Р
Е Ш Е
Н И Е
гр. С., 07.04.2017 г.
В И М
Е Т О
Н А Н А
Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ - А въззивен
състав, в публично съдебно заседание на пети декември през две хиляди и шестнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗЛАТИНА
РУБИЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ
при
участието на секретаря Е.В., като разгледа докладваното от съдия Рубиева въззивно гражданско № 7822 по описа за 2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл.273 ГПК.
С решение № III-82-105
от 08.04.2016г., постановено по гр. д. № 39209/2014г., Софийски
районен съд (СРС), 82 състав, е отхвърлил
предявения от С.И.Х. против Ц.Г.Ц. иск, квалифицирайки го като такъв с правно основание
чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 55, ал. 1 ЗЗД, с който се иска да бъде признато за
установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 23 900 лв.,
представляваща част от получена сума по договор за покупко-продажба, обективиран
в нотариален акт № 16, том 2, рег. № 1926, дело № 187/2013г. на нотариус Д.Д.Г., с рег. № 371 в НК, с район на действие РС-Ботевград,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.04.2014г., за което е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
№ 19989/2014г. на СРС, 82 състав.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца С.И.Х. с
оплакване, че е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Въззивникът твърди, че решаващите мотиви на
първоинстанционния съд са неправилни. Поддържа, че СРС, 82 състав неправилно е
квалифицирал претенцията му като такава за предаване на реална вещ. Посочва, че
правното основание на предявения от него иск е по чл. 59 ЗЗД, като той се
припокрива с предпоставките по чл. 23, ал. 1 СК, тъй като те обосновават
обогатяването на ответницата, респективно неговото обедняване. Излага, че
неправилно не са били обсъдени възраженията му за установяване на всички предпоставки
за наличието на трансформация по смисъла на чл. 23, ал. 1 СК. Навежда доводи,
че процесният имот е изцяло негова лична собственост. Твърди, че по делото е
безспорно установено, че имотът е закупен с негови лични средства и че
ответницата няма принос в придобиването му, като в този смисъл е оборена
презумпцията по чл. 21, ал. 3 СК. Поддържа, че формалното участие на
ответницата в продажбата произтича от това, че до този момент не е бил проведен
искът по чл. 23, ал. 1 СК, а не, защото тя реално е била съсобственик на имота
и по тази причина е получила продажната цена по договора. Посочва, че имотът е
бил негова лична собственост и именно поради това в брачния договор се е
задължил да заплати данъка върху продажната цена. Противопоставя се на приетото
от съда, че чл. 15, ал. 2 от брачния договор от 17.09.2013г. не установява
пълна трансформация, поради това че за процесните суми бил уговорен друг режим.
Излага, че тази клауза представлява извънсъдебно признание на ответницата за
наличието на пълна трансформация по чл. 23, ал. 1 СК. Навежда доводи, че
процесната продажба попада в продажбите, извършени от датата на сключване на
брака до датата на подписване на брачния договор и в този смисъл парите от нея
са изцяло негова лична собственост. Поддържа, че в тежест на ответницата е да
посочи и докаже основанието, на което е получила тази част от продажната цена. Твърди,
че ответницата по никакъв начин не е доказала принос в придобиването на
процесния имот. Излага съображения, че участието й в договора за продажба на
процесния имот е формално и като е получила част от продажната цена тя се е
обогатила неоснователно. Твърди, че е неправилен изводът на първоинстанционния
съд, че уговорката на чл. 15, ал. 2 от брачния договор не засягала получените
от ответницата суми. Поддържа, че тази уговорка се отнася за всички суми от
продажби на недвижими имоти от момента на сключване на брака до момента на
сключването на брачния договор. Посочва, че той не би се съгласил да плаща
данъци върху тази сума, ако тя не се е включвала в уговорките на договора. Въззивникът заявява, че не претендира точно определените
банкноти /серия и номер/, че те да се третират от районния съд, като
индивидуално определена вещ, придобита в лична собственост. Поддържа, че
неговата претенция е за заплащане на парична сума /получена от продажбата на процесния имот/, която ответницата е получила, без да е
дала нищо за придобиването на каквато и да е част от имота и с която сума
същата се е обогатила за сметка на неговото обедняване. Навежда довод, че при
установяването на трансформацията е без значение формалното участие на
съпрузите в договора за продажба. Твърди, че характерът на собствеността на
придобит по време на брака имот се определя от този на използваните за
придобиването му средства. Излага съображения, че доколкото не е вложила
средства в придобиването на имота, получавайки част от продажната цена
ответницата се е обогатила неоснователно. Поддържа, че в брачния договор не е
уговорено дарение на получената от ответницата част от продажната цена. Навежда
доводи, че в конкретния случай не е налице друг иск, чрез който да се защити.
