъчно пълна, точна и ясна
информация за разходите, които следвало да стори във връзка с кредита, за да
може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го
сключи. Не било ясно как е формиран ГПР от 41, 71 % и какво друго било
включено в него извън фиксирания годишен лихвен процент в размер на 35 %.
В договора следвало да бъде посочен не само цифрово какъв е размерът на
ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които
длъжникът щял да направи и които били отчетени при формиране на ГПР.
Сочи, че разходите за възнаграждение по договора за гаранция не били
включени в ГПР, поради което било налице нарушение на чл.19, ал.1 и чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК. Доколкото се касаело по разходи за усвояването на кредита,
с тях реално се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. С това
допълнително плащане се покривали разходи, които следвало да бъдат
включени в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил законовото
ограничение. По тези причини смята, че посоченият в договора за кредит
размер от 41, 71 % не отговаря на действителния такъв.
По отношение на лихвата се позовава на съдебна практика, според която
уговорката за заплащането на възнаградителна лихва ще противоречи на
добрите нрави, когато надвишава три пъти размера на законната лихва, а по
обезпечените кредити два пъти. Позовава се на разпоредбата на чл.143 от ЗЗП.
Посочва, че на следващо място клаузата, предвиждаща сключване на
договор за гаранция, респективно възнаграждение по този договор, била
нищожна и по аргумент от чл.26, ал.1 от ЗЗД. Доколкото в случая размерът на
таксата бил почти равен на този на главницата, счита, че тя била прекомерна и
противоречала на обезпечителната й функция. Тази такса по своя характер
била санкционна доколкото се дължала при неизпълнение на допълнително
договорно задължение, но същата не зависила от вредите от неизпълнение и
2
по никакъв начин не кореспондирала с последиците от него.
Моли да бъде прието за установено по отношение на ответното
дружество, че сключеният между тях Договор за паричен заем №******* от
20.03.2023 г. е нищожен на основание чл. 22 във вр. 11, ал.1, т.9-10 и чл.19,
ал.4 от ЗПК, както и за осъждане на ответното дружество да заплати сумата в
размер на 10 лв., представляваща платена без основание сума на ответното
дружество; в условията на евентуалност предявява иск за приемане на
установено по отношение на ответника, че клаузата на чл.4 от сключеният
между тях Договор за паричен заем №******* от 20.03.2023 г. е нищожна
поради противоречие с разпоредбата на чл.21 във вр. чл.10а, ал.1 и чл.19, ал.4
от ЗПК, както и иск за осъждане на ответното дружество да заплати сумата в
размер на 10 лв., представляваща платена без основание сума на ответното
дружество. Представят се доказателства. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът по делото депозира писмен
отговор на исковата молба, с който оспорва изцяло предявените искове.
Изразява становище за недопустимост на исковите претенции. Счита, че
същите са и неоснователни, в случай че се приемат за допустими.
Оспорва твърдението на ищеца, че договорът е сключен в нарушение на
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Клаузите на договора за
потребителски кредит били в съответствие с изискванията на чл.11, ал.1, т.10
от ЗПК. Съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, в договорът за кредит бил посочен
годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя,
взетите предвид допускания. Общата дължима сума и ГПР били изчислени
към момента на сключване на договора. Общата дължима сума, посочена в
договора, представлявала сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя към момента на сключване на договора.
Годишният процент на разходите по кредита, посочен в договора за паричен
заем, отразявал общите разходи по кредита за потребителя към момента на
сключване на договора за потребителски кредит, изразени като процент от
общия размер на предоставения кредит. ГПР не бил по – висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на МС на РБ. Следвало да се обърне внимание, че
надвишаването на максимално допустимия размер на годишния процент на
разходите, посочен в чл.19, ал.4 от ЗПК, не водил до недействителност на
договора за кредит.
Сочи, че разликата в стойностите на годишния лихвен процент и
годишния процент на разходите се дължала на разликата в естеството и
начина, по който се определяли и изчислявали ГЛП и ГПР. Годишният лихвен
процент бил договореният процент, който се прилагал към сумата на усвоения
кредит. ГПР показвал съотношението между общите разходи по кредита към
общия му размер, изразено като процент. Размерът на ГПР при определената
формула за изчисляването му би се равнявал на лихвения процент, единствено
при хипотеза, в която било уговорено, че цялата дължима сума, включваща
главница и начислена към нея лихва, се плащали еднократно и след
3
едногодишен период. Настоящият случай не бил такъв.
