Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.
Велико Търново, 07.02.2019г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Великотърновски районен съд, гражданско колегия,
осемнадесети състав, на седми януари две хиляди и деветнадесета година, в
публично съдебно заседание в състав:
Районен
съдия: Димо Колев
Секретар
Стефка Илиева
като разгледа докладваното от съдията
гр.
дело № 2816 по описа за
за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени
са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422 ал. 1 вр.
чл. 415 ГПК вр. чл. 79 ал. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД.
Ищецът
излага твърдения, че на 11.03.2016г. е сключил с ответника договор за мобилни
услуги с предпочетен номер ***за срок от 24 месеца по програма „Нонстоп 29,
В
дадения му едномесечен срок ответникът е депозирал отговор на така подадената
искова молба, с който оспорва предявените искове като неоснователни и
недоказани. Релевира възражение за нищожност на неустоечната клауза по чл. 11
от договорите за мобилни услуги, поради нарушаване на добрите нрави и поради
неравноправния й характер, поради което смята, че не дължи сумата от 1069, 40
лв. Оспорва да е налице прекратяване на процесните договори като възразява да
са налице предпоставките на закона /чл. 87 ал. 1 ЗЗД/ за това – неизпълнение на
задълженията му по тях, а дори такова да е налице то не надвиша 1/5 от цената
на услугата /чл. 206 ЗЗД/, поради което договорите не могат да бъдат развалени.
По тези съображения моли за отхвърляне на исковете с присъждане на разноски.
Съдът,
като прецени събраните доказателства и доводите на страните, намира за установено
следното:
По
делото липсва спор, а и от представения заверен препис от договор за мобилни
услуги от 11.03.2016г. по заявка № ********* се установява, че ищецът се е
задължил да предоставя на ответника мобилни услуги за телефонен номер ***по
тарифен план „Нонстоп 29,
На
11.03.2016г. по заявка на ответника с № ********* страните са сключили и друг
договор за предоставяне на мобилни услуги за телефонен номер ***по тарифен план
„Нонстоп 29,
От
представените с исковата молба фактури и приложенията към тях издадени в
периода 18.03.2016г. – 18.06.2016г. /листи 16-23 и листи 36-43/ се установява,
че за телефонен номер ***за отчетния период 14.03.2016г. – 17.05.2016г. ищецът
е начислил за абонаментни такси и за използвани услуги сумата от 74, 63 лв., а за
телефонен номер ***сумата от 108, 49 лв. За периода 14.03.2016г. – 17.06.2016г начислените
лизингови вноски за мобилен апарат „***” са в размер на 50, 56 лв., а тези за
мобилното устройство „***” модел „***” са в размер на 82, 56 лв. Ищецът е
изготвил покана за доброволно плащане, с която е дал на ответника 10 – дневен
срок за заплати горепосочените суми, в противен случай го е предупредил, че ще
му бъде начислена неустойка за прекратяване на договорите за мобилни услуги в
общ размер на 1069, 40 лв., както и че ще настъпи предсрочна изискуемост на
всички лизингови вноски, чийто общ размер възлиза на 743, 60 лв. Ищецът не е
представил доказателства за връчването на тази покана на ответника.
По
делото са представени фактура № **********/18.07.2016г. и фактура №
**********/18.07.2016г., от които е видно, че на ответника е начислена
неустойка за предсрочно прекратяване на всеки от двата договора за мобилни
услуги в размер на по 534, 70 лв. или общо 1069, 40 лв. От тези фактури се
установява още, че на абоната са начислени и вноска за лизинг в размер на 291,
80 лв. относно лизинговата вещ „***”, както и вноска за лизинг в размер на 451,
80лв. за мобилното устройство „***”.
Видно
от приложеното ч.гр.д. № 2231/2018г. по описа на ВТРС в полза на ищеца срещу
ответника е издадена заповед за изпълнение № 1090/13.07.2018г. за сумата от 2129,
24 лв., представляваща общ размер на задълженията на потребителя за абонаменти
такси и услуги /74, 63 лв. и 108, 49 лв./, лизингови вноски /342, 56 лв. и 534,
36 лв./ и неустойки /по 534, 70 лв./ по процесните договори за мобилни услуги и
договори за лизинг, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на
подаване на заявлението до окончателното й изплащане. В срока по чл. 414 ал. 2 ГПК длъжникът е депозирал възражение срещу така издадената заповед за
изпълнение, като е оспорил дължимостта на посочените в нея суми.
