Р Е Ш
Е Н И Е
Номер………. 07.04.2021г. гр.Стара Загора
В ИМЕТО НА НАРОДА
Старозагорски
окръжен съд – търговско отделение, на 09.03.2021г., в публично съдебно
заседание, в следния състав:
Председател: ДИМИТЪР ХРИСТОВ Членове: РУМЯНА ТАНЕВА
ХРИСТО СИМИТЧИЕВ
И
секретаря Стойка Иванова, като разгледа докладваното от съдията Симитчиев
въззивно търговско дело номер 1014 по описа за
2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на „ЗАД“О.З.“ “ АД, с ЕИК: *******, със седалище и адрес на
управление: *******, представлявано от представителите А.П.Л.и Р.К.Д.против
Решение №260169/05.10.2020г. по гр.дело №5209/2019г. по описа на Старозагорския
районен съд, с което се осъжда жалбоподателя да заплати на С.Г.С., с ЕГН: **********,***,
в качеството му на внук на С.Г.С., с ЕГН: **********,*** Загора /съдебен адрес:
адв. З. ***, */, сумата от 10 000 лева /десет хиляди лева/, представляваща
обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди - болки и страдания,
вследствие на ПТП, настъпило на 13.10.2014 г., при което починал дядо му, ведно
със законната лихва върху сумата, считано от 13.10.2014 г. - датата на
непозволеното увреждане, до окончателното й изплащане, както и разноските по
делото от 830 лв.
Във
въззивната жалба са наведени доводи за неправилност и незаконосъобразност на
обжалваното решение, като са изложени подробни съображения в тази връзка.
Направено е искане съдът да отмени решението в обжалваната му част и да
отхвърли изцяло предявения иск, а евентуално, да намали размера на присъденото
обезщетение до 5000 лв..
В
законния срок е постъпил отговор на въззивната жалба, с който въззиваемият С.Г.С.
заявява, че жалбата е неоснователна и моли съда да потвърди първоинстанционното
решение.
Старозагорският
окръжен съд, в изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК и като взе предвид
становищата и възраженията на страните, в съвкупност с доказателствата по
делото, намира следното:
Обжалваното
решение е валидно и допустимо.
Предмет на предявения иск по чл.226, ал.1 от Кодекса
за застраховането (отм.) е реализиране правото на увреденото лице, спрямо което
застрахованият е отговорен, да иска обезщетението пряко от застрахователя по
застраховка "Гражданска отговорност". Съгласно §22 от ПЗР на новия КЗ (в сила от 01.01.2016г.), „За застрахователните договори, сключени
преди влизането в сила на този кодекс, се прилага част четвърта от отменения
Кодекс за застраховането, освен ако страните договорят друго след влизането в
сила на този кодекс.“ В настоящия случай, правата на ищеца се претендират
въз основа на договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“,
сключен при ответното дружество през 2013г., а нормата, уреждаща правото на
увреденият, спрямо който застрахованият е отговорен, да иска обезщетението
пряко от застрахователя – чл.226, ал.1 КЗ (отм) е именно в част четвърта,
поради което и съставлява приложимата материално-правна норма по предявения
иск, т.е. основанието на иска.
В
тази връзка, съдът намира за неоснователно възражението на ответника за
недопустимост на иска, поради неспазване от ищеца на изискването на чл.498,
ал., във вр. с ал.3 от КЗ, първо да отправи към застрахователя писмена
застрахователна претенция по реда на чл. 380 КЗ, преди да заведе дело в съда,
тъй като, на основание горецитирания §22 от ПЗР новия КЗ, в случая намира
приложение уредбата по част четвърта от отменения КЗ, където е уреден прекия
иск на пострадалия (чл.226, ал.1 КЗ) и където липсва такова изискване,
аналогично на новата уредба по чл.498, ал.1 ГПК.
