№ 16
гр. Кюстендил, 25.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I СЪСТАВ, в публично заседание на
пети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Евгения Хр. Стамова
Членове:Веселина Д. Джонева
Елисавета Г. Деянчева
при участието на секретаря Галина Г. Кирилова
като разгледа докладваното от Веселина Д. Джонева Въззивно гражданско
дело № 20211500500202 по описа за 2021 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно
обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Делото е образувано по въззивна жалба с вх.№262760/08.03.2021г.,
подадена от СН. Б. Б., с ЕГН **********, със съдебен адрес: гр.София, ***,
чрез пълномощника й адв.В.В., насочена против решение с
№260047/01.02.2021г., постановено от Районен съд – Дупница по гр.д.№504
по описа за 2020г. на същия съд.
С оспорвания първоинстанционен съдебен акт РС - Дупница е
отхвърлил, като неоснователни, предявените от СН. Б. Б., срещу „Банка ДСК“
АД, ЕИК *** /правоприемник на „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД, ЕИК
***, заличено след предявяване на иска – на 30.04.2020г./, както следва: иск с
правно основание чл.26 ал.1 пр.1 от ЗЗД за обявяване за нищожни като
неравноправни клаузите на част I, т.11.1, част ІI, чл.4, ал.1, част ІI, чл.4, ал.2,
част ІI, чл.6, ал.2, част ІI, чл.7, ал.1, второ тире, от договор за потребителски
кредит от 11.10.2013г., сключен между страните, и иск с правно основание
чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД за осъждане на ответника „Банка ДСК“ АД, ЕИК ***
/правоприемник на „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД, ЕИК ***, заличено
след предявяване на иска – на 30.04.2020г./, да заплати на ищцата СН. Б. Б.,
сумата 500 лева – надплатена поради неправилно изчисляване на
възнаградителната лихва по договор за потребителски кредит от 11.10.2013г.,
ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до
1
окончателното изплащане. Със същото решение съдът е осъдил СН. Б. Б. да
заплати на „Банка ДСК“ АД сумата от 215 лева, представляваща сторени
разноски по водене на делото.
Решението се обжалва изцяло. Въззивницата счита постановения от
Районен съд – Дупница съдебен акт за неправилен, немотивиран и
несъобразен със събрания по делото доказателствен материал, постановен
при съществени нарушения на материалния закон и съдопроизводствените
правила и релевира доводи в тази насока.
Твърди, че неправилно и немотивирано съдът бил приел за
неоснователни доводите на ищцата за нищожност на клаузите от договора за
кредит, които позволяват едностранно изменение на лихвата от страна на
банката. Счита, че по делото било доказана неравноправност по смисъла на
чл.143 т.10 от ЗЗП. Сочи, че по процесния кредит банката била определяла
лихвата, базирайки се на непосочени в договора основания, в договора била
посочена само стойността на БЛП, но липсвала легална дефиниция (вкл.
препращаща към ОУ) за това какъв е начинът на формирането на БЛП, какви
компоненти и подкомпоненти се включвали в БЛП и по какъв начин те
влияли върху размера му, респ. върху размера на приложимия лихвен
процент. Твърди се, че банката избирала едностранно и произволно
стойността на БЛП и не е спазвала собствената си методология за
изчисляване на приложимия лихвен процент по договора за кредит.
Подчертава, че по делото не били представени актове на УС на ответното
дружество, въз основа на които била изготвeна ССЕ, а съдът не бил съобразил
направено с писмения отговор признание на ответника относно
неравноправността. Твърди, че в договора не били посочени изрично и
изчерпателно разходите по кредита. Акцентира, че посочването от ответника
в договора на компонент „пазарни условия“ като единствен критерий за
увеличаване на лихвения процент, без наличие на ясна дефиниция какво се
включва в него и как и в какви размери влияе на изменението на лихвения
процент, се характеризира с неопределеност, и по този начин се предвиждала
възможност на търговеца едностранно да промени условията по договора на
база непредвидено в него основание, съответно представлявало
недобросъвестно упражняване на права, с което се увреждали правата на
потребителя и водело до значително неравновесие между правата и
задълженията на страните по договора.
