№ 69
гр. Велико Търново , 04.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на
шестнадесети декември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Станислав Стефански
Членове:Любка Милкова
Лилия Ненова
при участието на секретаря Красимира П. Борисова
като разгледа докладваното от Любка Милкова Въззивно гражданско дело №
20204100500713 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл.258 ал.1 и сл. от ГПК.
Със съдебно решение 260124/21.08.2020г., постановено по Гр.д.№2419/2019г. по
описа на ВТРС е прието за установено в отношенията между страните, че Й. В. В., с ЕГН
********** с постоянен адрес гр.В.Търново, ул.“ГМ“ №*, в качеството на поръчител по
договор за потребителски кредит №3626/17.01.2018г. и запис на заповед от 17.01.2018г.,
дължи на „У“ ЕООД, ЕИК:***, със седалище и адрес на управление гр.Ш, ул.“В“ №*,
сумата от 432,13лв. главница, представляваща неплатена част от общото задължение от
1085,27лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от *.01.2019г. до
окончателното изплащане на вземането, като за разликата от 240,98лв. до пълния
претендиран размер от 673,11 лв. отхвърля иска, като неоснователен, както и е осъдена Й.
В. В. да заплати на „У“ ЕООД със седалище гр.Ш сумата от 304,95лв. разноски в исковото
производство и сумата от 208,65лв. разноски в заповедното производство.
Против първоинстанционното съдебно решение е постъпила въззивна жалба от Й. В.
В., чрез назначения й по реда на чл.47 алл.6 от ГПК особен представител адв.Й.Х. от ВТАК,
В ЧАСТТА, с която, с която е уважен частично предявения по реда на чл.415 ал.4 вр. чл.422
ал.1 от ГПК иск с правно основание чл.537 вр. чл.483 вр. чл.485 ал.1 вр. чл.513 ал.1 от ТЗ за
сумата от 432,13лв., представляваща неплатена част от общото задължение от 1085,27лв.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.01.2019г. до окончателното
изплащане на вземането. Релевира оплаквания за недопустимост на съдебното решение в
1
обжалваната му част с довод за липса на идентичност в основанията на паричното вземане,
за което е издадена Заповед №140/04.02.2019г. за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл.417 т.9 ГПК и вземането, по което е постановено съдебното
решение в обжалваната му част. Излага, че в издадената по реда на чл.417 ГПК заповед за
изпълнение вземането произтича единствено от Запис на заповед от 17.01.2018г., а в
съдебното решение вземането произтича от качеството на ответника на поръчител по
Договор за потребителски кредит и от Запис на заповед от 17.01.2018г. В условията на
алтернативност, релевира оплаквания, че първоинстанционното съдебно решение в
обжалваната му част е неправилно и незаконосъобразно. Счита за неправилни и
незаконосъобразни изводите на първоинстанционният съд, че ищцовото дружество е
доказало соченото от него каузално правоотношение, произтичащо от договор за кредит, по
който ответницата се е задължила солидарно, в качеството на поръчител. Релевира
оплакване за неправилна преценка на представените по делото доказателства, довела до
неправилни изводи, с които е уважен частично предявеният от ищеца иск. Моли съда, да
постанови съдебно решение, с което да обезсили първоинстанционното съдебно решение в
обжалваната му част като недопустимо, алтернативно, да го отмени в тази част като
неправилно, вместо което постанови друго, с което отхвърли предявения от ищеца иск като
неоснователен и недоказан.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от
насрещната страна „У“ ЕООД, чрез пълномощника му адв.Т. от АК – Ш, с който оспорва
въззивната жалба като неоснователна и моли да бъде отхвърлена, респ.
първоинстанционното решение в обжалваната му част потвърдено като правилно и
законосъобразно по съображения, изложени в отговора. Претендира съдебни разноски.
В СЗ въззивника Й. В. В., чрез назначения й особен представител адв.Й. Х. от ВТАК,
поддържа въззивната жалба и моли да бъде уважена по съображения, изложени в
представено в СЗ писмено становище, с което релевира възражение, че разпоредбите на
Договор за потребителски кредит №3626/17.01.2018г. са сключени в нарушение на
императивните разпоредби на ЗПК, вкл. за неспазване разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 от
ЗПК, тъй като в процесния ДПК е посочен ГПР, но не е посочен начинът, по който е
формиран и какво включва, предвид което процесния ДПК е недействителен на основание
чл.22 от ЗПК. Позовава се на забраната на чл.34 от ЗПК, според която кредиторът не може
да задължава потребителя да гарантира потребителския кредит чрез издаване на запис на
заповед или менителница. Не претендира разноски.
