Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 15
октомври 2018 г.
Софийски окръжен съд, наказателно
отделение, в открито съдебно заседание, проведено на осми октомври през две хиляди
и осемнадесета година в състав:
Председател: ПЛАМЕН ПЕТКОВ
Членове: ЯНИКА БОЗАДЖИЕВА
КРИСТИНА ТОДОРОВА
при секретаря Димитрова
и с участието на прокурор от СОП Билярска, като разгледа докладваното от съдия
ТОДОРОВА в.н.о.х. дело № 364 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе
предвид следното:
С
присъда № 77 от 17.05.2018 г. на Районен съд – гр.П., постановена по н.о.х.д. №
139/2017 г. по описа на същия съд, подсъдимия Н.И.Д., с адрес ***, ЕГН **********,
е признат за виновен в това, че на неустановена дата през месец октомври 2016
г., в с.Ч., противозаконно е присвоил чужда движима вещ, която владеел, като
се разпоредил с нея - продал вещта на
трето лице – И. Н. И., с ЕГН **********, без да е упълномощен изрично за това,
а именно лек автомобил марка „Форд“, модел „Маверик“, с рег. № ******, на
стойност 2 600 лева, собственост на С. Д. Ц., с ЕГН **********, поради
което и на основание чл.206 ал.1 от НК и във вр. с чл.54 ал.1 от НК му е
наложено наказание лишаване от свобода за срок от 1 /една/ година, чието
изпълнение на основание чл.66 ал.1 от НК е отложено за изпитателен срок от три
години, считано от влизане в сила на присъдата.
Със
същата присъда подсъдимия Н.И.Д. е съден да заплати на гражданските ищци Д.С.Ц.
и П. И.Ц. сумата от 1 500 /хиляда и петстотин/ лева, представляваща обезщетение
за претърпени от последните имуществени вреди от престъплението, в извършването
на което подсъдимия е признат за виновен, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на деянието – 13.09.2017 г. до окончателното й
изплащане.
С
горепосочената присъда подсъдимия Н.И.Д. е осъден на основание чл.189 ал.3 от НПК да заплати в полза на държавата - по сметка на РС – гр.П. сумата от 200
лева, представляваща направени по делото разноски в съдебното производство и
сумата от 60,00 лева, представляваща дължима държавна такса върху уважения
размер на гражданския иск, както и по сметка на РУП – гр.П. направените във
фазата на досъдебното производство разноски в размер на 67,62 лева.
С
присъдата е постановено, след влизането й в законна сила, иззетите по делото като веществени
доказателства – два броя регистрационни табели с номера *******, да бъдат
предадени на ОД на МВР – гр.П..
Срещу
така постановената присъда е постъпила въззивна жалба от адв.Н.З. – упълномощен
защитник на подсъдимия Н.И.Д., с оплакване за нейната неправилност и
необоснованост. Релевират се конкретни доводи за постановяване на атакуваната
присъда при липса на достатъчно доказателства, сочещи на извършено от
подсъдимия Д. деяние, което да е съставомерно по своето обективно и субективно
проявление. В тази насока се твърди, че неправилно първостепенния съд е
изградил решаващите си изводи на показанията на свидетелите И. И. и Д.Ц., като
същевременно е игнорирал тези на свидетеля И. Т.. Сочи се още от защитата, че
при индивидуализацията на наложеното на подсъдимия наказание първоинстанционния
съд е приел в нарушение на закона, че той /подсъдимия/ има статут на осъждано
лице, доколкото е бил реабилитиран по право. Иска се от въззивния съд на
основание чл.336 ал.1, т.3, вр. чл.334 т.2 от НПК да отмени обжалваната
присъда, като постанови нова такава, с която подсъдимия Д. да бъде признат за
невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по
чл.206 ал.1 от НК, както и да бъде отхвърлен изцяло предявения срещу него
граждански иск.
В съдебно заседание пред настоящата
инстанция
представителят на С.о.п. пледира обжалваната присъда да бъде потвърдена, като
правилна и законосъобразна. Счита, че първоинстанционния съд е извършил
обективно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, изводими от
съвкупната оценка на доказателствената съвкупност, поради което не е допуснал
съществени процесуални нарушения, налагащи отмяна на постановения от него
съдебен акт. Според представителят на СОП, съществуващата по делото
доказателствена основа, по несъмнен начин установява извършеното в конкретния
случай престъпление и участието на подсъдимия Д. в него, поради което
атакуваната присъда не е и необоснована. Прокурорът счита също така, че
наложеното с присъдата на подсъдимия наказание е справедливо и съответно на
целите по чл.36 от НК, което не налага и изменението й.
В съдебно заседание пред
въззивната инстанция защитата на подсъдимия Н.И.Д. в лицето на адвокат З.
изразява становище, че атакуваната присъда е необоснована, неправилна и
несправедлива, поради което моли да бъде отменена. В тази насока се сочи още от
защитата, че съществуващите по делото доказателства по никакъв начин не могат
да свържат подсъдимия с действията по обсебване на процесния автомобил. Предвид
тези обстоятелства моли въззивният съд да приеме, че подсъдимия не е извършил
инкриминираното му присвоително престъпление и с оглед на това да го оправдае
за същото. Алтернативно защитата заявява искане въззивния съд да приложи
разпоредбата на чл.78а от НК, като освободи подсъдимия от наказателна
отговорност за това престъпление и му наложи административно наказание. Моли също
така предявеният срещу подсъдимия граждански иск да бъде отхвърлен изцяло, като
неоснователен и недоказан.
В последната си дума пред
въззивния съд подсъдимия Н.И.Д. заявява,
че не е виновен и моли да бъде оправдан.
Настоящият съдебен състав на СОС,
след като обсъди доводите на страните във връзка с данните по делото и като
провери изцяло правилността на атакуваната присъда съобразно изискванията на
чл.314 от НПК, приема за установено следното:
Въз основа на доказателствените материали, събрани и
проверени в хода на първоинстанционното съдебно следствие и след цялостния
анализ на доказателствената съвкупност решаващият състав на въззивния съд
намира за безспорно установена и съответно възприема следната относима към
предмета на делото фактическа обстановка, а именно:
В началото на 2016 г. свидетелят
С. Д. Ц. /починал в хода на първоинстанционното съдебно производство/ придобил
собствеността върху лек автомобил марка „Форд”, модел „Маверик”, с рег. № ******,
по силата на сключен договор за покупко-продажба на МПС от 08.01.2016 г. с
нотариална заверка на подписите на страните, положени в него. Същият не заявил
тази промяна в данните относно собствеността на лекия автомобил в КАТ ОД на МВР – С. област и съответно не била
извършена промяна в регистрацията на автомобила на името на Ц.. През месец
октомври същата година, свидетелят Ц. решил да продаде посочения лек автомобил
и споделил намерението си с негов приятел. Двамата се намирали в питейно
заведение в гр.З., стопанисвано от подсъдимия Н.Д., който също чул разговора
им. Още същата вечер подсъдимият позвънил по телефона на свидетеля Ц. и му
предложил да закупи лекия автомобил „Форд”. На другият ден двамата се срещнали
пред заведението на подсъдимия в гр.З., където последния „изпробвал”
автомобила. Постигнали уговорка автомобилът да бъде закупен от подсъдимия Д. за
сумата от 2500 лева, като в момента на фактическото предаване на превозното
средство, подсъдимия трябвало да плати 1000 лева, а останалите 1 500 лева
следвало да заплати в срок около 3-4 дни. Разбрали се още, след плащането на
пълния размер на цената на автомобила от страна на подсъдимия, свидетеля Ц. да
извърши прехвърлянето на собствеността върху същия по нотариален ред. Веднага
след това двамата заедно отишли в дома на свидетеля Ц., където последния взел
личните си вещи от автомобила и го предал на подсъдимия Д., ведно с
придружаващите го документи /свидетелства за регистрация на автомобила част 1 и
част 2/. Подсъдимият Д. от своя страна заплатил на свидетеля Ц. сумата от 1000
лева. Предаването на лекият автомобил на подсъдимия Д. станало достояние и на
бащата на свидетеля Ц. – частния обвинител и граждански ищец Д.Ц.. Веднага след
това свидетеля Ц. споделил с него и с частната обвинителка и гражданска ищца П.
Ц. /майка на свидетеля С. Ц./ за постигнатата уговорка с подсъдимия.
След около една седмица
свидетелят С. Ц. потърсил подсъдимия, с претенция да му заплати и останалата
част от уговорената цена на лекия автомобил. Подсъдимият му обяснил, че в
момента е затруднен финансово и му обещал, че след още няколко дни сумата ще
бъде платена. Последвали още няколко подобни разговора, които останали
безрезултатни, тъй като плащане не било осъществено.
Междувременно подсъдимият Д.
продал лекия автомобил марка „Форд” на друг негов съгражданин – И. Н. И.. Последният
видял автомобила от обява за продажбата му по интернет, в която изрично било
отбелязано, че собствеността върху МПС не може да бъде прехвърляна.
Така след около две седмици от
фактическото предаване на автомобила от свидетеля С. Ц. на подсъдимия, същият
видял, че автомобила се управлява от свидетеля И. И.. Последният му обяснил, че
е закупил превозното средство от подсъдимия Д. за сумата от 2500 лева.
Свидетелят И. И. управлявал
автомобила около 5-6 месеца, след което същият се счупил и го предал за скрап.
В продължение на месец от
уговорката между свидетеля Ц. и подсъдимия, последният не му заплатил сумата от
1500 лева, поради което свидетеля Ц. подал жалба до РУ на МВР П..
В хода на образуваното досъдебно
производство е назначена и изготвена съдебно-оценителната експертиза /л.16 от
ДП/, която в заключението си е дала оценка на стойността на процесния лек
автомобил марка „Форд”, модел „Маверик”, с рег. № *******, възлизаща на сумата
от 3 000 лева.
По делото е назначена, изготвена
и приета от първостепенния съд повторна съдебно-оценителна експертиза, от
заключението на която се установява пазарна цена на лек автомобил марка „Форд”,
модел „Маверик”, с рег. № ******, към датата на инкриминираното деяние –
2 600 лева. Експертът изготвил посоченото заключение, е посочил, че
посочената пазарна цена на автомобила е определил, съобразявайки конкретните му технически параметри и
използвайки научни методики.
Възприетите от въззивната инстанция
фактически положения /описани по-горе/ напълно съответстват на направените от
първоинстанционния съд фактически констатации. Първостепенният
съд е извел фактическите си изводи въз основа на една законосъобразна и
правилна интерпретация на доказателствата по делото без да са били допуснати
съществени нарушения на процесуалните правила, като при оценката на
доказателствените материали не са били допуснати и логически грешки. Районният съд в пълно съответствие със законовите изисквания е
обсъдил доказателствените материали по делото – анализирал е показанията на разпитаните по
делото свидетели, писмените доказателствени средства и експертните заключения, поради което е приел за
несъмнено установена описаната по-горе фактология на деянието, която /както бе вече посочено по-горе/ се
възприема и от настоящата инстанция.
За да обоснове гореизложените, относими към предмета на делото фактически
констатации,
първостепенния съд правилно е кредитирал показанията на свидетелите С. Ц., Д.Ц.,
П.Ц. и И. И.. И според въззивната инстанция, на показанията на тези свидетели
следва да бъде дадена вяра изцяло, тъй като същите са последователни, детайлни,
логични, непротиворечиви, кореспондиращи изцяло, както по между си, така и с
останалия събран доказателствен материал. В показанията си, посочените
свидетели /вкл. в тези, дадени от тях на досъдебното производство, приобщени по
съответния процесуален ред чрез прочитането им/ подробно изясняват релевантните
по делото обстоятелства – факта, че процесния лек автомобил бил предаден от
свидетеля С. Ц. на подсъдимия, т.е. последния установил фактическа власт по
отношение на него; че владението върху този автомобил, подсъдимия осъществявал
въз основа на устна договорка със свидетеля С. Ц. за ползването му до момента
на окончателното изплащане на неговата цена, свързан и с придобиване
собствеността върху автомобила от страна на подсъдимия; обстоятелството, че
след изтичане на уговорения срок за заплащане цената на автомобила, подсъдимия
не я заплатил и продал автомобила на свидетеля И. И., без съгласието на неговия
собственик – свидетеля С. Ц.. В частност, обсъжданите свидетелски показания
носят информация и за характеристиките на уговорката относно процесния
автомобил, постигната между свидетеля С. Ц. и подсъдимия Д. – данните, че
свидетеля С. Ц. фактически е предал лекия автомобил на подсъдимия, но не е
прехвърлил собствеността си върху същия, по несъмнен начин сочат на воля за
постигане на транслативния ефект от сделката, свързан с придобиване
собствеността върху автомобила от страна на подсъдимия едва след окончателното
изплащане на цената му и сключване на договор в изискуемата от закона форма.
Относно показанията на свидетеля
И. Т. П., настоящият състав на въззивната инстанция, принципно не намери
основания да не им се довери. В показанията си, този свидетел дава сведения за
пряко възприета от него среща между подсъдимия и свидетеля С. Ц., проведена
през зимата на 2018 г. в заведение „Пещерата” в гр.З., на която подсъдимия
„броил някаква сума” и я дал на свидетеля Ц.. Както правилно е приел и първият
по степен съд, посочените свидетелски показания не са в състояние да подкрепят
твърденията на подсъдимия Д., установени от депозираните от него обясненията в
хода на първоинстанционното съдебно следствие, за изплатена от него на
свидетеля Ц. цена на процесния автомобил. И по мнение на въззивният съд това е
така, доколкото в свидетелските показания на П. не се съдържа никаква
конкретика относно предназначението и точния размер на сумата, предадена от
подсъдимия на свидетеля С. Ц.. При излагане на показанията си, свидетелят И. П.
заявява, че всъщност не познава свидетеля С. Ц., като същевременно
недвусмислено твърди, че в проведен впоследствие разговор с подсъдимия,
последният му е казал кой е той и му обяснил, че му е предоставил парична сума
за плащане цената на лек автомобил. При
това положения, тези показания на свидетеля П. се явяват заинтересовани,
тенденциозни и необективни, като манипулирани от подсъдимия, който в проведен
между тях разговор конкретно му е посочил името на лицето, с което се е срещнал
и причината за предоставената на това лице парична сума, за което свидетелят
впоследствие разказва пред съда. Тезата за осъществено от подсъдимия пълно
плащане на уговорената със свидетеля С. Ц. цена на процесния автомобил,
поддържана от обясненията на подсъдимия, се оборва като несъстоятелна, и от
показанията на свидетеля Д.Ц., който заявява, че синът му /свидетеля С. Ц./ не
му е казвал подсъдимия да му е изплатил стойността на автомобила. Предвид
изложеното, възраженията на защитата в насока сторена от районния съд
едностранчива и превратна оценка на показанията на свидетеля И. П., не могат да
бъдат споделени от въззивния съд откъм основателност.
Въззивната инстанция кредитира заключението на повторната съдебно-оценителната експертиза, като намира
същата за компетентно изготвена, обоснована и в изискуемата се пълнота и яснота.
При обсъждането на приетите по делото заключения по двете съдебно-оценителни
експертизи /съответно на л.16 от ДП и това по повторната експертиза, приложено
на л.73-76 от НОХД № 139/2017 г. на ПРС/ първоинстанционният съд правилно е
кредитирал повторната съдебно-оценителна експертиза, като е възприел за
меродавна установената от нея оценка на инкриминирания автомобил, тъй като
същата, в тази експертиза е оценена към момента на извършването на
инкриминираното от обвинението деяние, съобразена е с конкретните технически
параметри на процесния автомобил и при използването на научни методики.
В обобщение следва да се
отбележи, че въззивният съд споделя напълно дадената от първостепенния съд
оценка на събрания по делото доказателствен материал, а именно – че не се
констатират съществени противоречия и несъответствия в доказателствената
съвкупност, и че събраните гласни и писмени доказателства, и експертизи в
своята цялост пресъздават непротиворечиво, логично и последователно възприетите
за безспорно установени фактически обстоятелства по делото.
При така установената
безпротиворечива фактическа обстановка, настоящият съдебен състав на СОС приема
следното от правна страна:
С поведението си в инкриминирания
период, по отношение на предоставената му в негово владение чужда движима вещ –
лек автомобил марка „Форд” с рег. № ******, подсъдимият Н.Д. от обективна и
субективна страна е осъществил престъплението обсебване, с предмет тази движима
вещ. В частност - на неустановена дата през м. октомври 2016 г., подсъдимият Д.
противозаконно е присвоил чужда движима вещ – горепосочения автомобил,
собственост на свидетеля С. Д. Ц., като без съгласието на последния, се
разпоредил с автомобила - продал го на трето лице.
Не пораждат съмнение и спор по
делото обстоятелствата относно собствеността на автомобила марка „Форд” и
основанието за предоставянето му от неговия собственик – свидетеля С. Ц. на
подсъдимия Д.. Това, че последният не е станал от юридическа гледна точка
собственик на този автомобил, поради неизпълнение на изискванията на закона за
формата на сключената сделка, възпрепятства в случая извършване на последващи
разпоредителни действия от страна на подсъдимия с него, вкл. и продажбата му. Следователно
безспорно се установи, че макар процесния автомобил фактически да е бил
предаден във владението на подсъдимия, собствеността върху него не е била
прехвърлена, а е отложена във времето – с оглед момента на плащане на пълната
цена на автомобила от страна на подсъдимия.
Несъмнено установена е и извършената от подсъдимия разпоредителна сделка
с автомобила и то само няколко дни след фактическото му предаване от свидетеля С.
Ц.. Поради това, правилно първата инстанция е приела от обективна страна, че
извършеното от подсъдимия Д. разпореждане с вещта, осъществява противоправното
обсебване по смисъла на чл.206 от НК, доколкото по отношение на него
/подсъдимия/ инкриминирания автомобил се явява чужда вещ, владяна от него на
фактическо основание – предаване от нейния владелец. Налице е признака „чужда”
вещ, както и нейното „противоправно” присвояване, изразяващо се в конкретния
случай в неправомерно разпореждане на подсъдимия с нея /същият не е притежавал
правото на собственост върху автомобила и е извършил разпоредителния акт без
съгласието на неговия собственик/. С действията си скоро след предаване в
негово владение на автомобила от свидетеля Ц. /след няколко дни същия го продал
на трето лице, без да е изпълнил задължението си спрямо св.Ц. да му заплати
цената/, подсъдимият Д. всъщност демонстрирал отношението си към чуждата вещ и
намерението си за своенето й. С оглед на това, не може да се приеме, че в
случая става въпрос за гражданско-правни отношения – неизпълнение на сделка по
покупко-продажба на автомобила. Ето защо, въззивната инстанция приема за правилни
изводите на първостепенния съд, че лекият автомобил не е принадлежал на
подсъдимия Д. и той е не е могъл /не е имал право/ да извършва разпоредителни
действия с него, поради което деятелността му обективира съставомерност на
престъплението обсебване.
Макар и да няма съответен протест
срещу тази част от присъдата, следва да се споделят като правилни съображенията
на първата инстанция, с които подсъдимия е признат за невиновен и оправдан по
обвинението му предмета на престъплението обсебване, извършено от подсъдимия да
е на стойност 3 000 /три хиляди/ лева. Във връзка със стойността на
процесния лек автомобил въззивният съд посочи по-горе защо стойността на
автомобила от 2 600 лева приема като меродавна такава, поради което не
намира за нужно отново да излага доводите си в тази насока.
Този състав на въззивният
съд се съгласява и с изводите на
районния съд за това, че от субективна страна присвоителното деяние
/обсебването/ е осъществено от подсъдимия при форма на вината пряк умисъл. Това
е така, доколкото подсъдимия е съзнавал общественоопасния характер на деянието
си, а именно че с извършените от него неправомерни действия с разпоредителен
характер, несъвместими с правното основание, на което подсъдимия е владеел
процесния автомобил, той присвоява противозаконно чуждата движима вещ. Освен
това подсъдимият Д. е предвиждал и общественоопасните последици на своето
деяние – невъзможността на собственика на вещта да се разпорежда с нея,
доколкото същата е била присвоена от него без никакво правно основание. Без
съмнение подсъдимият е искал и настъпването на общественоопасните последици,
тъй като всичките му действия обективно и субективно са били насочени към
постигането на общественоопасните последици – лишаването на собственика от
възможността да се разпорежда с вещта.
С
оглед на изложените съображения, СОС намери за обоснована и законосъобразна
атакуваната първоинстанционна присъда, с която е приложен правилно материалния
закон и подсъдимия е бил признат за виновен по правилната правна квалификация
на деянието му, съставомерно по чл.206 ал.1 от НК.
Въззивната
съдебна инстанция намери също така, че атакуваната присъда е и напълно
справедлива в частта й относно наложеното на подсъдимия Н.Д. наказание лишаване
от свобода за срок от 1 /една/ година. Този размер обективно е определен при
голям превес на смекчаващите вината и отговорността на подсъдимия
обстоятелства. Наложеното наказание напълно съответства и на степента на
обществена опасност както на деянието, така и на дееца. Правилно като
смекчаващи вината и наказателната отговорност на подсъдимия обстоятелства са
отчетени от районния съд чистото му съдебно минало /същият е реабилитиран по
предходните му осъждания/, признаването на вината му в хода на досъдебното
производство, влошеното му имуществено положение, към които въззивната
инстанция следва да допълни степента на обществена опасност на деянието и тази
на подсъдимия /сравнително ниски/. Отегчаващи вината и отговорността на
подсъдимия Д. обстоятелства, първият съд не е намерил, но настоящата инстанция
счете, че като такова следва да бъде взето в предвид обстоятелството, относно
сравнително високата стойност на предмета на обсебването – същият в стойностно
отношение се равнява на близо шест минимални работни заплати за страната,
изчислени към момента на деянието. Настоящият състав на СОС приема, че в случая
не са налице нито изключителни, нито многобройни смекчаващи обстоятелства,
които от своя страна да обусловят приложението на разпоредбата на чл.55 от НК.
Горепосочените смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства не са
изключителни по своя характер, тъй като нито едно от тях, респ. всички заедно
не обуславят една по-ниска степен на обществена опасност на деянието. Те не
могат да бъдат квалифцирани и като многобройни, тъй като не са толкова много на
брой, че също да обуславят една сравнително по-ниска степен на обществена
опасност на деянието. С оглед на това, правилно при определяне на наказанието
на подсъдимия Н.Д., районният съд не е приложил смекчения режим на
наказателната отговорност по чл.55 от НК, като е определил същото при условията
на чл.54 от НК при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства и му е
наложил наказание лишаване от свобода в минимален размер. Законосъобразно
първоинстанционният съд е преценил, че са налице предпоставките за приложение
на чл.66 от НК, тъй като наложеното на подсъдимия Д. наказание по вид и размер
съответства на изискванията на цитираната разпоредба, подсъдимия не е осъждан,
а предвид приетите от първата и настоящата съдебни инстанции смекчаващи
отговорността обстоятелства, същия не представлява голяма обществена опасност и
целите на наказанието по отношение на него могат да се постигнат и без
ефективното му изтърпяване.
При проверката на
присъдата в нейната гражданско-правна част СОС констатира, че в случая напълно правилно и
законосъобразно е била ангажирана и гражданската /деликтната/ отговорност на
подсъдимия Н.Д..
За да е осъществен съставът на непозволеното увреждане, е необходимо да е
налице виновно и противоправно поведение, което да е в пряка причинна връзка с
настъпилите вреди. В случая е установено, че подсъдимият е действал
противоправно, като се е разпоредил в полза на трето
лице /по начин изключващ връщането му на собственика/, с намиращия се във
фактическата му власт чужд лек автомобил и съответно не е заплатил на
собственика му – свидетеля С. Ц. остатъка от уговорената цена на автомобила –
сумата от 1500 лева. В
резултат на това противоправно поведение на подсъдимия, на гражданския ищец С. Ц. са били причинени имуществени вреди възлизащи на именно на сумата от 1500 лева. Налице е причинна връзка между действията на
подсъдимия и вредоносния резултат. Следователно елементите, касаещи обективната
страна на състава на непозволено увреждане, са налице. От субективна страна, за
да е осъществен деликт, се изисква деянието да е извършено виновно.
Подсъдимият, както бе посочено по-горе, е действал умишлено. С оглед това на
гражданските
ищци Д.Ц. и П. Ц. /наследници на починалия
гр.ищец С. Ц./ се дължи имуществено обезщетение, чийто размер правилно е присъден от първата инстанция като съответен на
сумата от 1500 лева, ведно със законната лихва върху, считано от датата на
деянието до окончателното й изплащане.
В
съответствие с процесуалния закон е и решението на първоинстанционния съд
направените по делото разноски, да бъдат възложени в тежест на подсъдимия Н.Д..
Предвид всичко
гореизложено
и след извършена на основание чл.314 от НПК служебна проверка на правилността
на проверявания съдебен акт, при която проверка не се констатираха основания за
неговото отменяване, респ. изменение, или отменяване и връщане за
ново разглеждане, СОС намери, че същият следва да бъде потвърден
изцяло.
Воден
от горните мотиви и на основание чл.334 т.6, вр. чл.338 от НПК, С. окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло присъда № 77 от 17.05.2018 г. на Районен съд – гр.П., постановена по
н.о.х.д. № 139/2017 г. по описа на същия съд.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране.
Председател:
Членове:
1.
2.