РЕШЕНИЕ
№ 1063
гр. Пловдив, 29.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Михаела Св. Боева
при участието на секретаря Малина Н. Петрова
като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело №
20215330106898 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД,
ЕИК ********* против Т. Н. А., ЕГН **********, с която са предявени обективно
съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415,
ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл. 10, чл.11, чл.33 ЗПК, вр. с чл. 99
ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 27.06.2019 г. между ответника и трето лице – кредитор
„Кредит тайм“ ЕООД бил сключен договор за паричен заем № ..., при общи условия и
спазване на ЗПК, с предоставена сума от 5000 лева, платима ведно с договорна лихва, с
падеж 27.02.2020 г.
Ответникът погасил частично.
На 12.05.2020 г. било подписано приложение № 1 към рамков договор за цесия
от 28.11.2018 г., с който вземанията били прехвърлени на ищеца, ведно с всички
привилегии, обезпечения и принадлежности. Ответникът бил уведомен, а следвало да
се счита за такъв и с получаване на приложенията към ИМ в хода на процеса.
Поради липсата на плащане, било инициирано заповедно производство и
издадена заповед по чл. 410 ГПК № 1389/09.02.2021 г. по ч.гр.д. № 2039/21 г. по описа
на ПРС, срещу която в срок постъпило възражение за недължимост, при което
възникнал правен интерес от предявяване на настоящите искове за следните суми:
3830,32 лева – главница; 368,66 лева – обезщетение за забава за периода 06.09.2019 г.
– 03.02.2021 г. Моли се за уважаването им. Претендират се разноските в заповедното и
настоящото производство.
1
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва исковете.
Възразява за недействителност на договора, на осн. чл. 22 ЗПК, поради
нарушение на чл. 11, ал.1, т.9, т.10, чл. 19, ал.1 и ал. 4, чл. 33 ЗПК. По договора били
платени недължими суми /за лихва, неустойка и такса/, поради което и съгл. чл. 23
ЗПК, следвало да се дължи само неплатената част от главницата, като само от нея
бъдат приспаднати всички други платени суми. Обезщетението за забава не било
дължимо, съгл. чл. 23 ЗПК и поради липса на отправена покана. Моли за отхвърляне на
исковете. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
По допустимостта:
Видно от приложеното ч. гр. д., вземанията по настоящото производство
съответстват на заповедта за изпълнение. Възражението за недължимост е постъпило в
срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а исковете, по които е образуван настоящият процес, са
предявени в месечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежат на
разглеждане по същество.
По същество:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и
ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между ответника и
„Кредит тайм“ ЕООД е подписан договор за паричен заем № .... от 27.06.2019 г., като
предоставената сума от 5000 лева е усвоена; вземанията по договора са прехвърлени на
ищеца на 12.05.2020 г. с приложение № 1 към рамков договор за цесия от 28.11.2018 г.
По договора са извършени плащания в твърдения от ищеца размер от 1169,68 лева за
главница; 305,11 лева за възнаградителна лихва; 843,21 лева за неустойка и 40 лева за
такса /вж. Oпределение по чл. 140 ГПК № 10728/13.12.2021 – л.74-75/.
Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги прецени и съпостави с
приетите писмени доказателства.
Договорът е сключен, уговорената сума – приета от потребителя, падежът за
плащане е настъпил, неплатените вземания са цедирани на ищеца, за което ответникът
е уведомен. АСВ е материалноправно активно легитимиран нов кредитор.
В договора е посочена предоставена сума от 5000 лева, фиксиран ГЛП 39 %;
ГПР – 47.96 %; общ размер на плащанията – 8990,80 лева; неустойка от 3279,15 лева,
при съответни 35 вноски по размер с и без нея; последно плащане на 27.02.2020 г.
Относно действителността на договора:
Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на
императивни материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата
държава провежда принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като
2
основен принцип на гражданския процес и задължава съда при решаването на делата
да осигури точното прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на
точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор,
преодолява диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.
Съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и
на ненаведени от страните основания в следните хипотези:
1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на
ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение №
252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011
г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. №
4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от
07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т.
д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г.
на ВКС, II т.о.
3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване
на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на
нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018
г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/
2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова, следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на
договора според възраженията в ОИМ и в кръга на описаните, за които съдът, дори и
без довод по предявения иск, следи служебно.
„Кредит тайм“ ЕООД е финансова институция по смисъла на чл.3, ал. 1, т. 3
ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът е ФЛ,
което при сключване на договора, е действало извън рамките на своята професионална
дейност, т.е. страните имат качествата на потребител и кредитор по смисъла на чл. 9,
ал. 3 и ал. 4 ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и
последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода
редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като
3
същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на
последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, отговорността на кредитополучателя не отпада
изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и
други разходи.
Съгласно чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, договор за потребителски кредит е
недействителен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за
прилагането му. В случая в договора е посочено, че лихвеният процент е фиксиран – 39
%. Липсва обаче разпоредба за условията за прилагането му. Няма уточнение за базата,
върху която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита или
върху остатъчната главница. Тоест - не става ясно как е разпределян лихвеният
процент във времето – за какъв период, върху цялата дължима главница или съобразно
поетапното й намаляване. Оттук не става ясно как е формирана възнаградителната
лихва. Без значение дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, следва в
договора за кредит да са посочени условията /начините/ за прилагането му. Това
изискване не е изпълнено. В договора е посочен единствено размерът на лихвения
процент, както и, че същият е фиксиран. В този смисъл, съдът приема, че е налице
нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, която е императивна.
От самото съдържание на договора, не става ясно и на какъв размер възлиза
дължимата възнаградителна лихва. Това не се установява и от приложения погасителен
план.
На следващо място, не е спазено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
В случая не са посочени взетите предвид допускания, използвани при
изчисляването. ГПР следва да включва всички разходи на кредитната институция по
отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по
специална формула. Спазването на това изчисление дава информация на потребителя,
как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в
посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва
4
по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които
ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
В случая, потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е
процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
В контекста на горното, според дефиницията в § 1, т. 2 ЗПК – „Обща сума,
дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита, които представляват всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Като обща дължима сума по
договора е записана 8990,80 лева, но тя не съответства на посочения ГПР – 47,96 %,
тъй като надвишава почти двойно предоставения кредит и то за период по – малък от 1
година. Непосочването на допусканията, които са взети предвид при изчисляването на
ГПР, не позволява да се прецени как е получена неговата стойност при лихва от над
30% и неустойка от 3279,15 лева, в размер, близък до този на отпуснатия кредит .
Посоченият в договора годишен процент на разходите от 47,96 % не отговаря
на действителния такъв, след като стойността на допълнителните плащания
представлява 65,58 % от предоставения кредит. Това е така и, защото още при
самото му сключване е предвидено уговорената неустойка да се плаща разсрочено във
времето, заедно със седмичните вноски. Въведеното изискване за предоставяне на
обезпечение, чрез поръчителство съдържа множество изначално поставени
ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид броя им и
изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – тридневен от
подписване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е
твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение относно ФЛ –
поръчители, т.к. следва да отговарят на критерии, за които информация би следвало да
се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и
пр./, т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При
това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към
погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на
кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да
оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема
към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на
обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката
всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна
печалба за заемодателя.
5
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР,
представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-
конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, във вр. с чл.
68д, ал. 1 ЗЗП и по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от
своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати
потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива
93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да
прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В този
смисъл: Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г.,
Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение
№ 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.;Решение № 220 от
18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.
Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е
достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната
разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали
да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и
които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в
положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава
задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на
Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение
№ 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д.
№ 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.