Твърдението на ищеца, че не били включени в ГПР разходите за
възнаграждение на дружеството – гарант, което ищецът договорил с
„Файненшъл България“ ЕООД по договор за предоставяне на гаранция било
неоснователно. Това възнаграждение не било включено в общо дължимата
сума, защото то не било част от общия разход по кредита за потребителя.
Предоставяне на обезпечение не било условие за предаване на заемната сума
от заемодателя, а следвало заемополучателят да предостави обезпечение,
единствено за да изпълни задълженията си по закон и за да избегне
неблагоприятни последици от неизпълнението. Сключването на договор с
трето лице не се явявало необходимо условие за сключването на процесния
договор за кредит. От изложеното, можело да се направи извод, че с оглед на
посочените в договора за заем допускания, разходите за обезпечаване на
вземанията били изключени, тъй като те не били известни на заемодателя към
момента на сключване на договора за кредит, нито били в определен към този
момент размер, нито били неизбежен разход, тъй като можело да бъде
предоставено и безвъзмездно поръчителство. Обръща внимания, че
заемодателят нямал задължение при промяна на условията на договора да
изчислява и посочва нов ГПР.
Оспорва твърденията, че невключването на разходите за
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция при изчисляване
на ГПР били заблуждаваща търговска практика. Оспорва и твърдението, че
клаузата за договорна лихва била нищожна, поради нейното противоречие с
добрите нрави. Излага подробни доводи в тази насока.
Сочи, че искането на ищеца за установяване на нищожността на клаузи,
предвиждащи заплащане на възнаграждение за предоставяне на гаранция,
било неоснователно. В процесният договор за кредит не съществувала клауза,
която задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да
заплати необосновано високо обезщетение, такса, възнаграждение по договор
за гаранция или неустойка. В процесния договор за кредит не съществувала
клауза, предвиждаща сключване на договор за гаранция, респективно
възнаграждение по този договор. Единственото задължение на кредитора във
връзка с исканите обезпечения било да се предоставят информация за тях в
стандартния европейски формуляр и в договора, както се виждало от
разпоредбите на чл.11, т.18 от ЗПК.
Оспорва претенцията към ответника с правно основание чл.55, ал.1 от
ЗЗД. Навежда доводи за липса на пасивна материална легитимация за
реституция на даденото имуществено благо. Претенцията на ищеца била
неоснователна и поради факта, че ищцата все още не е погасила задълженията
си към дружеството към договора за паричен заем в общ размер на 344, 20 лв.,
в това число задължения за главница в размер на 332, 92 лв. и лихвено
задължение в размер на 11, 28 лв.
Моли да бъде прекратено производството по делото, а евентуално да
постанови решение, с което да бъдат отхвърлени претенциите на ищеца като
4
неоснователни. Претендират се разноски.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства и
становищата на страните, приема за установено от фактическа страна
следното:
По делото не е спорно, че ищецът е сключил договор за паричен заем
№******* на 20.03.2023 г. с „Изи Асет Мениджмънт“ АД. По силата на
посочения договор, кредиторът се е задължил да предостави на
кредитополучателката сумата от 1500 лв. Уговореният срок на кредита бил 40
седмици.
Бил уговорен фиксиран лихвен процент в размер на 35 %, като и
посочен годишен процент на разходите в размер на 41, 71 %. В чл.3, ал.3 от
договора за кредит бил приложен погасителен план, видно от който
погасяването се извършвало на три вноски от по 83, 33 лв. и девет вноски от
по 271, 03 лв. Било предвидено и заплащането на неустойка в случай на
непредоставяне на обезпечение в размер на 351, 67 лв. за първите три месеца и
163, 97 лв. за следващите. Общо дължимата вноска по кредита била в размер
на 435, 00 лв.