В СЗ въззиваемата страна „У“ ЕООД гр.Ш, чрез пълномощника си адв.Т. от АК – Ш,
моли въззивната жалба да бъде отхвърлена, респ. съдебното решение в обжалваната му част
потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за въззивното
производство, съгласно представен списък по чл.80 от ГПК.
Великотърновски окръжен съд, като съобрази становищата на страните и развитите
2
от тях доводи, и след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от активно процесуално легитимирана страна,
срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
При извършената проверка по реда на чл.269 изр.1 от ГПК въззивният съд
констатира, че обжалваното първоинстанционно съдебно решение е валидно и допустимо в
обжалваната му част. Възражението на въззивника за недопустимост на
първоинстанционното съдебно решение в обжалваната му част е неоснователно, доколкото
съдът се е произнесъл по процесуално допустим иск и при съществуване на абсолютните
процесуални предпоставки за съществуване и надлежно упражняване на правото на иск на
ищеца, като е разгледал и се е произнесъл по предявения от ищеца иск, предмет на делото.
Предмет на предявения установителен иск по чл.415 ал.4 вр. чл.422 ал.1 от ГПК е
съществуване на вземането, съгласно издадената заповед за незабавно изпълнение по
чл.417 т.9 от ГПК по Чгр.д.№346/2019г. по описа на ВТРС, основано на запис на заповед,
издаден на 17.01.2018г., по който ответницата е авалист, като, с оглед въведеното в процеса
от ищеца с ИМ твърдение за конкретно каузално правоотношение между страните, а именно
Договор за потребителски кредит под формата на договор за заем №3626/17.01.2018г., по
който ответника е поръчител, за обезпечаване вземането по който е издаден от издателя
процесния запис на заповед от 17.01.2018г., авалист по който е ответника, на изследване
подлежи и каузалното правоотношение, разгледано от първостепенният съд /т.17 от ТР
№4/18.06.2014г. по тълк. д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС/, поради което и доколкото
съдебното решение е единство от мотиви и диспозитив, не е налице твърдяната липса на
идентичност в основанията на вземането по издадената заповед по чл.417 т.9 ГПК и по
което е постановено обжалваното съдебно решение, т.е. не е налице произнасяне по
непредявен иск, поради което и първоинстанционното решение в обжалваната му част е
допустимо.
При проверка за неговата правилност по реда на чл.269 изр.2 от ГПК в предметните
предели, очертани с въззивната жалба, въззивният съд счита, че подадената въззивна жалба,
разгледана по същество, е неоснователна, а първоинстанционното съдебно решение в
обжалваната му част е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде
потвърдено.
Предмет на разглеждане пред РС – Велико Търново е бил предявен от „У“ ЕООД
против Й. В. В. по реда на чл.415 ал.4 вр. чл.422 ал.1 от ГПК иск с правно основание чл.537
вр. чл.483 вр. чл.485 ал.1 вр. чл.513 ал.1 от ТЗ за приемане за установено, че ответника Й. В.
В. като поръчител на А.Р.О., дължи на „У“ ЕООД гр.Ш сумата от 673,11лв., представляваща
дадена в заем и невърната сума по Запис на заповед от 17.01.2018г. и по Договор за
потребителски кредит от 17.01.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано
3
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК в
съда – *.01.2019г. до окончателното й изплащане, предмет на издадена Заповед
№140/04.02.2019г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по Ч.гр.д.
№346/2019г. по описа на ВТРС. В ИМ са изложени твърдения, че на 17.01.2018г. между
А.Р.О. и ищеца „У“ ЕООД е сключен Договор за потребителски кредит /ДПК/ под формата
на договор за заем, въз основа на който ищецът е предоставил на Антоанета Огнянова в заем
сума, която е реално предадена на лицето. Твърди се, че поръчители по договора за кредит,
отговарящи за всички задължения на длъжника, са ответника Й. В. В. и КМЙ, както и че за
обезпечение на задължението длъжникът и поръчителите са подписали и издали в полза на
ищцовото дружество Запис на заповед на 17.01.2018г., като същият им е предявен за
плащане на 19.02.2018г. Сочи се, че част от сумата е заплатена от длъжника, но оставащата
част в размер на 673,11лв. е дължима към „У“ ЕООД. Твърди се, че в уговорения срок
дадената в заем сума не е изцяло върната, поради което по заявление на ищеца по чл.417 т.9
ГПК е образувано Чгр.д.№346/2019г. по описа на ВТРС, по което против А.Р.О., Й. В. В. и
КМЙ солидарно е издадена заповед по чл.417 ГПК за исковата сума, връчена на ответника
Й. В. В. по реда на чл.47 ал.5 ГПК, което обуславя и правния интерес у ищеца от
предявяване на настоящия установителен иск по чл.415 ал.4 вр. чл.422 ал.1 от ГПК.
