№ 2143
гр. София, 03.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно
гражданско дело № 20211100510683 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 20130652/03.06.2021 г., постановено по гр. д. № 15042/2020 г. по описа
на Софийски районен съд, II Гражданско отделение, 56 състав, е признато за установено по
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу Д. Б. ХР. обективно,
кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Д. Б. ХР. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумите,
както следва: 1./ 1897,33 лева – главница за доставена топлинна енергия за периода
01.12.2016 г. – 30.04.2019 г., за следния топлоснабден имот: ап. № 143, находящ се в гр.
София, ж. к. *********, с аб. № 124104, ведно със законната лихва, считано от 20.12.2019 г.,
до окончателното плащане; 2./ 172,79 лева – мораторна лихва върху главницата за топлинна
енергия за периода 15.09.2017 г. – 17.12.2019 г.; 3./ 40,45 лева – главница, представляваща
възнаграждение за дялово разпределение за периода 01.12.2016 г. – 30.04.2019 г., за същия
топлоснабден имот, ведно със законната лихва, считано от 20.12.2019 г., до окончателното
плащане. Отхвърлен е предявеният иск за цена на доставена топлинна енергия за сумата над
уважения размер от 1 897,33 лева до пълния предявен размер от 2 357,60 лева и за периода
01.05.2016 г. – 30.11.2016 г., като погасен по давност, както и искът за обезщетение за забава
върху главница за доставена топлинна енергия за разликата над уважения размер от 172,79
лева до пълния предявен размер от 278,91 лева. С първоинстанционното решение са
отхвърлени и искът за цената за дялово разпределение за разликата над уважения размер от
40,45 лева до пълния предявен размер от 41,81 лева и за м. 11.2016 г., като погасен по
давност, както и искът за обезщетение за забава върху възнаграждението за дялово
разпределение в пълния предявен размер от 7,70 лева – за периода 31.12.2016 г. – 17.12.2019
г. На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК в тежест на ответника са възложени сторените от
ищеца разноски в исковото производство в размер на 279,44 лева, както сторените разноски
в заповедното производство в размер на 81,94 лева.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на
ищеца – „Т. С.“ ЕООД.
Срещу първоинстанционното съдебно решение в частта, с която са уважени
предявените искове, е подадена въззивна жалба от ответника Д. Б. ХР., чрез адвокат Н.К..
1
Излагат се оплаквания, че решението в обжалваната част е неправилно и
незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон.
Твърди се, че ответникът няма качеството на потребител на топлинна енергия. По делото не
са ангажирани доказателства, които да доказват наличието на облигационна връзка между
ответника и топлопреносното дружество. Позовава се на т. 1 от Тълкувателно решение №
2/2017 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на
собствениците и титулярите на ограничено вещно право на ползване като клиенти
(потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното дружество не е изчерпателно. Противното разбиране би
противоречало на принципа на договорната свобода, регламентиран в нормата на чл. 9 ЗЗД.
Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и други субекти, различни от
собственика и титуляря на вещно право на ползване. Така откриването на индивидуална
партида на ползвателя се явява договор между това трето лице и доставчика на топлинна
енергия, респ. това трето ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна
енергия за битови нужди и като страна по договор за доставка на топлинна енергия, то
дължи нейното заплащане. Неправилно СРС бил изчислил погасените по давност искови
претенции. Погрешно бил приел за дължими суми, фактурирани с обща фактура от м.
07.2017 г., в която се включвали суми за отоплителния период преди 30.11.2016 г. Счита, че
не дължи сумите за дялово разпределение, тъй като в производството по делото ищецът не е
установил да е водил дялово разпределение, а такова е водено от фирма за дялово
разпределение (ФДР). Поддържа, че за процесния период не дължи обезщетение за забава,
тъй като по делото не са ангажирани доказателства относно датата на публикуване на
сумите в сайта на дружеството, поради което не е установено изпадането му в забава.
Неоснователна била претенцията за заплащане на законна лихва върху главницата за
периода, считано от датата на подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение
до окончателното плащане. При тези съображения моли съда да отмени решението в
обжалваната част и да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира сторените пред
двете инстанции разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от
ищеца „Т.С.“ ЕАД. С молба от 19.05.2021 г. последният моли съда да постанови решение, с
което да отхвърли въззивната жалба, като му присъди сторените по делото разноски,
включително за юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице – помагач на ищеца – „Т. С.“ ЕООД, в законоустановения срок по чл.