Поддържа, че с оглед съдебната практика е допустимо предявяването на искове по
чл. 55 и чл. 59 ЗЗД за изравняване на икономически създадено по време на брака
неравенство. Посочва, че в конкретния случай не може да се търси уреждане
отношения между съпрузите във вещноправен аспект, тъй
като имотът, предмет на тези отношения, е отчужден в полза на трето лице. С
оглед изложените съображения моли въззивният съд да
отмени решението на СРС, 82 състав и да постанови нови, с което да уважи
предявения от него иск. Претендира присъждане на направените пред двете
инстанции разноски.
Въззиваемата Ц.Г.Ц. /ответник
по делото пред СРС/ в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е депозирала „становище“
отговор на въззивната жалба. Поддържа, че уговореното
в чл. 15, ал. 2 от брачния договор не може да се тълкува като признание за
наличието на задължения към ищеца или като поемане на задължение за изплащане
на сума в претендирания от ищеца размер. Твърди, че уговорката касае единствено
реално получени от ищеца суми при продажба на недвижими имоти, придобити с
негови лични средства. Излага съображения, че ищецът е дал съгласието си тя да
участва в процесната сделка като продавач и да получи
от купувачите по личната си банкова сметка ***, независимо от знанието му за
фактите, които посочва в исковата молба, като причините за това са от морално
естество и с дарствена цел. Навежда доводи, че
процесния имот не попада в обхвата на брачния договор. Поддържа, че като е дал
съгласието си за сключване на сделката при посочените в нотариалния акт
условия, по същество ищецът е признал придобитите от ответницата вещни права
върху продадения имот по силата на презумпцията на чл. 21, ал. 3 СК. Твърди, че
по този начин ищецът е признал нейния принос в придобиването на имота
независимо от това с какви средства е бил закупен имота и не се е
противопоставил при получаването на част от продажната цена по нейна лична
сметка. Излага съображения, че е получила процесните суми на основание договор,
който обвързва страните по него. Посочва, че ищецът не е упражнил правото си да
претендира пълна трансформация своевременно, като такава претенцията не е
заявена нито при подписване на договора за покупко-продажба на процесния
недвижим имот, нито при подписване на брачния договор и по тази причина
доводите му за преобразуване на лично имущество към минал момент – закупуването
на имота 12.08.2009г. при действащ режим на общност са неоснователни, тъй като
имотът е продаден на трето лице, при действащ режим на разделност,
с валиден договор, чиито условия са уговорени и одобрени с волеизявления и при
участие на ищеца. Поддържа, че не дължи предаване на процесната сума и на
основание чл. 8 и чл. 9 от брачния договор. Твърди, че уговореното от страните
в брачния договор следва по време получаването на процесните суми, като това
получаване е част от споразумението по чл. 51 СК, като споразумението има
значение на спогодба и е одобрено от съда с решението за развод. Поддържа, че
след влизане в сила на решението за развод е недопустимо да се преразглеждат и преуреждат отношения на бившите съпрузи, по начин различен
от този в брачния договор и споразумението. Прави искане въззивната
жалба да бъде оставена без уважение, а решението на първата инстанция да бъде
потвърдено. Претендира присъждане на разноски пред въззивната
инстанция.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Въззивната жалба е
депозирана в срока по чл. 259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е
процесуално допустима. Разгледана по същество, е основателна.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси
съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск като
неоснователен. Приел е, че ответницата е получила сумата от 23 900 лв. на
основание договорът за покупко-продажба на процесния
недвижим имот. Счел е, че имотът е придобит от съпрузите в условията на
съпружеска имуществена общност, която е прекратена с декларация от 18.11.2010г.