Претендира разноски.
С уточняваща ИМ молба вх.№4896/09.03.2020г. ищецът пояснява, че последното
извършено плащане по ДПК е на *.07.2018г. и от 17.07.2018г. /6 вноска по Погасителен
план/ е налице неизпълнение по ДПК, както и че исковата сума от 673,11лв. е формирана
като сбор от: 1/Неплатените вноски по Погасителен план в просрочие в общ размер на
628,25лв. с падежи на 17.07.2018г., 17.08.2018г., 17.09.2018г., 17.10.2018г. и 17.11.2018г.,
2/Лихвата за забава на платените вноски с просрочие в размер на 2,32лв., 3/Обезщетение за
неизпълнение в размер на 5,24лв., представляващо договорна неустойка, начислена,
съгласно чл.15 от ДПК и изчислена за периода 17.07.2018г. – 09.01.2019г. и 4/Пропуснати
ползи в размер на 37,30лв. за периода от 17.07.2018г. – 09.01.2019г., основани на чл.18 от
ДПК, както и на обстоятелството, че ако заемната сума е била върната на падежа, би била
предоставена на трето лице и би носила приход в размер на договорната лихва.
С подадения в срока по чл.131 ал.1 от ГПК писмен отговор ответника Й. В. В., чрез
назначения й особен представител адв.Й. Х. от ВТАК, релевира възражение за процесуална
недопустимост на предявения иск, отхвърлено като неоснователно от първостепенния съд с
определение от 14.02.2020г. По същество оспорва предявеният иск изцяло по основание и
по размер и моли да бъде отхвърлен. Релевира възражение за недължимост на исковата
сума, тъй като задължението по каузалното правоотношение е изпълнено чрез плащане.
Релевира възражение за нищожност на клаузите от процесния ДПК за договорна лихва и
ГПР, като накърняващи добрите нрави /чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД/ и като противоречащи на закона
/чл.26 ал.1 пр.1 от ЗЗД/. Позовава се на липса на предпоставки за ангажиране отговорността
на ответника – авалист, поради неспазен срок по чл.147 ал.1 ЗЗД. Релевира възражение за
4
липса на идентичност на правоотношенията, създадени с процесния ДПК и представения
Запис на заповед от 17.01.2018г., в която връзка оспорва наличието на каузално
правоотношение. Отрича обезпечителния характер на ценната книга. Релевира възражение
за недобросъвестност на приносителя на записа на заповед при придобиване на правата по
него по смисъла на чл.465 от ТЗ. Посочва, че записа на заповед е предявен за плащане на
19.02.2018г., към който момент не е налице неизпълнение по ДПК, както и възражение за
нищожност на клаузите на ДПК, с които се урежда дължимост на лихви, неустойки и други
разходи по кредита. Оспорва наличието на връзка между процесния запис на заповед от
17.01.2018г., по който е авалист, и ДПК, по който ответницата е поръчител. Не претендира
разноски.