263, ал. 1 ГПК, не е взело становище по въззивната жалба.
Първоинстанционното решение в частта, в която са отхвърлени предявените искове, е
влязло в сила като необжалвано.
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II Е въззивен състав, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт, приема за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
В исковата молба са изложени твърдения, че ответникът е клиент на ТЕ за битови
нужди по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, в качеството му на собственик на топлоснабден имот,
представляващ апартамент № 143, находящ се в гр. София, ж. к. *********, аб. № 124104,
като дължи на ищцовото дружество заплащане на сума в общ размер 2 686,02 лева, от която:
2 357,60 лева – главница за доставена топлинна енергия за периода м.05.2016 г. – м.04.2019
г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК до
окончателното изплащане; 278,91 лева – законна лихва за забава върху главницата за
периода 15.09.2017 г. – 17.12.2019 г.; 41,81 лева – главница, представляваща такса за услуга
за дялово разпределение за периода м.11.2016 г. – м.04.2019 г.; 7,70 лева – лихва за периода
31.12.2016 г. – 17.12.2019 г. Във връзка с депозирано на 20.12.2019 г. заявление за издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 74457/2019 г. на СРС, II ГО,
56 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за претендираните суми, срещу
която длъжникът е подал възражение в срок. Ищецът претендира установяване на
вземанията му, предмет на издадената заповед за изпълнение, ведно със законната лихва
върху главниците, считано от датата на депозиране на заявление за издаване на заповед за
изпълнение до окончателното плащане, както и сторените по делото разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата
2
молба от ответника Д. Б. ХР., с който се оспорват предявените искове по основание. Твърди,
че ответникът не е собственик или носител на вещно право досежно процесния недвижим
имот. Оспорва наличието на облигационно правоотношение между него и ищцовото
дружество. Позовава се на разпоредбата на чл. 62, ал. 1 ЗЗП, като счита, че в тежест на
ищцовото дружество е да установи поръчване на доставката на ТЕ от негова страна, като в
противен случай се касае за непоискана услуга, чието заплащане не дължи. Позовава се на
изтекла тригодишна погасителна давност за част от претендираните вземания. Не оспорва
размера на предявените искове в частта, която не е покрита от погасителна давност. Счита,
че не дължи заплащане на претендираните от ищеца суми за дялово разпределение, тъй като
такова е извършвано от фирма за дялово разпределение (ФДР). Поддържа, че не е
установено изпадането му в забава и не дължи заплащане на лихва. При тези съображения
моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове. Претендира
разноски по делото.
По делото е приложено заповедно дело № 74457/2019 г. по описа на Софийски
районен съд, II Гражданско отделение, 56 състав, от което се установява, че на 20.12.2019 г.
„Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК срещу Д. Б. ХР. за следните суми: 2 357,60 лева – главница за доставена ТЕ за
периода м.05.2016 г. – м.04.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявление по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане; 278,91 лева – законна лихва за
забава върху главницата за периода 15.09.2017 г. – 17.12.2019 г.; 41,81 лева – главница,
представляваща такса за услуга за дялово разпределение за периода м.11.2016 г. – м.04.2019
г.; 7,70 лева – лихва за периода 31.12.2016 г. – 17.12.2019 г. В т. 12 от заявлението е
пояснено, че длъжникът е ползвал доставена от ищеца ТЕ през периода м.05.2016 г. –
м.04.2019 г. за топлоснабден имот, представляващ апартамент № 143, находящ се в гр.
София, ж. к. *********, аб. № 124104. Претендира сторените в заповедното производство
разноски в размер на 53,72 лева – държавна такса, както и юрисконсултско възнаграждение,
на основание чл. 78, ал. 8 ГПК.
С разпореждане от 14.01.2020 г. по ч. гр. д. № 74457/2019 г. по описа Софийски
районен съд, II Гражданско отделение, 59 състав, съдът е постановил издаване на исканата
заповед за изпълнение, като е присъдил на заявителя и сторените в заповедното
производство разноски в общ размер на сумата от 103,72 лева, от която 53,72 лева –
държавна такса, и 50 лева – юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът е депозирал възражение срещу
постановената заповед, като е оспорил дължимостта на сумите, за които е постановена
заповедта, поради недоказаност на заявените претенции и настъпила тригодишна
погасителна давност. Заявено е, че липсва облигационна връзка между длъжника в
заповедното производство и топлопреносното дружество. Претендират се разноски за
заплатен адвокатски хонорар.
В срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, в действащата към момента на завеждане на делото
редакция, ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си по исков ред.