С
оглед повдигнатите във въззивната жалба възражения, съгласно чл.269 ГПК
настоящата инстанция не следва да преразглежда установените по делото факти
относно настъпването на ПТП при описания в Им механизъм, настъпилата смърт на
дядото на ответника вследствие ПТП, родствената връзка между ищеца и починалия,
както и наличието на застрахователно правоотношение по застраховка ГО, сключена
при ответното дружество, покриваща отговорността на водача на автобуса,
причинил ПТП с дядото на ищеца. Тези факти не са спорни, установени са по
делото, а също така е налице влязла в сила присъда, задължителна за настоящия
съд съгласно чл.300 ГПК, постановена по НОХД № 187/2015 г. по описа на ОС -
Стара Загора, с която застрахования при ответника водач И.Д.К. е признат
за виновен в това, че на 13.10.2014 г. около 9:20 часа, западно от гр. Стара
Загора, на път 6602, на км. 1+960, при управление на МПС - автобус „Ивеко Маго
59-12“, с peг. № *******, нарушил правилата за движение по ЗДвП, а именно:чл.
23, ал. 1 от ЗДвП: „Водачът на пътно превозно средство е длъжен да се движи на
такова разстояние от движещото се пред него друго превозно средство , че да
може да избегне удряне в него, когато то намали скоростта или спре рязко.“, и чл.
25, ал. 2 от ЗДвП: „При маневра, която е свързана с навлизане изцяло или
частично в съседната пътна лента, водачът е длъжен да пропусне пътните превозни
средства, които се движат по нея“, и по непредпазливост причинил смъртта на С.Г.С.,
с ЕГН: **********, като след деянието направил всичко, зависещо от него за
оказване помощ на пострадалия, поради което и на основание чл. 343а, ал. 1, б.
„б“, вр. с чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. с чл. 342, ал. 1 от НК и чл. 58а, ал. 1
и чл. 54 от НК, подсъдимият бил осъден на една година и четири месеца „лишаване
от свобода“, като бил оправдан по първоначално повдигнатото обвинение по чл.
343, ал. 1, б. „в“, вр. с чл. 342, ал. 1 от НК. Съгласно чл. 300 от ГПК
влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за настоящия
граждански съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно
това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на
дееца. С оглед на това, следвало да се приеме за установено, че описаното
деяние било извършено виновно от делинквента.
С
оглед направените във възивната жалба възражения, спорно, на първо място, е
дали ищецът е сред лицата, които могат да ангажират отговорността на ответника,
като застраховател по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“
на прекия причинител на ПТП, при което е починал дядото на ищеца.
Съгласно
Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по Тълкувателно дело № 1/2016
г. ОСНГТК на Върховния касационен съд, „Материално легитимирани да получат
обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са
лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969
г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е
създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата
смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо
да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка
с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди.“
Ето
защо, в настоящия случай следва да се прецени дали е доказано по делото ищецът
да е създал с дядо си такава трайна и дълбока емоционална връзка и дали търпи
от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е
справедливо да бъдат обезщетени.
В
тази връзка, възраженията на въззивника са, че макар да не оспорва наличието на
претърпени болки и страдания, свързани със смъртта на дядото на ищеца, същите не надхвърлят по интензитет и
времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Според
въззивника, самата родствена връзка не е достатъчна, за да обуслови
материалната легитимация на ищцата за предявяването на иска. В жалбата се
поддръжа, че по гр.д. 7847/2016 г. по описа на СГС е налице влязло в сила
решение, с което е приета и доказана изключителната връзка между починалия и
преките му наследници от низходящ ред. Това, от своя страна, според въззивника
изключва наличието на подобна връзка между починалия и ищеца в настоящото
производство, която се явява негова внучка.
Съдът
съобрази показанията на бащата на ищеца, разпитан пред първата инстанция. Според
същите, синът му бил любимецът на баща му и бил кръстен на него. След смъртта
на съпругата на свидетеля, дядото и бабата се грижили почти изцяло за ищеца,
който тогава бил на 13г. и живеел в с.Зетьово. Когато станал в осми клас,
ищецът отишъл да учи в Стара Загора, а впоследствие продължил студент във
Варна. Когато разбрал за смъртта на дядо си, ищецът бил неадекватен поне месец
и нещо, след което постепенно осмислил случилото се. Станал по-затворен,
по-мълчалив, мислите и приказките му станали други, често говорил за дядо си и
какво са щели да правят заедно, ако е бил жив.