Правно релевантните за спора факти, изводими от събрания по делото доказателствен
материал са следните:
На 17.01.2018г. между ищеца „У“ ЕООД – Ш, в качеството на кредитор, от една
страна, и А.Р.О., като потребител, ответника Й. В. В., като поръчител /гарант/ и КМЙ, като
поръчител /гарант/ е сключен Договор за потребителски кредит под формата на договор за
заем №3626/17.01.2018г. по силата на който ищецът – кредитор е предоставил в полза на
потребителя, при условията на заем, парична сума в размер на 900лв. за срок от 10 месеца,
срещу поето задължение потребителя, солидарно с поръчителя, да върне получената сума, с
дължимите към нея възнаградителни лихви, на определени вноски, чието изплащане
започва един месец след сключване на договора, по Погасителна схема, неразделна част от
договора, според която падежът на първа вноска настъпва на 17.02.2018г., а на последна
десета вноска и краен срок за погасяване на кредита – съответно на 17.11.2018г. Видно от
удостоверяването в ДПК, същият служи като разписка за предаване на договорената заемна
сума на потребителя. Съгласно процесния ДПК от 17.01.2018г., потребителят заплаща на
кредитора лихва в размер на 3,4%, чиято дължимост се поражда в момента на усвояване на
кредита, ГПР – 49,370%, общо дължима сума – 1085,27лв., от която, видно от Схема на
плащане – Приложение №2 по чл.1 – 900лв.е главница и 185,27лв. е оскъпяване – договорна
/възнаградителна/ лихва. Съгласно признанието на неизгоден факт от ищеца, последното
извършено плащане по ДПК е на *.07.2018г. и от 17.07.2018г. /6 вноска по Схема на
плащане/ е налице неизпълнение по ДПК, като размерът на извършените плащания по ДПК
е 653,14лв.
Съгласно процесния ДПК от 17.01.2018г., поръчителите отговарят солидарно с
потребителя за договорните му задължения по ДПК. Съгласно чл.7 ал.2 от процесния ДПК
от 17.01.2018г., предоставеният заем по договора се гарантира чрез издаване на запис на
заповед, съгласно чл.10 ал.6 от ДПК. ДПК от 17.01.2018г. е сключен при ОУ, неразделна
част от ДПК, подписани от потребителя и поръчителите на всяка страница, според т.II 5.3 от
които ОУ, при наличие на съдлъжник по потребителския кредит, обезпечен със Запис на
заповед, съдлъжникът задължително авалира подписания от потребителя запис на заповед.
Според Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за кредити,
5
съгласно чл.5 ал.2 от ЗПК, подписан от потребителя и поръчителите, ГПР от 49,370%
съставлява общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР дава възможност за сравнение
различни предложения за сключване на договор за кредит.
Съобразно чл.7 ал.2 от ДПК и т.II.5.3. от ОУ, неразделна част от ДПК, съгласно т.V.3
от ОУ, на 17.01.2018г. /в деня на сключване на ДПК/ е издаден от А.Р.О. процесния Запис на
заповед, по силата на който неотменно и безусловно се е задължила по този запис на
заповед, без протест и без разноски, при предявяване да заплати на „У“ ЕООД сумата от
1085,27лв., който запис на заповед от 17.01.2018г. е авалиран изцяло от ответницата Й. В. В.
и от другия поръчител по ДПК – КМЙ, като авалиста Й. В. В. се е задължила да плати
всички суми по този запис на заповед изцяло като поръчител, с оглед разпоредбата на
чл.537 вр. чл.483 от ТЗ. Записът назаповед от 17.01.2018г. е предявен за плащане на
издателя и на поръчителите /в т.ч. и на ответника Й. В. В./ на 19.02.2018г., т.е. след падежа
на първа вноска по Схема на плащане по процесния ДПК.
По заявление на ищеца по чл.417 от ГПК, подадено в съда на *.01.2019г., е
образувано Ч.гр.д.№346/2019г. по описа на ВТРС, по което против длъжниците А.Р.О., Й. В.
В. и КМЙ при условията на пасивна солидарност е издадена в полза на заявителя /ищец/
Заповед №140/04.02.2019г. за незабавно изпълнение, по силата на която е разпоредено да
заплатят солидарно на кредитора „У“ ЕООД сумата 673,11лв. – главница, представляваща
част от задължение по запис на заповед, издаден за сумата 1085,27лв. на 17.01.2018г.,
предявен за плащане на 19.02.2018г.,ведно със законната лихва върху главницата, считано от
*.01.2019г. до окончателното изплащане на вземането, въз основа на документ по чл.417 т.9
ГПК – Запис на заповед, издаден на 17.01.2018г., която заповед по чл.417 т.9 ГПК е връчена
на длъжника Й. В. В. по реда на чл.47 ал.5 ГПК, което обуславя правния интерес у ищеца от
предявяване на настоящия установителен иск по реда на чл.415 ал.4 вр. чл.422 ал.1 от ГПК.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Предявеният по реда на чл.415 ал.4 вр. чл.422 ал.1 от ГПК иск с правно основание
чл.537 вр. чл.483 вр. чл.485 ал.1 вр. чл.513 ал.1 от ТЗ е процесуално допустим, доколкото е
налице правен интерес у ищеца от предявяването му.