С определение от 06.08.2020 г., като трето лице – помагач на страната на ищеца е
конституиран „Т. С.“ ЕООД.
По делото е представен, неоспорен от страните, Договор за продажба на държавен
недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти от 10.05.1990 г., от който се
установява, че ОбНС – община Младост е прехвърлила на Д. Б. ХР. собствеността върху
недвижим имот, представляващ апартамент № 143, находящ се в гр. София, ж. к. Младост –
2, ет. 20, бл. 215, вх. 1, със застроена площ от 67,43 кв. м., ведно с 0,789 % идеални части от
общите части на сградата.
Приложено е по делото писмо от Столична община – район Младост с приложена
таблица с информация за закупени от СО – район „Младост“ апартаменти, в която се
съдържа отбелязване за придобит от Д. Б. ХР. недвижим имот, находящ се в ж. к. „*******,
закупен на 10.05.1990 г.
Видно от представения по делото протокол от проведеното на 20.09.2002 г. Общо
събрание на собствениците на етажната собственост, находяща се в гр. София, ж. к.
*******, етажните собственици са взели решение да се сключи договор с „Т. С.“ ЕООД,
което дружество да извършва дялово разпределение на топлинната енергия в сградата в
режим на етажна собственост. В този протокол е съставен и списък на етажните
собственици, които с подписите си са удостоверили горното решение.
3
На 01.10.2002 г. е сключен договор между „Т. С.“ ЕООД и етажната собственост с
адрес: в гр. София, ж. к. *******, по силата на който дружеството се е задължило да достави
и монтира необходимите уреди за регулиране и отчитане на консумацията на топлинна
енергия, както и да изготвя и предоставя на насрещната страна обща и индивидуални
изравнителни сметки за консумираната ТЕ в срок до 45 дни след предоставяне на
информация от "Т.С." ЕАД за показанията на топломера за отчетния период.
Пред СРС е ангажиран договор № У144/29.07.2015 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД –
възложител и „Т. С.“ ЕООД – изпълнител, при общи условия за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинната енергия по чл. 139в, ал. 2 ЗЕ. По силата на договора
възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да извършва услугата дялово
разпределение на топлинната енергия между потребителите в сгради етажна собственост
или в сграда с повече от един потребител в гр. София, при спазване на изискванията на
Общите условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия,
одобрени от ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на
възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
По делото са приети извлечение от сметка и съобщения към фактура №
**********/31.07.2019 г. – на стойност 907,69 лева с ДДС, фактура №
**********/31.07.2018 г. – на стойност 726,93 лева с ДДС, и фактура №
**********/31.07.2017 г. – на стойност 680,68 лева с ДДС.
От третото лице – помагач „Т. С.“ ЕООД с молба от 24.08.2020 г. са представени и
приети като доказателства по делото главни отчети и индивидуални справки за отопление и
топла вода, съставени от топлинния счетоводител за исковия период. Като клиент за аб. №
124104 е посочен Д. Б. ХР.. По делото е представен документ за годишен отчет за период
01.05.2016 г. – 30.04.2017 г. за ап. № 142, с посочен в него клиент С.В.Г., който е неотносим
към предмета на делото, тъй като не касае процесния имот.
С доклада по делото първоинстанционният съд е отделил като безспорно и
ненуждаещо се от доказване обстоятелство посоченият в исковата молба обем на доставена
ТЕ за процесния период по отношение на процесния имот.
Пред СРС е изслушана и съдебно – счетоводна експертиза. От заключението на
вещото лице се установява, че липсват данни за постъпили плащания относно процесните
вземания.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК,
изхожда от легитимирана страна, срещу подлежащ на инстанционен съдебен контрол акт,
поради което същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно
решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми.
По отношение на неговата правилност, предвид релевираните оплаквания във
въззивната жалба, настоящият съдебен състав намира следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150
ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД – иск за вземания за плащане на стойност на доставена топлинна
енергия за битови нужди за имот в сграда – ЕС, и за сума за предоставена услуга „дялово
разпределение“ на топлинна енергия, както и искове за заплащане на обезщетение за забава
върху стойността на доставената топлинна енергия и на обезщетение за забава върху
стойността на предоставената услуга дялово разпределение на топлинна енергия.
Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, в която е отхвърлен искът за
обезщетение за забава върху стойността на предоставената услуга „дялово разпределение“
4
на топлинна енергия, поради което същият е извън предмета на разглеждане от въззивната
инстанция.