При
така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:
Предявеният
иск за установяване вземанията на ищеца към ответника е процесуално допустим,
доколкото е предявен от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за
изпълнение, при направено възражение от длъжника в срока по чл. 414 ал. 2 ГПК и
има за предмет посочените в заповедта за изпълнение вземания.
Предмет
на установителния иск по чл. 422 ГПК е съществуване на вземането по издадената
заповед за изпълнение и успешното му провеждането изисква установяване
дължимостта на сумите по същата на посоченото в нея основание. Това предполага
установяване наличието на валидно облигационно правоотношение между страните по
процесните договори за мобилни услуги и договори за лизинг, че ищецът е
изправна страна по тях т.е. че е осигурил възможност и е предоставил на абоната
договорените мобилни услуги респ. ползването на лизинговите вещи, размера на претендираните
вземания, а по претенцията за неустойка – уговарянето на неустоечна клауза
между страните по договора, настъпване на основанията визирани във фактическия
състав на тази клауза, които дават право на мобилния оператор да начислява
неустойка в търсения размер.
От
събраните по делото доказателства категорично се установява, че между страните са
съществували валидни облигационни правоотношения по два договора за
предоставяне на мобилни услуги от 11.03.2016г. за телефонен номер ***и за
телефонен номер **********, регулирани от Общи условия, по който ответникът има
качеството абонат и потребител на мобилни услуги по см. на § 1 т.1 и т. 49 от
ДР на ЗЕС. Ответникът не оспорва, че ищецът е изпълнил задълженията си по тези
договори като за исковия период 14.03.2016г. – 17.06.2016г. му е предоставял
договорените между тях електронни съобщителни услуги по тарифен план „Нонстоп
29,
На
следващо място от събраните по делото доказателства категорично се установява,
че между страните по делото е възникнала валидна облигационна обвързаност и по
два договора за лизинг от 11.03.2016г. Същите с оглед на същественото си
съдържание имат правната характеристика на договор за оперативен лизинг по
смисъла на чл. 342 ал. 1 ТЗ, при който лизингодателят се задължава да
предостави за ползване вещ срещу възнаграждение. Ищецът е изправна страна по тези
договори, тъй като е изпълнил основното си задължение да предостави ползването
на лизинговата вещ - мобилен апарат „***” съответно мобилно устройство „***” за
уговорения между страните период. Фактическото предаване на лизинговите вещи от
лизингодателя на лизингополучателя не е спорно по делото, а и е удостоверено с
полагането на подпис от последния в съответствие с клаузата на чл. 4 от
договора. Ответникът не е оспорил авторството на положения от него подпис върху
документа на договора и доколкото същият обективира неизгоден за издателя си
факт, съдът е задължен да приеме за осъществил се факта на предаване на лизинговите
вещи. Получаването на предметната престация по договора за лизинг е породило
задължението на ответника да заплаща дължимото от него възнаграждение под
формата на лизингови вноски в сроковете и размерите, уговорени между страните.