и от този момент те са станали собственици на по ½ идеална част от този
имот. Изложил е мотиви, че в договора за покупко-продажба на недвижимия имот
страните са постигнали изрично съгласие половината от продажната цена да бъде
преведена по сметка на ответницата, което от своя страна кореспондирало и с
действащия режим на разделност в имуществените
отношения. Посочил е, че процесният недвижим имот е
отчужден преди сключване на брачния договор от 17.09.2013г. и същият не е негов
предмет. Приел е, че получената от ответницата продажна цена е нейна лична
собственост и на основание чл. 8 и 9 от брачния договор никой от съпрузите не
може да претендира дял от личното имущество на другия съпруг. Счел е, че
уговорката на чл. 15, ал. 2 от брачния договор се отнася единствено до реално
получените от ищеца суми. Изложил е мотиви, че посоченото в нотариалния акт за
продажба на процесния имот е правното основание за
получаване на сумата от 23 900 лв. от ответницата. Посочил е, че възражението
за трансформация на придобит при режим на съпружеска имуществена общност имот
не може да бъде упражнено, доколкото този имот е продаден на трето лице, като в
същото време ищецът не е предявил тази своя претенция своевременно, както при
подписване на нотариалния акт за покупко-продажба, така и при подписване на процесния брачен договор.
При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо, но неправилно, поради следните
съображения:
В открито съдебно заседание, проведено
на 05.12.2016г., след като е взел предвид оплакванията във въззивната
жалба, настоящият въззивен състав е приел, че СРС, 82
състав е дал неправилна квалификация на предявения иск като такъв по чл. 55 ЗЗД,
както и че е налице непълнота на дадените указания. При определянето на
правната квалификация на иска съдът изхожда от изложените в обстоятелствената
част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на
предявения иск и от заявения петитум. С оглед
изложените от ищеца твърдения, както в заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, така и в исковата молба не се установява предаване
на имущество, по смисъла на чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Поради липсата на твърдения, че
ищецът е предал на ответницата пари и иска тяхното връщане на иска не може да бъде
дадена квалификация по цитирания член. С оглед твърденията за неоснователно
обогатяване и липсата на друг иск, с който ищецът да може да се защити,
настоящият състав счита, че правната квалификация на иска следва да бъде по чл.
59, ал. 1 ЗЗД, като в о.с.з. е дал указания относно подлежащите на доказване
факти, като е допълнил доклада на първата инстанция, /даден с определение от з.з. от 24.07.2015г./, съобразно разясненията, дадени в т.2
от ТР №1 от 09.12.2013г. на ОСГТК.
По делото се установява, че на 14.04.2014г. ищецът С.И.Х. е подал заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за заплащане на сумата от 23 900 лв.,
ведно със законна лихва за забава от датата на подаване на заявлението до
окончателното изплащане на сумата. На 17.04.2014г. е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. 19989/2014г. на СРС,
Първо гражданско отделение, 82 състав. На 19.06.2014г. в срока по чл. 414, ал.
2 ГПК ответникът по делото Ц.Г.Ц. е подала възражение срещу заповедта. На
17.07.2014г., в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, ищецът по делото е установителен иск, който въззивният
състав квалифицира като такъв с правно основание по чл. 422, вр. с чл. 415 ГПК, вр. с чл. 59 ЗЗД.
По делото не се спори, че страните са
сключили брак на 04.06.2005г. Не се спори, че през време на брака страните са
преминали през следните режими на имуществени отношения: от 04.06.2005г. до
18.11.2010г. – в режим на СИО; от 18.11.2010г. до 17.09.2013г. в режим на разделност по чл. 33 – 36 СК, избран с декларация с нотариално
заверени подписи рег. № 9953 от 18.11.2010г., т.е. считано от 18.11.2010г. СИО
е прекратена, съгласно чл. 27, ал.3 от СК; и от 17.09.2013г. до 10.10.2013г. – в режим на брачен договор, сключен на
17.09.2013г. с нот. заверка на подписите с рег.
№6385, акт №89, том 3 от 17.09.2013г. и на съдържанието с рег. № 6386, акт №
103, том 2/17.09.2013г. на нотариус С.Т. с рег. № 065 в НК с район на действие
СРС. Безспорно се установява, че с
решение № III-84-244 /10.10.2013г. по гр.д. №
3517/2013г. на СРС, III Г.О., 84 състав бракът между страните е прекратен по
взаимно съгласие, считано от 10.10.2013г.