Обществените отношения, свързани с осъществяването на производство и продажба
на ТЕ за заявения в исковата молба период се регулират със Закона за енергетиката (ЗЕ).
Съгласно разпоредбата на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /редакция изм. и доп. – ДВ, бр. 74 от
2006 г./, „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е това физическо лице –
собственик или ползвател на имот, което ползва ТЕ с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си, а
според § 2а от ДР на ЗЕ /нов – ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./, „битов клиент“
е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени
битови нужди.
Според разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018 г. по т. д. №
2/2017 г. на ОСГК на ВКС, присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с
изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на
новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29
– 36 Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007 г. за топлоснябдяването; писмената форма не е форма
за действителност, а за доказване/ със собствениците или титулярите на вещното право на
ползване върху топласнабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от
законодателя в разпоредбата на чл. 152, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните
клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от
КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл.
153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия. Това се отнася и за
редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, преди ДВ, бр. 54 от 2012 г., визиращи като страна по
договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни ОУ
потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
С горепосоченото тълкувателно решение, са дадени задължителни разяснения, че
клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от
посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на
собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови
нужди и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното
предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на
топлинна енергия за битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ) и като
страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената на топлопреносното
предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие
подлежи на доказване по общия ред на ГПК, напр. с откриването на индивидуална партида
на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта
на ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл изброяването в разпоредбата
на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване като потребители на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно, както правилно
поддържа въззивникът. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и
правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за
продажба на ТЕ за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР
публично извести общи условия, съставляващи неразделна част от договора, този правен
субект дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.
В процесния случай ищецът свързва качеството на ответника на потребител на
топлинна енергия за битови нужди с качеството му на собственик на топлоснабден имот.
Между страните не е спорно, а и се установява от събраните по делото писмени
доказателства, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост
/в която се намира имотът/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. От
представения по делото, неоспорен от ответната страна, Договор за продажба на държавен
5
недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти от 10.05.1990 г., се установи, че
ОбНС – община Младост е прехвърлила на Д. Б. ХР. собствеността върху процесния ап. №
143, находящ се в гр. София, ж. к. *******. По делото не се твърди и не се установява така
описаният имот да е бил прехвърлен на трети лица след посочената дата на неговото
придобиване. Макар във въззивната жалба да се съдържа позоваване на съдебна практика в
насока отговорност за задълженията за доставка на топлинна енергия от лице, подало молба
– декларация за откриване на партида при топлопреносното дружество, в случая ответникът
нито е изложил конкретни твърдения за такова трето лице, нито е ангажирал доказателства
за ползването на имота от трето лице, респ. за наличието на правен субект, различен от
изброените в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, който да е сключил договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за топлоснабдения имот при публично известните ОУ
директно с топлопреносното предприятие. В този смисъл настоящият въззивен състав счита,
че ответникът, в качеството си на собственик на топлоснабдения имот, се явява потребител
на ТЕ за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, респ. същият има качество на
„битов клиент“ съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ.
Разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от
топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови
нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда
съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора
за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди
при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия на ищеца,
одобрени с решение № 0У-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник "Дневник"
от 14.01.2008 г., Общите условия, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник "24 часа" – броя от 10.02.2014 г. и вестник "19 минути" и Общите
условия, одобрени с решение № 0У-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник
"Монитор", в сила от 11.08.2016 г.
Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите
(клиентите), които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни
след влизането им в сила, да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в
което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени
споразумения. В конкретния случай ответникът не твърди и не установява да е упражнил
това право срещу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД, поради което настоящият съдебен състав
намира, че същият ги е приел.
Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия
възниква между топлопреносно предприятие и потребителя (клиента), по силата на закона –
чл. 150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и
относно приемането на Общите условия. Ето защо общите условия на ищеца регулират
спорното правоотношение.
По изложените съображения се налага изводът, че за исковия период между главните
страни в процеса е съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет:
доставката на топлинна енергия за битови нужди относно процесния топлоснабден имот –
обстоятелство, което обуславя неоснователност на наведените във въззивната жалба
оплаквания в тази насока.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия
в сграда – етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл. 139 – чл. 148) и в Наредба
№ 16-ЗЗ4 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването (обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г.).
В случая измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и
вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдения
имот в сградата в режим на етажна собственост е възложено от етажните собственици на „Т.