По
договора за лизинг с предмет ползването на мобилен апарат „***” лизингополучателят
е следвало да заплати на ищеца възнаграждение в общ размер на 335, 57 лв. чрез
изплащането на 23 месечни лизингови вноски, всяка от които в размер на 14, 59
лв. В тежест на ответника е да докаже изпълнение на това му задължение, но
същият нито твърди, нито представя доказателства за извършено плащане на някоя
от погасителните вноски. Неизпълнението на задължението за плащане дава право
на лизингодателят в съответствие с чл. 12 ал. 1 от ОУ да обяви за предсрочно
изискуеми всички месечни погасителни вноски по договора за лизинг. Така към
18.07.2016г. задължението на ответника за лизингови вноски относно ползването
на мобилен апарат „***” е в общ размер на 327, 77 лв., доколкото ищецът прави
признание за неизгоден за него факт - частичното погасяване на лизинговата
вноска за отчетен период 18.04.2016г. – 17.05.2016г. до размера на 6, 79 лв. След
като ответникът не е заплатил тази сума претенцията за лизингови вноски по този
договор за лизинг се явява основателна до размера на 327, 77 лв. За разликата
над този размер до пълния предявен размер от 342, 36 лв. или за сумата от 14,
59 лв. претенцията за лизингови вноски следва да бъде отхвърлена. В заявлението
по заповедното производство тази сума е претендирана като лизингова вноска, но
тя не е част от лизинговата цена. В противен случай ще излезе, че за
възнаграждение по лизинговия договор се дължи сума /342, 36 лв./ надхвърляща
уговорената от 335, 57 лв. с ДДС. Сумата от 14, 59 лв. представлява уговорено
между страните допълнително заплащане по чл. 1 ал. 2 от лизинговия договор, в
случай, че лизингополучателят иска да придобие собствеността върху
предоставеното му за ползване устройство или като неустойка при невръщане на
последното. В заявлението за издаване на заповедта за изпълнение не са били
изложени обстоятелства, обосноваващи дължимостта на тази допълнителна сума в
някоя от посочените по – горе хипотези. Сумата от 14, 59 лв. е заявена по реда
на чл. 410 ГПК като лизингова вноска, но тя не е дължима от ответника на
соченото основание, поради което искът за лизингово възнаграждение в тази част
следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По
договора за лизинг с предмет възмездното ползване на мобилен апарат „***”
лизингополучателят е следвало да заплати на ищеца възнаграждение в общ размер
на 519, 57 лв., чрез заплащането на 23 месечни лизингови вноски, всяка от които
в размер на 22, 59 лв. с ДДС. Ответникът не твърди и не доказва плащане, но
ищецът прави признание за частично погасяване на вноската за периода
18.05.2016г. – 17.05.2016г. до размера на 14, 79 лв. Предвид на това и по вече
изложените съображения претенцията за лизингова цена по втория договор за
лизинг се явява основателна до размера на сумата от 511, 77 лв. За разликата
над нея до пълния предявен размер от 534, 36 лв. или за сумата от 22, 59 лв.
искът следва да се отхвърли, тъй като тази сума не е дължима на соченото от
ищеца основание – лизингово възнаграждение, а представлява уговорено между
страните допълнително заплащане по чл. 1 ал. 2 от лизинговия договор, в случай,
че лизингополучателят иска да придобие собствеността върху предоставеното му за
ползване устройство или като неустойка при невръщане на последното.
На
отхвърляне подлежи и претенцията на ищеца по чл. 92 ал. 1 ЗЗД за заплащане на
неустойка за предсрочно прекратяване на процесните договори за мобилни услуги в
общ размер на 1069, 40 лв. Уговорената във всеки от договорите неустоечна
клауза, предвиждаща вземане в полза на мобилния оператор при предсрочното им
прекратяване, чийто размер се определя от сбора на оставащите стандартни
месечни абонаменти такси от прекратяването до изтичане на уговорения в тях
срок, според настоящият състав на ВТРС, е нищожна поради противоречие с добрите
нрави в съответствие с чл. 26 ал. 1 пред. 3 ЗЗД. И в този смисъл наведеното от
ответника възражение се явява основателно. Съгласно ТР № 1/15.06.2010г. по
тълк. дело № 1/2009г. на ОСТК, на ВКС съдът следи служебно за недействителността
на договора поради нарушаване на добрите нрави и без да е релевирано възражение
от страната. Неустоечната клауза ще е нищожна поради накърняване на добрите
нрави, когато излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Насрещните престации по процесния договор се характеризират
с това, че мобилният оператор се е задължил да предостави на абоната
уговорените по вид мобилни услуги срещу задължението на същия да ги заплаща, но
само когато такива са предоставени респ. когато е осигурен достъп до
съответната мобилна мрежа. При предсрочно прекратяване на договора за мобилни
услуги и уговорена неустойка в размер на оставащите месечни абонаментни такси
до края на договора, доставчикът ще получи имуществена облага от насрещната
страна в размер, какъвто би получил, ако договорът не беше прекратен, но без да
предоставя достъп до мрежата си респ. без да предоставя мобилни услуги.
