Административен съд Пловдив
Р Е Ш Е Н И Е
№ 1540
Град Пловдив, 17 август 2020 година
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ПЛОВДИВ, І
отделение, ХІV състав, в открито заседание на двадесет и
четвърти юни през две хиляди и двадесетата година, в състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: ВЕЛИЧКА ГЕОРГИЕВА
при секретар НЕДЯЛКА ПЕТКОВА, като
разгледа докладваното от съдията административно
дело № 3861 по описа на съда за 2019
година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.5, ал.4 от ЗПГРРЛ вр с чл.145 и
следващите от Административно-процесуалния кодекс.
Образувано
е по жалба на М.Г.Ч. ***, чрез адв. П., против заповед № РД-20-158 от
25.11.2019 г. на областния управител на област Пловдив, с която е отказано
разглеждането по същество на заявление с вх. № ИГ-05-264/09#3 7/22.10.2019 г.,
подадено по реда и на основание ЗПГРРЛ от жалбоподателя, в качеството му на
репресирано лице и на наследник на репресираните лица Г.Ч.К.и Н. В.К., като
недопустимо.
Иска
се отмяна на оспорената заповед като незаконосъобразна, а преписката да бъде
върната на административния орган за произнасяне по същество. Твърди, че с
посочените заповеди, с които по заявената претенция вече са били определени
обезщетения, органът е определил
обезщетение, но за периода до 23.05.1954 г., а процесното
искане касае обезщетение за репресията „изселване“ за целия период до
16.09.1959 г., т.е. настоящото искане обхваща периода 23.05.1954 г. –
16.09.1959 г. Отделно от това било е поискано с процесното
заявление от 22.10.2019 г. обезщетение и за друг вид репресия, претърпяна от
баща му Г. Ч. – „лишаване от свобода“ за периода до 1951 г., по отношение на
която областният управител не е изложил никакви мотиви. Навеждат се и доводи за
нищожност на заповедта, тъй като предявената претенция е още от 2009 г. и е
имало произнасяне по този въпрос на Административен съд – Пловдив и Върховен
административен съд нееднократно, а делото е връщано със задължение за
произнасяне от страна на административния орган, което не е било сторено. В съдебно заседание развива подробни
съображения. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение, с оглед
указаната безплатна адвокатска помощ по чл.38 от Закона за адвокатурата.
Ответникът
– областен управител на област Пловдив, чрез процесуалния си представител юрк. А. счита жалбата за неоснователна. Намира, че всичко,
което е било поискано от жалбоподателя, е било присъдено. Твърди, че за някои
от претенциите срокът е бил изтекъл още през 2011 г. съгласно ЗПГРРЛ, както и
че са изтекли всички давностни срокове за отправяне
на искането за възобновяване на съответните производства, поради което моли да
се остави в сила заповедта. Претендира присъждането на юрисконсултско
възнаграждение.
Административен
съд - Пловдив намира жалбата за допустима като подадена и от лице, чиито права
и интереси непосредствено се засягат от издадената заповед и в срока съгласно
чл. Жалбата е подадена на 09.12.2019 г., а получаването на известието за издаването на
заповедта е сторено на 29.11.2019 г., Ето
защо, съдът намира жалбата за допустима.
Производството
формално е започнало със заявление вх.№ ИГ 05-264/09#37 от 22.10.2019 г. от жалбоподателя,
с което е искано от областния управител да се присъди обезщетение за претърпяна
репресия – изселване на членове на семейството на Г. К. Ч. в лично качество и
като наследници на Н.В.К.– починала, за времето до 16.09.1959 г.
За
да откаже да разгледа по същество искането на жалбоподателя Ч., областният
управител е приел, след извършената служебна проверка, че със заповед №
3Д-03-136/17.03.2009 г. на областния управител на област Пловдив на М.Г.Ч. е
определено допълнително обезщетение по ЗПГРРЛ, в качеството му на репресирано
лице, за претърпяната от него репресия изселване по искане с вх. № ИГ-05-294/3
7.12.2008 г.
Със
заповед №. ЗД-03-97/09.06.2010 г. на областния управител на област Пловдив на К.
Г.Ч. е определен допълнителен размер на еднократно обезщетение по ЗПГРРЛ, в
качеството му на репресирано лице, за претърпяната от него репресия изселване
по искане с вх.№ ИГ-05-261/19.12.2009 г. Посочено е, че горепосочените заповеди
не са били оспорвани и са влезли в законна сила.
