Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 06.01.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А състав в
публично съдебно заседание на петнадесети юни през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
В. ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА
ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр.
дело № 9807 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по жалба на М.Е.Р., чрез назначения
особен представител, срещу решение от 06.06.2019 г., постановено по гр.д. №
35597/2018 г. на СРС, I
ГО,
120-ти състав, в частта с която е признато за установено, на основание чл. 422
от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД че жалбоподателката дължи на „А.Б.“ ЕАД сумата
от 52,10 лв., представляваща главница по фактура № ********** за периода
23.09.2014 - 22.10.2014г. на стойност 51,78 лв. с ДДС и фактура № ********** за
период 23.10.2014 - 22.11.2014г. на стойност 0,32 лв. с ДДС, както и мораторна
лихва върху главницата в размер от 15,53 лв. от датата на падежа на всяко
претендирано вземане до датата, предхождаща датата на подаване на заявлението
по чл. 410 от ГПК - 16.10.2017 г., включително, за които е издадена заповед за
изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК от 07.11.2017г. по ч.гр.д. № 73871/2017 г.
на СРС, 120 състав.
Въззивницата поддържа доводи за
неправилност на първоинстанционното решение поради нарушение на процесуалния
закон. Твърди, че договор № М3693300 от 09.07.2013 г., въз основа на който е прието да са възникнали
процесните вземания не съществува, като към исковата молба е представен договор
№ *********. В тази връзка излага, че ищецът не е доказал сключването на
договор с № М3693300, поради което искът следва да бъде отхвърлен като
недоказан. Излага съображения, че не е използвала услугите, които ищецът иска
да му бъдат заплатени. Посочва, че ищцовото дружество не е изпълнило
разпределената му доказателствена тежест да докаже предоставянето на
телекомуникационните услуги. Представените разпечатки към фактурите не можело
да се приемат за доказателства в тази насока, доколкото единствено обективирали
твърдения на ищеца. Навежда доводи, че реалното използване на процесните услуги
можело да се докаже единствено чрез техническа експертиза, която не била
назначена по делото. Моли съда да отмени решението в обжалваната част, като
отхвърли предявените искове в цялост.
Въззиваемата страна „А.Б.“ ЕАД оспорва
жалбата в депозиран писмен отговор, по подробно изложени съображения. Претендира разноски за настоящото
производство.
Решението от 06.06.2019 г., постановено
по гр.д. № 35597/2018 г. на СРС, I
ГО,
120-ти състав, в частта с която са отхвърлени предявените искове, е влязло в
сила като необжалвано.
Съдът, като съобрази доводите във
въззивната жалба и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната
жалба пороци на оспорения съдебен акт.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
оплаквания в жалбата.
Първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната част.
Предявен е иск с правна
квалификация чл. 422 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на стойността
на представени далекосъобщителни услуги. В исковата молба е посочено, че сумите
се дължат въз основа на договор за мобилни услуги № М3693300 от 09.07.2013г. и
издадени от ищеца фактури.
В отговора по чл. 131 от ГПК,
ответницата – въззивник е оспорила, че между страните е сключен договор №
М3693300 от 09.07.2013 г., както и че по делото не е доказано предоставянето на
процесните далекосъобщителни услуги.
По делото е представен договор №
********* от 09.07.2013 г., по силата на който ищецът „А.Б.“ ЕАД се е задължило
да предостави на ответницата М.Е.Р. електронни съобщителни услуги срещу
възнаграждение. Представено е и приложение към договор за активиране и условия
за комбиниран тарифен план за пренос на данни и мобилна гласова телефонна
услуга – „Mtel surf and
Talk“. В приложението е посочен
приложимият план, а именно „Mtel
surf and Talk S“, както и предоставеният телефонен
номер по договора – ******.
Представени са три на брой фрактури №№ -
**********, ********** и **********, ведно с приложение А към тях, в което
изложени количеството на проведените от ответницата разговори и тяхната
стойност. Посочено е, че фактурите се издават по отношение на потребител №
М3693300. В приложенията към фактурите е посочено, че същите се отнасят за
телефонен номер ******.
Съдът намира за неоснователни доводите на
въззивника, че ищецът не е доказал сключването на посочения в исковата молба
договор, въз основа на който се твърди да е възникнало задължението за
заплащане на процесното възнаграждение за предоставени мобилни услуги.
Действително, както в заявлението по чл. 410 от ГПК, така и в исковата молба по
чл. 422 от ГПК договорът, въз основа на който се твърди да са възникнали
облигационни отношения между страните е с посочен номер М3693300, а в същото
време по делото е представен договор с номер *********. В случая се касае за техническа
грешка, като вместо с посочения в него номер *********, договорът е
индивидуализиран в исковата молба с отредения на въззивницата клиентски номер
М3693300, както е посочен в процесните фактури. Доколкото обаче, както договор
№ ********* от 09.07.2013г., така и процесните фактурите касаят един и същи
телефонен номер – ******, съдът намира ищецът да е провел пълно доказване на
основанието на предявения от него иск.