Установява се, че процесният
недвижим имот – УПИ II-729, кв. 37 по плана
на гр. Правец с урегулирана площ от 500 кв.м., заедно с построената в имота
двуетажна масивна жилищна сграда, със застроена площ от 65 кв.м., е придобит по
време на брака – в режим на СИО, на 12.08.2009г., от ищеца С.И.Х.. Не
се спори, между страните, че на 22.10.2012г. е сключен предварителен договор
между тях като продавачи за продажба на този имот на трети лица за сумата от
54 800 лв. със задължение да бъде сключен окончателен договор до
30.03.2013г, като купувачите са заплатили на продавачите по банковата сметка на
С.Х., задатък в размер на 7000 лв., съгласно чл. 3,
ал. 1 от договора на 24.10.2012г. Установява се, че е договорено остатъкът от
продажната цена – 47 800 лв. да бъде заплатен от купувачите на продавачите
по банковата сметка на С.Х.. Установява се, че на 16.05.2013г. е сключен
окончателен договор за продажбата на процесния имот в гр. Правец, обективиран в
нотариален акт № 16, том II, рег. № 1926,
дело № 187/2013 г. на нотариус Д.Г. с рег. № 371 в регистъра на НК, като в
същия е договорено остатъкът от продажната цена да бъде заплатена на всеки от
продавачите в посочена от него банкова сметка, ***. Не се спори, че на 18.05.2013г.
купувачите са превели по банковата сметка на всеки от съпрузите, страни по
настоящето дело, сумата от по 23 900 лв.
По доводите във въззивната
жалба въззивният съд намира следното:
Съгласно чл. 59, ал.1 ЗЗД всеки, който
се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с
което се е обогатил до размера на обедняването. Правото на иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД възниква, когато ищецът не разполага с друг иск, с който може да се защити.
С тази законова норма се осуетява всяко неоснователно преминаване на блага от
едно имущество в друго, въпреки липсата на конкретно уредена възможност в други
текстове на закона. За да бъде успешно проведен искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД,
следва да се установи, обогатяване на ответника настъпило за сметка на
обедняване на ищеца, като обедняването и обогатяването следва да са настъпили
от един и същ юридически факт, както и липса на основание за това имуществено
разместване.
По делото се установява, че на 18.05.2013г.,
в изпълнение на договор, обективиран в Нотариален акт № 16, том II, рег. № 1926, дело № 187/2013 г. на нотариус Д.Г. с
рег. № 371 в регистъра на НК, по банковата сметка на ответницата Ц.Ц. от страна на купувачите е преведена сума в размер на
23 900 лв.
Ответницата поддържа, че процесният имот
е придобит в режим на СИО, като след избиране на режим на разделност
в отношенията на съпрузите на 18.11.2010г., тя е станала собственик на ½
идеална част от правото на собственост върху него. Ищецът се противопоставя на
тези твърдения, като навежда доводи, че имотът не е бил в режим на СИО, а е негова
лична собственост по смисъла на чл. 23, ал. 1 СК и в този смисъл не е било
налице основание ответницата да получи половината от продажната цена от
продажбата му. Твърденията му, изложени в исковата молба са, че закупеният имот
към момента на придобиването му - 12.08.2009г. и към момента на продажбата му –
16.05.2013г. е бил негова лична собственост по смисъла на чл. 23, ал.1 от СК,
както и че сумата от продажбата му, отново е изцяло лична собственост, поради
пълна трансформация на лични средства и лично имущество и втора трансформация
на лично имущество в лични средства /продажната цена от процесния
имот/.
Съгласно чл. 23, ал. 1 СК, лични са
вещните права, придобити по време на брака изцяло с лично имущество. За да
настъпи трансформация на лично имущество, по време на брак в законов режим на
общност, е достатъчно с имущество, лична собственост, да бъде придобита
собствеността върху друго имуществено благо. Трансформацията настъпва в момента
на придобиването на благото с такива средства. Тя не е правна последица от упражнено
потестативно право на съпруга и не е необходимо
допълнително изявление от негова страна, за да породи правния си ефект. С оглед
на това, в конкретния случай, за настъпване на правния ефект на трансформацията
е ирелевантно, че ищецът не е предявил претенция, че
процесният недвижим имот е изцяло негова лична собственост при сключването на
окончателния договор за неговата продажба или при сключване на брачния договор
от 17.09.2013г.