В чл.2, ал.8 от договора било посочено, че ГПР е изчислен по формулата
и съгласно изискванията, съдържащи се в чл.19 от Закона за потребителския
кредит и Приложение № 1 към него. При изчисление на ГПР били взети
предвид следните допускания: договорът ще е валиден за посочения в него
срок, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си,
съответно няма да бъде начислявани разходи за събиране, лихви за забава и
неустойки за неизпълнение на някое от задълженията по договора, както и
други разходи, освен посочените в настоящия договор.
В чл.3 от договора било посочено, че с подписване на договора,
заемателят удостоверявал, че е получил от заемодателят изцяло и в брой
заемната сума, като договорът имал силата на разписка за предадената,
съответно получена заемна сума.
В чл.4 било посочено, че заемателят се задължава в срок до три дни,
считано от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя
едно от следните обезпечения: 1. Две физически лица – поръчители, всяко от
които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от
работодател за размер на трудовото възнаграждение, който да е над 1000 лв.;
да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител към по
друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД; да
няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения
към други банкови или финансови институции или ако има – кредитната му
история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по – лош от
„Редовен“. 2. Банкова гаранция с бенефициер – Заемодателя, за сумата по чл.2,
т.7, със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на
задълженията по настоящия договор. 3. Одобрено от заемодателя дружество –
гарант, което предоставя гаранционни сделки.
По делото е приложен и погасителния план към процесния договор за
5
паричен заем, видно от който размерът на вноската по договора е 86, 05 лв.,
като в случай че не предостави обезпечение под формата на физически лица
или банкова гаранция, а е избрал да предостави обезпечение под формата на
гаранция от юридическо лице, което предоставя гаранционни сделки срещу
възнаграждение, дължи вноски в размера, посочен в колона 7 от погасителния
план, тоест сумата от 141, 00 лв. В колона 6 е посочен размера на
възнаграждението за предоставяне на гаранция за всяка вноска от кредита,
което е в размер на по 54, 95 лв.
По делото е представен договор за предоставяне на гаранция
№*******/20.03.2023 г., сключен между „Файненшъл България“ ЕООД и Т. Ч.
Г. за предоставяне на гаранция за изпълнение на задълженията на потребителя
към „Изи Асет Мениджмънт“ АД по договор за паричен заем №*******. В
чл.3, ал.1 от този договор е посочено, че за поемане на задължението на
потребителя, последният дължи възнаграждение на гаранта в размер на 1099,
00 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 54, 95 лв. В
ал.2 е посочено, че потребителят заплаща възнаграждението по начините,
установени в договора за паричен заем. В ал.3 е посочено, че „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на
задължението на потребителя за плащане на възнаграждението по този
договор и всички други вземания на гаранта по този договор.
По делото е представено уведомително писмо за извършено
прехвърляне на вземания /цесия/ от „Клеймс“ ЕООД, с което дружеството
уведомява „Изи Асет Мениджмънт“ АД, че Т. Ч. Г. е прехвърлила вземания по
сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД договор за паричен заем №******* за
сумата от 197, 52 лв., представляващи суми, платени от цедента на „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, без основание поради недействителност на посочения
договор или отделни клаузи. В изпълнение на разпоредбата на чл.99, ал.3 от
ЗЗД уведомяват дружеството, че кредитор по посочените вземания се явява
„Клеймс“ ЕООД.
По делото е прието заключение по съдебно – счетоводна експертиза,
съгласно което размерът по отпусната и усвоена главница е 1500 лв. Размерът
на договорената лихва е 221 лв., платим на 20 вноски, съгласно погасителен
план и фиксирана годишна лихва от 35 %. Размерът на възнаграждението по
договора за гаранция начислено към всяка погасителна вноска е 54, 95 лв., а
общият размер на възнаграждението по договора за гаранция за целия период
на договора е 1099 лв. Т. Ч. Г. е направила погасяване по договора за паричен
заем в общ размер на 2300, 44 лв., в това число погасена сума за лихва от 209,
72 лв., възнаграждение за предоставена гаранция в размер на 923, 64 лв.
Вещото лице сочи, че ГПР е в размер на 41, 20 %, като ако се включи
възнаграждението за предоставяне на гаранция ГПР става 433, 20 %.