Посочено
е, че Т.Г.Г. не е подавала искане за признаване й на
репресирано лице, за претърпяна от нея репресия изселване.
Със
Заповед № ЗД-03-91 на областния управител на област Пловдив на М.Г.Ч., К. Г. и Т.Г.Г. е определено допълнително еднократно обезщетение по
ЗПГРРЛ, в качеството им на наследници на
репресираното лице Н. В.К., за претърпяната от последната репресия изселване по
искане с вх. № ИГ-05-263/2! Л2.2009 г., която не е обжалвана и е влязла в сила.
Със
заповед № ЗД-20-30/19.04.2018 г. на областния управител на област Пловдив на Т.Г.Г., М.Г.Ч. и К. Г.Ч. е признато правото еднократно
обезщетение по ЗПГРРЛ и е определен размер на еднократното обезщетение, в
качеството им на наследници на репресираното лице Г. Ч. К., за претърпяната от
последния репресия изселване по искане с вх. № ИГ-05-264/21.12.2009 г., която не
е обжалвана и е влязла в сила.
Административният
орган се е запознал с искането, всички писмени доказателства и протокол №
111/21.11.2019 г., точка 2 на Комисията за разглеждане на исканията по ЗПГРРЛ,
назначена със заповед №
ЗД-02-9/21.02.2011 г. на областния управител на област Пловдив, е приел,
че искането е процесуално недопустимо.
Административният
орган се е обосновал с нормата на чл. 27, ал. 2 от Административнопроцесуалния
кодекс /АПК/, относно предпоставките за допустимостта на искането и за участието
на заинтересованите граждани или организации в производството по издаването на
индивидуалния административен акт, В т. 1 от същата разпоредба като
предпоставка за допустимост на искането е посочена липса на влязъл в сила
административен акт със същия предмет и страни. Посочено е, че в конкретния
случай е налице такъв акт, а именно посочените по-горе: заповед №
ЗД-03-136/17.03.2009 г.; заповед № ЗД-03-97/09.06.2010 г.; заповед № ЗД-03-99/09.06.2010
г. и заповед № ЗД-20-30/19.04.2018 г. на областния управител на област Пловдив.
Посочено
е също, че не са изпълнени условията за възобновяване на административното
производство, а представените към заявление с вх. № ИГ-05-264/09#37/22.10.2019
г. документи не са основание за възобновяване по смисъла на чл. 99, т, 2 от АПК.
Според
административния орган пречка за произнасяне по същество са и нормите на § 10 и
§ 11 от Преходни и Заключителни разпоредби към Закона за изменение и допълнение
на ЗПГРРЛ (обн., ДВ, бр. 29 от 2005 г., изм. ДВ, бр.
81 от 2006 г., изм, ДВ, бр. 26 от 2008 г., изм. ДВ,
бр. 103 от 2009 г., в сила от 01.01.2010 г,), според
които срокът за предявяване на искания за обезщетение е до 31.12.2011 г. В
случая искането за обезщетение, пред областния управител на област Пловдив с
вх. № ИГ-05-264/09#37/22.10.2019 г. е подадено след предвидения от закона срок.
Срокът за подаване на искането за образуване на производството е законоустановен и преклузивен, а изтичането
му погасява възможността за право на искане, поради което разглеждането на
искането е недопустимо.
Според
административния орган изтекъл е и срокът за възобновяване на производството по
чл. 102 от АПК. Срокът за подаване на искането за възобновяване на производството
е законоустановен, същият е преклузивен
и изтичането му погасява възможността за право на искане, поради което
производство не се образува.
Поради
това административният орган е приел, че заявление с вх. №
ИГ-05-264/09#37/22.10.2019 г., подадено по реда и на основание ЗПГРРЛ от М.Г.Ч.,
в качеството му на репресирано лице и на наследник на репресираните лица Г.Ч.К.и
Н. В.К., се явява процесуално недопустимо и следва да бъде оставено без
разглеждане по същество.
По
делото се представи пълната административната преписка, съдържаща подадените
заявления и доказателствата към тях, издадените решения от областния управител,
както и постановените съдебни решения.
От
така събраните писмени доказателства, съдът намира за установено следното:
1.
