№ 5993
гр. София, 04.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 151 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Б В
при участието на секретаря С В
като разгледа докладваното от Б В Гражданско дело № 20241110150465 по
описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
С. А. И. е предявил срещу „С..“ ООД установителен иск с правна квалификация чл. 26,
ал. 1, предл. 1 и предл. 3 от ЗЗД, във вр. с чл. 10, ал. 1 от ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, във вр. с чл. 19, ал.2 и чл. 22 от ЗПК, с който се иска да бъде провъзгласен за
недействителен договор за потребителски кредит № ..., сключен на 27.12.2023 г.
Ищецът твърди, че е сключил договор за потребителски кредит № ... на 27.12.2023 г. с
ответното дружество. Сочи, че размерът на кредита е бил 2400 лв., като е трябвало да бъде
върната сумата 3213,92 лв., но освен това е била предвидена неустойка в размер на 3014,08
лв., с която общата стойност която следвало да бъде върната е била 6228 лв. При това
положение в договора е бил посочен годишен процент на разходите в размер на 54,45 %. В
чл. 5, ал. 1 от договора е било предвидено задължение за сключване на някое от изброените
от кредитодателя обезпечения, което трябвало да се сключи в срок от 3 дни от сключването
на договора, като в случай на неизпълнение на това задължение кредитополучателят
следвало да заплати неустойка, предвидена в чл. 11, ал. 1 в размер на 3014,08 лв., която
неустойка е била разсрочена и се заплащала заедно с всяка вноска по договора за кредит.
Твърди, че уговорената възнаградителна лихва е прекомерна и противоречи на добрите
нрави. Счита, че допустимата договорна лихва е била в размер на 41,40 %, а в случая
уговорената е била в размер на 44,50%. Твърди, че в определяния ГПР не са включени
всички разходи, които следвало да направи потребителят. Освен това в него не била
посочена методиката, по която се определя посоченият годишен процент на разходите.
Счита, че действителният годишен процент на разходите е над 105%, доколкото в него е
следвало да бъде включена неустойката по чл. 11 от договора. Твърди, че сключената
неустойка излиза извън присъщите и функции и представлява скрито възнаграждение за
ползването на заетата сума. Твърди, че съгласно уговорките в договора се променят
последиците предвидени в чл. 71 ЗЗД при непредоставяне на обезпечение по договора.
Твърди, че е заплатил сумата в размер на 2076,00 лв. по договора. С оглед гореизложеното
моли за отхвърлянето на предявения иск.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който ответникът
оспорва предявения иск. Твърди, че неустоечната клауза не е част от съществените елементи
на договора, поради което не би могла да доведе до недействителност на целия договор. В
1
допълнение на това посочва, че ако се приеме, че неустойката е нищожна, същата ще се
счита за изначално неуредена и правилно невключена към ГПР. Посочва, че договорът
отговаря на изискванията на ЗПК, като главницата и лихвата са валидно уговорени. Твърди,
че правилно е определен годишният процент на разходите, като същият не противоречи на
чл. 19, ал. 4 ЗПК. Посочва, че ГПР е следвало да включва компонентите към датата на
сключването на договора, а евентуалната неустойка би възникнала след сключването му.
Оспорва твърдението, че уговорената възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави.
Сочи, че в закона е бил предвиден максимален размер на ГПР от 69%, който не бил
надвишен. Освен това потребителят бил уведомен за всички дължими суми при
сключването на договора. На следващо място, твърди, че уговорената между страните
неустойка е действителна, като тя била уговорена като санкция при неизпълнение на
задължение от страна на кредитополучателя. Посочва, че потребителят е имал на
разположение 14 дни да се откаже от сключения договор. Оспорва да е било налице
неравнопоставеност между страните, доколкото ищецът е разполагал с яснота относно
всички свои задължения. С оглед гореизложеното моли за отхвърлянето на предявения иск.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
По иска с правна квалификация чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11, чл. 19 ГПК вр.
143, ал.1 ЗЗП в тежест на ищеца е да докаже сключването на процесния договор за кредит с
посоченото в исковата молба съдържание, както и че същият е нищожен на твърдените в
отговора на исковата молба основания.
В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си, както и че на
потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна информация, за да
бъде в състояние последният да прецени икономическите последици от сключването на
договора.