С оглед изложеното, съдът приема, че поради неспазване на посочените
изисквания, договорът за потребителски кредит е недействителен. За разлика от
унищожаемостта, която се инициира от съответната страна, за нищожността съдът
следи служебно и при констатиране се позовава на същата в мотивите при обсъждане
основателността на исковете. Имайки предвид последиците й, съгласно чл. 23 ЗПК,
потребителят – ответник дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но не и
лихви или други разходи.
От предоставения кредит от 5000 лева следва да се приспаднат извършените
плащания. Отделено е за безспорно между страните, че по договора са извършени
6
плащания в твърдения от ищеца размер от общо 2358 лева. Поради това и
недължимостта на други суми, е погасена само част от главницата и дължимата за
връщане такава възлиза на 2642 лева. До този размер и само този иск е основателен и
доказан и следва да бъде уважен. За разликата до пълния предявен размер и за
обезщетението за забава, исковете следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат
на двете страни по съразмерност, на осн. чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Ищецът е отправил
искане, представил списък по чл. 80 ГПК и доказателства за плащане на: 203,21 лева –
ДТ.
Следва да се присъдят и разноските в заповедното производство /83,98 лв. –
ДТ и юрк. възнаграждение/, съобразно т. 12 на ТР № 4/2013 на ОСГТК на ВКС.
Разноските за юрисконсултско възнаграждение по заповедното и настоящото
дело следва да бъдат определени съобразно чл. 78 ал. 8 ГПК /ДВ бр. 8/2017г./, вр. с
чл.37 от ЗПрП, вр. с чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, при
което се дължи такова от 100 лева за настоящото производство и 50 лева за
заповедното, предвид конкретната фактическа и правна сложност на спора.
По съразмерност се дължат – 190,78 лева за настоящото и 84,30 лева за зап.
производство.
Ответникът е направил искане, представил списък по чл. 80 ГПК. Претендира
се адв. възнаграждение в двете производства. Представени са ДПЗС, в които е
уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2
ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната
страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение.
За зап. пр. по съразмерност се дължат 139,78 лева, а за настоящото 194,27 лева
/суми без ДДС, предвид липсата на представени док. за регистрация/, които следва да
се присъдят на дружеството - пълномощник.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Т. Н. А.,
ЕГН ********** ДЪЛЖИ на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********
следните суми: 2642 лева - главница по договор за паричен заем № .. от 27.06.2019 г.,
сключен с „Кредит тайм“ ЕООД, вземанията по който са прехвърлени на 12.05.2020 г.
с приложение № 1 към рамков договор за цесия от 28.11.2018 г., като ОТХВЪРЛЯ
исковете за установяване дължимост на: разликата над уважената главница до пълния
7
предявен размер от 3830,32 лева и 368,66 лева – обезщетение за забава за периода
06.09.2019 г. – 03.02.2021 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК № 1389/09.02.2021 г. по ч.гр.д. № 2039/21 г. на ПРС.
ОСЪЖДА Т. Н. А., ЕГН **********, с адрес: ...... да плати на Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
град София, бул. „Д- р Петър Дертлиев” № 25, офис – сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4,
следните суми: общо 190,78 лева /сто и деветдесет лева и седемдесет и осем стотинки/
- разноски по съразмерност за настоящото производство и общо 84,30 лева /осемдесет
и четири лева и тридесет стотинки/ - разноски по съразмерност за заповедното
производство по ч.гр.д. № 2039/21 г. на ПРС.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: град София, бул. „Д- р Петър Дертлиев” № 25, офис –
сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., да плати
на А. д. „Г.“, Булстат *********, представлявано от а. С. Г., следните суми: 139,78
лева /сто тридесет и девет лева и седемдесет и осем стотинки/ - разноски по
съразмерност за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на
ответника Т. Н. А. в производството по ч.гр.д. № 2039/21 г. на ПРС, както и 194,27
лева /сто деветдесет и четири лева и двадесет и седем стотинки/ - разноски по
съразмерност за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на
ответника Т. Н. А. в настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
8