№ 1260
гр. София, 31.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на шести април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Ирина Стоева
при участието на секретаря Ели Й. Гигова
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20211100506593 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК /възизвно обжалване/.
Образувано е по въззивна жалба на С.О., ответник пред СРС, срещу
решение № 20075050 от 23.03. 2021 г., постановено от СРС, Първо ГО, 34
състав, по гр.д.№ 51243 по описа за 2020 г., с което е уважен предявеният
отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК, че ищеца не дължи на
ответника сумата в размер на 200 лв.-глоба, наложена с НП №
309202/12.04.2017г. въз основа на което е образувано изп.д.№
20208380405356 по описа на ЧСИ Милен Бъзински.
Излагат се доводи за неправилност на първоинстанционния съдебен
акт. Сочи, че в случая административното нарушение било извършено в
действителност. Същото било установено с влязло в сила НП. Не бил налице
правен интерес от предявяване на иска по чл.439 ГПК, тъй като глобата била
вече събрана. Счита, че ТР №2/12.04.2017 г. на което се позовал СРС било
неприложимо в случая. Налице било злоупотреба с право. Счита, че
вземането се погасява с абсолютна давност, която в случая не била изтекла.
Освен това преценката за заличаване на дадено публично задължение по
давност било от компетентност на съответния административно-наказващ
1
орган.
Иска се от настоящата инстанция да отмени първоинстанционното
решение и вместо него да постанови друго, с което предявеният иск по чл.439
ГПК да бъде отхвърлен. Разноски не се претендират.
Постъпил е отговор по въззивната жалба от М. В. Н., ищец пред СРС,
с който отговор се оспорва същата. Излага се становище, че решението на
СРС е правилно и постановено в съответствие с представените от страните
доказателства; не били допуснати сочените от въззивника нарушения. Счита,
че доводите във въззивната жалба са бланкетни и неотносими по спора.
Налице бил правен интерес от предявяване на иска по чл.439 ГПК. Освен това
образуваното изп.дело продължавало да бъде висящо. Правилно СРС бил
приел, че приложение намира специалната норма на чл.82, ал.1,б.“ а“ ЗАНН, а
не общото правило на чл.110 ЗЗД. Счита, че преценката за погасяване на
вземането по давност не е на административно-наказващия орган; налице
било образувано изп.производство.
По допустимостта на въззивната жалба:
За решението на СРС, въззивникът е уведомена на 31.03.2021 г.
Въззивната жалба е подадена на 13.04.2021 г.
Следователно, същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Въззивната жалба е подадена от надлежна страна и срещу съдебен акт,
подлежащ на инстанционен контрол.
Тъй като с първоинстанционното решение е уважен предявеният срещу
въззивника, иск по чл.439 ГПК, то за ответната страна /в производството
пред СРС, въззивник в настоящето/ е налице правен интерес от обжалване.
Следователно, въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
По силата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.
По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
Съгласно разпоредбата на чл.439, ал.1 ГПК длъжникът може да оспорва
чрез иск изпълнението.Искът на длъжника може да се основава само на
факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание /ал.2/.
2
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че
обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес:
Ищецът в случая не оспорва размера на установеното с влязлото в сила
наказателно постановление публично общинско вземане, нито цели
установяване съществуването или несъществуването на административно
право или правоотношение, а претендира установяване на факт (изтекла
погасителна давност) относно възможността за събиране по принудителен ред
на публичното общинско вземане, т.е. - искът се отнася до установяване на
обстоятелство, което е от значение за законосъобразното развитие и
приключване на принудителното изпълнително производство, развиващо се
по правилата на ГПК. След като събирането на публичното вземане е
възложено на ЧСИ и същият извършва процесуални действия по реда на ГПК,
то по аргумент за по-силното основание, защитата на длъжника по исков ред
срещу изпълнението - за установяване възможността задължението му да се
събере принудително, се осъществява също по реда на ГПК - чрез иска по чл.
439 от ГПК, като компетентен да разгледа и да се произнесе по него е общият
(гражданският) съд - чл. 14, ал. 1 от ГПК, а не административният съд. В
същия смисъл е и трайно установената практика на смесени петчленни
съдебни състави по чл. 135, ал. 4 от АПК, виж в този смисъл ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 8 ОТ 29.03.2021 Г. ПО ГР. Д. № 6/2021 Г., 5 ЧЛ. С-В НА ВКС И ВАС, така
и определение № 81/21.09.2012 г. по адм. д. № 73/2012 г., определение №
92/22.11.2012 г. по адм. д. № 74/2012 г., определение № 8/31.01.2013 г. по адм.
д. № 1/2013 г., определение № 2/10.02.2021 г. по гр. д. № 32/2020 г.
С оглед приетото в ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 130 ОТ 24.07.2017 Г. ПО Ч. ГР. Д. №
756/2017 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС, след предаването на процесното публично
вземане за принудителното събиране по реда на ГПК и при отсъствие на
основанието по чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК или по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, в
хипотеза на поддържано твърдение за изтекла погасителна давност по
отношение на вземането за длъжника не съществува друг път за защита,
различен от исковия.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел че относно
глобата е приложимо правилото на чл.82, ал.1,б.“ а“ ЗАНН съгласно което
давността при наложено наказание „глоба“ е две години.
3
В случая наказателното постановление било влязло в сила на 23.08.2017
г. А изп.дело било образувано на 24.09.2020 г. Следователно изтеклия период
бил по-дълъг от 3 години. Затова и вземането било погасено по давност.