Въззивницата счита, че по делото била доказана неравноправност и по
смисъла на чл.143 т.12 от ЗЗП, твърдейки, че в договора липсвала клауза,
даваща възможност на потребителя да се откаже от договора, в случай, че не
е съгласен с многократно завишената цена на услугата - лихвата, която се
заплаща за срока до края на договора. Сочи, че предвидената в договора
възможност за прекратяване на договора при предсрочно погасяване от
страна на потребителя и отказ от договора по смисъла на ЗЗП са различни
неща. Твърди, че с оглед разпределената доказателствена тежест, по делото
липсвали доказателства от страна на ответната банка, че оспорваните клаузи
2
от договора са били индивидуално договорени между страните, предвид
което следвало, че същите не са индивидуално договорени, респ. са
неравноправни и нищожни.
Твърди, че първоинстанционният съд неправилно и необосновано е
приел, че искът с правно основание по чл.55 ал.1 от ЗЗД е неоснователен и
липсвала надплатена сума поради неправилно изчисляване на
възнаградителната лихва.
Сочи допуснати от първоинстанционния съд съществени процесуални
нарушения при постановяване на обжалваното решение – съдът неправилно и
незаконосъобразно бил оставил без уважение искането на ищцата за
назначаване на повторна ССЕ на основание чл.201 от ГПК, която била
поискана с оглед изричното оспорване на заключението на вещото лице, тъй
като същото не било отговорило на поставените въпроси по част от задачите.
Неправилно и незаконосъобразно първоинстанционният съд бил оставил без
уважение и доказателственото искане на основание чл.190 от ГПК за
задължаване на ответната банка да представи документи, цитирани в
заключението на ССЕ. Въззивницата твърди, че в случая не била настъпила
преклузия относно това доказателствено искане, както бил приел съдът, и
акцентира,че документите не са й били известни към момента на обявяване на
проекта за доклад за окончателен, а е узнала за същите едва след запознаване
със заключението на вещото лице.
По същество се иска отмяна на обжалваното решение изцяло и
постановяване на ново решение, с което предявените искове да се уважат.
Претендират се направените разноски за двете съдебни инстанции.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от насрещната страна „Банка ДСК“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление в гр.София, ул.„***, представлявано от главен регионален
юрисконсулт А.И., в който се твърди, че обжалваното първоинстанционно
решение е законосъобразно и правилно, съобразено с всички събрани
доказателства по делото и обосновано, а при постановяването му съдът бил
спазил материалния закон и съдопроизводствените правила. Въззиваемата
банка твърди, че атакуваните от ищцата клаузи от договора за кредит не са
неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП, тъй като не са във вреда на
потребителя, отговаряли на изискванията за добросъвестност и не водели до
значително неравноправие между правата и задълженията на страните и счита
за правилни констатациите на съда, че по делото не се установило каквото и
да е увреждане на ищцата в следствие на цитираните в исковата молба клаузи
и съдът правилно е отхвърлил иска за тяхната нищожност. Подчертава, че при
сключване на договора за кредит страните са се съгласили относно
приложимата към договора методология за изчисляване на БЛП, а съгласно
изискванията на ЗПК, действащ към момента на сключване на процесния
кредитен договор през 2013г., изискването за включване на методология за
определяне на референтния лихвен процент като формула и компоненти не
3
било част от задължителното съдържание на договор за потребителски
кредит, предвид което смята, че банката е изпълнила изискванията на чл.58
ал.1 от ЗКИ. Изразява становище, че уговорката на чл.4 ал.2 на Част ІІ от
договора за кредит не била неравноправна по смисъла на чл.143 ал.2 т.10 и
т.11 от ЗЗП, тъй като е основание за прилагане на стойността на лихвения
процент, изрично предвидено в договор и за което страните по договора са
изразили съгласие, т.е не била налице едностранна промяна на условията.
Твърди, че в случая не се касаело и за действие от страна на банката на
основание чл.144 ал.1 т.2 и т.3 от ЗЗП. Възразява срещу аргументите на
въззивницата по чл.143 т.12 от ЗЗП, като твърди, че право на отказ от договор
за кредит, по начин сочен от въззивницата - с реституция и обратно действие
на отказа, в конкретния случай не бил възможен и е недопустим. Изрично
подчертава, че уговорките по част 1 от процесния договор, в който са
посочени конкретните стойност/параметри на кредита, са индивидуално
уговорени – конкретни и преценени с оглед кредитоспособността на клиент и
кредит, а не са предварително определени от банката по стандартен,
типизиран начин, като информацията за тях била предоставена на ищцата още
преди сключване на договора за кредит.