От фактическа страна:
По делото е приет договор за потребителски кредит № .../27.12.2023 г., съгласно който
ответното дружество се е задължило да предостави на ищеца потребителски кредит в размер
на 2400 лв. В договора е посочен фиксиран лихвен процент по кредита в размер на 44, 50 %
и годишен процент на разходите от 54, 45 %, като общата сума, дължима се равнява на 3213,
92 лв. Съгласно чл. 5 страните са се споразумели в тридневен срок от сключване на договора
заемателят да предостави обезпечение по кредита, изразяващо се в безусловна банкова
гаранция или поръчителство, като в чл. 11 от договора е уговорена неустойка за
неизпълнение на това задължение в размер на 3014, 08 лв. Приет е и погасителен план, в
който са посочени следните вземания: 2400 лв. главница, 813, 92 лв. лихва, 3014, 08 лв.
неустойка и общо дължима сума от 6228 лв. Тези вземания са посочени и в приложения по
делото Стандартен европейски формуляр.
Съгласно чл. 4 от договора с полагането на подписа си в договора кредитополучателят
удостоверява, че е получил в брой заемната сума в размер на 2400 лв. по делото са приети 4
броя приходни касови ордери, от които се установява, че ищецът е заплатил сума по кредита
в общ размер от 2076 лв.
По делото е прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което след
преценка по чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано като пълно, обективно и компетентно
изготвено. Вещото лице е посочило, че по процесния договор за кредит са били извършени
погасявания в общ размер от 3114 лв., от които 306, 56 лв. са били отнесени за погасяване на
главница, 534 лв. – за договорна лихва, и 2273 лв. – за неустойка. Съгласно заключението
размерът на законната лихва за забава към 27.12.2023 г. е 13, 12 %. Вещото лице е
установило е, че посоченият в договора годишен процент на разходите в размер на 54, 45 %
включва единствено дължимата договорна лихва, а ако при изчисляването му се включи и
предвидената в договора неустойка от 3014, 08 лв., размерът на годишния процент на
2
разходите се равнява на 180, 04 %.
От правна страна:
Предвид датата на сключване на процесния договор за кредит приложение намира
Законът за потребителския кредит, обн. ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г. Договорът за заем е
неформален, реален и комутативен, като за да е налице валидно заемно правоотношение, е
необходимо да се установи предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя, с
което за последния възниква задължението да върне заетата сума в същата валута и размер.
Съгласно удостовереното в договора уговорената сума е била предадена на ищеца, поради
което договорът се счита за сключен.
Прочитът на съдържанието на клаузите, по силата на които се предвижда задължение
за потребителя да предостави обезпечение и неустойка в полза на кредитора при
неизпълнение на това задължение, и съпоставянето им всяка с естеството на сключения
договор за заем, налага извод, че по силата на същите ответникът е договорил скрито
възнаграждение за себе си. Въведените изисквания за вида обезпечение, което следва да се
предостави по избор на заемателя: физическо лице - поръчител, или банкова гаранция в
двукратния размер на цялото задължение на заемателя по договора (включващо главница и
лихви) и тридневен срок за представянето му, създават значителни затруднения на длъжника
при изпълнението на това задължение до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Така се
стига до значително нарастване на цената на кредита и възлагане на потребителя финансова
тежест. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. На
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение, след като кредитът вече е
отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства. Така се увеличава опасността от
свръхзадлъжнялост на длъжника. Нищожността на такава уговорка за неустойка е
разгледана в т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г.,
ОСТК, в което е посочено, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако
единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Обстоятелствата, обуславящи възникването на
задължение за заплащане на посочената неустойка, водят до извод, че с нея се цели
постигане на забранен от закона правен резултат, като тя води до неоснователно обогатяване
на кредитора за сметка на длъжника, тъй като длъжникът изначално е изправен пред
невъзможността да изпълни задължението, чието изпълнение обезпечава неустойката.
Основателен е и доводът на ищеца, че е налице нарушение на императивното
изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. В тази връзка, уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е разход,
свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото де факто се явява за
потребителя разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо
наред и едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън договорната
лихва и все на кредитодателя. Последното несъмнено води до съществено и необосновано
оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на
потребителя. В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като неустойката не е
включена като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този договор не
съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият привидно не нарушава
3
изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че бъдат включени, то процентът на разходите
надхвърля допустимия съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер, като
съгласно заключението на вещото лице при включването на неустойката се получава
годишен процент на разходите в размер на 180, 04 %, вместо посочения в договора 54, 45 %.
Следва да се даде отговор на въпроса дали това обуславя нищожност на целия договор
за кредит, доколкото същият не съдържа посочване на реалния ГПР. Както се посочи и по-
напред, след като неустойката не е включена като разход по кредита в обявения в договора
за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите.