Разгледан по същество се явява частично основателен и доказан.
Предмет на предявеният по реда на чл.415 ал.4 вр. чл.422 ал.1 от ГПК установителен
иск е установяване съществуването на подлежащо на изпълнение вземане на ищеца против
ответницата, в качеството й на авалист по Запис на заповед, издаден на 17.01.2018г.,
предмет на издадена в полза на ищеца заповед по чл.417 т.9 от ГПК по Ч.гр.д.№346/2019г.
по описа на ВТРС. По делото не е спорно, че процесният Запис на заповед от 17.01.2018г.,
авалиран от ответницата, е редовен от външна страна по смисъла на чл.535 от ТЗ, както и че
6
е спазена формата на учреденото от ответницата менителнично поръчителство, предвидена
в чл.484 ал.1 от ТЗ, като на основание чл.484 ал.3 от ТЗ поръчителството е за издателя. На
основание чл.537 ТЗ, за записа на заповед се прилагат съответно, доколкото са съвместими с
естеството му, разпоредбите за менителницата. Съгласно чл.483 от ТЗ, плащането на
менителницата може да бъде обезпечено изцяло или отчасти чрез поръчителство, като в
процесният случай плащането по издадения Запис на заповед от 17.01.2018г. за сумата от 1
085,27 в. е обезпечено от ответницата изцяло чрез менителнично поръчителство. Според
чл.485 ал.1 от ТЗ поръчителят отговаря както лицето, за което е поръчителствал, като
съгласно чл.513 ал.1 от ТЗ издателя на записа на заповед и лицето, което е поело
поръчителство, в случая ответницата, са солидарно отговорни към приносителя – ищец по
делото.
При въведените в процеса от ищеца с ИМ твърдения, основани на конкретно
каузално правоотношение, възникнало от сключен Договор за потребителски кредит под
формата на договор за заем №3626/17.01.2018г., във връзка с което и за обезпечаване
вземането по което е издаден процесният Запис на заповед от 17.01.2018г., всяка от страните
в процеса доказва фактите, на които се основани твърденията и възраженията и са
обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ.
несъществуването на вземането по записа на заповед, авалиран от ответницата. /т.17 от ТР
№4/18.06.2014г. по тълк. д.№4/2013г., ОСГТК на ВКС/.
Безспорно по делото се установи възникването на твърдяното от ищеца каузално
правоотношение от сключен между ищцовото дружество като кредитор, А.Р.О. като
потребител, Й. В. В. и КМЙ, в качеството им на поръчители /гаранти/, солидарно отговорни
за всички договорни задължения на потребителя, породени от ДПК, на 17.01.2018г. Договор
за потребителски кредит под формата на договор за заем /3626/17.01.2018г. по реда на ЗПК,
по който ответницата има качеството поръчител, по силата на който на потребителя е
предоставена в заем сумата от 900лв. за срок от 10 месеца с краен падеж – 17.11.2018г.,
настъпил преди подаване на заявлението по чл.417 т.9 от ГПК в съда, подадено на
*.01.2019г.
Противно на възраженията на въззивника /ответница/ в процеса, по делото от ищеца
при условията на пълно и главно доказване е установена връзката между издадения
процесен Запис на заповед от 17.01.2018г. за сумата от 1 085,27лв., авалиран изцяло от
ответницата, и възникналото между страните конкретно каузално правоотношение от
сключения на същата дата 17.01.2018г. договор за потребителски кредит /ДПК/ под формата
на заем между ищеца и потребителя, по който ответника Й. В. В. има качеството на
поръчител /гарант/, както и е доказан обезпечителния характер на записа на заповед от
17.01.2018г. на вземането на ищеца по каузалното правоотношение. Този извод следва и се
извежда логично от разпоредбата на чл.7 ал.2 от ДПК, съгласно която предоставеният заем
по договора за потребителски кредит се гарантира чрез издаване на запис на заповед,
съгласно чл.10 ал.6 от договора, като според чл.10 ал.6 от ДПК, потребителят има право да
7
обезпечи авалирането на издадените от него по реда на чл.7 ал.2 от ДПК в полза на ищеца –
кредитор гаранционни записи на заповед от поне един поръчител, както е сторено в случая,
издаденият Запис на заповед от 17.01.2018г. е авалиран изцяло от ответницата В.. Връзката
между абстрактната сделка, обективирана под формата на процесния запис на заповед от
17.01.2018г., и възникналото между страните процесно каузално правоотношение от
сключен ДПК от същата дата, по който ответницата има качеството поръчител, следва и от
разпоредбата на т.II.5.3. от ОУ, неразделна част от процесния ДПК, според която при
наличие на съдлъжник по потребителския кредит, обезпечен със запис на заповед,
съдлъжникът задължително авалира подписания от потребителя Запис на заповед, като
извод за обезпечителния характер на ценната книга, досежно вземането на ищеца по
възникналото каузално правоотношение от сключения на 17.01.2018г. ДПК следва и от
обстоятелството, че ДПК е сключен и записа на заповед е издаден на една и същата дата –
17.01.2018г., издателя по записа на заповед се е задължил безусловно и неотменно спрямо
поемателя – ищец за сумата от 1085,27лв., съставляваща задължение по ДПК за главница и
договорна /възнаградителна/ лихва, съответно записа на заповед от 17.01.2018г. в
съответствие с т.II.5.3. от ОУ, неразделна част от ДПК, е авалиран от поръчителите по ДПК,
в т.ч. ответницата в процеса, изцяло за сумата от 1085,27лв., за която е издаден записа на
заповед, покриваща задължението по ДПК за връщане на кредита /900лв. главница/ и за
договорна /възнаградителна/ лихва от 185,27лв.