С оглед на така установения момент
на настъпване на действието на трансформацията – моментът на придобиване на
трансформираното имущество, нейното настъпване може да се установява инцидентно
в рамките на процеса дори при последващо отчуждаването на това имущество. В този
смисъл, обстоятелството, че процесният недвижим имот е отчужден на
16.05.2013г., не е пречка да се установява, че той е бил изцяло лична
собственост на ищеца към момента на продажбата му. Защото, в конкретния случай,
с предявения от ищеца иск, не се търси уреждане на отношенията между бившите
съпрузи във вещноправен аспект, а се упражнява
възможността за постигане на икономическо изравняване между страните.
С оглед указаната тежест на доказване,
ищецът е ангажирал следните доказателства за установяване твърдението му, че
закупеният имот към момента на придобиването и на продажбата му е изцяло негова
лична собственост: Съгласно нотариален акт за продажба на недвижим имот № 91,
том II, рег. № 2045, дело № 241/2009г. от 12.08.2009г. на Т.Ф.-нотариус,
с район на дейст***ие РС – Ботевград, № 407 в НК, по силата на
който е придобит процесният недвижим имот, цената по него в размер на
15 000 лв. е изплатена в брой от ищеца, който е единствена страна по
договора. Ищецът навежда твърдения, че тази цена е изплатена изцяло с негови
лични средства, изтеглени на същата дата от негова банкова сметка в „У.Б.“ АД с
IBAN ***.
Съгласно постановеното по реда на 290
ГПК и задължително за настоящия състав Решение № 86 от 14.07.2016 г. по гр. д.
№ 914/2016 г., Г. К., ІІ Г. О. на ВКС, доколкото паричните влогове са изключени
от обхвата на чл. 21, ал. 1 СК от 2009 г. като общо имущество на съпрузите, за
тях следва да се приеме статута на "друго лично имущество" по смисъла
на чл. 23, ал. 1 СК. За да се признае, че придобитото по време на брака на
страните вещно право /на собственост/ е изключителна собст***еност на бившия съпруг-титуляр на банковата сметка /чл. 23,
ал. 1 СК/, следва платените суми за закупуване на процесния недвижим имот изцяло
да са покрити от сумите по тази сметка и при условие, че по отношение на същата,
съпруга - нетитуляр на конкретния влог няма установен принос за неговото
набиране в размера към датата на плащането по реда на конститутивния
иск по реда на чл. 30, ал. 1 СК.
В конкретния случай, видно от
назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза, на 12.08.2009г. ищецът е
изтеглил от негова банкова сметка в „У.Б.“ АД с IBAN ***
26 000 евро, която изцяло покрива цената за закупуване на процесния имот. Видно от показанията на свидетеля Х.М.В.,
тази сума е била използвана от ищеца за заплащане на продажната цена по
договора, обективиран в Нотариален акт за продажба на недвижим имот № 91, том II, рег. № 2045, дело № 241/2009г. от 12.08.2009г. на Т.Ф.-нотариус,
с район на действие РС – Ботевград, №
407 в НК. Този извод косвено се подкрепя и от обстоятелството, че сумата е
изтеглена на същия ден, в който е изповядана и сделката пред нотариуса.
По делото не се твърди, нито се
установява ответницата да има установен принос за набиране на средствата по
сметка № ***********. Нещо повече, по делото са налице
достатъчно доказателства, от които се установява, че сумата по тази сметка е
формирана от продажбата на лично имущество на ищеца. Видно от представения по
делото нотариален акт за дарение на недвижим имот № 166, том I, рег. № 1603, дело 124/2004г. от 25.02.2004г. на С.Т.