Въз основа на приетата за установена фактическа обстановка,
изхождайки от закона, съдът установи от правна страна следното:
По отношение на възраженията относно допустимостта на
производството:
6
Ответникът прави възражение за това, че производството по делото е
недопустимо предвид липсата на правен интерес, доколкото ищцата е
цедирала вземанията си по договора за кредит на дружеството „Клеймс“
ЕООД, за което представя и получено от него уведомително писмо за
извършената цесия. Следващото възражение е с оглед липсата на активна
процесуална легитимация на ищцата, доколкото тя не се явява носител на
вземанията си по договора за кредит, тъй като е цедирала същите на
дружеството „Клеймс“ ЕООД.
Съдът намира направените възражения за неоснователни. Правната
теория и съдебната практика еднозначно приема, че договорът за прехвърляне
на вземане /цесия/ се извършва между първоначалния и новия кредитор и има
за цел да измени титуляра на вземането в отношенията с длъжника, без
цесионерът да става страна в договорното правоотношение и носител на
задълженията. Не е страна по договора за цесия и длъжникът, но последиците,
породени от същия несъмнено пряко го засягат. Затова макар цесията да е
договор между цедента и цесионера, с извършването и длъжникът не се
лишава от правата, които има към цедента. Едно от най- важните средства за
неговата правна защита е съхраняване на възраженията му, които може да
противопостави - арг. от чл.103,ал.3 ЗЗД. Това означава, че цесията не лишава
длъжника и от правото да иска унищожаване на договора, от който произтича
вземането, поради порок на волята, чрез възражение във вр. с иск за
изпълнение, предявен от цесионера, нито от правото на възражение за
нищожност, както и да противопостави на цесионера отлагателни възражения,
които има срещу цедента. По аргумент от по – силното основание следва да се
приеме, че при наличие на правен интерес длъжникът може да предяви и иск
за прогласяване нищожността на първоначалния договор, от който произтича
прехвърленото на цесионера вземане, или на отделна негова част, но само
срещу цедената, който е страна по същия, освен ако не докаже конкретен
правен интерес от предявяване на иска и срещу цесионера /Така Решение №
127/30.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 1103/2017 г., ТК, II т. о./.
Следва да се посочи, че това разбиране се приема и от теорията, както е
отбелязано и в самото него. Така напр. проф. К. приема, че упражняването на
преобразуващото право да се унищожи сделката, породила цедираното
вземане, зависи от личната преценка на цедента, поради което това право не
преминава върху цесионера. Този извод се потвърждава и от ограничения
характер на цесията, като цесионерът придобива само едно вземане, но не
става страна в правоотношението между цедента и длъжника. По същата
причина и защото не става страна по правоотношението, цесионерът не
придобива и правото да развали дотовора. Същото се отнася и до други права
– напр. правата при недостатъци на вещта на купувача или възложителя,
налице са и други примери в тази насока /л.517 и сл. от Облигационно право,
обща част, шесто издание. А. К./. По аргумент на по – силното основание
цедентът не губи правото и да прави възражения за нищожност на сделката
или да предявява иск за това /след като е позволено и не се изключва
7
възможността да упражнява потестативни права/. Същото виждане се
застъпва и от проф. К. – „цесията не лишава длъжника от правото му да иска
унищожението на договора, от който произтича вземането, поради порок на
волята или да иска разваляне на този договор поради неизпълнение на
задълженията на цедента. Обратно, цесионерът няма право да иска сам
унищожението или развалянето на договора, защото върху него е прехвърлено
едно единично право – облигационно право, което съставлява основата на
облигационното отношение, а не са прехвърлени страничните права, които се
пораждат въз основа на това основно облигационно право /л.483-484 от
Облигационно право, общо учение за облигационното отношение. А. К./. В
подобна насока са и съжденията на други автори /вж. напр. И. А./.
Нещо повече, съдебната практика в съзвучие с теорията, приема, че
правата, които могат да бъдат цедирани, трябва да бъдат действителни. В
противен случай това би довело до нищожност на цесията. Вземането трябва
да е действително, иначе и договорът за цесия се явява нищожен поради
невъзможен предмет. Допустимо е обаче да се прехвърлят условия, срочни и
бъдещи вземания, както и такива, чиято изискуемост към момента не е
нестъпила.