Видно от първоначалното искане за изплащане на обезщетение съгласно ЗИД на
ЗПГРРЛ с вх.№ ИГ- 05-264 от 21.12.2009 г./л.71 и сл./, жалбоподателят заедно
със своя брат К. Г.Ч. и сестра си Д.Г.Г. заявяват
претенцията си в качеството им на наследници на репресираното лице Г.Ч.К.и
изрично като основание за изплащане на обезщетението се посочва „изселване“.
Към това искане се прилага и удостоверение на кметство с.Коневец, от което е
видно, че Г.Ч.К.е бил принудително заселен в с.Коновец
Бургаска област от 12.07.1950 г. до 1958 г./л.79 по делото/. Приложени са още
декларации от тримата наследници, с които декларират, че репресираното лице Н.В.К.е
принудително заселена по политически причини в с.Коневец, Ямболско през 1950г.
Въз
основа на искането е издадена заповед № ЗД-07-19 от 17.06.2010 г. на областен
управител на област Пловдив, с която е отказано признаване правото на
допълнително еднократно обезщетение по ЗПГРРЛ на тримата заявители, в
качеството им на наследници на репресираното лице Г. Ч. К..
Последното
е било оспорено и с Решение № 1205 от 30.06.2011 г. по адм.д.№
1405/ 2010 г. по описа на Административен съд –Пловдив, потвърдено с Решение №
14990 от 16.11.2011 г. по адм.д. № 10778/ 2011 г. на
Върховен административен съд, заповедта е била отменена и върната за ново
произнасяне, предвид указанията на съда.
В
указанията на съда е посочено, че „…Данните по делото са достатъчно ясни, за да обосноват извод,
че репресия, изразяваща се в принудително заселване в друго населено място, са
претърпели лично както наследодателят Г. Ч. К., така и персонално, всяко едно
от неговите деца – М.Г.Ч., К. Г.Ч. и Т.Г.Г..
Последните трима, също са претърпели репресията, изразяваща се в принудително
заселване в друго населено място и съответно имат право на обезщетение лично,
като право имащи. Съответно, при условията чл. 3, ал.1 от ЗПГРРЛ, те имат право
да получат обезщетение и като наследници на лице /Г. Ч../, което е претърпяло
репресия, но е починало, преди да получи дължимото му се обезщетение.
В това се
състои и основният въпрос, който не е разрешен от административния орган. Каза
се, жалбоподателите са попълнили едно бланкетно
искане, от което по никакъв начин не може ясно и еднозначно да се направи
извод, дали са искали обезщетение в качеството си на наследници на починало
лице или пък са искали обезщетение в качеството си на персонално репресирани
лица. Единствено, установяването на действителното искане на лицата, прави
възможно неговото законосъобразно разрешаване.
….. Ето защо,
каза се, само точното установяване на исканията на лицата и съответно, точното
установяване на видът и размера на полученото обезщетение, може да даде ясен и
еднозначен отговор на отправените от тях искания.“
Дадената
възможност, в резултат на отмяната на заповедта и връщането на преписката за
ново разглеждане, в хода на административното производство с допълнително
заявление от страна на М.Ч. е направено уточнение, че претенцията му се отнася
за претърпяна репресия от баща му – свещеник Г. Ч. К., „осъждан два пъти и
съответно излежавал присъда във Видинския затвор“ преди 1950“, за което време
няма получено обезщетение, и за времето от 23.05.1954 г. до 16.09.1959 г. – „
за целия период на претърпяната репресия, лично и от родителите Г.Ч.К.и Н. В.К..
Към
заявлението са представени доказателства, както и три броя декларации, в които
се посочва, че като репресирани, са получили обезщетение за периода 1950-1954
г., за периода 1954г. – 1959 г. не са получили обезщетение като репресирани.
Със
заповед № ЗД-00-54 от 29.03.2012 г. на областния управител на област Пловдив е
определен 30-дневен срок за тримата заявители да посочат в какво качество –
качество на наследник на репресираното лице Г. Ч. К. или в качеството си на
лично репресиран е подадено заявлението от 20.12.2009 г., както и други
указания относно декларирането на получени или не вече обезщетения.
От
държавен архив служебно са събрани доказателства, въз основа на които
административният орган е постановил заповед № ЗД-07-0 от 27.06.2012 г., с
която е отказал да признае правото на допълнително еднократно обезщетение по
ЗПГРЛЛ на заявителите по заявление с вх.№ ИГ-05-264 от 21.12.2009 г. в
качеството им на наследници на репресираното лице Г. Ч. К..