– нотариус, с район на действие СРС, рег. № 065 в НК /лист 52 от делото пред
СРС/, ищецът е получил в дарение 1/20 идеални части от недвижим имот,
представляващ дворно място, находящо се в гр. С.,
СО-район ******, ул. „******“ № 24, цялото с площ от 807 кв.м., съставляващо
поземлен имот № 2, попадащ в квартал № 198 по регулационния план на гр. С.,
местност „Метростанция-7“. С нотариален акт за дарение на идеални части от
недвижим имот № 164, том II, рег. № 5173,
дело 333/2007 от 19.12.2007г. на С.Т. – нотариус, с район на действие СРС, рег.
№ 065 в НК /лист 54 от делото пред СРС/, ищецът е получил в дарение още 20/100
идеални части от този недвижим имот. Доколкото идеалните части от правото на
собственост върху този имот са придобити по дарение, то на основание чл. 22,
ал. 1 СК, те са лична собственост на ищеца. С нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот № 51, том II,
рег. 5214, дело 224/2008г. /лист 56 от делото пред СРС/ на 26.03.2008г. ищецът
е продал на „Т.“ ЕООД собствените си
идеални части от този имот. Съгласно заключението на назначената по делото
съдебно-счетоводна експертиза, по този договор той е получил сума в общ размер
от 530 000 евро /три плащания, съответно на 27.03.2008г. сума в размер на
30 000 евро, на 09.04.2009г. сума в размер на 250 000 евро, и на
11.05.2009г. сума в размер на 250 000евро/, като тази сума е постъпила по негова
сметка IBAN: ***
„У.Б.“ АД. От заключението се установява, че към 02.07.2009г. по тази банкова
сметка ***.68 евро. На 06.07.2009г. е изтеглена сумата от 1027.22 евро. На
същата дата сметката е олихвена с 116.97 евро, в
резултат на което разполагаемото салдо остава в размер на 239 110.43 евро.
На 06.07.2009г. тази сума е прехвърлена по новооткрита сметка на негово име в „У.Б.“
АД с IBAN № ***********, средствата по
която са използвани за закупуване на процесния недвижим имот.
С оглед съвкупната преценка на събраните
и обсъдени по-горе доказателства, настоящият въззивен
състав приема, че ищецът проведе пълно и главно доказване на обстоятелството,
че процесният недвижим имот е придобит изцяло с
негови лични средства, както към момента на придобиването му, така и към този
на продажбата му, той е бил изцяло негова лична собственост.
В подкрепа на този извод следва да бъде
възприета и клаузата на чл.15, ал. 2 от сключения между страните брачен договор
от 17.09.2013г., с която страните са приели, че всички задължения, свързани с
плащане на всякакви данъци, такси и други по отношение на получените по време
на брака до момента пари от продажба на недвижими имоти са на съпруга С.И.Х.,
поради това, че всички имоти са придобити с негови лични средства и той реално
е получил изцяло тези парични средства. С подписването на брачния договор, вкл.
и относно цитираната клауза, ответницата е направила извънсъдебно признание,
което представлява доказателство освен за наличие на пълна трансформация по
смисъла на чл. 23, ал.1 от СК, така и за облигационните отношения между
страните.
След като ответницата няма какъвто и да
е принос в придобиването на имота, тъй като същият съставлява лична собственост
на ищеца, но същата е получила част от цената придобита срещу неговата продажба
тя се е обогатила без основание за сметка на своя бивш съпруг с размера на
полученото от нея.
Ответницата възразява, че е получила
част от продажната цена на годно основание, а именно: договорът за
покупко-продажба, обективиран във формата на нотариален
акт. Действително, имотът е продаден от името на двамата съпрузи. Това обаче не
ограничава приложението на института на трансформация на лично имущество.
Съгласно Тълкувателно решение № 5/2013 на ОСГТК на ВКС, в случаите на
придобиване на недвижим имот през време на брака с договор за покупко – продажба на името на двамата съпрузи може да се
установява пълна и частична трансформация на лично имущество, на основание
чл.23, ал.1 и 2 СК / чл.21, ал.1 и 2 СК /отм.//. Тълкувателното решение се
отнася до различна хипотеза, но дадените от ОСГТК на ВКС указания намират
приложение и в конкретния случай. Както се посочва в него, „Критерият за
преобразуване на лично имущество в закупения през време на брака имот е изцяло
обективен – изследва се характерът на вложените в придобиването средства… При
евентуално установяване, че процесният недвижим имот
е лична собственост на ищеца по смисъла на чл. 23, ал. 1 СК, договорът за
неговата продажба сам по себе си не може да направи ответницата собственик на
част от него. Договорът за покупко-продажба има прехвърлително
действие между насрещните страни по него, но не и между лицата на страната на
продавача. Това би било отделно съглашение, което не може да се изведе от
клаузите на нотариален акт № 16 от 16.05.2013г. Това обстоятелство може да е
релевантен факт при установяване на облигационни отношения между съпрузите или
наличието на принос и на двамата от тях, но не изключва изначално настъпването
на трансформацията по чл. 23, ал. 1 СК. С оглед гореизложеното, релевираните, в този смисъл възражения от ответницата, са
изцяло неоснователни.