КнОС, след като прецени становищата на страните, събраните по делото
доказателства и след преценка на обжалвания съдебен акт, приема, че
въззивната жалба е неоснователна, а решението на ДнРС следва да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно. Съображенията за това са
следните:
Въззивният съд, в съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК,
извърши служебно проверка на валидността на решението и прецени
допустимостта му, в резултат на която проверка намира, че решението на РС-
Дупница е валидно и допустимо.
Настоящият съдебен състав на КнОС счита, че формираната и изложена
в мотивите на решението от първоинстанционния съд фактическа обстановка
е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, поради
което и доколкото пред настоящата съдебна инстанция не са събирани
доказателства, на основание чл.272 от ГПК, препраща своята към нея.
Окръжният съд споделя изцяло и правните изводи на първоинстанционния
съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми,
приложими към повдигнатия за разглеждане спор.
По оплакванията във въззивната жалба относно правилността на
атакуваното решение, трябва да се отбележи следното:
РС-Дупница е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове,
предявени от С.Б. против „Експресбанк“ АД, като правоприемник на
„Сосиете Женерал Експресбанк“ АД, ЕИК ***, заличено след предявяване на
исковете, с правоприемник „Банка ДСК“ АД, ЕИК ***.
Ищцата е твърдяла и това е установено по делото, че между страните е
бил сключен договор за кредит експресо-реструкция с №355111 от дата
4
13.10.2013г., по силата на който й е бил предоставен кредит в размер на
сумата от 3 380 лева, с цел преструктуриране чрез рефинансиране на
задължения на Б. по друг договор със същата банка, сключен на 19.02.2008г.
Ищцата е посочила, че задълженията по кредита е следвало да бъдат погасени
в срок до 11.10.2018г., чрез заплащане на месечни анюитетни вноски по
погасителен план. Б. е поддържала и това е доказано по делото, че в срок
същата е погасила всичките си задължения по договора към банката. При все
това, с твърдението, че банката не е спазила собствената си методология за
изчисляване на договорната лихва, изискваща намаляване на БЛП, ищцата е
поддържала, че е заплатила на ответника договорна лихва, надхвърляща с 500
лева действително дължимата такава, поради което е претендирала връщането
й. Наред с тази претенция, Б. е посочила клаузи от договора за кредит, които
счита за нищожни, като неравноправни такива, и е поискала прогласяването
им, а именно: част I, т.11.1, според която „ разходите по кредита, обхаванати
от ГПР, могат да бъдат променяни съгласно чл.4, ал.2 и чл.6 ал.2 при
промяна на пазарните условия“; част ІI, чл.4, ал.1, според която „ главицата
по кредита се олихвява с номинален годишен лихвен процент в размер на
базисен лихвен процент на „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД /БЛПSGEB/
плюс надбавка, определени в чл.I, т.8“; част ІI, чл.4, ал.2, според която
„договореният по ал.1 годишен лихвен процент се променя съответно при
увеличаване или намаляване на размера на БЛПSGEB с повече от 2 пункта
спрямо размера му в деня на сключване на договора, както и при последваща
промяна, водеща до ново изменение под или над 2 пункта“; част ІI, чл.6, ал.2,
според която „кредитополучателят заявява, че е запознат с Тарифата и е
съгласен да заплаща предвидените в същата такси и комисионни за
свързаните със сключването и изпълнението на договора операции и
дейности до окончателното прекратяване на правоотношението. Те могат
да бъдат променяни едностранни от Банката при промяна с двумесечно
предизвестие на хартиен или друг дълготраен носител (съгласно реда,
посочен в Общите условия на „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД за
платежни сметки и платежни услуги за индивидуални клиенти). Промените
в Тарифата или приемането на други тарифи са задължителни за
кредитополучателя от датата на влизането им в сила“ и част ІI, чл.7, ал.1,
второ тире, според която „Тъй като договорът съдържа клаузи, позволяващи
изменение на лихвения процент и на стойността или размера на разходите,
включени в ГПР по кредита, които не могат да получат конкретно
стойностно изражение към момента на неговото изчисляване, ГПР по
кредита се изчислява, като се приеме, че лихвата и другите разходи са
неизменни спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до изтичане
на срока на договора“.
