№ 2455
гр. София, 03.10.2022 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито
заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Бистра Н.а
Членове:Тодор Тодоров
М. Василев
като разгледа докладваното от М. Василев Въззивно частно гражданско дело
№ 20221000502721 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 274 – 279 от ГПК.
Образувано е по частна жалба от 13.07.2022 г. на ищцата Г. В. Г. срещу определението от
24.06.2022 г. по гр. дело № 15155/2021 г. на Софийския градски съд, VІ-8 състав, с което е
оставено без уважение искането на същата за изменение в частта на разноските на определението
от 13.05.2022 г., с което е прекратено производството.
В жалбата се твърди, че неправилно СГС не е присъдил исканите разноски, тъй като ответникът
е дал повод за завеждане на делото, а прекратяването е в следствие на новонастъпили в хода на
процеса обстоятелства, поради което по аналогия на чл. 78, ал. 2 ГПК отговорността за разноските
следва да се понесе от ответника.
Предвид изложеното жалбоподателката моли въззивния съд да отмени обжалвания съдебен акт.
Ответникът М. М. Н. в писмения отговор на процесуалния си представител оспорва частната
жалба. Претендира разноски.
Софийският апелативен съд, след като прецени събраните доказателства и обсъди доводите по
частната жалба, намира за установено следното:
Частната жалба е подадена срока по чл. 275, ал.1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество
тя е неоснователна.
Първоинстанционният съд е бил сезиран от Г. В. Г. с молба от 20.12.2021 г. по чл. 22а и сл. от
ЗЗДт във вр. с Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца
от 1980 г. срещу М. М. Н., с която се иска да бъде възстановено положението непосредствено
преди незаконното задържане, като бъде разпоредено връщане на детето Б. Н. родена на ********
г., в държавата по обичайното му местопребиваване – Република Австрия.
В молбата се твърди, че молителката е майка на детето Б. Н., което на 19.04.2021 г. ответникът
М. М. припознал детето пред службата по вписванията в гр. Ст. Йохан, Тирол. В молбата са
изложени факти и обстоятелства за това, как се е развила връзката между страните, за намеренията
1
и опитите им да установят съвместно фактическо съжителство в Република Австрия, където
молителката трайно се установила да живее и работи и където е нейното обичайно
местопребиваване, както и за изключително краткото време което ответникът е прекарал с дъщеря
си в Австрия и България, без да е живял на едно място с детето и майката. От момента на
раждането си детето пребивавало в Република Австрия, където молителката възнамерявала да го
отглежда, и имало установен адрес там. Твърди се, че тя, ответникът и детето пътували в края на
м. юни 2021 г. до България, за да запознаят детето с роднини и приятели и за да подаде
молителката лично заявления за издаване на документи за отпускане на майчинство и детски
помощи, изисквани от австрийските здравни служби. След пристигането им в България, въпреки
обещанията да живеят с детето в Австрия, ответникът поел работни ангажименти в гр. Бяла и гр.
София, установил интимна връзка с друга жена, и заедно с майка си започнал системен натиск
върху молителката, за да я убеди да се премести с дъщеря им в България, за да може да я вижда
когато си поиска. Изготвянето на документите в България, необходими за отпускане на
майчинство и детски на молителката в Австрия, отнело повече време и това наложило последната,
заедно с детето Б. на два пъти да се прибират до Австрия за задължителен медицински преглед и
ваксинация на детето, като ответникът и двата пъти дал съгласие за това в предписаната от закона
форма. На 21.09.2021 г. молителката направила консултация относно месечната издръжка в
австрийската служба за закрила на децата, където изрично подчертала, че тя и детето ще
продължат за живеят в Австрия. На 7.11.2021 г. молителката и детето пътували за България, заедно
с дядото на детето по майчина линия, за да прекарат време с роднини и приятели, като имали
купен еднопосочен билет обратно към Австрия за 16.12.2021 г. С цел да осигури на Б. контакти с
баща й, на 13, 14, 15 ноември 2021 г. молителката се срещнала с ответника, когато той гостувал на
родителите си в гр. Добрич, взаимоотношенията им не били конфликти, като ответникът дори
предложил на молителката баща й да му опакова и изпрати останалия в Австрия багаж, за да го
получи по транспортна фирма в София, което и станало на 09.12.2021 г, когато молителката
получила имейл от адвоката на ответника с предложение за споделено родителство и малко след
това фейсбук съобщение от ответникът, че е прекратил декларацията за съгласие детето да пътува
извън България, която била валидна до октомври 2022 г. Молителката твърди, че към настоящия
момент детето се отглеждало от нея в България, но тя никога не била имала намерение да напуска
Австрия, точно обратното – възнамерявала да закупи жилище там с родителите си. Молителката
имала право на обезщетение при бременност и получавала майчинство и детски помощи
единствено в Австрия, а в България нямала право и на двете. През пролетта на 2022 г., след
изтичане на отпуска по майчинство, следвало да се върне на работа. Съобразно изложеното
молителката смята, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 3 ХК. Отказът на ответника да
даде съгласие детето Б. да напусне страната се приравнявал на неправомерно задържане на
последното в Република България, като по този начин лишавал майката от възможност да се
прибере с детето в Австрия, да останат двете по принуда в България, за да може бащата да вижда
Б. когато му е удобно, без да полага основните грижи за нея.