По
повод оспорване на тази заповед пред съда, е постановено Решение № 2661 от
07.12.2012 г. по адм.д.№ 2386 по описа за 2012 г. на
Административен съд - Пловдив, с което е отменена посочената заповед, с която е
отказано признаване правото на допълнително еднократно обезщетение по ЗПГРЛЛ на
заявителите по заявление с вх.№ ИГ-05-264 от 21.12.2009 г. в качеството им на
наследници на репресираното лице Г. Ч. К., като преписката е върната за ново
произнасяне. Решението е потвърдено с Решение № 1033 от 27.01.2014 г. по адм.д. 4197/ 2013 г. на ВАС. В потвърденото решение на АС-
Пловдив в частта, касаеща настоящия спор, се посочва
следното:
„На първо
място по отношение на заявената претенция едва с допълнителното заявление /и в
декларациите/ от страна на М.Ч. и К. Ч., че същите претендират обезщетение за
целия период на претърпяна репресия /вкл. и за изселване за времето от
23.05.1954 г. до 16.09.1959 г. / в лично качество и в качеството им на
наследници на майка им Н. В.К., то въпросната претенция не може да бъде предмет на
разглеждане в това производство, тъй като по въпроса има образувани и влезли в
сила заповеди, с които Областният управител се е произнесъл. Всякакви искания,
включително и касателно периода, за който се дължи претендираното обезщетение е следвало да бъдат отправени в
тези производства. Същото се отнася и до жалбоподателката Г.ева
дотолкова доколкото за нея липсват данни да е заявила претенцията си за
обезщетение в лично качество с надлежно искане в законоустановените
срокове, съответно същото се е преклудирало, а по
отношение на претенцията й за получаване на обезщетение като наследник на майка
си, каза се по въпроса е постановена заповед на Областния управител, на която Г.ева е адресат.“
Съобразно
указанията на съда, след връщане на преписката за ново произнасяне, на
заявителите по заявление с вх.№ ИГ-05-264 от 21.12.2009 г. в качеството им на
наследници на репресираното лице Г.Ч.К.за периода 12.07.1951 г. – 16.09.1959 г.
е признато правото на еднократно обезщетение за имуществени вреди.
2.Съдът
установи също, че по делото няма спор относно обстоятелството, че със заповед №
3Д-03-136/17.03.2009 г. на областния управител на област Пловдив на М.Г.Ч. е
определено допълнително обезщетение по ЗПГРРЛ, в качеството му на репресирано
лице, за претърпяната от него репресия изселване по искане с вх. № ИГ-05-294/3
7.12.2008 г.;
със заповед №. ЗД-03-97/09.06.2010 г. на областния управител на област Пловдив
на К. Г.Ч. е определен допълнителен размер на еднократно обезщетение по ЗПГРРЛ,
в качеството му на репресирано лице, за претърпяната от него репресия изселване
по искане с вх.№ ИГ-05-261/19.12.2009 г. Тези две заповеди не са били оспорвани
и са влезли в законна сила; със заповед № ЗД-03-91 на областния
управител на област Пловдив на М.Г.Ч., К. Г. и Т.Г.Г.
е определено допълнително еднократно обезщетение по ЗПГРРЛ, в качеството им
на наследници на репресираното лице Н. В.К.,
за претърпяната от последната репресия изселване по искане с вх. №
ИГ-05-263/21.12.2009 г., която не е обжалвана и е влязла в сила; със заповед №
ЗД-20-30/19.04.2018 г. на областния управител на област Пловдив на Т.Г.Г., М.Г.Ч. и К. Г.Ч. е признато правото еднократно
обезщетение по ЗПГРРЛ и е определен размер на еднократното обезщетение, в
качеството им на наследници на репресираното лице Г. Ч. К., за претърпяната от
последния репресия изселване по искане с вх. № ИГ-05-264/21.12.2009 г., която
не е обжалвана и е влязла в сила.
Няма
спор също, че Т.Г.Г.
не е подавала искане за признаването й на репресирано лице, за претърпяна от
нея репресия изселване.