В хода на производството е било установено, въз основа на
представения договор и на приетото заключение по назначена съдебно-
счетоводна експертиза, че при сключване на договора БЛПSGEB е бил в
размер на 5.80 %, а лихвата по договора, съгласно част I, т.8, формирана от
5
БЛПSGEB, увеличен с надбавка от 3.70 пункта годишно, е била 9.50 %. Този
размер на лихвата е останал непроменен до 01.06.2015г., когато БЛПSGEB е
претърпял изменение над 2 пункта, понижавайки се на 3.65 %, при което
номиналният лихвен процент по договора се е намалил на 7.35 % спрямо
първоначалния договорен размер. Посоченото намаление на БЛПSGEB е
намерило отражение върху размера на погасителните вноски, които Б. е
заплащала и същите от 70.99 лева месечно, считано от 01.06.2015г. са били
намалени на 68.50 лева месечно. В срока на действие на договора до пълното
му погасяване на 01.10.2018г. друга промяна в размера на БЛП с повече от 2
пункта не е имало, поради което последващо изменение на номиналния
лихвен процент не е извършвано. Вещото лице не е установило в периода на
действие на договора да е имало друго движение в компонентите, формиращи
БЛПSGEB и налагащи промяната му; посочило е формулата за изчисляването
му, според методологията на банката, при промяна на компонентите. От
изявление на вещото лице, в съдебно заседание, става ясно, че такси и
комисионни по сключения межди страните договор не са били начислявани и
не са били събирани.
Според чл.143 ал.1 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключван с
потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Съгласно чл.146 ал.1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Клаузите по сключените
договори не са индивидуално уговорени, когато те са предварително
изготвени от доставчика, поради което потребителят не е имал възможност да
влияе върху тяхното съдържание /арг. чл.146 ал.2 от ЗЗП/. Следващото
условие, предписано от закона - клаузите да са уговорени във вреда на
потребителя, е налице, когато са накърнени уредените в закона права и
законни интереси на потребителя /арг. чл.20 от ЗПК/.
За да се явява оспорената клауза неравноправна, на следващо място,
същата не трябва да отговаря на изискванията за добросъвестност.
Добросъвестността по принцип се свързва с общоприетите правила за
нравственост на поведението при осъществяване на търговските практики,
произтичащи от закона, обичая и морала, установен в даден етап от
развитието на човешкото общество, което е формирало конкретни етични
норми при изпълнение на задълженията и упражняване на правата на
членовете на общността. Добросъвестността като изискване за поведение от
търговеца по смисъла на чл.143 от ЗЗП е пряко свързано с пояснението, че
недобросъвестността следва да бъде разгледана с оглед правните й последици
- постигане на значително неравновесие между правата на търговеца и на
потребителя. /така Решение №165/02.12.2016г. по т.д.№1777/2015г. на ВКС, I
т.о./. Тази несъразмерност е значителна, когато е налице съществено
несъответствие в насрещните престации на страните по договора, водеща до
тяхната нееквивалентност, както и в несъответствие във възможността им да
6
упражнят своите права за защита по договора.
От тези законови изисквания се извежда и задължението при уговаряне
на конкретни условия, свързани с едностранно присвоени права, независимо
дали в общите условия или в подписания бланков договор за кредит, да са
осигурени ясни и разбираеми за обикновения потребител условия, с оглед
които същият информирано да поеме задълженията си.
С чл.58 ал.1 т.2 от ЗКИ е въведено изискване условията на банката да
уреждат метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които
същата може да се промени до пълното погасяване на задължението по
договора за кредит. Следователно задължение на банката - кредитодател, е в
условията, които предоставя на потребителя- кредитополучател, да се
съдържат кумулативно два елемента - методика за изчисляване на
съответната лихва и предпоставките за нейната промяна през времетраене на
договора. Методиката за изчисляване на съответния лихвен процент трябва да
съдържа ясно и конкретно изчислителна процедура, която посочва вида,
количествените изражения и индикатори, които водят до изменение на
лихвения процент. Поради това и предвид характера на договора за банков
кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато съгласие между
съконтрагентите за формиране възнаграждението на кредитодателя, т.е.
