РЕШЕНИЕ
N.
гр.София 30.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Г.О., IV-„В“
състав в откритото съдебно заседание на 11.02.2021 г. в състав:
Председател: Елена Иванова
Членове: Златка Чолева
Димитър
Ковачев
при секретар Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от съдия
Ковачев в.гр. дело N. 13068/ 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на И.И.Б. чрез адвокат
Р. В. срещу Решение № 153799 от 27.02.2020г.,
постановено по гр. д. № 36005/2018г. на Софийски районен съд, в частта с която
са уважени, предявените срещу жалбоподателя от „Ф.и.“ЕАД (цесионер), установителни
искове по чл. 415 от ГПК за дължимостта на вземания по договор за потребителски
кредит N.
PLUS-01319117/06.01.2009г, сключен между
жалбоподателя и „БНП П.П.Ф.“ЕАД.
Решението се обжалва в частта за уважаване на исковете
за вноските по главница с номера по погасителен план от 13 до 29 включително и
с падеж настъпил в периода 29.01.2010г. до 30.05.2011г. и общ размер 2352,62
лева, както и в частта за уважената лихва за забава върху тези вноски за
периода 07.06.2013-25.05.2016г. в размер на 709,76 лева.
Изрично се заявява, че не се оспорва
дължимостта на сумите за главница по вноските с падеж от 30.06.2011г. до
30.10.2012г. в размер на 3219,41 и за лихва върху нея в размер на 971,23 лева
за периода 07.06.2013-25.05.2016.
С жалбата моли решението да се отмени като неправилно
и немотивирано, поради неправилни изводи на СРС относно началния момент на
погасителната давност, който настъпвал отделно за всяка вноска, а не след
изтичане крайния срок на договора както приел СРС.
При проверка
по чл. 269 ГПК СГС намира обжалваното решение за валидно и допустимо, а относно
неговата правилност СГС е ограничен до оплакванията в жалбата и императивните
материални норми.
Относно фактическата страна няма спор между страните
по делото.
Спорът е правен и е относно началния момент на
теченето на погасителната давност за вземанията по договора за кредит.
За да уважи исковете за главницата в пълен предявен размер
СРС е приел, че началния момент на петгодишната давност за всички вноски е
крайния падеж на договора (в случая 30.10.2012г.), съответно е уважил и иска за
лихва върху цялата сума за период от три години преди заявлението по чл. 410 ГПК.
Мнозинството от настоящият състав на СГС намира тези
изводи за неправилни. Според мнозинството от състава СРС е нарушил императивен
материален закон – чл. 114 ЗЗД, който разпорежда, че давност тече от момента на
настъпване на изискуемост на вземането.
Според мнозинството от състава при договори за заем
(във всяка тяхна разновидност - по ЗЗД; по ЗПК или по ЗКИ) когато връщането на
заетата сума е уговорено да става на отделни, определени по размер вноски и за
всяка вноска е уговорен самостоятелен падеж, то изискуемостта настъпва за всяка
част от вземането – за всяка вноска поотделно и поотделно тече давност за всяка
вноска. За началния момент на давността няма значение дали се прилага общата
петгодишна давност или специалната по чл. 111 ЗЗД. Приложими са принципните
разяснения дадени с т. 1 от ТР 8/2017г. на ОСГТК на ВКС, които са в смисъл, че
изискуемост настъпва за всяка вноска поотделно, а щом вземането е изискуемо
тече и давност по изрична разпоредба на чл. 114 ал. 1 от ЗЗД. По въпроса има и
установена каузална практика на ВКС-Решение 45/17.06.2020г. на II Т.О. на ВКС по к.т.д. 237/2019г., която мнозинството
от настоящият състав на СГС споделя.
Като е приложил неправилно материалния закон СРС е
постановил решение, което в обжалваната си част е неправилно и следва да се отмени
за сумите и периодите релевирани с въззивната жалба.
В конкретния случай предвид дата на заявлението по чл.
410 ГПК (07.06.2016г.) и приложимата петгодишна давност, погасени са по давност
всички вноски за главница от 13-та до 29-та включително по погасителния план.
От допълнителната СЧЕ приета пред СРС се установява, че техния общ размер е 2352,62
лева. На основание чл. 119 ЗЗД погасени са и всички лихви върху тази сума.
Дължимата и непогасена по давност главница е в размер
на 3219,41 лева, върху която се дължи договореното между страните мораторно
обезщетение, чийто размер е уреден с договора, като съвпадащ със законната
лихва за забава. Обезщетение за забавата се дължи само за период с начална дата
07.06.2013г. (три години преди заявлението) до крайната дата заявена със
заявлението и исковата молба, а именно 25.05.2016г., но само върху
непогасената по давност главница.