Ответницата навежда доводи, че ищецът е
дал съгласието си половината от продажната цена по нотариален акт № 16, том II, рег. № 1926, дело № 187/2013 г. на нотариус Д.Г. с
рег. № 371 в регистъра на НК да бъде получена от нея във връзка с предстоящия
между страните развод и обстоятелството, че тя е следвало да напусне семейното
жилище, като изтъква уговорки между страните с дарствена
цел и такива от морално естество.
По делото се установява, че на
25.02.2013г., преди подписването на окончателния договор за продажба на
процесния имот, ищецът е подал искова молба за развод. В нея, той е изложил че
ще обезпечи с жилище ответницата. Посочил е, че закупуването на това жилище ще
бъде финансирано със средства от продажбата на техен апартамент. В дадените от
него обяснения по реда на чл. 176 ГПК ищецът не е оспорил изложеното от него в
исковата молба за развод. Посочил е, че е имал намерение сам да закупи на
ответницата недвижим имот, а не да й предоставя парични средства за това.
Заявил е, че ответницата е получила сума в размер на 16 000 евро от продажбата
на друг недвижим имот, без да става ясно дали той е бил собственик на част от
този имот или той е бил лична собственост на ответницата.
Като се има предвид момента на подаване
на исковата молба за развод и момента на сключването на нотариален акт № 16 от
16.05.2013г. страните са били в процес на уреждане на имуществените последици
от предстоящия им развод, като ищецът е
поел ангажимент за снабдяването на ответницата с жилище. Тези обстоятелства, индикират до известна степен, че процесната сума е получена
именно във връзка с този ангажимент и с оглед уреждането на имуществените
отношения между страните, но не създават сигурен извод, че е налице дарствено правоотношение, с предмет предоставянето на
процесната сума пари или каквото и да е облигационно отношение между страните,
представляващо основание за имущественото разместване.
Такъв извод в подкрепа на тезата на
ответницата не би могъл да се приеме, и с оглед на това, че в исковата молба за
развод, е изложено, че снабдяването на ответницата с имот ще бъде финансирано
от продажбата на собствен на страните апартамент, а не на процесния недвижим
имот. В исковата молба допълнително се посочва, че сумите от продажбата на процесния
недвижим имот ще бъдат използвани за погасяването на изтеглен от тогавашните
съпрузи кредит. Това обстоятелство навежда към извода, че цената по нотариален
акт № 16 от 16.05.2013г. не е следвало да бъде предоставена на ответницата и
опровергава твърденията й за наличието на дарствено
правоотношение по отношение на нея.
Що се касае до позоваването /от страна
на ответницата/ на клаузите на чл. 8, 9 и 10 от брачния договор от 17.09.2013г.,
съдът намира следното: В чл. 8 е уговорено, че за придобити имущества след
датата на избора на режим на разделност, както и след
датата на сключване на брачния договор се прилага режим на разделност.