С.“ ЕООД с договор, сключен от упълномощен представител на етажните собственици, като
третото лице – помагач на ищеца е осъществявало услугата дялово разпределение за
топлоснабдения имот за исковия период.
В нормата на чл. 156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между
топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна
собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността
топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената въз
основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение,
6
монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от стойността на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
Относно релевираните доводи за липсата на легитимация на ищеца за вземанията за
услугата дялово разпределение:
По силата на чл. 22 от Общите условия на ищеца дяловото разпределение на
топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда на чл. 61 и сл. от Наредбата
за топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите на етажната
собственост. Клиентите заплащат на продавача стойността на услугата дялово
разпределение, извършвана от избрания от тях търговец.
Съгласно чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването
дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сграда – етажна
собственост, се извършва възмездно от лицето, вписано в публичния регистър по чл. 139а
ЗЕ и избрано от клиентите или от асоциацията по чл. 151, ал. 1 ЗЕ при спазване
изискванията на тази наредба и приложението към нея.
Съгласно чл. 36 от Общите условия на ищеца клиентите заплащат цена на услугата
дялово разпределение, извършвана от избран от клиентите търговец, като стойността се
формира от: цена за обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане на един уред за
дялово разпределение. Редът и начина на заплащане на услугата се определя от продавача,
съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява по
подходящ начин на клиентите.
С договора от 29.07.2015 г., сключен между ищеца и „Т. С.“ ЕООД страните са
договорили заплащане от „Т.С.“ ЕАД на извършваните услуги съгласно Приложение № 2,
въз основа на броя обслужвани имоти и броя средства за дялово разпределение в тях.
Договорено е цената да се определя първоначално и да се актуализира ежегодно.
Ангажирани са и доказателства установяващи, че през процесния период дяловото
разпределение в топлоснабдения имот, находящ се в сграда – етажна собственост, е
осъществявано от „Т. С.“ ЕООД. Ето защо ищецът се легитимира като носител на вземане за
стойността на извършваната услуга дялово разпределение и предявените искове за
установяване на дължимостта ѝ са установени по основание.
Спорен пред въззивната инстанция е въпросът правилно ли е определен погасеният
по давност размер на претендираните суми за доставена ТЕ.
Съгласно разясненията, дадени с ТР № 3/2011 г. по т. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на
ВКС, понятието "периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД се характеризира
с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи,
имащи един правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми
без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по
аргумент от чл. 155 ЗЕ вземанията на топлоснабдителното дружество съдържат всички
гореизброени признаци, поради което представляват периодични плащания по смисъла на
чл. 111, б. "в" ЗЗД и се погасяват с тригодишна давност.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността започва да тече от момента на
изискуемостта на вземането, като при срочните задължения давността тече от деня на
падежа /тъй като срокът е уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може да иска
предсрочно изпълнение/. Ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана,
давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало – чл. 114, ал. 2 ЗЗД.
Процесният период, за който ищцовото дружество претендира дължими вземания е
м.05.2016 г. – м.04.2019 г.
Тъй като настоящият иск се счита предявен от момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – на 20.12.2019 г., към този момент е
изтекла погасителната давност за вземания, станали изискуеми преди 20.12.2016 г. С оглед
това следва, че задълженията за периода м.05.2016 г. – м.11.2016 г. са покрити от изтекла
погасителна давност, както правилно е приел районният съд. Съобразно заключението на
вещото лице по изслушаната съдебно – счетоводна експертиза, което въззивният съд също
кредитира като обективно и компетентно изготвено, СРС е приел, че погасените по давност
задължения са в общ размер на сумата 460,27 лева, съответстваща на начислените суми по
фактури за периода м. 05.2016 г. – м. 11.2016 г. Ето защо дължимата от ответника сума за
доставена топлинна енергия за исковия период, който не е покрит от изтеклата тригодишна
погасителна давност, възлиза 1 897,33 лева – разликата между претендираната от ищеца
7
сума в размер на 2 357,60 лева и 460,27 лева. За неоснователни в този смисъл въззивният
съд счита оплакванията в жалбата, че районният съд е приел за дължими суми по издадената
обща фактура № **********/31.07.2017 г., определяйки погрешно началния момент на
погасителната давност. Правилно и законосъобразно СРС е приложил института на
погасителната давност, считайки за релевантен периодът на потребление, за който се отнася
издадената обща фактура № **********/31.07.2017 г., а не датата на издаване на последната
и посоченият в нея срок за заплащането . Съобразявайки периода на потребление СРС е
намерил за погасени по давност вземанията на топлопреносното дружество за част от
отоплителен период м.05.2016 г. – м.04.2017 г., а именно за периода м.05.2016 г. – м.11.2016
г. При това положение е стигнал до законосъобразен извод, че задължението на ответника за
периода м.12.2016 г. – м.04.2019 г. възлиза на сумата 1 897,33 лева, в какъвто смисъл са и
изводите на настоящата инстанция.