Основателността на установителният иск, при доказана връзка между абстрактната
сделка и каузалното правоотношение, което обезпечава, е предпоставена от доказване
съществуване на обезпеченото чрез издадения процесен запис на заповед, авлиран изцяло от
ответницата, вземане по възникналото каузално правоотношение, както и произнасяне по
допустимо наведените от ответницата /въззивник/, доколкото същата е и страна по
каузалното правоотношение /поръчител по ДПК/, възражения за недействителност на ДПК и
за нищожност на клаузите от ДПК за договорна /възнаградителна/ лихва, ГРП и неустойки.
ДПК от 17.01.2018г. е сключен при действието на Закон за потребителския кредит
/ЗПК/, спрямо който разпоредбите на същия са приложими. В чл.6 ал.2 от ДПК е визирано,
че уговорената договорна /възнаградителна/ лихва е 3,4%, като не е уточнено дали е месечна
или годишна. С оглед размера на дължимата вноска за оскъпяване /за договорна,
възнаградителна/ лихва се установява, че уговореният в чл.6 ал.2 от ДПК неин размер е
месечна такава, като изчислен от съда по реда на чл.*2 от ГПК по своя преценка
действително прилагания в отношенията между страните размер на договорната
/възнаградителна/ лихва от 21% за срока на действие на ДПК, е под прага, визиран в
новелата на чл.19 ал.4 от ДПК, поради което клаузата на чл.6 ал.2 ДПК не е нищожна,
поради противоречие на закона, както и не накърнява добрите нрави.
Уговореният в чл.6 ал.3 от процесния ДПК ГПР по кредита от 49,370% е под
максималния праг, визиран в чл.19 ал.4 от ЗПК, поради което и клаузата, с която е уговорен,
8
не е нищожна, поради противоречие на закона. Съгласно чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК, договорът
за потребителски кредит съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в Приложение №1 начин. Неспазването на
изискването по чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК е регламентирано в чл.22 от ЗПК като основание за
недействителност на ДПК, в който случай, съгласно чл.23 от ЗПК, когато ДПК е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита,. Възражението на въззивника за недействителност на
процесния ДПК на основание чл.22 от ЗПК, поради неспазване изискването на чл.11 ал.1
т.10 от ЗПК, е неоснователно и недоказано и като такова следва да бъде отхвърлено. В
разпоредбите на чл.6 ал.3 и ал.4 от процесния ДПК се съдържа посочване на ГПР по кредита
и общата сума, дължима от потребителя, като уговореният в ДПК лихвен процент по
кредита е фиксиран за целия срок от 10 месеца на ДПК, като не се касае до променлив
лихвен процент по кредита, който да изисква посочване на взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение №1 начин.
Същевременно на потребителя и поръчителите по процесния ДПК по реда на чл.5 ал.2 от
ЗПК от кредитора – ищец е предоставена във формата на Стандартен европейски формуляр,
подписан от тях, информация за начина на формиране на уговореният ГПР по кредита от
49,370%, съобразно чл.19 ал.1 от ЗПК.