Тази обща разпоредба е неотносима към конкретния
случай, тъй като процесният имот не е придобит след
датата на избор на режима на разделност, нито след
датата на сключване на брачния договор. В чл. 9 от брачния договор, съпрузите са
се споразумели, че никой от тях няма право да претендира и не претендира дял от
личното имущество на другия съпруг, като в чл.10 е предвидено, че банковите
сметки и влогове са лична собственост на всеки от съпрузите, на чиито име е
открит или който е титуляр на влога. Дори и да се приеме, че цитираните
разпоредби са относими към процесния
имот, то същите са изключително общо формулирани и от съдържанието им не може
да се направи извод нито за липса на спор относно предаването на процесната сума, нито за наличието на основание за това. В
този смисъл клаузите на чл. 9 и 10 от брачния договор не препятстват
възможността от упражняване на претенцията на ищеца. Поради горното, неправилен
се явява изводът не първостепенния съд, че съгласно чл. 8 и 9 от брачния
договор ищецът не може да претендира дял от личното имущество на съпругата си,
приемайки, че получената от ответницата продажна цена е нейна лична
собственост. В допълнение към приетото следва да се отбележи и обстоятелството,
че искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД има за предмет присъждане на парична стойност, а
не признаването за установено, че ищецът е титуляр изцяло или отчасти на
определен влог. В настоящия случай, ищецът няма претенция за „дял“ от имуществото на ответницата.
Следва да бъде посочено, че с приетото
по настоящето дело не се преуреждат отношенията между
страните, уредени в брачния договор и инкорпориращото го споразумение по чл. 51 СК. Предметът на настоящия спор е различен.
С оглед изложеното, по-горе ответницата
не доказа в условията на главно и пълно доказване, че процесната сума от
23 900 лв. е получена от нея в изпълнение на договор за дарение или
някакво друго основание.
Предвид приетото, се установява,
обедняване на ищеца и обогатяване на ответницата с размера на сумата от
23 900 лв., които произтичат от един същ юридически факт нотариален акт №
16 от 16.05.2013г., при липса на основание за това. С оглед на това и на основание
чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр.
чл. 59 ЗЗД, следва да се признае за установено, че ответницата дължи заплащане
на ищеца на сумата от 23 900 лв., ведно със законна лихва, считано от
14.04.2014г. до окончателното изплащане на сумата.
Тъй като изводите на въззивния и
първоинстанционния съд не съвпадат, първоинстанционното решение следва да се
отмени, а предявеният иск – да бъде уважен в цялост.
При този изход на спора, ответницата следва да заплати на ищеца, направените
от последния разноски в заповедното производство в размер на 478 лв., пред първоинстанционния съд в размер на 678 лв., както и пред
настоящата инстанция в размер на 478 лв. или сума в общ размер нa 1634 лв.
Мотивиран от горното, Софийски градски
съд
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ
решение
№ III-82-105 от 08.04.2016г.,
постановено по гр. д. № 39209/2014г. от Софийски районен съд (СРС), 82 състав, с което е отхвърлен иск с правно основание
чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр.
чл. 55, ал. 1, ЗЗД, предявен от С.И.Х.,
ЕГН: **********, адрес: ***, партер против
Ц.Г.Ц., адрес: *** за признаване на
установено в отношенията между страните, че Ц.Г.Ц. дължи на С.И.Х.
сумата от 23 900 лв., представляваща част от получена сума по договор за
покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 16, том 2, рег. № 1926, дело №
187/2013г. на нотариус Д.Д.Г., с рег. № 371 в НК, с
район на действие РС-Ботевград, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 14.04.2014г., за което е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 19989/2014г. на СРС, 82 състав и С.И.Х. е осъден да заплати на Ц.Г.Ц. сумата от 800 лв., направени
разноски пред първата инстанция,
като
вместо него постановява:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО, че Ц.Г.Ц., ЕГН: ********** съдебен адрес: ***
дължи на С.И.Х., ЕГН **********, адрес: ***, на
основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК чл. 59, ал. 1,
пред. първо ЗЗД сумата от 23 900
лв./двадесет и три хиляди и деветстотин лева/, представляваща част от
получена сума по договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт №
16, том 2, рег. № 1926, дело № 187/2013г. на нотариус Д.Д.Г.,
с рег. № 371 в НК, с район на действие РС-Ботевград, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 14.04.2014г., за което е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 19989/2014г. на
СРС, 82 състав.
ОСЪЖДА Ц.Г.Ц. да заплати на С.И.Х. сумата от 478 лв. /четиристотин седемдесет и осем лева/, сторени разноски в
заповедното производство, сумата от 678
лв. /шестстотин седемдесет и осем лева/, сторени разноски пред първата
инстанция, както и сумата от 478 лв.
/четиристотин седемдесет и осем лева/, разноски
пред въззивната инстанция.
Решението може да се обжалва пред ВКС на
РБ, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1/ 2/