Неоснователни са оплакванията на ответника – жалбоподател, че не същият дължи
заплащане на лихва за забава върху главницата за доставена ТЕ. Задължението на ответника
е парично и за периода на своята забава той дължи обезщетение в размер на законната лихва
съгласно нормата на чл. 86 ЗЗД.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от приложимите в процесния период Общи условия на ищеца
от 2016 г., в сила от 11.08.2016 г., клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими
суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 в 45 – дневен срок от изтичане на месеца, за
който се отнасят. Ето защо за вземанията за ТЕ, за които е издадена изравнителна сметка в
процесните общи фактури, не е необходимо отправянето на покана или предприемането на
други действия от страна на топлопреносното дружество, за да постави клиентите в забава.
Това обуславя основателността на исковата претенция за периода 15.09.2017 г. – 17.12.2019
г., в каквато насока са и изводите на районния съд. Клаузата на чл. 33, ал. 1 от Общите
условия на ищеца от 2014 г., в сила от 12.03.2014 г., на която се позовава в случая
въззивникът, съгласно която купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия в 30 – дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата
на купувача, не регулира процесното правоотношение, поради което оплакванията в тази
насока са неоснователни.
Не се навеждат във въззивната жалба оплаквания досежно установения с
обжалваното решение размер на лихвата за забава, поради което и на основание
разпоредбата на чл. 269 ГПК този въпрос не следва да се обсъжда по същество.
Изцяло неоснователни са доводите за недължимост на присъдената законна лихва
върху вземанията за доставена топлинна енергия и възнаграждение за предоставена услуга
за дялово разпределение, считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК до
окончателното плащане. Присъждането на законна лихва, в случай че е поискано, е законна
последица от уважаването на искове за притезателни права, поради което предвид
частичното уважаване на предявените искове следва да бъде признато за установено и
съществуването на вземането за законна лихва от датата, на която искът се счита предявен –
датата на подаване на заявлението – 14.01.2020 г., до изплащане на вземането.
Тъй като крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, решението в
обжалваната му част следва да се потвърди.
По разноските във въззивното производство:
С оглед изхода на делото право на разноски има въззиваемата страна. Предвид
обстоятелството, че в конкретния случай „Т.С.“ ЕАД не е депозирала писмен отговор на
въззивната жалба и не е представлявана в проведеното открито съдебно заседание от
юрисконсулт, следва да се приеме, че същата не е защитавана във въззивното производство
от юрисконсулт, поради което се налага извода, че не са налице предпоставките на чл. 78, ал.
3 вр. с ал. 8 ГПК и не следва да се присъжда юрисконсултско възнаграждение.
По обжалваемостта на въззивното решение:
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, с оглед цената на кумулативно предявените
искове, настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
8
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20130652/03.06.2021 г. по гр. д. № 15042/2020 г. по
описа на Софийски районен съд, II Гражданско отделение, 56 състав, В ОБЖАЛВАНАТА
ЧАСТ, с която е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „*******, срещу Д. Б. ХР., ЕГН **********,
с адрес: гр. София, ж. к. *********, ап. 143, обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Д. Б. ХР., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК *******, сумата от 1897,33 лева, представляваща главница за доставена топлинна
енергия за периода 01.12.2016 г. – 30.04.2019 г., за следния топлоснабден имот: ап. № 143,
находящ се в гр. София, ж. к. *********, с аб. № 124104, ведно със законната лихва, считано
от 20.12.2019 г., до окончателното плащане; сумата от 172,79 лева – мораторна лихва върху
главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2017 г. – 17.12.2019 г.; сумата от 40,45
лева – главница, представляваща възнаграждение за дялово разпределение за периода
01.12.2016 г. – 30.04.2019 г., за същия топлоснабден имот, ведно със законната лихва,
считано от 20.12.2019 г., до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 74457/2019 г. по
описа на СРС, 56 състав.
Решението в частта, с която са отхвърлени предявените искове, е влязло в сила като
необжалвано.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на
ищеца – „Т. С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9