Със схемата на плащане, неразделна част от процесния ДПК, е разсрочена на вноски
уговорената в чл.9 ал.7 от ДПК неустойка, дължима от потребителя при неизпълнение на
задължението му по чл.7 ал.3 от ДПК. Основателно е възражението на ответника /въззивник/
за нищожност на клаузата за договорна неустойка по чл.9 ал.7 от ДПК, като накърняваща
добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД, доколкото чрез разсрочването й на
месечни вноски, съответно равни на броя на месечните погасителни вноски по чл.1 от ДПК,
преди пораждане на ФС за нейното възникване, се цели единствено печалба на кредитора,
като по начина, по който е уговорена, клаузата за неустойка по чл.9 ал.7 от ДПК излиза от
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Размерът на
неустойката по чл.9 ал.7 от ДПК от 21,79% е и прекомерен, с оглед срока на действие на
ДПК, поради което клаузата по чл.9 ал.7 от ДПК, доколкото не е уговорена индивидуално,
съставлява неравноправна клауза по смисъла на чл.143 ал.2 т.5 от ЗЗП, тъй като е уговорка
във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя и задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка, поради което и на основание чл.146 ал.1
ЗЗП е нищожна, не е породила правно действие в отношенията между страните и
извършените от потребителя плащания по ДПК в признания от ищеца размер от 653,14лв.,
както правилно е приел и първоинстанционният съд, следва да бъдат отнесени за погасяване
на действителните му задължения, породени от ДПК, за връщане на заемната сума и за
9
договорна /възнаградителна/ лихва общо в размер на 1085,27лв., за които задължения,
предвид доказания по делото обезпечителен характер на ценната книга, е и авалиран изцяло
от ответницата процесния Запис на заповед от 17.01.2018г., издаден за сумата от 1085,27лв.,
предвид което поетото от ответницата менителнично поръчителство не се разпростира
върху други задължения по ДПК, извън тези за връщане на заемната сума и за дължимата
договорна /възнаградителна/ лихва, поради което ищцовата претенция за вземанията за
лихва за забава на платените вноски с просрочие в размер на 2,32лв., обезщетение за
неизпълнение в размер на 5,24лв., представляващо договорна неустойка, начислена,
съгласно чл.15 от ДПК и за пропуснати ползи в размер на 37,30лв. е неоснователна и
недоказана.
Възражението на ответницата /въззивник/ за неспазване на чл.147 ал.1 от ЗЗД е
неотносимо, доколкото, съгласно трайната съдебна практика, правилото на чл.147 ал.1 от
ЗЗД и установения с него принцип на акцесорност на договора за поръчителство, предвид
съществените разлики между задължението на авалиста в сравнение с поръчителството, не
се прилага към менителничното поръчителство, спрямо което не намират приложение
разпоредбата на чл.147 ЗЗД /Решение №120/2010г. по т.д.№988/2009г. на ВКС, Определение
№499/30.07.2010г. по т.д.№136/2010г., Т.К., II т.о. на ВКС/.
В процесният случай ищецът, поемател по записа на заповед от 17.01.2018г.,
авалиран изцяло от ответницата, обезпечаващ вземането по процесния ДПК, е и кредитор по
каузалното правоотношение. Действително към момента на придобиване от поемателя –
ищец на правата по записа на заповед, издаден на 17.01.2018г., а именно към датата, когато
е предявен за плащане – 19.02.2018г., не е налице неизпълнение по ДПК, настъпило, считано
от 17.07.2018г. В случая обаче ответното възражение за недобросъвестност на приносителя
на менителничния ефект по чл.465 от ТЗ не обуславя неоснователност на иска и
отхвърлянето му на това основание, доколкото ищецът реализира правата си по записа на
заповед с предявяване на настоящият установителен иск, който се счита предявен от датата
на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК в съда- *.01.2019г. едва след настъпване на
крайния падеж по ДПК с падежиране на последната 10 вноска по Схема на плащане на
17.11.2018г.
Неоснователно е и възражението на въззивника за допуснато нарушение на чл.34 ал.1
от ЗПК, според който кредиторът не може да задължава потребителя да гарантира
потребителския кредит чрез издаване на запис на заповед или менителница. По делото
липсват каквито и да било доказателства за осъществена принуда от страна на кредитора
спрямо потребителя за гарантиране потребителския кредит чрез издаване на запис на
заповед, поради което не е налице неспазване на чл.34 ал.1 от ЗПК. Не на последно място,
съгласно чл.485 ал.2 ТЗ, задължението на поръчителя е действително и когато
задължението, за което е дадено, е недействително по каквато и да било причина, освен
поради недостатък във формата, какъвто в случая не е налице.