Съдът
кредитира показанията на разпитания свидетел и намира, че от същите се
установява, че освен формалната връзка на родство, между ищеца и дядо му е била
установена по-трайна и дълбока емоционална връзка, надхвърляща обичайните
отношения между такива роднини, поради съдържанието на която ищецът е претърпял
силни емоционални болки и страдания от смъртта му. Според съда, изграждането и
съществуването на такава връзка
между
дядото и внука му се установява по делото, като следва да се отчете, че освен че
през периода след смъртта на майката на ищеца, дядо му се е грижил за него
постоянно, преди това ищецът и дядо му също са живели в с.Зетьово и често за
били заедно. Съдът взе предвид и установената от свидетелските показания видима
негативна промяна в поведението на ищеца след смъртта на дядо му, която е била
именно вследствие скръбта му от загубата на много близък човек. Не може да се
приеме доводът на въззивника, че тъй като ищецът е живял като ученик в Стара Загора,
а като студент във Варна, между него и дядо му нямало дълбока емоционална
връзка. Още по-малко може да се възприеме доводът в жалбата, че ищецът се
прибрал на село след смъртта на дядо си само за 1 месец, доколкото
свидетелските показания са категорични, че ищецът не е бил на себе си повече от
1-месец и трайно е променил поведението си в негативен емоционален аспект след
това. Несъстоятелна и недоказана е тезата на въззивинка, че след като било
установено по дурго дело, че преките родственици на починалия били в
изключително близки отношения с него, това изключва такава близост на
по-далечните такива, в случая, на внука на починалия.
Въз
основа на всичко гореизложено, съдът приема за доказано по делото, че ищецът
действително е претърпял болки и страдания от смъртта на дядо си, които в
конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Следователно, ищецът има
право да бъде обезщетен за действително претърпените от него неимуществени
вреди от ответника, в качеството му на застраховател по застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите“, по която застраховано лице е делинквентът И.Д.К..
На
следващо място, въззивникът е възразил, че е налице съпричиняване от страна на
дядото на ищеца за настъпване на вредоносния резултат, изразяващо се в това, че
същият е можел да избегне настъпването на ПТП, тъй като е имал добра видимост
спрямо идващия към него автобус и е можел да предприеме маневра вдясно извън
пътното платно, с което да избегне сблъсъка. В случая обаче,
Съдът
намира така направеното възражение за неоснователно. На първо място, видно е от
заключението на САТЕ, че дядото на ищеца е възприел идващия срещу него, в
неговото платно, автобус и е предприел аварийно спиране, в хода на което е
настъпил удар между двете МПС. Независимо че според САТЕ, дядото на ищеца е
имал възможност да забележи автобуса от около 250 м., според заключението,
автобусът се е движел в попътната си лента не е представлявал опасност за
движението, поради което и не имало причина водачът на л.а. Хюндай да взема
предохранителни мерки от по-рано. Напротив, установява се, че автобусът е
навлязъл внезапно в насрещното платно и от момента на пресичане на осовата
линия между двете платна до момента на удара е изминал 21 м., което сочи, че е
навлязъл в платното на движение на дядото на ищеца буквално в последния момент,
вкл. установено е, че мястото на удара е било в т-.нар. опасна зона на л.а.
Хюндай и сблъсъкът е бил неизбежен чрез аварийно спиране. Нещо повече, според
САТЕ има данни, че дядото на ищеца дори е предприел завой надясно преди да
започне ефективно спиране. Ето защо, изводът в заключението, че водачът на ла.
