№ 148319
гр. София, 24.11.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 40 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ Частно
гражданско дело № 20231110163235 по описа за 2023 година
Производството е образувано по заявление на „фирма“ ЕООД за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК спрямо С. Х. З. за парични вземания, сред които
112,44лв., представляващи неустойка, 74,96лв., представляващи такса „експресно
разглеждане“, и 105,00лв., представляващи разходи „за ангажиране на човешки
ресурси“.
Съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК съдът следи служебно за наличието на неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител, а съгласно чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК съдът
отказва издаването на заповед за изпълнение, когато искането се основава на
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, или е налице обоснована
вероятност за това.
Претендираното вземане за неустойка почива на клаузата на чл. 26, ал. 2 от
договора, в която е предвидено задължението на заемателя в срок до три дни от
сключване на договора да предостави на заемодателя следното обезпечение: две
физически лица – солидарни длъжници, всяко от които да отговаря на редица
изисквания за трудова ангажираност, месечен доход, липса на задължения и т. н. При
неизпълнение на това задължение дължи неустойка в размер на 142,44лв. съгласно т. 5
на лист едно от договора.
Съдът намира така уговорената клауза за неустойка за нищожна. Сключеният
между заемодателя и заемателя договор за заем има характеристиките на договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК, поради което в отношенията между
страните приложение намират нормите на ЗПК и ЗЗП, тъй като ответникът има
качеството на потребител. Тази клауза изпълва характеристиките на неравноправна
такава по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя, не
отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие в
правата и задълженията между страните. Същата попада под хипотезата на чл. 143, ал.
2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение да заплати
необосновано висока неустойка. Уговореното задължение на кредитополучателя за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция има за цел
кредиторът да получи допълнително възнаграждение върху стойността на отпуснатия
заем, което представлява заобикаляне изискванията на (ЗПК) и води до нейната
нищожност съгласно чл. 21, ал. 1. Кредиторът е длъжен преди сключване на договора
за кредит да оцени кредитоспособността на потребителя, като извърши справки в
1
достъпните му бази данни и регистри и ако прецени, че не е достатъчно
платежоспособен, разполага с възможността да откаже предоставянето на заемните
средства. На практика тази клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията
на финансовата институция (вменени с нормата на чл. 16 ЗПК) за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води само до
допълнително увеличаване на размера на задълженията по договора. Наред с това,
неустойката е договорена за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е
свързано пряко с претърпени вреди от неизпълнение на главното задължение на
потребителя за връщане на заетата сума, а размерът й се доближава до размера на
предоставената сума. Уговорена по този начин и в този размер, неустойката очевидно
излиза извън присъщите обезпечителна и обезщетителна функции и цели само и
единствено постигане на неоснователно обогатяване за кредитора, поради което
същата се явява нищожна и поради противоречието й с добрите нрави – чл. 26, ал. 1
ЗЗД.
В договора е уговорено, че кредитополучателят се съгласява с такса „експресно
разглеждане“, за която дължи възнаграждение от 94,96лв. В договора е посочено, че
тази такса се дължи за това, че кредитодателят гарантира експресна обработка на
кандидатурата на кредитополучателя, в срок до 20 минути от постъпването му при
кредитора, ако искането е постъпило в работен ден от 9 до 18ч., а ако е постъпило след
този срок се разглеждане с приоритет в първия следващ работен ден. Заплащането на
това възнаграждение за тази услуга от страна на потребителя е предварително, т. е. то е
дължимо само за „възможността за предоставянето“ на въпросните допълнителни
услуги, които потребителят може да не получи реално. Следователно е вероятно
подобна клауза, която представя абстрактна възможност потребителят да получи
определени услуга, да поставя потребителя в положение да изпълнява своите
задължения, дори ако търговецът не изпълни своите. Поради това е налице
основателно съмнение за това, че заявителят се позовава на неравноправна клауза в
потребителски договор и съдът не следва да издава акт, въз основа на който би могло
да се допусне принудително изпълнение на такова вземане срещу потребител. Освен
това, същата се явява нищожна поради прякото противоречие със забраната на чл.