От всичко изложено дотук, се налага изводът, че е допустимо цедентът
да предявява иск за прогласяване нищожността на сделката, породила
цедираното вземане. Още повече, че в настоящия случай се цедира вземане,
което не намира своето основание в самия сключен между страните по делото
договор за паричен заем. Така или иначе, страна по облигационното
правоотношение, дори и да е прехвърлено вземане, възникнало въз основа на
него /какъвто не е настоящият случай/, се явява цедента и другата страна по
договора за паричен заем. Възможно е да се достигне до замяна на страна по
правоотношение, но това е друг институт, който изисква сключване на
комплекс от правни сделки и е съчетание между цесия и заместване в дълг.
Със сключване на договора за цесия, както се твърди от ответника, страна по
договора за паричен заем продължава да бъде именно ищцата Т. Ч. Г., а не
твърденият цесионер „Клеймс“ ЕООД. Така например, същата продължава да
има задължения към дружеството – кредитор „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
както и да разполага с други права по договора за паричен заем. По тази
причина и не би могло да се приеме, че последната няма правен интерес да
предявява установителен иск за нищожност на процесния договор за
потребителски кредит или на отделни клаузи от него. По изложените по – горе
съображения, не би могло и да се приеме, че ищцата не е процесуално активно
легитимирана да предявява иск за прогласяване на нищожността на процесния
договор за кредит или отделни клаузи от него.
Следва да се уточни, че въпросът дали същата е носител на вземания
към ответното дружество /във връзка с предявения осъдителен иск/, касае не
процесуалната й легитимация, а нейната материалноправна легитимация.
Еднозначно се приема, че процесуалноправната легимация и изводите за нея
се правят въз основа на въведените от ищеца твърдения, а въпросът дали
8
ищцата или трето лице е носител на твърдените вземания, е такъв по
основателността на исковата претенция, тоест с решението съдът ще отрече
или признае ищцата като материалноправно легитимирано лице.
По тези съображения, съдът намира, че възраженията, които се отнасят
към недопустимостта на производството, се явяват неоснователни и
производството по делото не следва да бъде прекратявано.
По основателността:
По иска с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1
от ЗЗД, във вр. чл. 22 във вр. 11, ал.1, т.9-10 за прогласяване на
нищожността на договор за паричен заем №*******/20.03.2023 г.:
За да бъде уважен предявеният иск, ищецът следва по пътя на пълното и
главно доказване да установи сключването на Договор за паричен заем
№******* от 20.03.2023 г.; че същият е нищожен, поради противоречие със
закона, по – конкретно визираните от ищцовата страна разпоредби на ЗПК.
Съдът намира, че по делото е безспорно установено, че страните са
сключили договор за потребителски кредит № ******* от 20.03.2023 г.
Сключеният между страните договор има характеристиките на договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 Закона за потребителския
кредит. Това е така поради обстоятелствата, че ответникът е физическо лице,
за което няма данни при сключването на процесния договор да е действало в
рамките на своята професионална или търговска дейност, а ищецът е
търговско дружество с предмет на дейност кредитиране, вкл. предоставяне на
потребителски кредити, следователно, при сключването на договора ищецът е
действал в качеството на „търговец“, според легалната дефиниция, дадена в §
13, т. 2 ДР на ЗЗП, а ответникът има качеството на „потребител“, според
легалната дефиниция в § 13, т. 1 ДР на ЗЗП. Поради изложеното, в настоящия
случай е приложима разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК, изискваща от съда
служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в процесния
договор.
Именно на база извършването на служебна проверка досежно наличието
на неравноправни клаузи в процесния договор, съдът установи, че не са
спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Настоящият състав,
съобразявайки представените и приети по делото доказателства, приема, че
посоченият в договора за потребителски кредит годишен процент на разходите
в размер на 41,71 % не отговаря на действителния такъв, доколкото в него не
са включени вземания, дължими от потребителя, които е следвало да бъдат
включени при определяне на коректния процент на годишния процент на
разходите. Това безспорно представлява заблуждаваща търговска практика.
Съгласно Решение на СЕС от 14.03.2024 г. по дело C‑714/22, член 3,
буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за
отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че
разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за
потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет
9
при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на
разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага
изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат
в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла
на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“
по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените
услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит.
