Р Е
Ш Е Н И Е
№................./………………
гр.
Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Варненският окръжен съд, гражданско
отделение в съдебно заседание на трети юли две хиляди и осемнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Росица
Станчева
ЧЛЕНОВЕ:
Златина Кавърджикова
мл.с-я Милена Николова
при участието на секретаря Атанаска Иванова
като разгледа докладваното от съдия Р.
Станчева
в.гр.д.
№ 1195 по описа за 2018г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по
делото е въззивно, по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба на Б.К.В., чрез адв. Б. Д. против решението на Районен съд –
Варна, постановено на 06.03.2018г. по гр.д. № 9683/2017г. и с което са
отхвърлени предявените от него против В.Н.К. искове с правно основание чл.108
ЗС за признаване правото му на собственост върху ПИ с идентификатор №
10135.4501.2019 по КК на гр.Варна, находящ се в гр.Варна, с.о. „Ментеше“, с
площ от 556 кв.м., а по регулационен план – УПИ ХХІ с площ от 622 кв.м. и
предаване владението върху така описания имот, както и иск с правно основание
чл.59 ЗЗД за осъждане на ответницата да му заплати сумата от 2088 лева,
претендирана като обезщетение за ползване на имота без основание за периода 11.07.2012г.
– 11.07.2017г.
В жалбата са
изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение, основани на доводи
за неправилна преценка на доказателствения материал, допуснати процесуални
нарушения и направата на изводи при неправилно приложение на материалния закон.
Сочи се, че съдът не е отчел извършените разпоредителни сделки с процесния
имот, от които е видно, че въззивникът и неговите праводатели не са се
дезинтересирали от имота, а осъществяваното от ответницата владение не е било
необезпокоявано, неправилно е игнорирал показанията на св.Ш., както и приетия
като доказателство протокол за въвод. Наведени са и доводи за допуснати
процесуални нарушение при събирането на доказателства, в частност досежно
отказа на съда да допусне своевременно поискан втори свидетел за опровергаване
твърденията на ответната страна за осъществявано непрекъснато владение. Иска се
от съда да отмени първоинстанционното решение и вместо него да постанови друго,
с което предявените искове да бъдат уважени, ведно с присъждане на разноски за
двете инстанции.
В с.з., чрез
процесуален представител жалбата се поддържа.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата В.Н.К., чрез процесуалните й
представители адв. П.и адв. А., в който се изразява становище за
неоснователност на жалбата. Оспорват се доводите за допуснати от
първоинстанционния съд процесуални нарушения. Счита решението за правилно и
законосъобразно, основано на установеното от събраните по делото доказателства
и в съответствие с материалния закон, поради което и се пледира за неговото
потвърждаване, ведно с разноски за настоящата инстанция.
При извършената от съда проверка по валидността на
обжалваното решение, съобразно нормата на чл.269 ГПК, съдът не открива пороци,
водещи до неговата нищожност или недопустимост.
Предявени са
обективно съединени искове с правно основание чл.108 ЗС и чл.59 ЗЗД.
В исковата си
молба ищецът и въззивник в настоящото производство Б.В. е навел твърдения, че
на основание реституция, доброволна делба и наследяване е собственик на ПИ с
идентификатор № 10135.4501.2019, находящ
се в гр.Варна, СО „Ментеше“, с площ от 556 кв.м., а след проведена регулация с
площ от 622 кв.м. Твърди, че към настоящия момент така описания имот се ползва
от ответницата В.Н.К. и съпруга й без основание, поради което и е сезирал съда
с искане на постанови решение, с което след като признае правото му на
собственост да осъди В.К. да му предаде владението върху процесния имот, както
и да му заплати обезщетение за неоснователно ползване за периода от
11.07.2012г. до подаване на исковата молба – 11.07.2017г. в размер на 2088 лева
/съгласно направено изменение в с.з. от 12.01.2018г./.
В срока по чл.131 ГПК исковете са оспорени с възражения за тяхната неоснователност. Въззиваемата
заявява самостоятелни права на собственост, като твърди, че е придобила
процесния имот въз основа на непрекъснато и необезпокоявано владение,
осъществявано от нея в периода от 2005г. до настоящия момент, евентуално и чрез
присъединяване владението на праводателите й за периода от 1990г. до 2005г.
Сочи, че е установила фактическа власт върху имота с намерение за своене през
2005г., когато същият й е бил дарен, чрез неформален договор от нейните родители.
До този момент имотът е бил владян непрекъснато и необезпокоявано именно от
тях. Оспорва претендираните от ищеца права, като в тази връзка оспорва
материалноправните предпоставки на извършената в полза на наследодателя му
реституция по ЗСПЗЗ, твърдейки, че имотът не е бил обобществяван,
наследодателят не е бил собственик на заявения за възстановяване имот,
заявеният имот не е идентичен на възстановения, реституционното решение е
постановено от незаконен състав.