относно конкретна формула за определяне възнаградителната лихва -
съществен елемент от съдържанието на този вид банков кредит.
Следователно методиката за изчисляване на лихвата също се явява елемент от
договора за кредит /така Решение №95/13.09.2016г. по т.д.№240/2015г. по
описа на ВКС, 2 т.о.; Решение №15/18.04.2018г. по т.д.№2439/2016г. по описа
на ВКС; 1 т.о./.
Досежно промяната на лихвата по договора за кредит в разпоредбата на
чл.143 ал.1 т.10 (в действалата редакция) от ЗЗП е предвидено, че е
неравноправна клаузата, която позволява на търговеца или доставчика да
променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в
него основание. Съобразно нормата на чл.144 ал.3 т.1 от ЗЗП, чл.143 ал.1 т.10
от ЗЗП не се прилага при сделки с ценни книжа, финансови инструменти и
други стоки или услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на
борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия
пазар, които са извън контрола на търговеца и доставчика. Константна е
практиката на ВКС, че основният критерий за неприложимост на
изключението по чл.144 ал.3 т.1 от ЗЗП е изменението на цената да се дължи
на външни причини, които не зависят от волята на търговеца или доставчика
на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар
и/или държавния регулатор. Само в такава хипотеза търговецът не може да се
счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна
клауза по чл.143 ал.1 от ЗЗП, тъй като увеличаването на престацията, макар и
едностранно, не зависи от неговата воля.
За да се прецени дали конкретните договорни клаузи отговарят на
7
общия принцип за добросъвестност на търговеца, те трябва да бъдат
формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят
предварително да е получил конкретна информация как търговецът на
финансови услуги може едностранно да променя цената. Това задължение е
вменено на банката - търговец по силата на разпоредбата на чл.147 от ЗЗП.
Ако промяната на лихвения процент бъде извършена при необявени
предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни
правила, както и когато методиката за изменение на лихвения процент на
банката е разписана във вътрешни правила, които не са част от договора за
кредит, тя не отговаря на изискването за добросъвествност.
Въззивният съд напълно се солидаризира с извода на ДнРС, че едно от
кумулативите изисквания, които законът поставя към дадена клауза от
договор, за да бъде същата окачествена като неравноправна, а оттам –
нищожна, е същата да е била договорена във вреда на потребителя. В случая
нито една от посочените в исковата молба договорни клаузи няма такъв
характер.
Тъй като в случая се установява, че по договора не са били начислявани
и събирани такси и комисионни, то предвижданията в същия относно начина
на промяна на Тарифата на банката, нямат увреждащ ищцата характер, в
частност клаузата на част ІI, чл.6, ал.2.
Клаузата на част ІI, чл.7, ал.1, второ тире на практика визира
допусканията, при които е бил изчислен размерът на ГПР, всъщност
възпроизвежда дословно законово положение, залегнало в т.3 б.„б“ от
приложение №1 към чл.19 ал.2 от ЗПК, което априори изключва
възможността да има противоправен характер.
Останалите три клаузи от договора - част I, т.11.1, част ІI, чл.4, ал.1 и
част ІI, чл.4, ал.2, които се претендира да имат неравноправен характер
всъщност регламентират условията и реда за промяна на разходите по
кредита и на номиналния лихвен процент, формиран от БЛП плюс фиксирана
надбавка. Съдът не споделя доводите на жалбоподателката, че тези клаузи
имат неравноправен характер. Това е така, тъй като същите предвиждат
изрична възможност, както за увеличаване, така и за намаляване на общия
разход по кредита; въведеният механизъм за промяна е изрично предвиден в
договора, обективно е обоснован и не зависи от волята на кредитора.