В настоящия случай, след анализ на уговореното от страните в чл.18,
ал.1 и сл. от договора за потребителски кредит, както и чл.33, ал.1 и сл. от ОУ
към него, може да се нарави извод, че начисляването на сумата в общ размер
на 1099, 00 лв. на практика представлява скрито възнаграждение на
кредитора. Това е така, доколкото по този начин от страна на потребителя не
се изисква доказването на доход към момента на отпускане на заемната сума,
което безспорно му дава възможността да получи търсената от кредитора
сума, срещу заплащането на съответното за това възнаграждение, което
резонно впоследствие се включва в погасителния план. Видно е, че сумата в
размер на 1099 лв. е включена в общо дължимата сума, посочена в
погасителния план. Установява се, че на практика договорът за потребителски
кредит не би бил сключен без начисляване на посочената сума. Аргумент за
това са и изключително кратките срокове за предоставяне на уговореното
„обезпечение“ – до два дни от сключването на договора. Прави впечатление
множеството изисквания, на които следва да отговарят поръчителите, които
евентуално ще бъдат осигурени като обезпечение по договора. И въпреки тези
изисквания, кредитодателят си запазва правото на свободна преценка относно
годността на предоставеното обезпечение. Предвид всичко изложено е видно,
че за да бъде отпуснат на практика процесния потребителски кредит, без
изискване доказването на наличие на доход, кредиторът обичайно и по
принцип събира допълнително възнаграждение или неустойка /без значение от
наименованието/. Тоест това представлява конструкция, която цели да
прикрие действителните разходи по този кредит. По тези причини, същата
сума следва да се включи в ГПР при неговото изчисляване, съгласно чл.19,
ал.3 от ЗПК /В същия смисъл и цитираното по – горе Решение на СЕС от
14.03.2024 г. по дело C‑714/22, както и съдебна практика на националните
съдилища – напр. Решение № 616 от 24.06.2022 г. на ОС - Бургас по в. гр. д. №
182/2022 г./.
Съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в евро и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. По тези съображения и предвид
изводите, че клаузата, предвиждаща неустойка следва да бъде съобразена при
определяне на ГПР, то при нейното включване безспорно би се стигнало да
размер на ГПР, който не отговаря на изискванията на закона, както е
10
констатирало и вещото лице в приетата по делото съдебно – счетоводна
експертиза.
По тези съображения, съдът намира, че на основание чл. 22 от ЗПК,
процесният договор за потребителски кредит е недействителен, поради
неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
По иска с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД:
Съдът намира, че предявеният осъдителен иск с правно основание чл.55,
ал.1, предл. 1 от ЗЗД е основателен. Съдът съобрази формираната в Решение
№ 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о, Решение
№ 60186 от 28.11.2022 г. по т. дело № 1023/2020 г. на ВКС, I т. о. и Решение №
50056 от 29.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 2024/2022 г., I т. о., ТК, съдебна
практика, съгласн която при недействителност на договора, съгласно и
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Видно от представената по делото писмени доказателства, ответникът е
получил сумата в общ размер на 2300, 44 лв., като се установява, че същата
сума е заплатена на „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Чистата стойност на
кредита, съгласно чл.23 от ЗПК е в размер на 1500 лв., която е и усвоена от
ищцата. Посочената сума следва да бъде приспадната от общо получената от
ответника сума или сумата, която подлежи на връщане е в размер на 800, 44
лв. При това положение, съдът намира, че ответникът по този иск следва да
бъде осъден на основание чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД да заплати на ищеца
сумата в размер на 10 лв., представляваща платена без основание сума на
ответното дружество. Следва да се посочи, че предметът на делото се
определя от ищеца, поради което и доколкото предявеният иск не е частичен
или в по – голям размер, същият се явява основателен за цялата сума, така
както е предявен, съобразно принципа на диспозитивното начало в
гражднаския процес.
Съдът не споделя възраженията на ответното дружество за това, че
ищцата не е носител на вземанията, доколкото същите са цедирани на трето
лице. Следва да се посочи, че тежестта за доказване на тези твърдения се носи
от ответника, доколкото същия въвежда тези твърдения, с които обосновава
възраженията си.