Изчислено от съда с помощта на софтуерна програма за изчисляване на лихви то е
в размер на 971,25 лева. Разликата до уважения размер (1680,97 лева) е
недължима, тъй като е начислена върху погасена по давност сума и се е погасила
на основание чл. 119 ЗЗД. Размерът на разликата изчислен от съда е 709,72 лева.
за тази сума решението в частта му по иска за лихва е неправилно.
Предвид гореизложеното решението следва да се отмени
по иска за главница в частта за разликата над 3219,41 лева до пълния предявен
размер или за сумата от 2352,62 лева, както и в частта му по иска за договорна
мораторна лихва за разликата над сумата от 971,25 лева до уважения размер от
1680,97 лева или за сумата от 709,72 лева.
Като последица ще следва да се ревизира решението на
СРС и в частта му по разноските за заповедното и за първоинстанционното
производство.
Следва да се отбележи, че ищецът не е предявил иск за
всички суми заявени в заповедното производство. Няма иск за сумата от 2534,37
лева посочена в заявлението по чл. 410 ГПК и заповедта. При това положение за
тази сума заповедта за изпълнение подлежи на обезсилване, включително в
съответната ѝ част за разноски. Ето защо следва да се изчисляват дължими
от длъжника разноски само върху заявените и в исковото дело суми от 5572,03
лева и 2896,04 лева. Държавната такса за заповедното дело само върху тези суми
би била 169,36 лева и само върху последната сума ще следва да се изчисляват
разноските за държавна такса дължими на ищеца с оглед изхода на делото.
Ищецът с оглед на крайния изход на делото при уважени
49 % от размера на исковете има право на 49 % от доказаните си разноски. За
заповедното дело има право на 82,99 лева - разноски за държавна такса и 49,00
лева за юрисконсултско възнаграждение. СГС не може да присъжда възнаграждение
за юрисконсулт на база претендираното от заявителя 695,04 поради влязлата в
сила междувременно промяна в чл. 78, ал. 8 ГПК, препращаща към закона за
правната помощ и наредбата за заплащане на правната помощ, които уреждат
ограничения в максималния размер на юрисконсултското възнаграждение. Като
процесуална норма чл. 78, ал. 8 ГПК в
изменения му вид се прилага по всички висящи дела. Съдът определя размер на
юрисконсултското възнаграждение за заповедното дело съгласно чл. 26 от
Наредбата за заплащане на правната помощ в размер на 100,00 лева и съобразно
изхода на делото ще следва да се присъдят 49,00 лева.
За първоинстанционното дело ищецът има право на
разноски за държавна такса в размер на 58,15 лева от платените 118,67; за депозит
за СЧЕ в размер на 73,50 лева. За юрисконсултско възнаграждение съдът намира,
че следва да се определи сумата от 100,00 лева, тъй като освен исковата молба и
становище относно подсъдността (пред пернишки районен съд), други действия по
делото не са извършвани от юрисконсулти на дружеството, такива не се явяват на
заседанията, а самото дело не е с правна или фактическа сложност и възраженията
на ответника са само за давност. С оглед изхода на делото следва да се присъдят
49,00 лева.
Решението в частта му по разноските ще следва да се
отмени за разликите над посочените суми.
За въззивното дело ищецът – въззиваем няма право на
разноски.
Ответникът – въззивник за заповедното дело не е искал
разноски.
За първоинстанционното дело има право на разноски в
размер съответен на отхвърлената част от исковете, която е 51 %. Ответника е
сторил разноски за адвокат и за депозит за СЧЕ. С оглед изхода на делото му се
дължат разноски за адвокат в размер на 510,00 лева от реално заплатените
1000,00 лева, а за вещо лице в размер на 76,50 лева. Присъдени са му 165,01
лева и следва да се присъдят още 421,49 лева.
За въззивното дело има право на разноски в размер на
31,24 лева за държавна такса. Заплатил е 500,00 лева адвокатски хонорар, като в
молба от 05.02.2021г. въззиваемия е направил възражение за прекомерност, което
СГС намира основателно с оглед липсата на правна или фактическа сложност на
делото. Хонорар следва да се присъди съобразно изхода на делото на база
минималния по Наредба 1/ 2004 г. на Висшия адвокатски съвет, който съгласно чл.
7, ал. 2, т. 2 и при обжалваем интерес в размер на 3062,34 лева е в размер на 444,36
лева, от които се дължат 226,62 лева.
Водим от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №153799/27.02.2020г. по гр. д. № 36005/2018г. на Софийски
районен съд, 87 с-в в частта, с която
е признато за установено, че И.И.Б.