Съдът, като взе предвид изложените в жалбата оплаквания,
становищата на страните по съществото на спора, събраните по делото
доказателства и приложимия закон, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Липсва спор, респ.
наведени в жалбата оплаквания относно следната фактическа обстановка,
установена от първоинстанционния съд въз основа на събраните доказателства –
Въззивникът е сред наследниците на Х. К.В.,***, в полза на които с решение №
681/13.03.2000г., т.1 на ПК – Варна е признато правото му на възстановяване в
стари реални граници на лозе от 12 дка, находящо се в терен по §4, землището на
гр.Варна, м. „Ментешето“, заявен с пореден № 1 от заявлението. След влизане в сила на ПНИ на СО „Ментеше“,
със Заповед № 2011/31.12.2004г. на Кмета на Община Варна, издадена на основание
§4к ал.7 ЗСПЗЗ е наредено възстановяването на правото на собственост върху 3207
кв.м. ид.ч. от новообразуван имот с пл. № 1025, целият с площ от 5 575
кв.м. Възстановяването е в съсобственост с други две групи реституирани собственици
/наследници на Върбан Димитров и на Георги Петлешев/, с които на 30.05.2007г. е
сключен договор за доброволна делба. Съгласно този договор Янка Векилова,
Христо В. и въззивника Б.В., тримата като наследници от едно коляно спрямо наследството
на бившия собственик Христо К.В., са получили в дял и изключителна собственост
дял 2, дял 3 и дял 4 по договора за делба. Липсва спор, а това се установява и
от заключението по проведената пред ВРС СТЕ, че полученият дял 2, с площ от
620.48 кв.м. съответства на процесния имот, заснет в КК на гр.Варна
първоначално като имот с пл. № 1566, а след провеждане на уличната регулация -
като имот с № 2019, с площ от 556 кв.м. /т.5 от заключението на в.л. В./.
Не е спорно и
това, че въззиваемата владее процесния имот.
Установено е по
делото още, че след смъртта на Янка Векилова, наследена от децата си Х. В. и
въззивника /удостоверение за наследници, л.14/, с нот. акт № 197/2012г. Христо В.
е продал на брат си придобитите по силата на делбата и наследяване от него
части от имот пл. № 1566.
Въззиваемата
претендира да е собственик на имот № 2019 на основание изтекла в нейна полза
придобивна давност, вкл. и с присъединяване на владение за период след 1990г.
Следователно същата не заявява права към момента на обобществяването, поради
което и възраженията, които може да прави срещу извършената в полза на
наследниците на Х. В. реституция по реда на ЗСПЗЗ са само за нищожност на
административния акт, а по отношение на материалната му законосъобразност
възраженията могат да бъдат основани единствено на доводи, на които оспорващия
основава своите права, т.е. пречки за реституцията. Въззиваемата не е
легитимирана на оспорва правото на собственост на бившия собственик, нито
идентичността на заявения за възстановяване и възстановен имот. В т.см. са и
разрешенията, дадени в ТР № 9/2012г. на ОСГК на ВКС, както и константната
съдебна практика.
С оглед на това,
настоящият състав намира, че възражението за нищожност на Решение №
681/13.03.2000г. на ПК – Варна поради издаването му от незаконен състав е
недоказано. Въззивникът, който носи доказателствената тежест е ангажирал
никакви доказателства във връзка с това му възражение.
Неоснователни са и
възраженията, че процесният имот не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ.
Видно от приетите като доказателства материали по реституционната преписка, Х.К.В.
е бил член на ТКЗС, поради което и притежаваните от него към момента на
колективизацията земеделски земи попадат в приложното поле на ЗСПЗЗ, независимо
дали са били включени в блок на ТКЗС.
Останалите
оспорвания досежно правото на собственост на наследодателя и идентичността на
заявения и възстановен имот не следва да се обсъждат, по изложените по-горе
съображения.
Ето защо,
настоящият състав намира, че коментираното реституционно решение на ПК – Варна
в полза на наследниците на Христо В., сред които е и въззивника и издадената
въз основа на него заповед по §4к ЗСПЗЗ, респ. извършените впоследствие
доброволна делба и договор за покупко-продажба формално легитимират Б.В. като
собственик на процесния имот. Макар последната разпорителна сделка да не е
въведена в исковата молба като придобивно основание досежно придобитата с нея
1/2 ид.ч., обстоятелството, че въззивникът се легитимира като собственик на
другата ½ ид.ч. е достатъчно да обоснове материалната му легитимация по
предявените искове. Това предпоставя и необходимостта от разглеждане на правоизключващото
възражение на ответната страна за придобиването на имота по давност.
От съвкупния
анализ на събраните пред ВРС гласни доказателства, в частност ангажираните от
въззиваемата свидетели Р. А. и А. А. съдът приема за доказано, че към 2000г.
фактическата власт върху процесния имот е осъществявана от родителите на В.,
които са манифестирали, че са негови собственици - обработвали са го, прибирали
са реколтата, живеели целогодишно в изградената в него постройка, майката на В.
била член на кооперацията, създадена във връзка с водоснабдяването на
местността. Според показанията, през 2005г. са споменали пред свидетелите, че
са дарили имота на дъщеря си /въззиваемата/ и от този момент до сега същата,
заедно с приятеля си са продължили да го владеят. Едва преди една година се
появил Б. и предявил претенции спрямо имота.
Съдът изцяло
кредитира показанията на тези свидетели, като възпроизвеждащи непосредствени
впечатления, вътрешно непротиворечиви и взаимно допълващи се, кореспондиращи и
на останалия доказателствен материал. Същите не са опровергани или разколебани
от проведеното насрещно доказване, в частност показанията на разпитания пред
ВРС св.Б. Ш., както и пред настоящата инстанция св.В. П. Нещо повече, от
показанията на св.Шматов също следват изводи, че след 2005г. фактическата власт
върху имота е осъществявана именно от въззиваемата, няма данни същата да е била
прекъсвана от установено владение нито от майката на въззивника, нито от него.
Извършеният въвод през 2005г., за който е представен и протокол №
19/25.02.2005г. на Община Варна се свежда единствено до трасиране на
възстановения имот в неговата цялост /целия имот пл.№ 1025 с площ от 5 575
дка/, но не и до реално въвеждане на възстановените собственици в процесния и
установяване на фактическа власт чрез отстраняване на въззиваемата или нейните
родители. Свидетелят изрично сочи, че служителите само са мерили и забили
колчета.
Що се отнася до
показанията на другия свидетел – В. П., свидетелстващ, че в периода 2005 –
2013г. е ходил в имота да помага на майката на въззивника, като е косил трева,
събирал плодове, а след нейната смърт и на въззивника, то съдът намира, че
същите не кореспондират на нито едно от останалите доказателства по делото,
дори са в противоречие с тях, в частност на показанията на разпитаните
свидетели, в т.ч. и св.Ш., и на приетото в настоящата инстанция удостоверение
на МВР за задграничните пътувания на Б.В.. Видно от това удостоверение е, че
след отразеното в масивите излизане на 16.03.2004г. от страната въззивникът е
влязъл отново едва през м.януари 2007г. Възраженията за непълнота на
отразяванията в него за периода до 2007г. са недоказани.
Следователно,
доказано е по делото, че в периода след 2005г. фактическата власт върху
процесния имот е осъществявана от въззиваемата. Презумцията на чл.69 ЗС не е
оборена, поради което и следва да се приеме, че за периода от 2005г., когато
същата е получила имота по силата на неформалното дарение от родителите й, тя
го е владяла с намерението за своене. Тази фактическа власт не е била
прекъсвана, чрез предприемане на действия от действителните собственици по см.
на чл.116 ЗЗД. Извършените разпоредителни сделки от тях, дори и да манифестират
собственически права не прекъсват започналата да тече в полза на въззиваемата
давност. В същото време, осъществяваното от нея владение им е било
противопоставимо, доколкото реституционното производство по възстановяване на
собствеността е приключило през 2004г. с издаването на заповедта по §4к ЗСПЗЗ и
от който момент те са можели да защитят правото си на собственост. Именно с
този административен акт възстановеният имот е бил индивидуализиран и срещу
възстановените собственици няма пречка да тече придобивна давност.
Ето защо, съдът
намира, че считано от 2005г. до датата на предявяване на настоящия иск по
чл.108 ЗС – 11.07.2017г. в полза на въззиваемата е бил изтекъл изискуемия се по
чл.79 ЗС 10-годишен давностен срок и същата се легитимира като собственик на
процесния имот. Въззивникът не притежава заявените права на собственост, поради
което и предявеният от него иск за ревандикация е неоснователен.
Като обусловен от
иска по чл.108 ЗС неоснователен се явява и иска за заплащане на обезщетение по
чл.59 ЗЗД.
Поради съвпадането
на изводите на настоящата инстанция относно изхода от спора с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
На основание чл.78 ГПК и направеното искане въззиваемата има право на разноски за адвокатско
възнаграждение, но само за един адвокат /арг. от ал.1 на чл.78 ГПК/. Поради
това въззивникът следва да й заплати сумата от 850 лева, представляваща едно от
заплатените адвокатски възнаграждения, което по арг. от чл.7 ал.2 т.4 Наредба №
1/2004г. и цената на предявения иск не е прекомерно.
Водим от горното,
съдът
Р Е
Ш И
ПОТВЪРЖДАВА
решението на Районен съд – Варна, постановено на 06.03.2018г. по
гр.д. № 9683/2017г.
ОСЪЖДА Б.К.В., ЕГН **********, с адрес ***
ДА ЗАПЛАТИ на В.Н.К., ЕГН **********
сумата от 830 /осемстотин и тридесет/ лева, представляваща заплатено адвокатско
възнаграждение за въззивното производство, на основание чл.78 ГПК.
Решението може да
се обжалва при условията на чл.280 ГПК с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.