Искът бил основателен.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема
следното:
Вземането за глоба по издадено от общинските власти наказателно
постановление е публично общинско вземане - чл. 162, ал. 2, т. 7 ДОПК.
Съгласно чл. 171, ал. 1 ДОПК задълженията за публични вземания се
погасяват по давност с изтичане на петгодишен срок, който започва да тече от
1 януари на годината, следваща тази, през която вземането е възникнало и е
следвало да бъде платено, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок.
В случая се касае за наложено административно наказание по реда на
ЗАНН, с оглед което съдът приема, че уредбата на този закон е специална по
отношение на ДОПК.
Ето защо дължимостта на сумите по публични вземания, съставляващи
наложени по реда на ЗАНН административни наказания, в това число глоби,
следва да се преценява по специалните норми, разписани в този закон.
Съгласно чл. 82, ал. 1, б. "а" и, ал. 2 ЗАНН административното
наказание глоба не се изпълнява, ако са изтекли две години от влизане в сила
на наказателното постановление. Това правило е приложимо съгласно
указанията на тълкувателно решение № 2/12.04.2017 г. на ВАС на РБ, ОСС от
I и II колегия.
Не се спори между страните, че наказателното постановление е влязло в
сила на 23.08.2017 г.
Следователно давността за изпълнението по чл. 82, ал. 1 ЗАНН е
изтекла на 23.08.2019 г.
Събирането на наложената глоба по същото е възложено от С.О. на
ЧСИ на 24.09.2020 г.
При това положение възможността наложеното наказание глоба да бъде
изпълнена принудително, включително чрез възлагане на частен съдебен
изпълнител в рамките на образувано изпълнително производство, е била
погасена към 24. 09.2020 г.
4
Неоснователни са оплакванията, изложени от въззивника с жалбата.
Дали административното нарушение, за което е наложено наказанието,
действително е било извършено или не, е въпрос, който попада извън
предмета на настоящия спор, доколкото е налице влязло в сила наказателно
постановление, съставляващо изпълнително основание. Същественото в
случая е, че преди кредиторът да предприеме действия за събиране на
вземането за глоба, срокът на изпълнителската давност е бил изтекъл и за
длъжника е възникнало правото да се позове на това обстоятелство.
На следващо място неоснователно въззивникът се позовава на
абсолютна погасителна давност за вземането. Същата е приложима само в
хипотеза, в която давността е била спирана или прекъсвана преди да изтече
срокът на по-кратката давност, тази за изпълнение на наказанието. В
производството от страна на ответника не са въведени твърдения за
настъпване на обстоятелства, довели до спиране или до прекъсване на
давността, за да изследва съдът въпроса за настъпването на абсолютна
давност за погасяване на наложеното наказание.
Относно довода на въззивника, че преценката за заличаване на дадено
публично вземане като погасено по давност е в компетентността на
съответния административно-наказващ орган, следва да се посочи, че
последното макар да е вярно, не лишава гражданския съд от
правораздавателната му компетентност да разгледа и разреши правния спор, с
който е сезиран. Обсъжданият въпрос е разрешен по задължителен начин с
Определение № 52 от 29.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 38/2020 г., 5-членен с-
в, ГК, съгласно което редът за събиране на публичното вземане определя и
компетентния съд, който следва да се произнесе по исковата молба за
установяване несъществуването на това вземане. Като е възприето, че на
основание чл. 163, ал. 4 ДОПК, вр. чл. 2, ал. 3 ЗЧСИ публичното вземане е
възложено за събиране на частен съдебен изпълнител, то и компетентността
да се разгледа предявеният иск с правно основание чл. 439 ГПК е на
гражданския съд.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции
обжалваното решение ще следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
5
При този изход на спора решението е правилно и в частта за разноските.
Пред въззивната инстанция:
На въззивника разноски не се следват.
Въззиваемият разноски не е сторил и такива не му се присъждат.
На основание чл.38, ал.2 вр. с чл.38, ал.1,т.2 от ЗАдв. в полза на адв. П.
следва да бъде присъдено адв.възнаграждение, което съдът определя в размер
на 300 лв.
Възнаграждението по чл.38 от Закона за адвокатурата съгласно ал.2 от
същата разпоредба, се определя в размер не по-нисък от предвидения в
наредбата по чл.36, ал.2, а именно Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адв.възнаграждения, виж в този смисъл определение № 129 от
26.06.2019 г. по т.д.№ 1976 по описа за 2018 г. на ВКС, ТК, Първо ТО.
Освен това относно възнаграждението определяно от съда по чл.38, ал.2
ЗАДв. не важи правилото на чл.78, ал.5 ГПК.
Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20075050 от 23.03. 2021 г., постановено от
СРС, Първо ГО, 34 състав, по гр.д.№ 51243 по описа за 2020 г.,изцяло.
ОСЪЖДА С.О., ЕИК *******, гр.София, ул.“*******, с адрес за
призоваване: гр.София, бул.******* да заплати на адв.М.И. П., ЕГН
**********, САК, личен № ******* служебен адрес: гр.София, ул.“*******
на основание чл.38, ал.2 вр. с чл.38, ал.1,т.2 от ЗАдв., сумата размер на 300
лв. - адв.възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната
инстанция.
Решението е окончателно и не може да се обжалва, арг. от чл.280, ал.3
ГПК.
Председател: _______________________
6
Членове:
1._______________________
2._______________________
7