10а, ал. 2 ЗПК, според която не се допуска начисляване на разходи за усвояване на
кредита (вкл. за по-бързото му предоставяне на потребителя).
Отделно от това, обосновано може да се допусне, че посочените допълнителни
услуги целят единствено да доведат до значително увеличаване на цената на кредита
(на възнаграждението на кредитодателя), прикривайки го под формата на т. нар.
„допълнителни услуги“. От съдържанието на клаузите за допълнителните услуги е
видно, че всички включени в него „услуги” са средство за съществено увеличаване на
цената на кредитирането, като по същество предлагането им като предимство от
доставчика води по скрит за потребителя начин до увеличаване размера на дължимите
разходи по кредита и се заобикаля забраната, предвидена в чл.19, ал. 4 ЗПК във връзка
с установения максимален размер на годишния процент на разходите по кредита,
който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с Постановление на Министерския съвет
на Република България. Съгласно нормата на чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор
за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този
нормативен акт, е нищожна. Тоест с тези клаузи се цели именно заобикаляне на
императивни правни норми на ЗПК. Законът задължава съда да не издава заповеди за
изпълнение за задължения, които се намират в противоречие с императивни правни
норми (чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК), като такива са и правилата, забраняващи спрямо
потребителя да се прилагат неравноправни клаузи (чл. 143 ЗЗП и чл. 146, ал. 1 ЗЗП). В
посочения смисъл е и съдебната практика – Определение от 06.07.2020г. по ч. гр. д. №
2
6027/2020г. на СГС, Определение от 30.07.2020г. по ч.г р. д.№ 6094/2020г. на СГС и
много други.
Претендираните такси в размер на 105лв., представляващи разходи „за
ангажиране на човешки ресурси“ също са уговорени в нарушение на императивното
изискване на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, което не допуска кредиторът да изисква заплащане на
такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
Събирането на вземането по кредита представлява част от неговото управление. Също
така, разноски за адвокатско възнаграждение се дължат в съдебното производство и то
при уважаване на исковата претенция. Всякакви извънсъдебни разноски заплатени за
консултации, съвети, писма, покани и т.н. остават за сметка на лицето, което ги е
направило. Освен това, по същността си тази клауза има характеристиките на
неустойка за неизпълнение на задължението за плащане на вноските в срок. С така
уговорената клауза се цели заобикаляне на нормативно установеното в ЗПК
ограничение относно максимално допустимия размер на обезщетението за забава
спрямо потребителя. Изпадането на длъжника в забава обуславя правото на кредитора
да търси единствено мораторна лихва за периода съизмерима само с лимитирания
размер на законната лихва, като всякакви други договорни клаузи, уговарящи
допълнителни задължения, независимо от тяхното наименование като „такси“,
„разходи“ „разноски“ и др., които по същността си имат за цел обезщетяване на същата
вреда за кредитора от настъпилата забава, са нищожни съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК и
като такива не пораждат действие.
По изложените съображения, съдът приема, че заявлението следва да бъде
отхвърлено за посочените суми.
На заявителя следва да бъдат присъдени разноски съразмерно на уважената част
от заявлението.
Воден от горното, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление вх. № 329480/17.11.2023г., подадено от „фирма“ ЕООД
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу длъжника С. Х. З. за
сумите от 112,44лв., представляващи неустойка, 74,96лв., представляващи такса
„експресно разглеждане“, и 105,00лв., представляващи разходи „за ангажиране на
човешки ресурси“.
УКАЗВА на заявителя, че за отхвърлените вземания може да предяви
осъдителен иск в 1-месечен срок от влизане в сила на разпореждането.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред СГС в
едноседмичен срок от връчването му на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3