Правната възможност общият разход по кредита да се определя при
променлив лихвен процент, който се формира въз основа на променлива
компонентна (т.нар.референтен лихвен процент) и фиксирана надбавка,
представлява изрично регламентирана от закона възможност – според §5а от
ДР на ЗПК, в действалата към датата на сключване на договора редакция е
посочено, че: „Променлив лихвен процент по кредита“ е лихвеният процент,
предвиден в клауза на договора за кредит, по силата на която кредиторът и
потребителят уговарят, че приложимият към договора за потребителски
кредит лихвен процент се формира на база на променлива компонента
8
(референтен лихвен процент) и фиксирана надбавка. Фиксираната надбавка
не може да бъде променяна едностранно за целия срок на договора за
кредит.“. В конкретния случай е постигнато изрично съгласие за олихвяване
на главицата с променлив лихвен процент, разписани са неговите
компоненти, посочена е фиксираната надбавка и ясно е дефинирана
променливата компонента. Съдът намира за важно да отбележи, че част ІI,
чл.4, ал.2 изключително детайлно и ясно дефинира условията, при които
договореният годишен лихвен процент може да бъде увеличен или намален,
като съдържа следната особено съществена уговорка, а именно – надбавката
към лихвата (т.е. увеличаването) може да бъде променена единствено по
взаимно съгласие между банката и кредитополучателя. Тази изрично
договорена възможност за увеличаване на лихвата категорично охранява
интересите на кредитополучателя и е гаранция, че промяна не може да бъде
извършена в негова вреда.
В обобщение може да се посочи, че в случая, на база на изричната
регламентация в чл.4 от договора, се установява наличието на разписана
конкретна и ясна методика, въз основа на която се формира лихвеният
процент по договора за кредит, което налага извод, че същият е сключен в
съответствие с визираните по-горе законови изисквания. Процесният договор
съдържа информация за лихвения процент по кредита, условията за
прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите
за промяна на лихвения процент. Твърдението, че банката не е спазила
собствената си методология за изчисляване на лихвения процент, се
опровергава от констатациите на вещото лице, което е установило, че именно
при спазване на тази методология, считано от 01.06.2015г. лихвеният процент
по договора е бил намален от 9.50 % на 7.35 %.
За неуместно, съобразно установеното по делото, въззивният съд счита
позоваването на хипотеза на чл.143 ал.2 т.12 от ЗЗП, според която е налице
неравноправност на процесните клаузи, като предвиждащи цената да се
определя при получаването на стоката или предоставянето на услугата или
даващи право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без
потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако
окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената,
уговорена при сключването на договора. Подобна хипотеза категорично не
може да се приеме, че е налице.
С горните доводи, съдът обосновава извода си, че оплакванията във
въззивната жалба са несъстоятелни, а решението, в частта, отхвърляща иска
по чл.26 ал.1 пр.1 от ЗЗД, е правилно и следва да се потвърди.
Решението на ДнРС е правилно и в частта по предявения иск за
присъждане на сумата от 500 лева, представляваща недължимо платени по
договора за кредит лихви. Този иск се базира на твърдението, че лихвите по
договора не са били правилно изчислени от страна на банката, което е довело
9
до надплащане на сума в посочения размер. Верността на нито едно от така
посочените твърдения не е доказана по делото. От една страна – установено е,
че при прилагане на договорената методология за промяна на лихвения
процент, считано от 01.06.2015г. същият е намален от 9.50 % на 7.35 %, което
е довело и до намаляване на погасителната вноска от 70.99 лева на 68.50 лева,
т.е. в срока на действие на договора е бил приложен механизъм на намаляване
на лихвата, съобразен с правилата на банката. От друга страна – надплащане
на сума не е налице въобще, още по-малко в конкретния посочен размер. И в
тази част решението следва да се потвърди.
Поради неоснователността на жалбата, на въззивницата не се следват
разноски за настоящото производство.
Въззиваемото дружество е претендирало разноски за възнаграждение за
юрисконсулт. Съобразно фактическата и правна сложност на делото следва да
им бъде присъдена сума в размер на 100.00 лева, определени на основание
чл.78 ал.8 от ГПК, във вр. с чл.37 от Закона за правната помощ, във вр. с
чл.25 ал.1 от Наредба за заплащане на правна помощ.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
П О Т В Ъ Р Ж Д А В А изцяло решение с №260047/01.02.2021г.,
постановено от Районен съд – Дупница по гр.д.№504 по описа за 2020г. на
същия съд.
О С Ъ Ж Д А СН. Б. Б., с ЕГН **********, със съдебен адрес:
гр.София, ***, да заплати на „Банка ДСК“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление в гр.София, ул.„*** разноски за въззивната инстанция в размер
на 100.00 лева (сто лева).
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10