Хюндай е имал възможност да избегне удара само чрез отклоняване на автомобила
вдясно и излизане от пътното платно не следва да се възприема еднозначно като
сигурен факт, не може да се тълкува в смисъл, че е налице съпричиняване на ПТП
от водача на л.а. Хюндай, а че това е била единствената възможност да се
избегне сблъсъка. Още повече, в случая не е изследвано дали условията на този
участък от пътя са позволявали такова отклонение извън пътното платно, без това
да доведе също до опасност за живота на водача на л.а. Хюндай, напр. сблъсък с
дърво или друго препятствие край пътя (канал, яма и др.). Не на последно място,
в САТЕ ясно са посочи причините за настъпване на ПТП (отговор на въпрос №9) и
те сочат изцяло вина на водача на автобуса.
Недоказано
се явява възражението в жалбата, че дядото на ищеца е бил без поставен
предпазен колан при ПТП, при лежаща върху въззивника доказателствена тежест.
Така отговорът на въпрос 12 и 13 на дават категоричен отговор дали пострадалият
е бил със или без поставен предпазен колан. Освен това, според отговора на
въпрос 11 на САТЕ, обезопасителния колан не е могъл да спаси пострадалия от
настъпилите травми, предвид големите инерционни сили, вследствие които
вътрешните органи не могат да издържат натоварването, както и предвид факта, че
спрямо пострадалия е имало директно въздействие от деформирани части на
автомобила от лявата страна на купето и вратата, вследствие което тялото на
пострадалия е било затиснато.
Съдът
намира, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение от 10000 лв
отговаря на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД и съответства на доказаните
по делото неимуществени вреди, претърпени от ищеца. Касае се за вреди от
настъпила смърт на пострадалия родственик на ищеца, с оглед на което сумата от
10000 лв е справедлив еквивалент на дължимото парично обезщетение на
претърпените от ищеца неимуществени вреди, както с оглед
обществено-икономическото положение в Държавата към датата ПТП, така и с оглед
съдебната практика в подобни случаи.
С
оглед всичко изложено, съдът намира, че предявеният иск се явява основателен
доказан до предявения размер от 10000 лв. Тъй като първоинстанционният съд е
стигнал до същия извод и е уважил иска в посочения размер, обжалваното Решение
№260169/05.10.2020г. по гр.дело №5209/2019г. по описа на Старозагорския районен
съд, с което се осъжда жалбоподателя да заплати на С.Г.С., с ЕГН: **********,***,
в качеството му на внук на С.Г.С., с ЕГН: **********,*** Загора /съдебен адрес:
адв. З. ***, офис 2/, сумата от 10 000 лева /десет хиляди лева/, представляваща
обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди - болки и страдания,
вследствие на ПТП, настъпило на 13.10.2014 г., при което починал дядо му, ведно
със законната лихва върху сумата, считано от 13.10.2014 г. - датата на
непозволеното увреждане, до окончателното й изплащане, както и разноските по
делото от 830 лв. На основание чл.272 ГПК, въззивният съд препраща и към
мотивите на първоинстанционното решение, които изцяло споделя.
На
основание чл.78, ал.1 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца разноските пред настоящата инстанция от 830 лв за адв. хонорар.
Мотивиран
от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло Решение №260169/05.10.2020г. по гр.дело №5209/2019г. по описа на
Старозагорския районен съд.
ОСЪЖДА „ЗАД“О.З.“ “ АД, с ЕИК: *******, със
седалище и адрес на управление: *******, представлявано от представителите А.П.Л.и
Р.К.Д., да заплати на С.Г.С., с ЕГН: **********,***, сумата 830 лв. /осемстотин
и тридесет лева/, представляваща направените по делото разноски пред настоящата
инстанция.
Присъдените
в полза на ищеца суми могат да бъдат изплатени по служебна банкова сметка ***.
39 от Закона за адвокатурата в „Р.Б./“ ЕАД, с IBAN: ***, с титуляр адв. Ж.С.З..
Решението
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд, при наличие на
предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, в 1-месечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.