с ЕГН ********** ДЪЛЖИ на „Ф.и.“ЕАД с
ЕИК *****сумата от 2352,62 лева, представляваща разликата над сумата от
3219,41 лева до пълния предявен размер от 5572,03 – главница по Договор за
потребителски паричен кредит № PLUS-01319117/06.01.2009г., сключен с „БНП П.П.Ф.“ЕАД, вземанията по който са
прехвърлени в полза на „Ф.И.“ЕАД по силата на Договор за цесия от 08.07.2014г.,
КАКТО И В ЧАСТТА, с която е признато
за установено, че И.И.Б. ДЪЛЖИ на „Ф.и.“ЕАД
сумата от 709,72 лева мораторна лихва
върху сумата от 2352,62 лева за периода 07.06.2013г.-25.05.2016г.,
представляваща разликата между сумата от 971,25 лева, до която искът за лихва е
основателен и уважения размер от 1680,97 лева като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
като погасен по давност искът на „Ф.И.“ЕАД
за признаване за установено, че И.И.Б. му дължи сумата 2352,62 лева, представляваща разликата над сумата от 3219,41 лева
до пълния предявен размер от 5572,03 лева-
главница по Договор за потребителски паричен кредит № PLUS-01319117/06.01.2009г., сключен с „БНП П.П.Ф.“ЕАД, вземанията по който са
прехвърлени в полза на „Ф.И.“ЕАД по силата на Договор за цесия от 08.07.2014г. КАКТО И ОТХВЪРЛЯ ИСКЪТ за мораторна лихва
за периода 07.06.2013г. – 25.05.2016г. за сумата 709,72 представляваща
разликата между сумата от 971,25 лева, до която искът за лихва е основателен и
уважения размер от 1680,97 лева, за които суми е била издадена Заповед
1505/08.06.2016г. за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. 2102/2016г. по
описа на Пернишкия районен съд.
ОТМЕНЯ
РЕШЕНИЕТО и в частта по разноските, с която И.Б. е осъден да заплати на „Ф.и.“ЕАД
разликата над 131,99 лева- разноски
за заповедното дело, както и за разликата над
180,65 лева-разноски за първа инстанция.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на И.И.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, още 421,49 лв.
- разноски за първа инстанция, както и 257,86 лева – разноски за
въззивното производство.
Настоящото решение подлежи на обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните..
Председател : Членове : 1. 2.
/о.м./
ОСОБЕНО МНЕНИЕ
по гр.д.№ 13
068/2020 г. по описа на СГС, ІV-В състав
Не споделям становището на мнозинството от съдебния
състав, с който е прието, че вземането на ищеца за главницата е погасено от
13-та до 29-та вноска вкл. по давност. От ответника е направено възражение за
погасителна давност, като това възражение той има правна възможност да
противопостави на ищеца-кредитор за пръв път едва в исковото производство, а
съдът дължи изследване на предпос-тавките относно началото, прекъсването и
спирането на давността към релевантните моменти. Вземането за главницата по
договор за кредит /придобито от ищеца/ е
неделимо и се погасява с общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД. Уговореното
разсрочено погасяване на части /на вноски/ на едно общо, неделимо задължение,
произтичащо от съгласието на кредитора да приеме изпълнение на части, не го
превръщат в „периодично плащане“. В тази връзка приемам, че давността за
неде-лимата главница започва да тече от деня, в който е настъпил крайният падеж
за връщане на предоставената в заем неделима сума по договора за кредит –
20.10.2012 г. /при липсата на твърдения и доказателства за обявяване на кредита
за предсрочно изискуем преди тази дата/. По този въпрос споделям разрешението,
дадено с поста-новените по реда на чл.290 ГПК решение № 103/16.09.2013 г. по
т.д.№ 1 200/2011 г. на ВКС, I ТО, решение № 38/26.03.2019 г. по т.д.№ 1157/2018
г. на ВКС, ІІ ТО, ре-шение № 21/08. 01.2021 г. по т.д.№ 3 069/2018 г. на ВКС, І
ТО и др.
За
пълнота на изложенитето относно разглеждания въпрос следва да се отбе-лежи и че
в мотивите на т.2 от ТР № 8/02.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.дело № 8/2017
г. изрично е прието, че „Главницата по договор за заем/кредит представ-лява
дълг, чийто размер не се определя от периода на ползване. Възможността
главницата да се изплаща разсрочено, на вноски, не променя характера на
вземането, последното е едно и също“.
С
оглед горното считам, че общата петгодишна давност за вземането за главницата в
пълния му претендиран и дължим размер не е изтекла към датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК на 07. 06.2016
г., с което на основание чл.116, б.“б“ ЗЗД във връзка с чл.422, ал.1 ГПК
давността е била прекъсната.
Предвид изложеното намирам за изцяло неоснователно наведеното от
ответ-ника правопогасяващото възражение за това вземане, а предявеният за него
иск – за основателен.
Като последица от това намирам за неприложима в дадения казус и
раз-поредбата на чл.119 ЗЗД относно акцесорния иск по чл.422, ал.1 ГПК във
връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД.
СЪДИЯ:
/Елена Иванова/