Същият привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че тези
вземания бъдат включени, то процентът на разходите надхвърли допустимия съгласно
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно с процесния договор за
кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвид че в договора за
кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния продукт. Годишният
процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за потребителски
кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува
яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може
да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като
в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му
елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се
приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В този смисъл е и решение от
13.03.2025 г. по дело С-337/23 на СЕС и решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС,
според които за да осигури по-голяма защита на потребителите законодателят на Съюза е
възприел широко определение на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" /§
40/. Разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски
кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането
му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и
възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният
размер, попадат в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по
смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "годишен процент на разходите" по
смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва
задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
предвидени в член 3, буква ж) от тази директива (чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО
на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета) разходи,
посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски,
така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на
съответния потребител на предоставената в заем главница.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е уредена в
нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит
е недействителен, поради което доводите на ответника в обратен смисъл се явяват
неоснователни. Ето защо и предявеният установителен иск е основателен и следва да бъде
уважен.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да
бъдат присъдени направените по делото разноски. Той претендира адвокатско
възнаграждение в размер на 750 лв., заплатено в брой съгласно отбелязването в приложения
по делото договор за правна защита и съдействие (л. 13). С отговора на исковата молба
ответникът е направил възражение за прекомерност, което съдът намира за основателно,
като прецени, че следва да намали възнаграждението до сумата от 400 лв., която е
минимално предвиденият размер на адвокатско възнаграждение за процесуално
4
представителство по оценяеми искове съгласно Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
възнаграждения за адвокатска работа. Съдът намира, че на процесуалния представител на
ищеца се дължи този размер на възнаграждението за осъщественото безплатно процесуално
представителство по следните съображения. С Решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/2015
Съдът на ЕС дава принципни тълкувания и разяснения относно приложението на института
на съдебните разноски в светлината на правото на ЕС. В пар. 21 е посочено, че член 14 от
Директива 2004/48 прогласява принципа, че направените от спечелилата делото страна
разумни и пропорционални съдебни разноски по принцип се поемат от загубилата делото
страна, освен ако това е недопустимо поради съображения за справедливост. В пар. 23 и 24
изрично е посочено, че от съображение 17 от Директива 2004/48 се установява, че
предвидените в нея мерки, процедури и средства за защита следва да се определят във всеки
случай по такъв начин, че да отчитат надлежно специфичните особености на случая, при все
това член 14 от Директива 2004/48 налага на държавите членки да гарантират
възстановяването единствено на "разумни" съдебни разноски. Правната уредба следва да
цели да гарантира разумния характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се
вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, които следва да
понесе загубилата делото страна, трябва да бъдат "пропорционални". Въпросът дали тези
разноски са пропорционални обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските,
които спечелилата/загубилата делото страна действително е понесла. Съответстваща на
правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането
на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за
несправедлив, да се отклони по изключение от този режим. В Решение от 23.11.2017 г. по
съединени дела C-427/16 и C-428/16 Съдът на ЕС, излагайки сходни съображения, достига до
крайния извод, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да
се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните
производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под
страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-
нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация
на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла
да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф
1 ДФЕС.
В настоящия случай съдът следва да се съобрази именно с горецитираната практика на
СЕС, която има превес над националната такава, като в полза на процесуалния представител
бъдат присъдени разумни, пропорционални и справедливи разноски за адв. възнаграждение.
При определяне на размера им съдът намира, че следва да съобрази наличните обективни
фактори, че делото не се отличава с процесуални усложнения, както и реално извършените
действия от процесуалния представител. Производството по делото се е развило в
минимални рамки. Не без значение е обстоятелството, че делото касае потребителски спор
по т. н. масови дела във връзка с нищожност на клаузи от договори за потребителски
кредити и извършените по тях плащания. Тоест, делото не се отличава с никаква фактическа
и правна сложност.
По изложените съображения съдът намира, че в полза на ищеца следва да бъдат
присъдени разноски по делото в общ размер от 796 лв., от които 96 лв. държавна такса, 300
лв. депозит за съдебно-счетоводна експертиза и 400 лв. адвокатско възнаграждение.
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от С. А. И., ЕГН **********, с адрес: гр. София, жк
„Д...“БЛ.. вх. А, ет. 5, АП.., срещу „С..“ ООД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление:
гр.София, район „М..“, бул.”Ц..” № ..., ет. 5, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и
предл. 3 от ЗЗД, във вр. с чл. 10, ал. 1 от ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, във вр. с чл.
19, ал.2 и чл. 22 от ЗПК нищожността на договор за потребителски кредит № ..., сключен на
5
27.12.2023 г.
ОСЪЖДА „С..“ ООД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление: гр.София, район
„М..“, бул.”Ц..” № ..., ет. 5, да заплати на С. А. И., ЕГН **********, с адрес: гр. София, жк
„Д...“БЛ.. вх. А, ет. 5, АП.., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски по делото в размер на
796 лв.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6