10
Съобразно признанието на ищеца, последното извършено плащане по процесния
ДПК е на *.06.2018г., като плащанията възлизат на сумата от 653,14лв., при доказан
действителен общ дълг по ДПК общо от 1085,27лв., поради което неизпълнението по ДПК е
в размер на разликата между дължимо и платено или в размер на 432,13лв. /1085,27лв. –
653,14лв. = 432,13лв./, в който размер следва да бъде ангажирана отговорността на
ответницата, в качеството й на авалист по Запис на заповед от 17.01.2018г., обезпечаващ
вземанията по процесния ДПК, солидарно задължена с издателя на записа на заповед,
поради което и предявения по реда на чл.415 ал.4 вр. чл.422 ал.1 от ГПК иск с правно
основание чл.537 вр. чл.483 вр. чл.485 ал.1 вр. чл.513 ал.1 от ТЗ се явява основателен и
доказан в размер на сумата от 432,13лв. – главница, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК в съда –
*.01.2019г. до окончателното изплащане, предвид акцесорният й характер, в който размер
следва да бъде уважен, респ. отхвърлен за разликата от 240,98лв. над уважения до пълния
предявен размер, като неоснователен и недоказан. Недоказано е ответното възражение, че
задължението по ДПК е изпълнено изцяло чрез плащане, каквито доказателства в процеса от
ответницата /въззивник/, в чиято тежест е, не са ангажирани.
Предвид съвпадение в правните изводи на въззивна и първа инстанции,
първоинстанционното съдебно решение в обжалваната му част следва да бъде потвърдено,
като правилно и законосъобразно, респ. въззивната жалба отхвърлена като неоснователна и
недоказана. Първоинстанционното съдебно решение не страда от пороците, посочени във
въззивната жалба.
Решението в необжалваната му част е влязло в законна сила.
По разноските:
Въззивникът се е сезирала съда с претенция за разноски, а и не е направила такива,
поради което съдът не дължи произнасяне.
Изходът на делото обуславя основателност на претенцията на въззиваемата страна за
присъждане на направените във въззивното производство съдебни разноски, съгласно
представен списък по чл.80 от ГПК, в доказан размер общо от 152,42лв. /от които 150лв.
заплатено адв. възнаграждение за особен представител на въззивника и 2,42лв. такса за
банков превод/, които следва да бъдат възложени в тежест на въззивника.
Доколкото не е внесена ДТ по въззивната жалба на основание чл.83 ал.1 т.5 от ГПК, и
съобразно изхода по делото, дължимата ДТ за въззивното производство в размер на 25лв.,
съгласно чл.18 от ТДТКССГПК, следва да бъде възложена в тежест на въззивника, ведно с
5лв., в случай на служебно издаване на ИЛ.
Водим от горното и на основание чл.271 ал.1 пр.1 от ГПК, Великотърновският
окръжен съд,
11
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №260124/21.08.2020г., постановено по Гр.д.№2419/2019г.
по описа на РС – Велико Търново в ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ , с която е уважен частично
предявения по реда на чл.415 ал.4 вр. чл.422 ал.1 от ГПК иск с правно основание чл.537 вр.
чл.483 вр. чл.485 ал.1 вр. чл.513 ал.1 от ТЗ за сумата от 432,13лв., представляваща неплатена
част от общото задължение от 1085,27лв., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от *.01.2019г. до окончателното изплащане на вземането.
Решението в необжалваната част е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА Й. В. В. от гр.Велико Търново, ул.“ГМ“ №*, с ЕГН **********, ДА
ЗАПЛАТИ на „У“ ЕООД със седалище и адрес на управление гр.Ш, ул.“В“ №*, с ЕИК ***,
сума в размер на 152,42лв. /сто петдесет и два лева и четиридесет и две стотинки/,
представляваща направени във въззивното производство съдебни разноски.
ОСЪЖДА Й. В. В. от гр.Велико Търново, ул.“ГМ“ №*, с ЕГН **********, ДА
ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на ВТОС, сума в размер
на 25 лв. /двадесет и пет лева/, представляваща дължима ДТ за въззивно обжалване върху
обжалваемия интерес, ведно с 5 лв. /пет лева/, в случай на служебно издаване на ИЛ.
На основание чл.280 ал.3 т.1 от ГПК решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12