С определение от 1.02.2022 г. СГС е върнал молбата и е прекратил производството на осн. чл.
130 ГПК, като е приел недопустимост на искането. Това определение е отменено с определение от
15.03.2022 г. по ч.гр.д. № 641/2022 г. на САС.
В открито съдебно заседание на 13.05.2022 г. процесуалният представил на молителката е
заявил, че оттегля подадената молба, по която е образувано производството, поради отпаднал
интерес от воденето на делото, тъй като ответникът на 3.05.2022 г. й е предоставил декларация, с
2
нотариална заверка на подписа, в която е обективирано съгласието му, детето Б. да напуска
пределите на Република България, придружавано от доверителката му. Поискано е присъждане на
направените по делото разноски съгласно представен списък по чл. 80 ГПК, тъй като ответникът е
станал повод за образуване на делото. С определение от същото заседание съдът прекратил
производството на осн. чл. 232 ГПК, но е оставил без уважение искането за присъждане на
разноски, за което е приета липса на предпоставки за присъждане.
На 20.05.2022 г. молителката е подала молба по чл. 248 ГПК /неправилно наименована „частна
жалба“/, с която е поискала изменение на определението от 13.05.2022 г. и присъждане на
поисканите разноски.
За да постанови обжалваното определение от 24.06.2022 г. СГС е приел, че няма основание за
присъждане на разноски, тъй като при прекратяване на производството право на такива има само
ответника, а разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК не може да се прилага по аналогия, нито да се
тълкува по аргумент на противното. Освен това е приел, че по делото не е установено поведение на
ответника, което да бъде преценено като незаконно отвличане или задържане на дете по смисъла
на Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца и
приложенията към нея от 1980 г.
Определението е правилно.
В случаите на прекратяване на производството законът възлага отговорността за разноските
върху ищеца – чл. 78, ал. 4 ГПК. Обстоятелството дали ответникът е дал повод за завеждане на
делото е ирелевантно, тъй като при прекратяване на производството /независимо от основанието за
това/ въпросът дали искът е основателен не се разрешава и не се изследва от съда. Само когато
съдът се произнесе по основателността на исковата претенция с крайното решение по
материалноправния спор, той може да прецени дали ответникът е дал повод за завеждане на
делото или не. Ето защо само в тази хипотеза законът отдава значение на това обстоятелство: 1) по
чл. 78, ал. 2 ГПК – ако искът е уважен, а ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане
на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца, и 2) по аргумент от
противното от чл. 78, ал. 2 ГПК – ако искът е отхвърлен поради погасяване на спорното право
след предявяване на иска, но ответникът е дал повод за завеждане на делото, то разноските се
възлагат върху ответника. И двата случая предполагат произнасяне с решение по съществото на
исковата претенция. При прекратяване на производството такова произнасяне липсва, поради
което няма как съдът да прецени дали ответникът е дал повод за завеждане на делото или не.
Извод за това съдът може да направи едва след като събере доказателствата и ги обсъди в
крайното си решение по спора, което не е възможно при прекратяване на делото. Ето защо тези
разноски винаги са дължими от ищеца.
В конкретния случай молителката е оттеглила молбата си и производството е било прекратено.
Ирелевантни са причините за оттеглянето. Същевременно, ответникът не е признал изложените
твърдения по молбата за образуване на производството, нито в молбата за оттегляне.
От друга страна, въззивният съд споделя изложените от първоинстанционния съд съображения,
че по делото не е установено поведение на ответника, което да бъде преценено като незаконно
отвличане или задържане на дете по смисъла на Хагската конвенция за гражданските аспекти на
международното отвличане на деца и приложенията към нея от 1980 г. Този извод следва и само на
база фактическите твърдения в молбата за образуване на производството, които не сочат на
подобно поведение. Ето защо дори и да се приеме становището, че и в хипотезата на прекратяване
3
на производството могат да се присъждат разноски на ищеца, ако ответникът с поведението си е
дал повод за завеждане на делото, то такова поведение в случая не се установява.
С оглед на изложеното частната жалба следва да се остави без уважение, а обжалваното с нея
определение – в сила, като правилно и законосъобразно.
Независимо от този изход на спора на ответника не следва да се присъждат своевременно
поисканите разноски за настоящото частно производство за заплатеното адвокатско
възнаграждание по представения към отговора на частната жалба договор за правна защита.
Според трайната съдебна практика в производството по чл. 248 ГПК, вкл. и във фазата по
обжалване, не се присъждат разноски.
Настоящото въззивно определение не подлежи на касационно обжалване на осн. чл. 274, ал. 4
ГПК, доколкото решението по основния спор не подлежи на касационно обжалване предвид чл.
22г, ал. 2 ЗЗДет.
Така мотивиран, Софийският апелативен съд,
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА определението от 24.06.2022 г. по гр. дело № 15155/2021 г. на Софийския
градски съд.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ответника М. М. Н. за присъждане на разноски за
настоящото частно производство.
Определението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК в 1-
седмичен срок от връчването на преписи на двете страни.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4