Неустоечната клауза при предсрочно прекратяване на договора е уговорена без да
са предвидени насрещни права за потребителя. Последният няма никакво право да
прекрати дадения договор, без това да влече след себе си заплащане на
неустойка. Следователно уговорената неустойка при предсрочно прекратяване на
договор излиза извън типичните си обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, води до значително неравновесие между правата и задълженията на
мобилния оператор и абоната, създава условия за неоснователно обогатяване на
първия и за нарушаване принципа за справедливост. Нищожността на неустоечната клауза
поради накърняване на добрите нрави прави безпредметно произнасянето на съда по
другото релевирано от ответника възражение за нейната недействителност, поради
неравноправния й характер по смисъла на чл. 143 и сл. ЗЗП. Само за пълнота
следва да се отбележи и по – изложените вече съображения, че визираните
неустоечни клаузи поставят в неравноправно и подчинено положение потребителя на
услугата спрямо търговеца - доставчик и доколкото те не са уговорени индивидуално
са нищожни по смисъла на чл. 146 ал. 1 ЗЗП.
Дори
обаче клаузите за неустойка да бяха валидни, по делото не се доказа осъществяването
на предпоставките, водещи до възникване на това вземане. Неустойката е форма на
договорна отговорност, която служи за обезщетяване на вредите от
неизпълнението, като предварително установява размера на тези вреди, без да е
необходимо кредиторът да ги доказва. В това се изразява типичната за неустойката
обезщетителна функция. Понастоящем, за да възникне вземане за неустойка в полза
на мобилния оператор следва да са налице кумулативно следните предпоставки –
договорно неизпълнение от страна на абоната и прекратяване на договора за
мобилни услуги, доколкото размера на неустойката се определя като сбор от
месечните абонаментни такси дължими за периода от датата на прекратяване на
договора до изтичане на предвидения срок. Основанията за прекратяване на
договора за мобилни услуги са регламентирани в приложените по делото Общи
условия, като съгласно чл. 19б б. „в” операторът може едностранно да прекрати
договора за мобилни услуги, поради неплащане от страна на потребителя на дължими
суми. Прекратяването на договора на визираното основание се подчинява на общите
правила на чл. 87 ал. 1 ЗЗД за срок и форма. Неизпълнението на договорно
задължение по причина, за която отговаря длъжника, включително неплащането на
възникнали задължения през предварително определен срок в договора е основание
за развалянето му според разписаното в чл. 87 ал. 1 ЗЗД. Следователно,
доколкото процесния договор е сключен в писмена форма, изявлението за прекратяването
му същото следва да е в такава форма и с него следва да се дава подходящ срок
за изпълнение. По делото е представена изготвена от ищеца покана за доброволно
плащане, с която е даден 10 – дневен срок на абоната да заплати дължимите от
него суми. Липсват обаче доказателства това писмено предизвестие да е
достигнало до длъжника, което е необходимо условие за настъпването на уредената
в чл. 87 ал. 1 ЗЗД последица - разваляне на договора между страните, преди
изтичането на крайния му срок. Липсата на надлежно прекратяване на договора
препятства пораждането на вземането за неустойка в полза на ищеца, поради
прекратяване на договора за мобилни услуги преди изтичане на уговорения срок.
По
тези съображения съдът намира, че по делото не се доказа в полза на ищеца да е
възникнало действително вземане за неустойка за предсрочно прекратяване на
процесните договори за мобилни услуги в общ размер на 1069, 40 лв., поради
което исковата претенция с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ал. 1 ГПК вр.
чл. 92 ЗЗД следва да се отхвърли като неоснователна.
При
този изход на делото претенцията на ищеца за присъждане на разноски, както в
исковото, така и в заповедното производство /т. 12 от ТР №4/18.06.2014г. по
тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК, на ВКС/ се явява частично основателна. В
исковото производство ищецът е доказал извършването на разноски за държавна
такса в размер на 257, 42 лв. и за адвокатско възнаграждение в размер 454, 86 лв.