Възражението в жалбата за липса на
ангажирани доказателства за реално изпълнение на договора от страна на ищеца е
основателно.
В тази връзка следва да се отбележи, че в
тежест на ищеца, съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, е да установи при
условията на пълно и главно доказване, че вземането, което претендира, съществува
в претендирания размер. За установяване на факта на предоставяне на услугите,
ищцовото дружество е представило единствено приложения към фактури, които
представляват едностранно съставени от доставчика на далекосъобщителни услуги
частни документи, удостоверяващи изгодни за издателя си факти. Тези фактури,
неподписани от ответника, са му непротивопоставими и не са годни да установят
получаване на далекосъобщителни услуги в отчетния период при изрично
направеното оспорване в тази връзка. Въз основа само на фактурите не може да се
приеме за доказана стойността на предоставените услуги и съобразно нормата на
чл. 182 ГПК, съгласно която съдът следва да цени счетоводните записвания във
връзка с тяхната редовност и останалите доказателства по делото. Ищецът, въпреки
изрично направеното оспорване на ответника и изрично възложена му
доказателствена тежест, не е ангажирал съответно експертиза или други
доказателства за доставянето на договорените мобилни услуги. С оглед
изложеното, съдът следва да приложи неблагоприятните последици на правилно
разпределената доказателствената тежест, като приеме недоказаните от ищеца
факти за неосъществили се. След като ищецът не е доказал в процесния период на
ответника да са доставени услуги на претендираната стойност, предявените искове
- както за главница, така и акцесорния му иск за лихва за забава, са
неоснователни и подлежат на отхвърляне.
Неоснователни са доводите на въззиваемия
– ищец, че реалното потребление на претендираните далекосъобщителни услуги е
доказано от представените разпечатки към фактури, тъй като такива не са
ангажирани по делото. С оглед обстоятелството, че сумата по процесните две
фактури, предмет на въззивното производство, се претендира съгласно твърденията
в исковата молба общо като сума за реално потребление и такова не е доказано,
следва да се приеме, че исковете са недоказани.
Предвид несъвпадението на изводите на
двете инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в
обжалваната част и вместо него да бъде постановено друго, с което исковете да
бъдат отхвърлени. Решението следва да бъде отменено и в частта, с която
ответницата е осъдена да заплати разноски в заповедното производство в размер
на 65,60 лв. и в исковото производство в размер на 161,60 лв.
Въззиваемият „А.Б.“ ЕАД, на основание
чл. 78, ал. 6 от ГПК, както и с оглед дадените в т. 7 от ТР от 06.11.2013 г. по
тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, следва да бъде осъден да
заплати по сметка на СГС, сумата от 25 лв. – държавна такса за въззивното
производство.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение
от 06.06.2019г., постановено по гр.д. № 35597/2018г. на СРС, I ГО, 120-ти състав, в частта с която
е признато за установено, че М.Е.Р. дължи на „А.Б.“ ЕАД сумата от 52,10 лв.,
представляваща главница по фактура № ********** за периода 23.09.2014 -
22.10.2014 г. на стойност 51,78 лв. с ДДС и фактура № ********** за период
23.10.2014 - 22.11.2014 г. на стойност 0,32 лв. с ДДС, както и мораторна лихва
върху главницата в размер от 15,53 лв. от датата на падежа на всяко
претендирано вземане до датата, предхождаща датата на подаване на заявлението
по чл. 410 от ГПК - 16.10.2017 г., включително, за която е издадена заповед за
изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК от 07.11.2017год. по ч.гр.д. № 73871/2017
г. на СРС, 120 състав, както и в частта, с която М.Е.Р. е осъдена да заплати на
„А.Б.“ ЕАД разноски в заповедното производство, в размер на
65,60 лв. и в исковото производство, в размер на 161,60 лв. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявените
от „А.Б.“ ЕАД срещу М.Е.Р., на основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, искове за признаване на установено, че ответницата дължи на ищеца сумата
52.10 лв., представляваща главница по фактура № ********** за периода
23.09.2014 - 22.10.2014 г. на стойност 51,78 лв. с ДДС и фактура № **********
за период 23.10.2014 - 22.11.2014 г. на стойност 0,32 лв. с ДДС, както и мораторна
лихва върху главницата в размер от 15,53 лв. от датата на падежа на всяко
претендирано вземане до датата, предхождаща датата на подаване на заявлението
по чл. 410 от ГПК - 16.10.2017 г., включително, за която е издадена заповед за
изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК от 07.11.2017год. по ч.гр.д. № 73871/2017
г. на СРС, 120 състав, като неоснователни.
Решението в останалата част е влязло в
сила като необжалвано.
ОСЪЖДА
„А.Б.“
ЕАД, ЕИК ******да заплати
по сметка на СГС, на основание чл.
78, ал. 6 от ГПК, сумата от 25 лв. – държавна такса за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.