№ 174
гр. В, 12.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – В, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:АМП
Членове:ВЙМ
ВРГ
при участието на секретаря ВВУ
като разгледа докладваното от ВРГ Въззивно гражданско дело №
20241300500308 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на И. И., с ЕГН:**********,
чрез адвокат А Д. от САК против Решение № 273 от 16.05.2024 г. по гр.д. №
2604/2023 г. на РС-В, в частта, в която е отхърлен частично иска с правно
основание чл. 55, ал. 1 предл. 1 от ЗЗД. Във въззивната жалба се посочва, че
решението е неправилно и необосновано.
В жалбата се посочва, че първоинстанционният съд е неправилно е
приел, че процесния договор за кредит не е недействителен и са изпълнени
изискванията на чл. 11, ал.1, т.7, т.9, т.10, т.11 и т.20 от ЗПК. Прави се анализ
на практиката на съда на Европейския съюз, като се цитират негови решения.
Посочва, се че Районен съд – В неправилно е приел, че не е доказано
твърдението на ищецът (въззивник в настоящото производство) относно
неправилно посочване на ГПР по договора.
Посочва, че правилно съдът е приел, че клаузата за неустойка е
нищожна, но неправилно е приел, че същата не е разход по кредита и следва
да бъде отразена в ГПР.
1
Твърди се, че след като потребителския договор за кредит е
недействителен следва да се заплати само чистата стойност по кредита. Като в
резултат от установяване на нищожността на договора, ответникът следва да
възстанови цялата сума над размера на главницата и е предявен иск за
неоснователно обогатяване на същия, съгласно разпоредбите на чл. 55 от ЗЗД.
Претендира се адвокатско възнаграждение.
В законния срок е постъпил отговор от „ИАМ“АД с ЕИК: *********,
чрез пълномощника си юрк. K. В него се посочва, че решението е правилно и
законосъобразно в обжалваната част от въззивника, като е постановено със
съответствие на материалния закон. Посочват, че твърденията на въззивника
са неоснователни и неправилни.
Правят анализ на цитираната практика на СЕС от адвокат А Д., както и
цитират практика на ВКС и ВС , по отношение на разпоредбите на
неоснователното обогатяване.
Извеждат доводи, че твърдението на въззивника за включената
неустойка при калкулацията на ГПР е несъстоятелна. Посочват, че разходите
на потребителя, дължими поради неспазване на някое от задълженията по
договора за кредит, не се включват при изчисляване на годишния процент на
разходите. Молят да се присъди юрисконсултско възнаграждение.
В съдебно заседание въззивникът – И. С., не се явява. Адвокат Д. е
депозирал молба, с която моли да се даде ход на делото и да се разгледа в
негово отсъствие. Моли да се разгледа „исковата молба и представените
документи с нея“. Депозира и списък с разноски.
В съдебно заседание въззиваемата страна – „ИАМ“АД не се явява.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението и по допустимостта му в обжалваната му част, а по
всички останали въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Въззивният съд не може да се произнася по основания за неправилност на
въззивното решение, извън посочените във въззивната жалба, освен в
случаите, когато прилага материалния закон, определяйки сам точната
правната квалификация на предявените искове и на насрещните права и
възраженията на страните. Вън от това, той проверява само посочените в
жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата
2
процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически
констатации на първоинстанционния съд. В този смисъл е и установената
задължителна съдебна практика, обективирана в решения на Върховния
касационен съд.
Окръжен съд - В, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази
наведените във въззивната жалба оплаквания, доводите на страните и като
прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
легитимирана страна, с правен интерес да обжалва постановения
първоинстанционен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК въззивният съд следва
служебно да провери валидността на обжалваното решение и допустимостта
му в обжалваната част. В изпълнение на тази проверка съдът намира, че
съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност –
постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на
съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем.
Не са налице и процесуални нарушения, като счита че
първоинстанционното решение е допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред
районен съд доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно,
поради което следва да бъде потвърдено.
Този състав на съда счита, че формираната от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, така както е изложена в мотивите на решението, е
пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал и с оглед
разпоредбата на чл. 272 от ГПК препраща своята фактическа обстановка към
нея. Същата е приета на базата на приетите в първоинстанционния процес
доказателства.
По делото безспорно е установено, че въззивника и въззиваемата са
сключили договор за паричен заем № 3474329 от 13.03.2019 г., в размер на
сумата от 2400.00 лева със срок на заема 34 седмици, платим на 34 вноски,
3
всяка в размер на по 80.49 лева. В договора са посочени падежите на плащане,
както и как се определя договорната лихва. Посочен е фиксиран ГЛП в размер
на 40%, както и че ГПР е 48.61%. Посочен е лихвен процент на ден. Посочена
е обща дължима сума 2736.66 лева.
Уговорено е в чл. 4 от договора задължението на кредитополучателя в
три дневен срок от сключване на договора да представи обезпечение - банкова
гаранция или две физически лица – поръчители, които следва да отговарят на
посочени условия или одобрено от заемателя дружество – гарант, което
предоставя гаранционни сделки. При неизпълнение на това задължение е
уговорено заплащане на неустойка в размер на 1982.88 лева, добавена към
погасителните вноски със сумата от 58.32 лева седмично.
След внимателен преглед и задълбочен анализ на твърдените факти,
подкрепи с доказателства, настоящия съдебен състав достига до извода, че
спорният въпрос, поради който е обжалвано и решението на Районен съд – В е
дали, уговорената в чл. 4 от договора за заем – неустойка следва да бъде
включена в ГПР на договора или не.
По принцип правилно е разсъждението на въззиваемата страна в
отговора на въззивната жалба, че уговорената неустойка се дължи само при
неизпълнение на задължението на длъжника да осигури в указания срок
съответните обезпечения и ако това бъде сторено, неустойка не се
начислява/чл. 4 от договора/, така че не може да се приеме, че процесното
вземане е сигурна печалба за кредитора по договора за потребителски кредит.
Съдът споделя изложеното в решението на първоинстанционния съд, че
начинът по който е уговорено погасяването на задължението за неустойка не
позволява то да се определи като разход по кредита, който следва да се включи
в ГПР – съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК, при изчисляване
на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит.
Неустойката представлява обезщетение за претърпени вреди от виновно
неизпълнение на задължение по договор, предварително уговорено, при което
вредите не се нуждаят от доказване- чл. 92 ЗЗД. Тъй като задължението за
неустойка може и да не възникне /ако бъдат осигурени съответните
обезпечения/, то няма как да се включи в ГПР при сключване на договора.
4
Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за
която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. В конкретния случай се касае за обезпечаване на
непарично задължение/ непредоставяне на уговорените обезпечения/, което
безспорно не е основното по договора за кредит – основното задължение на
длъжника е да върне в указаните срокове кредита и съответните
възнаградителни лихви.
Съдът изцяло се солидаризира с извода на Районен съд – В, че
въведеното изискване в чл. 4 от заемодателя за представяне на обезпечение –
банкова гаранция, поръчителство от две физически лица в срок от три дни от
сключване на договора или одобрено от заемателя дружество – гарант, което
предоставя гаранционни сделки, за неравноправна клауза по смисъла на чл.
143, т. 5 от ЗЗП в каквато насока са и твърденията на ищцата.
По възраженията свързани с приложението на чл. 23 от ЗПК, а именно
че при установена недействителност на договора за потребителски кредит
потребителят следва да бъде осъден да върне чистата сума по кредита, следва
да се има предвид изложеното по-горе. Разсъжденията на жалбоподателя по
отношение разпоредбата на чл. 23 от ЗПК са по същество правилни, но са
неприложими в настоящия случай, доколкото начислената неустойка не се
включва в ГПР по изложените съображения по-горе.
С оглед гореизложеното, релевираните във въззивната жалба
възражения са неоснователни. Не се констатират твърдените от
жалбоподателя пороци на първоинстанционното решение, поради което и с
оглед съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд за отхвърляне на исковите претенции като
неоснователни, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на делото на въззивника и на процесуалният му
представител не се дължат разноски.
В полза на въззиваемата страна "ИАМ" АД, представлявана от
юрисконсулт K, ще следва да бъде присъдено юрисконсултско
възнаграждение в условията на чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. чл. 25, ал. 1 от НЗПП в
размер на 50,00 лв. пред настоящата въззивна инстанция с оглед фактическата
и правна сложност на делото.
5
Воден от гореизложеното, Съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 273 от 16.05.2024 г. по гр.д. № 2604/2023
г. на РС-В.
ОСЪЖДА И. С. И., с ЕГН:********** да заплати на „ИАМ“АД с ЕИК:
*********, деловодни разноски пред въззивната инстанция в размер на 50, 00
лв. /петдесет лева/ за юрисконсултско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6