По правилото на чл. 78 ал. 1 ГПК ответникът следва да заплати на ищеца разноски
съразмерно с уважената част на иска, с оглед на което, при общ размер на
разноските от 712, 28 лв. за настоящото производство, последният следва да
понесе разноски в размер на 342, 10 лв.
респ. за заповедното производство дължи заплащането на разноски в размер на 193,
36 лв. Ответникът, макар и да има право на разноски съразмерно с отхвърлената
част от иска, изрично е заявил, че не претендира такива.
Водим
от горното, Великотърновският районен съд
Р Е
Ш И:
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че И.Г.Й., ЕГН: ********** с адрес ***
ДЪЛЖИ на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. Младост 4, Бизнес Парк София, сграда 6, на
основание чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79 ал. 1 ЗЗД СУМАТА от 74, 63
лв. /седемдесет и четири лева и 63 стотинки/, представляваща общия размер на
незплатените абонаментни такси и използвани мобилни услуги за периода 14.03.2016г.
– 17.05.2016г. за телефонен номер ***по договор за мобилни услуги от
11.03.2016г. по заявка № *********, СУМАТА от 108, 49 лв. /сто и осем лева и 49
стотинки/ - представляваща общия размер на незплатените абонаментни такси и
използвани мобилни услуги за периода 14.03.2016г. – 17.05.2016г. за телефонен
номер ***по договор за мобилни услуги от 11.03.2016г. по заявка № *********,
СУМАТА от 327, 77 лв. /триста двадесет и седем лева и 77 стотинки/,
представляваща общия размер на незаплатените лизингови вноски по договор за
лизинг от 11.03.2016г. за мобилен апарат „***” модел Liquid, Z630 Black и
СУМАТА от 511, 77 лв. /петстотин и единадесет лева и 77 стотинки/,
представляваща общия размер на незаплатените лизингови вноски по договор за
лизинг от 11.03.2016г. за мобилен апарат „***” модел „***”, ведно със законната
лихва върху тези суми, считано датата на подаване на заявлението в съда – 12.07.2018г.
до окончателното изплащане на задължението, за които суми има издадена заповед
за изпълнение на парично задължение № 1090/13.07.2018г. по ч.гр.д. № 2231/2018г.
на ВТРС.
ОТХВЪРЛЯ
предявените от „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. Младост 4, Бизнес Парк София, сграда 6 против И.Г.Й.,
ЕГН: ********** с адрес ***, искове с правно основание чл. 422 ал. 1 вр. чл.
415 ГПК вр. чл. 79 ал. 1 ЗЗД и чл. 92 ал. 1 ЗЗД за приемане на установено по
отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от 534, 70 лв., представляваща
неустойка дължима за предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги от
11.03.2016г. по заявка № *********, сумата от 534, 70 лв., представляваща
неустойка дължима за предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги от
11.03.2016г. по заявка № *********, сумата от 14, 59 лв., представляваща
разликата над уважения размер от 327, 77 лв. до пълния предявен размер от 342,
36 лв. за незаплатени лизингови вноски по договор за лизинг от 11.03.2016г. за
мобилен апарат „***” модел Liquid, Z630 Black и сумата от 22, 59 лв.,
представляваща разликата над уважения размер от 511, 77 лв. до пълния предявен
размер от 534, 36 лв. за незаплатени лизингови вноски по договор за лизинг от
11.03.2016г. за мобилен апарат „***” модел „***”, КАТО неоснователни.
ОСЪЖДА
И.Г.Й., ЕГН: ********** с адрес *** ДА ЗАПЛАТИ на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Младост 4,
Бизнес Парк София, сграда 6, СУМАТА от 342, 10 лв. /триста четиридесет и два
лева и 10 стотинки/, представляваща общия размер на направените в исковото
производство разноски, съразмерно с уважената част от иска, КАКТО и СУМАТА от 193,
36 лв. /сто деветдесет и три лева и 36 стотинки, представляваща сторените в
заповедното производство разноски, съразмерно с уважената част от иска.
Препис
от решението, след влизането му в сила, да се приложи по частно гражданско дело
№ 2231/2018. по описа на ВТРС.
Решението подлежи на обжалване пред ВТОС в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: