О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е
№77
гр.Силистра 02.04.2018
год.
Силистренски окръжен
съд наказателна колегия, в закрито заседание на втори април през
две хиляди и осемнадесета година като разгледа докладваното ВЧНД №91 по описа
за 2018 г. за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.243, ал.7 НПК.
Постъпила е частна жалба от Р.К.Д.
против определение №57 от 22.02.2018г. постановено по ЧНД №25/2018г. на
Силистренски районен съд, с което е оставена без разглеждане жалбата против
постановление от 02.01.2018г. на прокурор при РП-Силистра, в частта в която е
прекратено наказателното производство относно престъпленията по чл.319 и чл.290 НК, както и в частта, с която е потвърдено постановлението за прекратяване на
наказателното производство по ДП
№СС-238/2014г. по описа на ОДМВР-Силистра, относно престъплението по чл.143 от НК.
Жалбоподателят счита определението за
неправилно, тъй като според него, първоинстанционният съд не се е съобразил с
указанията от предходно връщане на делото от Окръжен съд-Силистра, и е
потвърдил изводите на прокурора без по делото да са извършвани допълнителни
процесуални действия, съгласно указанията на Окръжен съд-Силистра. Предвид на
това, жалбоподателя иска от въззивната инстанция да отмени определението на
СРС, но не уточнява какво следва да се извърши.
Въззивната инстанция, като прецени
посочените в жалбата доводи и взе предвид събраните по делото доказателства
констатира следното:
Жалбата е процесуално допустима, а
разгледана по същество неоснователна.
От фактическа страна
първоинстанционният съд е установил следното:
Жалбоподателя Д. е бил назначен в
„Поларис-8“ ООД на длъжност „моряк“ на 19.03.2012г. На 16.03.2013г. по време на
работа, вследствие на възникнал инцидент е претърпял трудова злополука. В тази
връзка на следващият ден му е бил издаден болничен лист №3648534 за временна
нетрудоспособност, за времето от 18.03.2013г. до 31.03.2013г.. Според
жалбоподателя той е представил болничния лист на 22.03.2013г. в седалището на
Поларис, като го е предал лично на управителя на дружеството. Той от своя
страна обаче отрича да е получавал болничен лист от Д. и твърди, че в
дружеството е установен специален ред за приемане и отчитане на болничните
листи.
Тъй като в дружеството не са се
намирали никакви документи оправдаващи отсъствието на Д., на 25.03.2013г.
свидетелите К. и Б. осъществили среща с жалбоподателя състояла се пред
магазина, в който работила съпругата на Д.. Разговора се провел в сл.автомобил
на св.К., в хода на който, според жалбоподателя, спрямо него бил оказан
психологически натиск от двамата свидетели, които го принудили да подпише молба
за платен годишен отпуск, тъй като в противен случай щял да бъде глобен. В тази
връзка те му връчили предварително попълнена бланка, на която Д. положил
подпис, понеже преценил, че това ще е в интерес на бъдещите му отношения с
работодателя.
Според свидетелите разговорът с Д.
протекъл нормално и той не е заставян да извършва действия, които не желае.
При тези данни, настоящата въззивна
инстанция счита, че изводите до които е достигнал първоинстанционният съд след
направения анализ на събраната по делото доказателствена съвкупност, са
правилни, обосновани и законосъобразни. Това е така защото извършеното
разследване по досъдебното производство е всестранно и пълно, като са извършени
всички необходими и възможни процесуално-следствени действия, имащи значение за
изясняване на основния факт на доказване.
При осъществяване на контролните си
функции по отношение на прокурорското постановление, СРС е приел основно, че то
е обосновано, поради което и достигнатите правни изводи са законосъобразни.
Тези аргументи се споделят от настоящата инстанция. В това производство съдът
няма възможност да дава указания на прокурора, свързани с правната квалификация
на деянието или кого да привлече като обвиняем, но съдът дължи контрол върху
законосъобразността и обосноваността на постановлението за прекратяване. Това
предполага преценката на обективността, пълнотата и всестранността на
разследването, съответствието между приетите от прокурора за установени
фактически положения и доказателствата по делото, всеобхватността на
доказателствения анализ, спазването на процесуалните правила при събиране,
проверка и оценка на доказателствата, съблюдаване на гаранциите за правото на
защита в хода на проведеното разследване, както и на постановените от закона
изисквания към съдържанието на прокурорските актове.
Всички тези обстоятелства са оценени
от първоинстанционния съд, което е намерило израз в постановеното определение.
Така например СРС правилно е
преценил, че в частта с която е оспорил постановлението на прокурора, отнасящо
се за евентуално извършени деяния по чл.319 и чл.290 НК, жалбата на Д. е
недопустима. Обосновано районният съд е приел, че тези престъпления са на
просто извършване, чието осъществяване не изисква и не предвижда настъпването
на вреди или други общественоопасни последици, извън самото изпълнително
деяние. Следователно от престъплението по чл.319 и чл.290 НК не настъпват нито
съставомерни, нито несъставомерни имуществени или неимуществени вреди, поради
което изначално е невъзможно при такива
престъпления да възникне фигурата на пострадало физическо лице, или ощетено
юридическо лице. Производството по чл.243, ал.4 НПК обезпечава интересите само
на лице, което при предпоставките на чл.76 и чл.84 НПК може да встъпи в
наказателния процес. При деянието по чл.290 НК се касае за посегателство против
реда на управлението, чийто престъпен характер произтича от факта, че деянието
нарушава нормалния и законосъобразен порядък на осъществяване на държавното
управление от съответните държавни органи, и обществените отношения възникващи
в процеса на осъществяване на това управление. При деянието по чл.319 НК се
касае за документно престъпление, при което е невъзможно да се изчислят
размерите на преките и непосредствени имуществени вреди, настъпили лично за
жалбоподателя. Идентично е положението и за деянията по чл.296 и чл.311 НК.
Вън от това, по отношение на проведеното
разследване в хода на досъдебното производство, касаещо деянията по чл.319 и
чл.290 НК е налице влязъл в сила съдебен акт, а именно определение №62 от
14.03.2017г. по ВЧНД №21/2017г. на Силистренски окръжен съд, с което е
потвърдено разпореждането на СРС за връщане жалбата на Д. по отношение на тези
престъпления, поради липсата на процесуална легитимация. При това положение
както бе посочено, в случая е налице влязъл в сила съдебен акт по смисъла на
чл.412, ал.2, т.3 НПК, който е задължителен за всички, на осн.чл.413 НПК.
Според въззивната инстанция изводите
изложени, както от прокурора, така и от първоинстанционния съд, досежно несъставомерността
на деянието по чл.143, ал.1 НК, са също обосновани и законосъобразни.
Характерно за това престъпление е, че изпълнителното деяние би могло да се
осъществи посредством три форми на проявление: чрез сила, заплашване или
злоупотреба с власт. Тези форми са насочени към въздействие върху личността на
пострадалия за предприемане на определено поведение.
По делото безспорно е установено, че
спрямо Д. не е упражнена сила от страна на свидетелите К. и Б., с цел да бъде
принуден да подпише процесната молба за отпуск. Не са установени данни също
така, че това той е сторил под въздействието на заплаха. СРС правилно е посочил
легалната дефиниция на „заплаха“ приета в нормата на чл.198, ал.2 НК, като от
доказателствата по делото е видно, че действия покриващи тази дефиниция, спрямо
Д. не са извършвани. Въздействие чрез заплашване е налице, когато се влияе
върху психиката на пострадалия чрез застрашаване с такова непосредствено
деяние, което излага на тежка опасност застрашаващо живота, здравето, честта
или имота на застрашения, или на някое друго лице, към което пострадалия има
положителни чувства.
Срещата между свидетелите К., Б. и Д.
се е състояла на публично място, в светлата част на денонощието пред магазина в
който работи съпругата на Д., и последният не е бил лишен от възможност за
ефективно противодействие на подобни действия. Принудата която му е оказана,
според него се е изразявала в ултимативния тон, с който е заставен да подпише
молбата за отпуск и заплахата, че ако не стори това, ще му бъде наложена глоба.
Много след това обаче, при разпитите си в хода на досъдебното производство той
излага тезата, че „глобата“ я е възприел като заплаха за уволнение. Тази
позиция обаче се опровергава от собствените му твърдения, че: „Като коректен и
лоялен работник подписах предварително подготвена и попълнена бланка“. Извода,
че при подписването на молбата за отпуск, спрямо Д. не е упражнена принуда се
потвърждава и от обстоятелството, че реално той се е почувствал застрашен в
един много по-късен момент – на 25.11.2014г., когато е подал жалба до Районна
прокуратура гр.Силистра, в която вече е посочил, че желае да се потърси
наказателна отговорност от К.Р. и Н.К. за „оказване на давление за подаване на
молба за отпуск“ и „изготвяне на документи с невярно съдържание“. От тази
хронология на събитията става ясно, че от момента на подписване на молбата за
отпуск – 25.03.2013г., до подаване на жалбата на 25.11.2014г., Д. не е
осъзнавал тази застрашеност.
В тази връзка въззивната инстанция не
намира, че по отношение на Д. е въздействано психически, за да бъде мотивиран
той да предприеме конкретно поведение, а именно: да подпише процесната молба за
отпуск.
По този повод следва да се отбележи,
че за истинността, респ. неистинността на един документ е без значение кой
технически е изписал самото съдържание на документа. От значение е единствено
обстоятелството, дали посоченият в документа автор действително го е
подписал-дали той е автор на материализираното в документа изявление.
Изхождайки от доказателствената съвкупност /показанията на свидетелите Р., К.,
Б.и В., както и от самите изявления на Д./, безспорно се установява, че
жалбоподателя при предоставяне на въпросната молба за отпуск, е имал възможност
да се запознае с нейното съдържание и е имал физическа възможност, при
несъгласие със съдържанието й, да не я подписва. Напротив, той е сторил това
„като коректен и лоялен работник, понеже исках всичко да бъде в интерес на
бъдещите ни отношения“. Ето защо, приетата в много по-късен момент позиция на
застрашеност и служебна зависимост, оправдаваща поведението му на 25.03.2013г.
е твърде неубедителна.
С оглед на изложеното, в настоящият
случай са категорично неприемливи наведените в жалбата оплаквания за
неправилност и незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. Както бе
посочено, въззивната жалба не съдържа конкретни искания, а се претендира
единствено за отмяна на определението на СРС. В жалбата пространствено се
излагат данни и обстоятелства, които са били изтъквани нееднократно от Д.,
както пред органите на досъдебното производство, така и пред съдебните
инстанции и те са били предмет на проверка. В тази връзка следва да се
отбележи, че обемността на жалбата и използваните епитети обругаващи прокурора
не допринасят за нейната обоснованост, стойност и тежест, а по-скоро са израз
на правна некомпетентност, която би могла да се преодолее с ангажирането на
специализирана помощ.
Предвид на това, настоящият съдебен
състав приема, че постановлението е обосновано, тъй като установените по делото
фактически положения обективно съответстват на събрания и проверен по делото
доказателствен материал. Необоснованост ще е налице, когато разследването е
извършено обективно, всестранно и пълно, но прокурорът е допуснал логически
грешки при анализа и оценката на доказателствената съвкупност, вследствие на
което се е достигнало до грешни изводи. Това не се наблюдава в настоящият
случай. По делото са събрани многобройни гласни и писмени доказателствени
средства, имащи отношение към основния факт на доказване, и в този смисъл не
може да се приеме, че е налице непълнота на доказателствения материал, респ.,
че разследването е проведено формално и едностранно. В досъдебното производство
са удовлетворени всички искания на жалбоподателя, относими към предмета на
спора, и съответно са отхвърлени тези, които нямат отношение към основния факт
на доказване.
Процедурата по чл.243, ал.4 и 5 от НПК предвижда съдебен контрол, по спазване на закона при упражняване
правомощията на прокурора, като господар на досъдебната фаза да прекрати
наказателното производство, и в този смисъл съдът може да преценява дали
събраните на тази фаза доказателства, са достатъчни за правилното решаване на
казуса, а не следва да се подменя вътрешното убеждение на решаващия орган. При
изпълнение на тези задължения и с оглед на гореизложеното, въззивната инстанция
намира, че атакуваното определение е обосновано и законосъобразно, и следва да
бъде потвърдено.
Водейки се от тези си съображения
Окръжния съд
О П Р
Е Д Е
Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение №57 от
22.02.2018г. постановено по ЧНД №25/2018г. на Силистренски районен съд изцяло.
Определението не подлежи на обжалване
или протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.