На основание чл.99, ал.3 от ЗЗД предишният кредитор е длъжен да
съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор
намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да му
потвърди писмено станалото прехвърляне. Съгласно ал. 4 прехвърлянето има
действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде
съобщено на последния от предишния кредитор. Съдебната практика приема,
че съобщаването може да бъде извършено и от цесионерът, но за това следва
същият да е изрично упълномощен. По делото липсват представени
доказателства в тази насока. Самото уведомление за извършена цесия е
индиция за това, че е сключен договор за цесия, но липсват представени
надлежни доказателства за самия договор за цесия, както и за това, че
11
ответното дружество е уведомено от цесионер, който е надлежно
упълномощен за това от цедента. В противен случай, цесията е
непротивопоставима на цедирания длъжник /ответното дружество/ и за същия
негов кредитор се явява първоначалният му. Отделно от изложеното, видно от
самото уведомление, приложено към отговора на исковата молба,
прехвърлено е вземане в размер на 197, 52 лв., а както се посочи по – горе,
вземането на ищцата е в общ размер от 800, 44 лв., макар и същата да
предявява иск за сумата от 10 лв.
По тези съображения, съдът намира, че предявеният иск се явява
основателен и доказан и като такъв следва да бъде уважен за пълния предявен
размер.
Предвид изхода на делото по главните искове, не се налага произнасяне
по предявените искове в условията на евентуалност.
По разноските:
При този изход на спора на ищеца следва да бъдат присъдени
направените от него разноски, които са в общ размер от 800 лв. за заплатено
адвокатско възнаграждение. Съдът намира, че направеното възражение за
прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение е неоснователно,
доколкото претендираните и заплатени разноски са съобразени с минимумите,
предвидени в Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения,
съобразно броят на предявените искове, като същите съответстват на
фактическата и правна сложност на делото.
Ищецът е бил освободен на основание чл.83, ал.2 от ГПК от заплащане
на държавни такси и разнсоки в производството по делото. При това
положение и на основание чл.78, ал.6 от ГПК ответното дружество следва да
бъде осъдено да заплати в полза на бюджета на съдебната власт сумата в
размер на 162, 80 лв., представляваща дължимата държавна такса, съгласно
ТДТССГПК предвид обстоятелството, че цената по предявеният иск за
прогласяване на нищожността на договора за кредит е в размер на 2820 лв., а
тази на съединения осъдителен иск е в размер на 10 лв., както и
възнаграждение в размер на 300 лв., заплатено от бюджета на съда на вещото
лице, по депозирана съдебно – счетоводна експертиза.
Мотивиран от горното, Районен съд - Бургас
РЕШИ:
ПРИЕМА за установено по предявения иск от Т. Ч. Г. с ЕГН
**********, с адрес: гр. Б., ***, чрез адв. Н. Р., против „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, ж.к. „Люлин“ 7, бул. „Джавахарлал Неру“ №28, че сключеният
между тях Договор за паричен заем №******* от 20.03.2023 г. е нищожен на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 във вр. чл.11, ал.1, т.10
от ЗПК.
ОСЪЖДА на осн. чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД „ИЗИ АСЕТ
12
МЕНИДЖМЪНТ“ АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, ж.к. „Люлин“ 7, бул. „Джавахарлал Неру“ №28, ДА ЗАПЛАТИ на
Т. Ч. Г. с ЕГН **********, с адрес: гр. Б., ***, сумата от 10, 00 лв.,
представляваща платена без основание сума на ответното дружество.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1 от ГПК „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, ж.к. „Люлин“ 7, бул. „Джавахарлал Неру“ №28, ДА ЗАПЛАТИ на
Т. Ч. Г. с ЕГН **********, с адрес: гр. Б., ***, сумата от общо 800, 00 лв.,
представляваща направените в исковото производство съдебно – деловодни
разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, ж.к. „Люлин“ 7, бул. „Джавахарлал Неру“ №28, ДА ЗАПЛАТИ по
сметка на РС – Бургас сумата от 462, 80 лв. - ДТ върху цената на предявените
искове, както и заплатено възнаграждение на вещо лице по приетата съдебно –
счетоводна експертиза.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Бургас в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________
13