3.Със
заявления от М.Г.Ч. вх.№ ИГ-05-264/09# от 14.05.2018 г.,
както и заявление от 24.01.2019 г. и уточняващото заявление от 22.11.2019 г. с
приложени доказателства, е поискано, предвид постановеното решение на областния
управител за признаване правото на репресия по политически причини на баща им
свещеник Г.Ч. К., и мотивите на Върховния административен съд в Решение № 14990
от 16.11.2011 г., че тази репресия не се отнася единствено до баща им, но и за
членовете на неговото семейство – съпруга Н.В.К.и деца – М. и К. Г. Ч., и след
1954 г., се иска признаване репресия поради безпричинно изселване на съпругата Н.
В.К., както и на децата - М.Г.Ч. и К. Г.Ч. за времето до 16.09.1959 г.
По
това искане се е произнесъл с настоящата заповед административния орган.
При
това положение, съдът намира, че дори да се приеме, че искането на
жалбоподателя по отношение на настоящата претенция – присъждане на обезщетение
в лично качество и като наследници на Н.В.К.на основание изселване за периода
1954-1959 г., заявено още със заявлението от 2009 г., допълнено съобразно
указанията на административния орган следствие последвалите решения на съда, същото не е било
предмет на разглеждане в тях. Доказателство за това са всички цитирани по-горе
съдебни решения.
С първите две / Решение № 1205 от 30.06.2011
г. по адм.д.№ 1405/ 2010 г. по описа на
Административен съд –Пловдив, потвърдено с Решение № 14990 от 16.11.2011 г. по адм.д. № 10778/ 2011 г. на Върховен административен съд/,
не е било въобще ясно каква е предявената претенция от жалбоподателите като вид
и период, поради което съдът е върнал преписката на органа за доизясняване.
С Решение № № 2661 от 07.12.2012 г. по адм.д.№ 2386/ 2012 г. на Административен съд Пловдив,
потвърдено с Решение № 1033 от 27.01.2014 г. по адм.д.№
4197/ 2013г. по описа на ВАС е прието, че заявените претенции с допълнителното
заявление /по- скоро в декларациите/ за целия период на претърпяната репресия
изселване за времето от 23.05.1954 г. до 16.09.1959 г. в лично качество и в
качеството им на наследници на майка им Н.В.К.не могат да бъдат предмет на това
производство, тъй като по тези въпроси е имало образувани и влезли в сила
заповеди на областния управител. Посочил е още, че тези искания като претендирано обезщетение, включително касателно
периода е следвало да бъдат отправени в тези производства.
На
практика още с посоченото решение съдът е приел, че разглеждането на въпроса относно претенциите
на жалбоподателя – за претърпяната репресия изселване за времето от 23.05.1954
г. до 16.09.1959 г. в лично качество и в качеството на наследници на майка им Н.
В.К., спорни и в настоящия казус, е недопустимо, тъй като следва да се предявят
исканията в съответните производства, т.е. с изменение по чл.99 от АПК на
влязъл в сила акт.
Безспорно
с посочените по-горе решения на ПАС и на
ВАС от 2011 г. това претендираното право от жалбоподателя
и неговите брат и сестра е било посочено като съществуващо. Така в мотивите си
в решението от 26.11.2011 г. ВАС е посочил, че съществуват за жалбоподателите
тези права, но е дал указания на административния орган в тази връзка за
установяване на предявената претенция, която на практика към онзи момент не е
било ясно какво точно е искал жалбоподателят. Следва да се посочи също, че към момента
на постановяване на двете съдебни решения от 2011г. още не е бил изтекъл давностният срок съгласно чл. §
10 и § 11 от Преходни и Заключителни разпоредби към Закона за изменение и
допълнение на ЗПГРРЛ (обн., ДВ, бр. 29 от 2005 г.,
изм. ДВ, бр. 81 от 2006 г., изм, ДВ, бр. 26 от 2008
г., изм. ДВ, бр. 103 от 2009 г., в сила от 01.01.2010
г,), според които срокът за предявяване на искания за обезщетение е до
31.12.2011 г. Този срок обаче към
момента на подаване на заявленията от 14.05.2018 г. , 24.01.2019 г. и
22.11.2019 г., обосноваващи претенцията за право на обезщетение за изселване в
лично качество и като наследници на Н.В.К.за периода от 23.05.1954 г. до
16.09.1959 г. е изтекъл.
От
друга страна след като на жалбоподателя е било признато претендираното
право на обезщетение за изселване в лично качесто и
като наследник на майка си Н. В.К., но за определен период от време, следвало е
да се поиска възобновяване на производствата. В тази връзка не са представени по делото доказателства,
нито се твърди да са подадени искания за възобновяване на производствата по
чл.99 от АПК в срока съгласно чл.102 от АПК по влезлите в сила заповеди /№
ЗД-03-136/ 17.03.2009 г. и заповед № ЗД-03-99/ 09.06.2010г./, с които е
признато правото на обезщетение на жалбоподателя в лично качество, а с втората
заповед и като наследник на майка си Н.В.К.за времето до 22.05.1954 г., за да
се признае това право на лицето и за периода от 23.05.1954 г. до 16.09.1959 г.
в лично качество и като наследник на Н. В.К.. Производството по възобновяване е извънреден
контролен способ за отмяна или изменение на влязъл в сила административен акт,
който не е бил обжалван пред съд, и това е възможно да стане при наличие на
някое от изчерпателно изброените в чл.99, т.1-7 АПК основания и в сроковете по
чл.102 АПК, каквито производства, каза се няма данни да са били поискани или образувани.
Въз основа
на установените факти и като извърши проверка на
оспорената заповед на всички основания по чл.146 АПК
настоящият съдебен състав намира, че заповедта е правилна.
Ето
защо настоящият съдебен състав намира, че заповедта на областния управител да разгледа
по същество предявеното искане по заявление с вх. № ИГ-05-264/09#3 7/22.10.2019
г., и предхождащи заявления от 14.05.2018 г. и 24.01.2019 г. по отношение
претенцията на жалбоподателя за обезщетение за изселване за периода от
23.05.1954 г. до 16.09.1959 г. в лично качество и като наследник на Н.В.К.е
законосъобразен.
Съдът
намира правилно решението на административния орган и в частта, в която е
посочено, че се прекратява производството по отношение на претенцията на лицето
като репресиран и като наследник на репресираното лице Г.Ч. К.. Посочи се
по-горе в изложението, че със заявлението с изх. № ИГ-05-264/09#37 от 22.10.2019 г. се иска
признаването на това право на обезщетение за изселване по отношение и на
двамата родители като наследодатели и лично претърпяна репресия от М.Г.Ч. и
брат му за периода до 16.09.1959 г.
От
представените доказателства е видно, че със заповед № РД-20-30 от 19.04.2018 г.
на областния управител на гр. Пловдив е признато правото на жалбоподателя
относно правото на еднократно обезщетение за имуществени вреди по реда на чл.3,
ал.1 във вр. с чл.2, ал.1, т.6 от ЗПГРРЛ на
жалбоподателя, неговата сестра и брат в качеството им на наследници на
репресираното лице Г.Ч.К.за периода 12.07.1951 г. – 16.09.1959 г., поради което
правилно тази претенция, явяваща се повторна, е била оставена без уважение.
Поради това правилно административният орган е прекратил производството и в
тази част.
Относно твърденията за друго висящо
производство по отношение претендирана репресия
лишаване от свобода, за което е изпратено писмо на Централната комисия по чл.1
от Закона за политическата и гражданската реабилитация на репресирани лица, л.224.225
по делото е видно, че се касае за друг вид претенция на жалбоподателя, по която
административното производство не е било приключило към момента на
постановяване на процесната заповед, поради което съдът не дължи произнасяне, а
възраженията на жалбоподателя са неоснователни.
Предвид
изложеното настоящият съдебен състав намира, че оспорената заповед е
законосъобразна, тъй като е издадена от компетентен орган, в предписаната от
закона форма и при правилно приложение на материалния и процесуалния закон.
Предвид
изхода от спора, на ответника следва да се присъди претендираното
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Затова
и на основание чл.172, ал.2 АПК Административен съд Пловдив, І отделение, ХІV
състав,
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата на М.Г.Ч. ***, против заповед № РД-20-158
от 25.11.2019 г. на областния управител на област Пловдив, с която е отказано
разглеждането по същество на заявление с вх. № ИГ-05-264/09#3 7/22.10.2019 г.,
подадено по реда и на основание ЗПГРРЛ от жалбоподателя, в качеството му на
репресирано лице и на наследник на репресираните лица Г.Ч.К.и Н. В.К..
ОСЪЖДА
М.Г.Ч., ЕГН **********,***, да заплати на Областна администрация – гр. Пловдив,
сумата от 100 /сто/ лева, представляващи възнаграждение за осъществената юрисконсултска защита.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в
четиринадесетдневен срок от съобщението с препис за страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: